Казуо Ишигуро
Никога не ме оставяй (18)

Глава осемнайсета

Работата ми като помощница ми допадна. Дори мога да кажа, че ме накара да проявя най-добрите страни на характера си. Понякога се случва така, че човекът не е роден за подобни занимания и тогава работата му се превръща в огромно изпитание за него. На първо време може и да се справя добре, но по-късно дългите часове, изпълнени с болка и отчаяние, си казват думата. Рано или късно настъпва мигът, в който някой от твоите донори разбира, че не може да се справи, макар, да речем, това да е едва втората ти експлантация и никой да не е очаквал усложнения. Когато донорът завърши ей така, съвсем неочаквано, не можеш да намериш утеха нито в думите на медицинския персонал, нито в писмото, в което пише, че без съмнение си сторил всичко по силите си и че високо ценят твоята добросъвестност. Известно време си извън релсите. Някои доста бързо се научават да се справят с това. Но други — като Лора например — така и не се научават до края.

Пък и самотата. Растеш заедно с всички около теб, сред много хора, не познаваш нищо друго и изведнъж — превръщаш се в помощник. Часове наред прекарваш зад волана съвсем сам, пътуваш из цялата страна, от център на център, от болница на болница, спиш по мотели, няма с кого да споделиш грижите си, няма с кого да се посмееш. Много рядко можеш да попаднеш на донор или помощник, когото познаваш от преди, но обикновено нямаш време да разговаряш с него. Винаги бързаш, а дори и да не бързаш, си твърде изморен, за да водиш нормален разговор. И скоро дългите часове на работа, непрекъснатите пътувания, сънят на пресекулки — всичко това прониква в същността ти, става част от самия теб и всеки го вижда по осанката ти, по погледа ти, по походката ти, по начина, по който говориш.

Не твърдя, че съм имунизирана от всичко това — просто се научих да живея с него. Докато при други помощници — самото им отношение към работата ги предава. Мнозина от тях просто теглят ярема и очакват деня, в който ще им наредят да спрат и ще ги направят донори. Впрочем никак не ми харесва начинът, по който се „свиват“ в мига, в който прекрачат прага на болницата. Не умеят да общуват с медицинския персонал, не се решават да говорят от името на донора, на когото помагат. Нищо чудно, че стават неуверени в собствените си сили и развиват склонност винаги да обвиняват себе си, когато нещата не вървят както трябва. Лично аз се стремя да не се обаждам за дребни неща, ала когато е необходимо — непременно правя така, че гласът ми да се чуе. Ако стане провал, аз, разбира се, се разстройвам, но все пак чувствам, че съм направила всичко по силите си и не губя трезвия си разум.

Започнах да откривам очарование дори в самотата. С това не искам да кажа, че няма да се радвам на възможността повече да общувам с хората след края на годината, когато вече няма да съм помощница. Но наистина ми харесва да седя в малкия си автомобил, да знам, че ме очакват два часа път в компанията единствено на безбрежното сиво небе и собствените ми мечтания. И ако в някое малко градче случайно ми останат няколко свободни минути, с удоволствие скитам по магазините и разглеждам витрините. В квартирата, където живея, имам четири настолни лампи, всички в различен цвят, но с един и същи дизайн — абажур, поставен върху сгъваема „шия“, която може да се извива във всички посоки. Понякога ходя по магазините и търся друга подобна лампа на витрината, не за да я купя, а просто да я сравня с моите у дома.

Друг път така се вглъбявам в себе си, че ако неочаквано срещна свой познат, преживявам нещо като шок, с който не мога веднага да се справя. Така стана например в онова ветровито утро, когато прекосявах паркинга пред станцията за обслужване и видях Лора зад волана на паркирания автомобил, която се взираше с празен поглед към шосето. Бях на известно разстояние от нея и за един миг се почувствах изкушена да продължа пътя си и да се направя, че не съм я забелязала, макар че не се бяхме виждали нито веднъж през седемте години след заминаването ни от Фермата. Знам, реакцията ми бе странна — та нали тя беше една от най-добрите ми приятелки? Както споменах и по-рано, струва ми се, че това можеше отчасти да се обясни с факта, че ми беше трудно толкова рязко да прекъсна мечтателното си настроение. Освен това си помислих, съдейки по вида на Лора в автомобила, по прегърбената й свита фигура, че тя е от онези помощници, за които току-що ви говорих и нещо вътре в мен ме караше да се въздържа от по-нататъшното изясняване на въпроса.

