Казуо Ишигуро
Никога не ме оставяй (21)

Глава двайсет и първа

Преди да заминем, въображението ми рисуваше следната картина: двамата с Томи стоим пред вратата на Мадам, набираме смелост да натиснем копчето на звънеца, после чакаме с премалели сърца. Но стана така, че въображаемите мъки ни бяха спестени.

В името на справедливостта трябва да кажа, че напълно заслужавахме мъничко късмет, тъй като през целия ден всичко ни вървеше наопаки. Закъсняхме цял час за изследванията — колата ми бе отказала. После стана объркване в клиниката и трябваше да повторим три изследвания. В резултат на това, Томи получи световъртеж и слабост и когато привечер най-после се отправихме към Литълхамптън, по пътя му прилошаваше и аз на няколко пъти спирах, за да излезе и подиша чист въздух.

Пристигнахме към шест часа. Оставих автомобила зад бинго залата, Томи измъкна от багажника чантата с тетрадките си и се отправихме към центъра на града. През целия ден времето се задържа хубаво, магазините вече затваряха, но пред пъбовете се тълпяха хора: жителите седяха на масите, разговаряха, пийваха. От разходката на Томи му стана по-добре и по едно време си спомни, че заради изследванията не беше обядвал и заяви, че иска да се подкрепи преди предстоящото изпитание. Започнахме да търсим място, където да си купим сандвичи за вкъщи, ала внезапно той толкова силно ме стисна за лакътя, че се изплаших, да не би да има пристъп. Но Томи тихичко прошепна в ухото ми:

— Ето я, Кат. Минава пред фризьорския салон.

Наистина беше тя. Вървеше по отсрещния тротоар, облечена в строг сив костюм, също като онези, които винаги е носела.

Ние я последвахме, като се държахме на разумно разстояние от нея, пресякохме пешеходната зона и тръгнахме по почти безлюдната главна улица. И двамата си спомнихме как в онзи, другия град следяхме една друга жена, защото я смятахме за „възможното аз“ на Рут. Ала този път всички бе много по-просто, защото скоро Мадам ни изведе на дългата крайбрежна улица, на която живееше.

Поради факта, че улицата бе съвършено права и залязващото слънце я осветяваше от край до край, решихме, че можем да изостанем, без да рискуваме да изгубим Мадам от погледа си. Фигурата й се смали и се превърна едва ли не в малка точка, ала през цялото време чувахме тракането на токчетата й, а глухите ритмични удари на чантата по крака на Томи сякаш бяха неговото ехо.

Дълго вървяхме след нея по улицата, застроена с еднакви къщи. После редицата от постройки свърши и на тяхно място се появиха изравнени тревисти площи, зад които надзъртаха покривите на павилионите долу на плажа. Макар да не виждахме морето, усещахме, че е съвсем наблизо по голямото небе, разкрило се пред нас, и по писъка на чайките.

Но край онази страна на улицата, по която вървяхме, къщите не преставаха да се редуват една след друга и след малко казах на Томи:

— Наближаваме. Виждаш ли онази пейка? Миналия път я чаках там. Тя живее отсреща.

До този миг Томи бе доста спокоен. Но сега нещо стана с него и той закрачи по-бързо, сякаш искаше да я догони. Между нас и Мадам нямаше жива душа, Томи непрекъснато скъсяваше разстоянието и трябваше да го дръпна за ръката, за да не бърза. През цялото време се страхувах, че Мадам ще се обърне и ще ни забележи, ала тя не се обърна и ето че вече влизаше в двора. Пред входа се спря и затърси ключовете в чантата си, а ние се приближихме, застанахме до оградата и се загледахме в нея. Тя не се обръщаше и на мен ми хрумна, че всъщност ни е видяла още в самото начало, но се преструва, че не ни забелязва. Помислих си, че Томи всеки миг ще викне нещо зад гърба й, което би било крайно неправилно. Ето защо, без изобщо да се замисля, побързах сама да я викна от улицата.

Вежливо казах:

— Извинете!

