Казуо Ишигуро
Никога не ме оставяй (2)

Глава втора

Всичко това е вече минало и някъде мога и да сгреша; но добре помня, че случката с Томи в онзи ден за мен бе част от цял етап, през който преминавах тогава — непрекъснато ме избиваше да преодолявам трудности, — и малко или много бях успяла да забравя за случилото се, когато няколко дни по-късно Томи ме заговори.

Не знам как е било там, където сте израснали вие, но ние в Хейлшам почти всяка седмица преминавахме през медицински преглед — обикновено в Кабинет номер 18 на най-горния етаж. Провеждаше го една строга медицинска сестра на име Триша, но ние я наричахме „Птицечовката“. В онази слънчева сутрин една група момчета и момичета се качваше по централната стълба към нейните владения, а друга — тъкмо преминала през зоркото й око — слизаше. Цялото стълбище ехтеше от гласове и аз се качвах нагоре, забила очи в краката си, за да не настъпя някого от редицата деца пред мен. И внезапно чух някой да ме вика:

— Кат!

Томи, който беше в групата на слизащите, бе застанал по средата на стълбището, усмихнат до уши, и усмивката му тутакси ме ядоса. Така можехме да се усмихваме няколко години по-рано, когато срещнем някой приятен за нас човек. Но вече бяхме на тринайсет и никое момче не можеше да си позволи такова поведение към момиче пред очите на всички. Искаше ми се да го накарам да се засрами с въпроса: „Томи, на колко си години?“, ала се въздържах и вместо това казах:

— Томи, пречиш на хората. Аз също.

Той се огледа и видя, че редицата зад него наистина бе спряла да се движи. Отначало се смути, но след миг се притисна до стената откъм моята страна, за да пропусне слизащите. После каза:

— Знаеш ли, Кат, търсих те къде ли не. Исках да ти се извиня. Честна дума! Моля те да ми простиш. Не исках да те ударя. И на сън не ми е хрумвало да ударя момиче, но дори и да ми се случи, това в никакъв случай няма да си ти. Извини ме, от сърце те моля!

— Добре, всичко е наред. Стана случайно. Няма значение.

Кимнах с глава и продължих нагоре по стъпалата. Но Томи радостно възкликна:

— Фланелката ми е като нова! Всичко се изпра.

— Радвам се за теб.

— А теб не те ли заболя? Когато те ударих де.

— Как да не ме заболя! Черепът ми изтрещя. Получих сътресение и други такива. Сега Птицечовката ще го види. Ако се добера до кабинета й де.

— Кат, питам те сериозно. Наистина ли не ми се сърдиш? Много, ама много съжалявам. Честна дума.

Най-после му се усмихнах и вече сериозно му казах:

— Томи, стана случайно и всичко е забравено. Не изпитвам никаква омраза към теб.

Той все още изглеждаше неуверен, ала някакви момчета от горния курс го сръгаха в гърба, за да го накарат да се раздвижи и да продължи надолу. Той бързо ми се усмихна, леко ме потупа по рамото и се вля в потока. Когато продължих да се изкачвам по стъпалата, до ушите ми долетя пак неговият вик:

— Всичко хубаво, Кат!

Томи, мислех си аз, ме постави в доста неловко положение, но никой не започна да ме дразни или да разнася сплетни по мой адрес. Трябва да призная, че ако не се бяхме срещнали на стъпалата, в последвалите няколко седмици нямаше да се заинтересувам толкова от проблемите на Томи. Така ми се струва.