Но, разбира се, аз преодолях себе си. Докато вървях към колата й, спряла встрани от останалите автомобили, усещах как студеният вятър брули лицето ми. Лора носеше торбест син анорак, а косата — малко по-къса от преди — бе залепнала за челото й. Когато потропах на стъклото, тя не трепна и дори не се учуди да ме види след толкова много години. Сякаш седеше и чакаше — не точно мен, разбира се, — но пак някой от своето минало. И като ме видя, сякаш първата й мисъл беше: „Най-после!“ Защото в същия миг забелязах, че раменете й се разтресоха и се отпуснаха, сякаш бе въздъхнала дълбоко, а после мигом протегна ръка и отвори вратата.

Поговорихме си двайсетина минути: останах в колата до последния възможен момент. През по-голямата част от времето разговорът ни се въртеше около това, колко се е измъчила, колко объркана се чувства, какъв труден донор й се е паднал, колко мрази еди-коя си медицинска сестра и еди-кой си лекар. Чаках да се появи предишната Лора с ехидната си усмивка и обичайните си шегички, ала така и не я дочаках. Говорът й стана някак забързан и макар да се радваше, че ме вижда — така поне си мисля, — понякога създаваше впечатлението, че главното за нея е да излее насъбралата се в душата й горчивина, независимо кой е насреща й.

Съдейки по това, че дълго избягвахме да споменаваме за старото време, мога да кажа, че вероятно и двете сме съзирали някаква опасност в подобен разговор. Към края обаче все пак стана дума за Рут, която Лора бе срещнала в една от клиниките няколко години по-рано, когато Рут беше още помощничка. Започнах да й задавам въпроси, ала тъй като не можех да изкопча нищо интересно от устата на Лора, накрая възкликнах:

— Е, все за нещо трябва да сте говорили!

Лора тежко въздъхна.

— Нали знаеш как става — каза тя. — Аз бързах, Рут също. — После, като помълча, добави: — Пък и когато се разделихме във Фермата, не бяхме в цветущи отношения. Така че вероятно не сме били много радостни да се срещнем отново.

— Не знаех, че и вие сте развалили приятелството си.

Тя сви рамене.

— Ами да. Нали помниш каква беше тогава? А след твоето заминаване стана още по-лоша. Започна всички ни да учи на ум и разум. Ето защо се държах настрана от нея, това е. Не че сме се скарали, нищо подобно. Значи така и не си я виждала оттогава?

— Не. Може да ти се стори странно, но не съм я зървала нито веднъж.

— Наистина странно. Мислех, че често ще се срещаме. Ето, виждах Хана вече няколко пъти. И Майкъл Х. — Тя направи пауза, после продължи: — Някой ми беше казал, че Рут е изкарала много трудно първата операция. Слуховете са си слухове, но го чух от много места.

— Стигна и до моите уши — потвърдих аз. — Горката Рут.

Помълчахме малко, после Лора попита:

— Кати, вярно ли е, че вече ти позволяват сама да си избираш донорите?

Тя не зададе въпроса си с укорителния тон, с който понякога ме питат хората за това, ето защо аз кимнах с глава и отвърнах:

— Невинаги. Просто установих добри отношения с някои от донорите и понякога те сами ме търсят.

— Щом е така, защо не станеш помощничка на Рут? — предложи Лора.

Свих рамене.

— Мислила съм за това. Но не съм сигурна, че ще е правилно.

Лора ме погледна озадачено.

— Но вие бяхте толкова близки!

— Да, бяхме. Но с мен стана същото, както и с теб, Лора. Към края отношенията ни се влошиха.

— Права си, но това се е случило отдавна. Сега й е много тежко. Чух, че и с помощниците не се разбирала. Многократно са й ги сменяли.

— Нищо чудно — забелязах аз. — Представи си какво би било, ако ти станеш помощница на Рут.

Лора се засмя и за миг очите й станаха такива, че си помислих: „Какво ли пък ще снесе сега?“ Ала пламъчето в тях тутакси изгасна и лицето й възвърна умореното си изражение.