Ала тя се завъртя около оста си с такава скорост, сякаш съм я заловила на местопрестъплението. И когато ни погледна, в душата ми повя хлад, като онзи, който бях почувствала преди толкова много години, когато я бяхме причакали пред централната сграда в Хейлшам. Очите й бяха също толкова студени, колкото и тогава, а лицето й — може би дори още по-сурово. Не мога да твърдя, че веднага ни позна, но несъмнено още в първия миг й стана ясно кои сме, защото цялата се вцепени — сякаш двойка паяци се канеха да скочат върху нея.

После нещо в изражението на лицето й се промени. Не че стана по-меко, но отвращението сякаш отиде на втори план и тя внимателно се взря в нас, примижавайки на залязващото слънце.

— Мадам — започнах аз, като се наведох през портичката. — Не се страхувайте, не искахме да ви изплашим. Ние сме възпитаници на Хейлшам. Аз съм Кати Х., може би си спомняте за мен. А това е Томи Д. Не сме дошли да ви причиняваме неприятности.

Тя отстъпи няколко крачки назад, към нас.

— От Хейлшам — повтори Мадам и на лицето й се появи едва забележима усмивка. — Ами това е изненада за мен. Ако нямате намерение да ми причините неприятности, за какво сте дошли тогава?

Внезапно Томи се намеси:

— Бихме искали да поговорим. Донесъл съм ви нещо — и той повдигна чантата. — Може би ще го вземете за Галерията. Ще ми се да си поговорим.

Мадам стоеше на мястото си, обляна от залеза, почти не помръдваше, само леко наклони глава на една страна, сякаш се заслуша в шумовете, долитащи от морския бряг. После отново се усмихна, ала този път не на нас, а на самата себе си.

— Ясно. Тогава да влезем. Да чуем какво имате да ми казвате.

Забелязах, че входната врата беше с цветни стъкла и когато Томи я затвори зад нас, в коридора, в който се озовахме, стана доста тъмно. Коридорът бе толкова тесен, че лактите ни се опираха в стените му. Мадам спря и застина с гръб към нас, сякаш отново се заслуша в някакъв звук. През рамото й видях, че коридорът се разделя на две: вляво имаше стълбище нагоре, а вдясно — още по-тесен проход към вътрешността на къщата.

Последвах примера на Мадам и се заслушах, ала вътре отначало беше съвсем тихо. После, сякаш някъде отгоре, се чу едва доловимо почукване.

Очевидно това означаваше нещо за Мадам: тя тутакси се извърна към нас и каза, като посочи към тъмния проход:

— Почакайте ме там. Сега ще сляза.

Заизкачва се по стълбите, но като забеляза нерешителността ни, надвеси се над перилата и отново посочи към прохода.

— Натам, натам — изкомандва ни тя и изчезна на горния етаж.

Двамата с Томи тръгнахме натам и попаднахме в една стая, която очевидно служеше за гостна. Създаваше се впечатление, че прислугата сякаш бе подготвила всичко за през нощта и си бе отишла: завесите бяха спуснати, а настолните лампи светеха. Миришеше на стари мебели, вероятно викториански. Камината бе закрита с плоча, а от мястото, където би трябвало да гори огън, в нас се взираше втъкана като върху гоблен странна птица, напомняща на сова. Томи ме докосна по рамото и посочи картината в рамка, висяща в ъгъла над малката кръгла масичка.

— Хейлшам — прошепна той.

Приближихме се, но аз не бях толкова сигурна. Виждах, че това е доста приятен акварел, ала настолната лампа с изкривен абажур под нея, по който се забелязваха следи от паяжина, не толкова осветяваше картината, колкото се отразяваше в мътното стъкло и изображението не можеше да се види много ясно.

— Зад Патешкото езеро — каза Томи.

— Не разбирам — прошепнах в отговор аз. — Тук не виждам никакво езеро. Това е просто селска местност.

— Ами езерото се пада зад гърба ти.

Гласът на Томи звучеше доста раздразнено, стана ми дори странно.