Сама станах свидетелка на някои неща, ала за повечето от случките само чувах. Когато някой заговореше на тази тема, аз го разпитвах до най-малките подробности, за да си представя всичко съвсем точно. Томи имал нови изблици — прекатурил две маси и всичко от повърхността им се разпиляло по пода, а момчетата се втурнали в коридора, за да се спасят от него, залостили вратата и го оставили сам в класната стая. Друг път, по време на футболен мач, господин Кристофър трябвало да го държи за ръката, за да не се нахвърли на Реджи Д. А на състезанието по бягане на втория горен курс забелязах, че Томи бе единствен, който тича сам, а не в двойка. Беше бърз и с лекота се отдели на десет-петнайсет крачки пред останалите — може би по този начин искаше да потули факта, че никой не желаеше да бяга заедно с него. И на всичко отгоре почти всеки ден се разнасяха слухове за издевателствата и присмеха над личността му. Много от тях бяха обичайните момчешки шеги — ту ще му пъхнат нещо в завивките, ту ще му сложат червей в яденето, но други излизаха извън рамките на нормалното: веднъж например почистиха клозетната чиния с четката му за зъби и му я върнаха с изпражненията по космите. Поради факта, че той беше едър и силен — а според мен и поради характера му, — никой не смееше да го нападне открито, но издевателства като тези, които описах току-що, се случваха в продължение на поне два месеца. Очаквах, че рано или късно някой ще каже: „Стига толкова! Стигнахме твърде далеч!“, ала нещата продължаваха все по същия начин и никой нищо не казваше.

Веднъж сама заговорих на тази тема — това стана в спалнята, когато загасиха лампите. В горните класове вече спяхме в малки стаи за по шест души, така че компанията ни се ширеше самостоятелно в една от тях без странични хора и след звънеца за лягане наставаше времето за най-задушевните разговори, които провеждахме в тъмнината. На друго място, дори в павилиона, и през ум не ни минаваше да си говорим за такива неща. И ето че една вечер заговорих за Томи. Не се разпростирах надълго и нашироко, само в общи линии напомних на момичетата какви ги вършат с него и добавих, че не постъпват много справедливо. Когато свърших, в стаята цареше странно мълчание и аз разбрах, че всички очакват реакцията на Рут. Винаги ставаше така в трудни или неловки моменти. Търпеливо чаках, докато най-после откъм леглото на Рут се чу въздишка и тя каза:

— Отчасти си права, Кати. Не е хубаво така. Но ако Томи иска издевателствата да спрат, трябва да промени собственото си поведение. Не представи нищо на Пролетния панаир. А нима мислиш, че е подготвил нещо за идния, който е само след месец? Едва ли.

На това място трябва да ви разкажа за нашите хейлшамски Панаири. Четири пъти в годината — пролет, лято, есен, зима — организираме голяма изложба-базар, където представяме всичко, което сме сътворили през последните три месеца. Това са и картини, и рисунки, и керамични изделия, и най-различни „скулптури“, направени от материали, които по онова време се считаха за модерни: като да речем консервени кутии или тапи от шишета, залепени върху парчета картон. За всяко представено произведение ни заплащаха с жетони (настойниците решаваха колко струва шедьовърът ти), а после, в деня на Панаира, всеки пристигаше с жетоните си и „купуваше“ онова, което си хареса. По правило можехме да „купуваме“ само от връстниците си, но независимо от това изборът бе доста голям, защото за три месеца можеше да се направи какво ли не.

Когато сега обръщам поглед назад, аз разбирам защо тези Панаири са били толкова важни за нас. На първо място, те бяха единствената ни възможност, освен Разпродажбата (а Разпродажбата бе нещо съвсем различно и за нея ще ви разкажа по-късно) да си направиш колекция от лично твои предмети. Ако ти се прииска да украсиш стената до леглото си или да разнасяш някой предмет в чантата си от стая в стая и винаги да си го поставяш на масата, където си седнал, можеш да „закупиш“ нещата, които ти харесват по време на Панаира. Но сега виждам и другото, по-дълбоко въздействие на този Панаир върху нас. Защото ако поради желанието си да притежаваш нещо ценно, ти зависиш от другите, това неминуемо влияе на отношенията ти с тези хора. Томи е типичен пример за това. „Творческите“ ти постижения до голяма степен се определяха от отношението към теб в Хейлшам, от това, доколко те обичаха и уважаваха в училището.

По-късно двете с Рут често обсъждахме тази тема в центъра по рехабилитация в Дувър, където й помагах да се възстанови.

— Впрочем тъкмо затова Хейлшам беше единствен по рода си — заяви един ден тя. — Защото там ни приучаваха взаимно да ценим работата си.