Поговорихме още малко за нейните трудности — тя ми разказваше за една медицинска сестра, която й имала зъб. После стана време да тръгвам и аз протегнах ръка към дръжката на вратата с думите, че при следващата си среща ще продължим разговора. Ала и двете ясно съзнавахме, че сме отминали нещо с мълчание и ми се струва, че и двете чувствахме: няма да е правилно да се разделим просто така, без да сме го споменали. Сега вече малко или много съм сигурна, че в онзи миг в главите ни се таеше една и съща мисъл. После Лора каза:

— Много чудно. Като си помисля, че там вече няма никого.

Отново се обърнах с лице към нея.

— Да, чувството е странно — отвърнах. — Все не мога да повярвам.

— Чудно — повтори Лора. — Какво ли значение би могло да има това сега? Но има.

— Разбирам те много добре.

Едва след тези фрази, с които намеквахме за закриването на Хейлшам, ние най-после се почувствахме близки в истинския смисъл на думата и в порив на близост се прегърнахме — не толкова да се утешим една друга, колкото заради Хейлшам, сякаш да потвърдим, че той продължава да живее в нашите спомени. После наистина стана време да тръгвам и аз изтичах към автомобила си.

Близо година преди нашата среща с Лора, до ушите ми бяха достигнали слуховете за закриването на Хейлшам. И донори, и помощници ме питаха за това, сякаш тъкмо аз трябваше да знам истината: „Нали си от Хейлшам? Ще го закриват ли, или не?“ Неща от този род. Веднъж, на излизане от клиниката в Сафълк, аз се сблъсках с Роджър К. — също от Хейлшам, една година по-млад от мен — и той ми каза, че това е абсолютната истина, че всеки момент трябва да бъде закрит. Съобщи ми, че планът е да продадат терена и сградите на някаква хотелска верига. Помня каква беше първата ми реакция. Попитах го:

— А какво ще стане с възпитаниците?

Роджър помисли, че имам предвид настоящите възпитаници — децата и юношите, които имаха нужда от настойници — и разтревожено започна да обяснява, че вероятно ще се наложи да ги преместят в други такива заведения из цяла Англия, които не биха и могли да се сравняват с Хейлшам. Но въпросът ми, разбира се, не се отнасяше до тях. Имах предвид нас — себе си и всички онези, с които бях израснала, донори и помощници, разпратени из цялата страна, далеч един от друг, ала все още свързани с невидими нишки с мястото, откъдето сме дошли.

Същата вечер, докато се опитвах да заспя в поредния мотел, дълго мислих за случилото се с мен няколко дни преди това. Бях в един крайморски град в северната част на Уелс. Цяла сутрин валеше като из ведро, но следобеда дъждът спря и се показа слънце. Отивах към колата си по един от дългите прави пътища покрай брега. Наоколо беше безлюдно, така че пред очите ми се точеше ненарушената от нечие присъствие редица от влажни калдъръмени плочи. Внезапно се появи малък фургон, спря на трийсетина крачки пред мен и от него излезе мъж, облечен като клоун. Отвори багажника и измъкна напълнени с хелий детски балончета, десетина, може би малко повече; известно време остана наведен, с балоните в едната си ръка, докато с другата се ровеше във фургона. Когато се приближих, видях, че върху всеки балон е нарисувано личице и стърчащи уши и че докато танцуваше във въздуха, цялата тази фамилия сякаш чакаше стопанина си.

Не след дълго клоунът се изправи, затвори багажника и тръгна напред, на няколко крачки пред мен: в едната си ръка държеше малък куфар, а в другата — балоните. Брегът бе дълъг и прав като конец и ми се стори, че цяла вечност вървя след непознатия. От време на време чувствах неудобство от този факт и дори си мислех, че клоунът може да се обърне назад и да ми каже нещо неприятно. Ала пътят ми бе тъкмо в тази посока, нямаше откъде другаде да мина и ние вървяхме все по-нататък и по-нататък по безлюдния мокър път, неизсъхнал още от сутрешния дъжд, а балоните през цялото време се блъскаха един в друг и ми се усмихваха от горе. От време на време зървах юмрука на мъжа, в който бе стиснал връвчиците на балоните, виждах как ги беше навил около дланта си, за да не ги изпусне, и усещах колко здраво ги стиска. Въпреки всичко се безпокоях, че може да изпусне някоя от връвчиците и балонът да литне нагоре и да се изгуби в дъждовните облаци.