— Не може да не го помниш. Ако застанеш с гръб към езерото в най-отдалечената му част и с лице към Северното игрище…

Млъкнахме, защото някъде отвътре долетяха гласове. Отначало дочухме мъжки глас, който идваше като че ли от горния етаж. После ясно доловихме и гласа на Мадам, която слизаше по стълбите:

— Да, имате пълно право. Пълно право.

Помислихме, че Мадам ще влезе при нас, ала стъпките й отминаха вратата и се отдалечиха към задната част на къщата. Хрумна ми, че иска да приготви чай с кифлички и да го донесе на масичка за сервиране, ала тутакси отхвърлих подобна мисъл като напълно идиотска и си казах, че навярно Мадам бе забравила за нас и че всеки миг можеше да си спомни, да дойде и да ни изгони от дома си. От горния етаж долетя нисък дрезгав глас на мъж, но толкова глухо, сякаш от него ни деляха не един, а поне два етажа. Стъпките на Мадам се върнаха в коридора и тя викна на онзи горе:

— Вече ви обясних. Направете така, както ви казах и това е.

Двамата с Томи почакахме още малко. После задната стена на стаята се раздвижи и ни стана ясно, че това не е истинска стена, а двукрила плъзгаща се врата, която разделяше продълговатото помещение на две части. Мадам бе дръпнала двете крила, ала не напълно, и сега стоеше в отвора между тях и ни гледаше. Исках да видя какво има зад гърба й, но зад нея бе непрогледно тъмно. Помислих си, че може би чака някакво обяснение от нас относно причината за нашата поява, но накрая тя изрече:

— Твърдите, че имената ви са Кати Х. и Томи Д., нали не греша? И че преди години сте живели в Хейлшам?

Аз й отговорих, но ми беше невъзможно да разбера дали ни помни, или не. Тя не помръдваше от вратата, сякаш не се решаваше да влезе при нас. Ала Томи отново се обади:

— Няма да ви задържаме дълго. Но ни се ще да поговорим с вас за някои неща.

— Разбирам. Е, тогава заповядайте, седнете.

Тя постави ръце върху облегалките на двете еднакви кресла, които стояха пред нея. В жеста й имаше нещо странно — сякаш всъщност не ни канеше да седнем. В душата ми се породи подозрение, че ако я послушаме и седнем в креслата, тя пак ще си остане права зад нас и дори няма да отмести ръцете си от облегалките. Но още щом пристъпихме към нея, тя на свой ред също направи крачка напред и на мен ми се стори — макар че това може да е само плод на въображението ми, — че когато минаваше между двама ни, тя сякаш цялата се сви. Когато се обърнахме, за да седнем, Мадам вече беше до прозорците с тежките кадифени завеси и ни гледаше като учителка, застанала пред класа си. Поне моето впечатление в онзи миг беше такова. Както ми каза и Томи по-късно, той помислил, че тя всеки момент ще запее, а завесите зад нея ще се разтворят като на сцена и вместо улицата и равно окосената морава между къщата и морския бряг, пред очите ни ще се появят декори, подобни на онези в Хейлшам, и дори ще видим и хора, строен и готов да приглася на солистката. Когато по-късно Томи сподели мислите си с мен, ми стана забавно и аз видях Мадам отново — сплела пръсти пред гърдите си, изнесла лакти встрани, готова всеки миг да запее. Впрочем силно се съмнявах, че тъкмо в онзи миг на Томи му е хрумнало нещо подобно. Помня, че забелязах напрегнатостта му и се изплаших, да не би да изтърси нещо глупаво и неуместно. Затова, когато Мадам ни попита, при това съвсем доброжелателно, по каква работа я търсим, не се замислих дълго и заговорих първа.