— Да — съгласих се аз. — Но когато понякога се сещам за тези Панаири, откривам доста странни неща в тях. Да вземем например стихотворенията. Разрешаваха ни да ги представяме на Панаира наравно с рисунките и картините и ето какво ме учудва: всички споделяхме мнението, че това е прекрасно, че има някакъв смисъл.

— А не беше ли така? Поезията е нещо много важно.

— Но нали стихчетата са били плод на нечие творчество. На деветгодишни деца, съчиняващи глупави рими с безброй правописни грешки. А ние, вместо да окачим над креватите си нещо наистина красиво, похарчвахме скъпоценните си жетони за тетрадки, изписани с несръчни строфи. Ако някой толкова ги е харесвал, защо просто не си ги е преписвал? Но не, нали помниш как ставаше всичко? Панаирът започва и ние стоим и се разкъсваме между стиховете на Сузи К. и жирафите на Джаки.

— Да, спомням си — засмя се Рут. — Жирафите бяха красиви. Обикновено си купувах по един на всеки Панаир.

Водехме този разговор в една приятна лятна вечер, седнали на балкона на болничната й стая. Бяха изминали няколко месеца от първата й операция и сега, когато най-тежкото бе зад гърба й, планирах вечерните си посещения така, че да можем да си поседим половин — един час и да се любуваме на слънцето, залязващо зад покривите. Над тях стърчаха безброй антени и сателитни чинии, а понякога далеч на хоризонта проблясваше ивицата на морето. Носех минерална вода и бисквити и двете седяхме и разговаряхме за всичко, което ни хрумне. Центърът, в който лежеше Рут, бе един от любимите ми и нямах нищо против и аз да поостана в него за известно време. Стаите не бяха големи, но затова пък разполагаха с всичко необходимо и бяха доста уютни. Повърхностите в тях — стените, подовете — бяха облицовани с лъскави бели плочки, поддържани от персонала в такъв блясък, че като влезеш вътре имаш усещането, че си попаднал в огледална стая. Разбира се, не можеше да видиш отражението си в тях, но бе напълно възможно да си го представиш. Вдигнеш ръка или донорът сяда на леглото си — и ти тутакси усещаш бледото като призрак движение в плочките около себе си. При това в стаята на Рут имаше огромни плъзгащи се прозорци и тя спокойно можеше да си лежи и да гледа навън. Дори нямаше нужда да повдига глава от възглавницата си, за да наблюдава голяма част от небето, а когато времето беше хубаво, можеше на воля да диша чист въздух, седнала на балкона. Харесваше ми да седя с нея, харесваха ми нашите недотам свързани разговори — за Хейлшам, за Фермата и за всичко, което ни дойде наум.

— Искам да кажа — продължих аз, — че на възрастта, на която бяхме тогава, единайсетгодишни хлапета, стиховете ни не ни интересуваха чак толкова много. Помниш ли Кристи? Славеше се като поетеса и всички я уважаваха. Дори ти, Рут, не си позволяваше да й говориш отвисоко. Защото всички я смятахме за много веща в тази област. При това не ценяхме поезията и изобщо не разбирахме от стихове. Малко е странно.

Ала Рут не ме разбра, а може би не искаше да ме разбере. Възможно е да е била настроена да ни вижда по-различни, а не такива, каквито бяхме в действителност. Вероятно бе усетила накъде може да ни отведе този разговор и бе решила да не поема в тази посока. Така или иначе, тя дълбоко въздъхна и каза:

— Да, всички харесвахме стиховете на Кристи. Интересно, какво бихме казали за тях сега. С удоволствие бих ги прочела отново заедно с теб, за да сравним впечатленията си.

После се засмя.

— И досега пазя стиховете на Питър Б. Вярно е, че те са от по-късните години — бяхме в четвърти горен курс. Вероятно са ми харесвали, иначе защо ще ги купя? Чиста истерия и глупост. Твърде сериозно е гледал на себе си. Но Кристи е съвсем различно нещо, помня, че наистина пишеше много добре. Колко странно! По-късно тя захвърли поезията и се зае с живопис, ала не беше толкова добра.