Когато през онази нощ след разговора ни с Роджър лежах будна в кревата, пред очите ми отново се появиха същите балони. Представях си закриването на Хейлшам по следния начин: сякаш бе дошъл някой с ножица в ръце и бе прерязал връвчиците малко по-високо от юмрука на клоуна, където те се събираха. От този миг нататък вече нямаше нищо, което да държи балоните заедно. Когато ми разказа за случилото се с Хейлшам, Роджър забеляза, че не вижда в това нищо важно нито за себе си, нито за мен и може би в известен смисъл беше напълно прав. И все пак се натъжих от мисълта, че там вече няма да е както преди: че например настойниците като госпожица Джералдин няма вече да водят децата на Северното игрище.

След срещата си с Роджър аз месеци наред размишлявах за закриването на Хейлшам и за всичко, което следва от този факт. В главата ми започна да просветва, че много от нещата, които възнамерявах да правя на по-късен етап от живота си, трябва да се вършат в момента, иначе така и ще си останат несвършени. Не че се паникьосах, но ясно почувствах, че ликвидирането на Хейлшам размества много неща около нас. Ето защо думите на Лора, че трябва да стана помощничка на Рут, ми подействаха толкова силно, макар в началото да не проявих голямо въодушевление. Сякаш нещо вътре в мен го бе решило много отдавна и разговорът ми с Лора просто му бе дал тласък.

 

 

Направих първото си посещение в центъра по рехабилитация в Дувър, където беше Рут — съвременна сграда с бели фаянсови плочки по стените — само няколко седмици след срещата ми с Лора. Бяха изминали два месеца от първата операция на Рут, с която, както ми бе казала Лора, тя не се бе справила много добре. Когато отворих вратата на стаята й, видях я да седи по нощница на крайчеца на леглото си; като ме зърна, лицето й грейна, тя стана, за да ме прегърне, но трябваше веднага пак да седне. Каза, че изглеждам отлично и че прическата много ми отива. Аз й отвърнах със същото и мисля, че през последвалия половин час, когато разговаряхме, и на двете ни беше изключително приятно. Говорехме си за какво ли не — за Хейлшам, за Фермата, за заниманията ни след това — и ни се струваше, че можем да останем така цяла вечност. С една дума, началото бе обнадеждаващо — много по-добро, отколкото очаквах.

Въпреки това по време на първата си среща ние не споменахме и дума за това, как се бяхме разделили. Кой знае, ако бяхме засегнали темата веднага, може би всичко между нас щеше да се развие по друг начин. Ние просто я отминахме с мълчание и като поговорихме известно време, негласно се споразумяхме да смятаме, че между нас никога не се е случило подобно нещо.

Като за първа среща — да; допускам, че това е било добър подход, ала от мига, в който станах нейна официална помощница и започнахме редовно да се виждаме, усещането ми, че нещо не е както трябва, ставаше все по-силно. Посещавах я три-четири пъти в седмицата, носех й минерална вода и любимия й сладкиш и като че ли всичко трябваше да върви като по вода, но не стана точно така. Започвахме да говорим за нещо, макар и на съвсем неутрална тема, и внезапно, без всякаква видима причина, млъквахме. Или се насилвахме да поддържаме разговора, но колкото по-дълго продължаваше, толкова по-напрегнат и изкуствен ставаше той.

И тогава, когато един следобед вървях по коридора към стаята й, чух, че в душкабината срещу нейната врата има някого. Досетих се, че това трябва да е Рут и реших да вляза в стаята й и да я почакам; стоях до прозореца и се взирах в покривите на къщите в далечината. След около пет минути се появи Рут, загърната в хавлиената си кърпа. Честно казано, бях пристигнала близо час по-рано от обичайното и освен това мисля, че всички се чувстваме малко беззащитни, когато току-що сме излезли изпод душа без дрехи, наметнали само хавлиена кърпа върху тялото си. Но все пак бях поразена да видя тревогата, изписана на лицето й. Ще се опитам да го обясня по-добре. Аз, разбира се, предполагах, че ще бъде малко изненадана. Но работата е там, че когато се успокои и видя, че това съм аз, а не някой друг, последва секунда, а може би и повече, в която тя продължаваше да ме гледа, ако не със страх, то положително с известно подозрение. Сякаш дълго време бе очаквала да направя нещо лошо и сега мислеше, че моментът е настъпил.