Вероятно в началото съм звучала доста объркано, но после, когато осъзнах, че тя се вслушва в думите ми, аз се успокоих и започнах да се изразявам много по-ясно. Всъщност не седмица и две бях премисляла всичко, което се канех да й кажа. Правех това по време на дългото шофиране из страната и зад чашите кафе в станциите за обслужване. Тогава обяснението ми се струваше толкова трудно, че накрая постъпвах по следния начин: запомнях дословно ключовите думи, а после мислено рисувах в ума си схемата, по която да се придвижвам от точка на точка. Но сега, когато Мадам стоеше пред мен, онова, което бях подготвила, ми се струваше ненужно, дори неотговарящо на истината. Впрочем се получи нещо странно — и когато по-късно обсъждахме случилото се, Томи също се съгласи с мен: макар в Хейлшам да гледахме на Мадам като на враждебна личност, като на не свой човек, привнесен отвън, сега, без да проявява каквато и да е съпричастност към нашето положение нито с думи, нито с някакво действие, тя ни внушаваше доверие, чувствахме я много по-близка, отколкото новите ни познати, появили се в нашия живот през последните няколко години. Ето защо всичко, което бях назубрила, тутакси излетя от главата ми и двете заговорихме просто и откровено — почти по същия начин, по който разговаряхме с настойниците си в отдавна отминалите времена. Разказах й за слуховете относно отсрочките, валидни само за възпитаниците на Хейлшам, които се разпространяват сред донорите, като направих уговорката, че не разчитаме особено на това, защото сме наясно, че слуховете често са подвеждащи.

— Дори твърденията да са истина — добавих аз, — добре разбираме, че на вас вероятно ви е дошло до гуша от множеството двойки, които идват и ви заявяват, че истински се обичат. Ние с Томи никога нямаше да се решим да ви безпокоим, ако не бяхме напълно сигурни.

— Сигурни?

Това бе първата дума, която се отрони от устата й за толкова дълго време и от изненада ние леко се сепнахме.

— Твърдите, че сте сигурни? Сигурни сте, че се обичате? Но откъде бихте могли да го знаете? Любовта не е толкова просто нещо. Значи двамата сте влюбени един в друг. При това много силно, така ли? Нали това искате да ми кажете?

В тона й се четеше сарказъм, но за свое огромно учудване забелязах, че в очите й, които се отправяха ту към мен, ту към Томи, проблеснаха сълзи.

— И вие сте убедени, така ли? Че се обичате много силно. И затова сте дошли да молите за тази… отсрочка. Но защо? Защо при мен?

Ако с интонацията си тя ми бе дала да разбера, че смята това за пълен идиотизъм, вероятно щях да се почувствам смазана. Но нищо подобно не се четеше в нейните въпроси. Това бе по-скоро нещо като тест, чиито отговори й бяха добре известни; дори можеше да се каже, че тя неведнъж е водила такива разговори и с други двойки. Тъкмо това ме обнадежди. Ала Томи не можа да се стърпи и се намеси:

— Дойдохме при вас заради вашата Галерия. Струва ни се, че знаем причината за съществуването й.

— Моята Галерия?

Тя се облегна на перваза, като поразмърда завесите зад гърба си, и бавно въздъхна.

— Моята Галерия. Имате предвид моята колекция. Всички онези картини, стихове, всички ваши произведения, които събирах година след година. Струваше ми много труд, но аз вярвах в това, тогава всички вярвахме. И така, вие мислите, че знаете причината за нейното съществуване, причината за нашите занимания? Ами тогава ми я кажете, ще ми бъде много интересно да я чуя. Защото трябва да ви призная, че и аз си задавам същия въпрос.

Тя неочаквано прехвърли погледа си от Томи върху мен.

— Не отивам ли твърде далече?

— Не, не.

— Вероятно съм го направила — прошепна тя. — Извинете. Когато говоря на тази тема, често се забравям. Забравете онова, което чухте току-що. И така, младежо, вие искахте да ми кажете нещо за моята Галерия. Моля, слушам ви.

— Служи ви, за да можете да се ориентирате — отвърна Томи. — За да имате на какво да се опрете. Иначе откъде ще разберете дали онова, което твърдят двойките, е истина, или не?