Но бих искала да се върна към Томи. Мисля, че мнението, изказано от Рут в спалнята след последния звънец — за това, как Томи сам си е виновен за неприятностите си, по онова време съвпадаше с това на мнозинството в Хейлшам. Ала чак когато свърши и аз, лежаща в тъмнината, се замислих над думите й, се сетих, че подобни разсъждения за него като за момче, което не си дава много труд в училище, съществуваха още в началния курс. И когато разбрах, че Томи е бил подложен на същите изпитания години наред, а не някакви си седмици и месеци, в душата си усетих хлад.

Не беше минало много време, откакто двамата с него бяхме разговаряли за това и разказът на Томи за началото на неговите неприятности потвърдиха мислите, до които достигнах през онази вечер. Той сподели, че всичко е започнало в часа по изобразително изкуство при госпожица Джералдин. Томи твърдеше, че дотогава много обичал живописта. Но в онзи час Томи нарисувал един акварел, на който изобразил слон сред високи треви — всичко започнало от тази рисунка. Той твърдеше, че е искал да се пошегува. Подробно го разпитах за този епизод и според мен случилото се е съвсем в реда на нещата за възрастта, на която е бил тогава: правиш нещо, без да знаеш защо, просто го правиш и толкова. Правиш го, защото искаш да разсмееш околните, да ги подразниш, да привлечеш вниманието им към собствената си личност. А когато трябва да обясниш постъпката си, не можеш, тя дори ти се струва напълно безсмислена. Случвало се е на всеки. Томи не го разказа по този начин, но аз съм сигурна, че е станало точно така.

В общи линии, той нарисувал слона съвсем по детински. Цялата работа му отнела не повече от двайсет минути и акварелът наистина предизвикал смях, макар и не по начина, по който очаквал. Независимо от всичко, постъпката му едва ли щяла да има някакви последствия, ако не била станала в часа на госпожица Джералдин.

В това откривам зла ирония на съдбата, защото нима не е вярно, че госпожица Джералдин бе любимата настойничка на всички деца на възрастта на Томи? Кротка, спокойна, винаги готова да те утеши, ако е нужно, дори ако си сторил нещо не съвсем както трябва или ако някой друг настойник ти се е скарал. Когато се налагаше самата тя да се скара на свой възпитаник, после дни наред му отделяше специално внимание, сякаш му бе задължена с нещо. Но на Томи не му провървяло, че в онзи ден часът по изкуство се е водил от нея, а не, да речем, от господин Робърт или от госпожица Емили, нашата главна настойница, които често вземаха тези часове. Ако беше някой от тях, щеше да му направи забележка, Томи щеше да се усмихне и най-лошото, което биха помислили останалите за него, щеше да е, че се е пошегувал неудачно. Те дори щяха да решат, че е голям шегаджия. Ала госпожица Джералдин си е госпожица Джералдин. Реагира по свой собствен начин: докато гледала акварела, тя се стараела по всякакъв начин да изрази участие и разбиране. И тъй като вероятно се е страхувала, че съучениците му могат да му се присмеят, тя попресилила нещата и, открила в рисунката нещо достойно за похвала, го показала на целия клас. Което породило недоброжелателството на учениците.

— Излязохме от класната стая — спомняше си Томи — и тогава за първи път дочух подобни приказки. Не им пукаше, че ги чувам какво говорят за мен.

Струва ми се, че още преди случката с акварела у Томи се е появило усещането, че няма да се справи, че рисунките му са прекалено незрели и детски за възрастта му в сравнение с тези на връстниците му и той се е стараел, както може, да прикрие неумението си, като нарочно е рисувал картините си, както би ги нарисувало малко дете. Но след случката с нарисувания слон това е станало ясно на всички и те с нетърпение са очаквали да видят какво ще изобрази следващия път. Съдейки по всичко, той не се е предал изведнъж, но за каквото и да се заловеше впоследствие, неминуемо предизвикваше насмешките и издевателствата на съучениците си. Колкото повече се стараеше, толкова по-гръмко му се присмиваха. Така че скоро Томи се върна към предишния начин на самозащита — нарочно започна да рисува детински картинки, с което искаше да покаже, че плюе на всички. Проблемът се задълбочи.