В следващия миг това изражение изчезна от очите й и всичко продължи както обикновено, но тогава и двете бяхме разтърсени. Стана ми ясно, че Рут ми няма доверие и, доколкото разбирам, може би и самата тя го бе осъзнала тъкмо в онзи миг. Така или иначе, след тази среща атмосферата около нас се влоши още повече. Сякаш бяхме изпуснали нещо на свобода и не само че с това нищо не бяхме изяснили за себе си, а щем не щем объркахме нещата още повече. Стигна се дотам, че преди да се кача при нея, останах няколко минути в колата, за да се подготвя вътрешно за срещата си с нея. След едно от тези посещения, когато не си отворихме устата по време на дългите контролни процедури, а после седяхме, обгърнати в гробовно мълчание, за малко да докладвам, че няма да се справя и че по-добре би било да ме сменят като помощница на Рут. Но внезапно всичко пак се промени — този път заради лодката.

Един господ знае как става така. Понякога всичко започва с най-безобидна шега, друг път с някой слух. За броени дни той се разпространява от център в център из цялата страна и ето че всички донори до един започват да говорят за едно и също. Този път ставаше въпрос за някаква лодка. За първи път чух за нея от двама мои донори в Северен Уелс. Само след няколко дни и Рут заговори за нея. Много се зарадвах, че имаме тема за разговор и я заразпитвах.

— Има един донор на горния етаж — каза Рут. — Неговият помощник отишъл да я види. Твърди, че не е далеч от пътя, така че човек спокойно можел да се приближи. Била заседнала в блатата.

— Как е попаднала там?

— Откъде да знам? Може собственикът й да е решил да се отърве от нея. Или в отдавна отминали години, когато всичко наоколо е било залято с вода, тя се е озовала там и така си останала. Никой не знае. Казват, че била стара рибарска гемия. С кабина за двама, в която рибарите биха могли да се скрият от лошото време.

При следващите ми посещения тя всеки път намираше повод да заговори за лодката. А веднъж, когато ми спомена, че помощникът на някакъв донор от същия център го откарал да я види, аз казах:

— Нали знаеш, че не е много близко? Час — час и половина с кола.

— Но аз за нищо не те моля. Прекрасно знам, че помагаш и на други донори.

— Ясно ми е, че искаш. Искаш да видиш лодката, права ли съм, Рут?

— Ами да. Имам такова желание. Не правя нищо, само седя тук и… Ще ми е приятно да видя нещо различно.

— Какво мислиш — попитах я внимателно аз без следа от насмешка, — ако решим да изминем целия този път към блатата, няма ли да ни хрумне да посетим и Томи? Защото центърът, в който се намира, е съвсем близо до местонахождението на лодката.

Отначало лицето на Рут не изразяваше нищо.

— Е, бихме могли да помислим — отвърна тя; после се засмя. — Честна дума, Кати, нямах предвид само това, когато ти надувах главата за лодката. Наистина ми се ще да я видя. Толкова време се скитам от болница в болница, стоя затворена в стаята си. Тези неща сега означават много повече, отколкото преди. Добре де, няма да крия: знаех. Знаех, че Томи се намира в центъра в Кингсфийлд.

— Сигурна ли си, че искаш да го видиш?

— Да — отвърна без всякакво колебание тя, като ме гледаше право в очите. — Искам. — После тихо добави: — Толкова отдавна не съм го виждала! Откакто напуснах Фермата.

И тогава най-после заговорихме за Томи. Не го обсъждахме задълбочено и аз не научих кой знае какво ново за него. Но ми се струва, че и на двете ни стана по-леко, когато престанахме да пазим мълчание относно неговата личност. Рут ми каза, че когато напуснала Фермата (това станало през есента, скоро след моето заминаване), двамата с Томи били всъщност разделени.

— И без това курсовете ни бяха на различни места — продължи тя, — така че нямаше особен смисъл да късаме по обичайните правила. Продължихме да се смятаме за двойка до самото ми заминаване.

Дотук и спряхме на тази тема.

Що се отнася до лодката, тогава не казах нито да, нито не. Ала две седмици по-късно Рут се върна на темата и плановете ни някак сами се оформиха, ставаха все по-определени и накрая изпратих по един познат съобщение на помощника на Томи, в което написах, че ако Томи няма нищо против, двете с Рут ще го посетим в Кингсфийлд в определен ден през идната седмица.