Мадам отново спря погледа си върху мен, ала аз имах усещането, че тя се е вторачила в една точка върху ръката ми. Дори погледнах, за да проверя дали на ръкава ми няма мръсотия от някоя птичка или нещо подобно. След малко чух гласа й:

— И вие смятате, че тъкмо затова съм събирала плодовете на вашия труд. Затова съм попълвала моята Галерия, както сте я наричали всички. Когато научих, че наричате колекцията ми така, много се смях. Но с течение на времето и аз започнах да мисля за нея по същия начин. Моята Галерия. Обяснете ми, младежо. Как по-точно моята Галерия би могла да ни помогне да се ориентираме и да разберем дали вие наистина се обичате?

— Тя показва какви сме в действителност — отвърна Томи. — Защото…

— Но, разбира се! — прекъсна го Мадам. — Защото произведенията ви показват вашата същност! Нали това имахте предвид? Защото излагат на показ душите ви!

На това място тя отново се обърна към мен с думите:

— Не отивам ли твърде далече?

Вече ми бе задала същия въпрос и на мен отново ми се стори, че се е вторачила в ръкава ми. Ала лекото подозрение, възникнало в мен, когато чух въпроса й за първи път, сега се засили. Внимателно се взрях в Мадам, но тя като че ли усети любопитството ми и отново се обърна към Томи.

— Добре тогава — промълви тя. — Да продължим. И така, какво бяхте започнали да ми казвате?

— Работата е там, че навремето бях малко объркан — продължи Томи.

— Не, не, говорехте нещо за творчеството си. За това, че чрез изкуството художникът разголва душата си.

— А сега ще ви кажа следното — настояваше на своето Томи. — По онова време в главата ми бе такъв хаос, че не можех да се занимавам с никакво творчество. Не правех абсолютно нищо. Чак сега разбирам, че е трябвало да правя нещо, но тогава в главата ми беше пълна мъгла. Ето защо във вашата Галерия няма нищо от мен. Знам, че вината е моя и че най-вероятно отдавна съм изпуснал влака, но въпреки всичко ви нося едно-друго.

Той вдигна чантата от пода и започна да разкопчава ципа.

— Тук има мои скорошни рисунки, както и неща, които направих преди години. А що се отнася до Кат, сигурно при вас има много нейни работи. Бяхте ги избрали за Галерията си. Нали, Кат?

И двамата се взираха в мен известно време, после Мадам промълви едва-едва:

— Нещастни създания. Какво сме ви направили? Ние, с всички наши проекти, планове… — Тя замълча и отново ми се стори, че в очите й проблясват сълзи. После спря погледа си върху мен и попита: — Струва ли си да продължаваме този разговор? Или стига толкова?

При тези й думи смътната мисъл, появила се в главата ми, започна да приема определена форма. „Не отивам ли твърде далече?“, а сега: „Струва ли си да продължаваме?“ Като поохладих чувствата си, аз осъзнах, че тя задава въпросите си не към мен и Томи, а към някой друг, който се намира зад нас, в тъмната половина на стаята.

Обърнах се бавно назад и се взрях в тъмнината. Не виждах нищо, но чух някакъв звук, механичен и удивително далечен: тъмната част на помещението бе много по-голяма, отколкото очаквах. От дълбините се появи нещо, започна да се приближава и един женски глас произнесе:

— Да, Мари-Клод. Ще продължим.

Взирах се в тъмнотата и чух как Мадам изсумтя и с едри крачки навлезе в неосветената половина. Чуха се още механични шумове и Мадам се появи, като буташе инвалиден стол, в който седеше някой. Тя отново премина между нас и отначало ми попречи да видя кой е в него. Но после го извърна към нас и се обърна към фигурата в него:

— По-добре вие поговорете с тях. Всъщност те са дошли при вас.

— И аз мисля така.

Фигурата в стола беше прегърбена и немощна и аз я познах по-скоро по гласа.

— Госпожица Емили — промълви едва чуто Томи.

— По-добре е вие да поговорите с тях — повтори Мадам, сякаш си измиваше ръцете, ала не помръдна от мястото си и продължи да ни гледа с блестящите си очи.