Отначало му се присмиваха само на картините, но и това му бе напълно достатъчно, защото в долния курс часовете по рисуване бяха много. После стана още по-лошо.

Не го включваха в игрите, в столовата момчетата не искаха да сядат на една маса с него, преструваха се, че не чуват, когато вечер ги заговореше в спалнята. В началото това ставаше от време на време. Случвало се е цял месец да го оставят на мира и той да реши, че всичко вече е зад гърба му, ала после или той, или някой от враговете му — например Артър Х. — правеше нещо, което даваше нов тласък на издевателствата.

Не мога точно да определя времето, когато той започна да изпада в силна ярост. Помня, че Томи винаги, дори в предучилищната си възраст, се отличаваше с буйния си нрав, но пък той сподели с мен, че се разгневявал само когато сериозно го наранят. Така или иначе, с изблиците си той настройваше всички против себе си, провокираше ги и по времето, за което разказвам — през лятото, когато бяхме на тринайсет и тъкмо бяхме завършили втория горен курс, — издевателствата достигнаха своя апогей.

После внезапно престанаха — разбира се, не за един ден, но доста бързо. Както вече сте разбрали, аз внимателно наблюдавах случващото се, така че забелязах промяната по-рано от останалите. Настъпи период — продължил месец, дори повече, — през който продължаваха редовно да дразнят Томи, ала той не се гневеше както преди. Понякога забелязвах, че той — аха! — и ще избухне, но така или иначе, успяваше да се сдържи; друг път мълчаливо свиваше рамене или се правеше, че нищо не забелязва. В началото тези му реакции обезкуражаваха момчетата и те едва ли не се обиждаха, сякаш ги е подвел. После малко по малко им втръсна и издевателствата изгубиха злобата си. Накрая забелязах, че вече повече от седмица нищо не се бе случило.

Само по себе си това още не означаваше кой знае какво, но аз виждах и други промени. Малки, като например това: той прекосява двора в компанията на Александър Дж. и Питър Н., и тримата заедно вървят към игрището и непринудено разговарят. Тонът, с който произнасяха името му, се промени — не много, но все пак… В края на голямата промяна нашата компания седеше на тревата до Южното игрище, където момчетата играеха футбол, както обикновено. Докато разговарях с момичетата, аз наблюдавах Томи, който бе в центъра на играта. По едно време някой го спъна и той падна, но тутакси стана, взе топката и я постави така, че когато я ритне, да премине през наказателното поле. Играчите, които се готвеха за удара, се зазяпаха и в този миг Артър Х., едно от момчетата, които най-много го измъчваха (той стоеше на няколко крачки зад него), започна да го имитира как стои до топката с ръце на кръста. Внимателно наблюдавах случващото се и забелязах, че като че ли никой не подкрепи Артър. Сигурно всички го виждаха, тъй като бяха съсредоточили поглед върху Томи, който всеки миг щеше да запрати топката през наказателната линия, а Артър беше точно зад гърба му, ала никой не прояви интерес към номерата му. Томи запокити топката в центъра на игрището, играта продължи, а Артър не се опита да повтори шегата си.

Това ме зарадва, но ме и заинтригува: меко казано, Томи все още не се бе проявил в областта на „творчеството“. Видях, че прекратяването на гневните изблици от негова страна много му е помогнало, ала все не ми се удаваше да открия първопричината за подобряването на отношението към него. Нещо в самия Томи се бе променило — държеше се по различен начин, когато разговаряше с някого, гледаше го в очите по своя прям и добронамерен начин. А това на свой ред бе променило отношението на околните към него. Но как е станало всичко — нямах никаква представа.

Заинтригувах се и реших да го поразпитам и ако ми се удаде случай, да поговоря с него на четири очи. И случаят скоро ми се предостави: чаках на опашката за закуска и пред себе си зърнах няколко човека. Колкото и да е странно, най-доброто място за разговор на четири очи в Хейлшам беше на опашката в столовата. Това отчасти се дължеше на акустиката в големия салон: сред общата врява, която се блъскаше във високия таван и ехтеше в огромното пространство, за да си кажем нещо, трябваше да застанем много близо един до друг и да шепнем, а ако и съседите ни са заети със собствения си разговор, имаше голяма вероятност никой да не подслуша думите ти. Така или иначе, нямаше много варианти. „Тихите“ местенца много често ни подвеждаха: все се оказваше, че някой е минал наблизо и е подочул нещичко. А ако поведението ти дава повод да се мисли, че търсиш място за конфиденциален разговор, за броени минути този факт ставаше известен на всички и тогава — не разчитай на уединение!

Така че, когато зърнах Томи, аз му махнах с ръка. Правилата забраняваха да се пререждаме на опашката, но да минем по-назад — моля, заповядайте. Той се приближи с доволна усмивка и известно време ние чакахме реда си мълчешком, без да си казваме нищо особено — не защото чувствахме неловкост, а защото чакахме да спадне интересът, който Томи бе възбудил със своето преместване отзад. После аз се обадих:

— Напоследък си по-весел. Изглежда нещата при теб вървят добре.

— Всичко забелязваш, Кат — отвърна той без следа от ирония. — Да, всичко върви нормално. Всичко е наред.

— Какво е станало? Да не би да си се обърнал към Господ?

— Към Господ ли? — Томи се обърка за миг, после се усмихна. — Аха, разбирам. Говориш за… намекваш, че вече не се ядосвам толкова.

— Да, но не само за това. Общо взето доста си се променил. Наблюдавам те. Затова питам.

Томи сви рамене.

— Сигурно съм пораснал. И аз, пък и останалите. Не ни е интересно да повтаряме все едни и същи неща. Втръсна ни.

Мълчаливо го гледах, докато накрая той се усмихна и каза:

— Интересно момиче си ти, Кат. Ако искаш да знаеш, случи се нещо. Ако искаш, мога да ти разкажа.

— Слушам те, казвай.

— Добре, но нека си остане между нас двамата, нали? Преди два месеца имах разговор с госпожица Люси. След това се почувствах много по-добре. Трудно е за обяснение. Тя ми каза това-онова и ми стана по-добре.

— Какво ти каза?

— Ами… може да ти се стори странно. Отначало и на мен ми се стори странно. Каза ми, че ако не искам да се занимавам с творчество и не ме тегли към творческа работа, няма нищо лошо. Било напълно нормално, така ми каза.

— Наистина ли?

Томи кимна с глава, но аз се обърнах на другата страна.

— Не ставай глупак, Томи. Не съм от онези, на които можеш да говориш каквото ти хрумне.

Наистина се разсърдих: нима не съм заслужила доверието му, а той така да ме лъже! — ето какво си помислих. Видях една позната отзад на опашката и отидох при нея, като оставих Томи сам. Разбирах, че е обезкуражен и потиснат, но след месеците, в които преживявах заедно с него, аз се чувствах предадена и ми беше все едно какво изпитва той. През цялото време, докато се придвижвахме напред, разговарях колкото е възможно по-непринудено с приятелката си (като че ли беше Матилда) и се стараех да не поглеждам към него.

Ала когато тръгнах с чинията си към масата, Томи се приближи зад гърба ми и изстреля в ухото ми:

— Кат, ако мислиш, че те лъжа, дълбоко грешиш. Стана точно така. Ако ми разрешиш, ще ти разкажа всичко.

— Не говори глупости, Томи.

— Кат, всичко ще ти разкажа. След закуската ще бъда край езерото. Ако дойдеш, ще чуеш цялата история.

Аз го погледнах укоризнено и си тръгнах, без да му отговоря, но като че ли бях започнала да допускам вероятността, че ми е казал истината за госпожица Люси. И когато се настанихме с приятелките ми на масата, започнах да се чудя как да се измъкна и да отида при езерото, без да привлека вниманието на момичетата.