Казуо Ишигуро
Никога не ме оставяй (16)

Глава шестнайсета

Колкото и да е странно, след като се върнахме от Норфък, почти не разговаряхме за нашето пътуване. Стигна се дотам, че в един момент започнаха да се разпространяват какви ли не слухове за целта му. Но и тогава ние продължавахме да мълчим и накрая хората загубиха интерес към темата.

Дори сега не знам защо се държахме по този начин. Мисля си, че по-скоро изчаквахме Рут да проговори първа, защото смятахме, че само тя има право да реши какво да каже и какво — не. Ала по една или друга причина — може би се бе смутила от обрата на нещата, свързани с нейното „възможно аз“, може би просто й харесваше да обгръща личността си в тайнственост, — тя изобщо не засягаше въпроса. Избягвахме разговорите за пътуването ни дори помежду си.

Тъкмо тази атмосфера на тайнственост ме улесни в усилията ми да запазя в тайна факта, че Томи ми бе купил касетката с Джули Бриджуотър. Не че я криех някъде дълбоко сред останалите си вещи. През цялото време тя стоеше сред другите касетки от колекцията ми в една от малките купчинки до дъската за гладене. Ала непрекъснато следях, да не би да се появи най-отгоре на купчината. Понякога много ми се щеше да разкажа всичко на Рут, за да можем после да седнем и да си говорим за Хейлшам под звуците на тези песни. Но времето минаваше, а аз все не й казвах, пътуването ни до Норфък се отдалечаваше все повече във времето и накрая започнах да се чувствам така, сякаш пазя някаква срамна тайна. После, разбира се, но много по-късно, тя все пак зърна касетката и аз си казах, че по-добре да я бе видяла още в началото, но какво да се прави, такъв ми бил късметът.

С идването на пролетта все повече „ветерани“ започнаха да заминават на курс за помощници и макар да тръгваха, без да вдигат излишен шум, следвайки обичайната практика, вече нямаше как да отминем без внимание забележимото намаляване на броя на обитателите във Фермата. Не мога точно да определя какви чувства ни вълнуваха по този повод. Струва ми се, че до известна степен им завиждахме, че си тръгват. Имахме усещането, че там, където отиват, ги чака по-голям и по-вълнуващ свят. Ала от друга страна заминаването им все по-силно ни смущаваше и тревожеше.

После, струва ми се беше през април, ние се сбогувахме и с Алис Ф. — първата от възпитаниците на Хейлшам, която напускаше Фермата; тя скоро бе последвана от Гордън К. И двамата бяха заявили желанието си да започнат курса и си тръгнаха с бодра усмивка, ала след заминаването им атмосферата във Фермата завинаги се промени.

Върволицата от заминаващи изглежда повлия на мнозина „ветерани“, а вероятно като пряк резултат от нея бе и последвалата вълна слухове от рода на онези, за които Криси и Родни ни бяха говорили в Норфък. Говореше се за двойки от бивши възпитаници в други части на страната, които били получили отсрочка, защото успели да докажат, че истински се обичат, макар че вече ставаше дума за хора, които нямаха никакво отношение към Хейлшам. А ние, петимата, които бяхме ходили в Норфък, отново се държахме встрани от такива разговори; дори Криси и Родни, които преди бяха в центъра на подобни приказки, сега смутено извръщаха поглед всеки път, когато до ушите им достигаше този слух.

„Норфъкският ефект“ имаше въздействие дори върху нас двамата с Томи. Още щом се върнахме, аз си мислех, че ще се възползваме и от най-малката възможност да оставаме насаме, за да обменяме мисли относно неговата теория за Галерията. Но по някаква неизвестна причина — свързана не само с него, а и с мен — не стана така. Единствено изключение правеше онази сутрин, когато той ми показа рисунките на въображаемите си животни в курника за гъски.

Хамбарът, който наричахме „курник за гъски“, се намираше в най-забутания край на Фермата и тъй като покривът му и без това течеше, а вратата бе измъкната от пантите, не го използвахме — само от време на време някоя двойка ще се уедини там, когато времето позволяваше. През онази пролет аз се бях пристрастила към дългите самотни разходки и помня, че по време на една от тях, докато минавах покрай курника, чух Томи да ме вика. Обърнах се и го зърнах — той смутено стоеше бос върху оформеното малко островче, заобиколено отвсякъде с кални локви, и се опираше с ръка на стената на курника.

— Къде са ботушите ти, Томи? — попитах го аз.

Той носеше обичайното си облекло — дебело яке и джинси. Само ботушите не бяха на краката му.

— Ами… аз рисувам тук…

Той се засмя и ми показа малка черна тетрадка от онези, които Кефърс винаги носеше със себе си. От пътуването ни в Норфък бяха изминали повече от два месеца, но още щом я зърнах, разбрах за какво ми говори. Ала все пак изчаках и той ми предложи:

— Ако искаш, Кат, ще ти ги покажа.

Той ме повика да вляза в курника и също заподскача натам по каменистата земя. Очаквах, че вътре ще е тъмно, ала слънцето светеше през прозореца на покрива. Покрай една от стените бяха наредени непотребните мебели, които през последната година бяха стоварили там: счупени маси, стари хладилници и други подобни неща. В средата на пода имаше двуместен диван, чийто пълнеж се показваше изпод черната изкуствена дамаска и когато го зърнах, аз се досетих, че вероятно Томи сам го бе измъкнал от купчината, за да седи на него, докато рисува. До него се търкаляха гумените му ботуши, от кончовете им стърчаха чорапите му.

Томи се настани на дивана и се хвана за големия пръст на крака.

— Извинявай, че съм бос. Събух се, и аз не знам защо. Сега пък се оказа, че съм се порязал. Е, Кат, ще погледнеш ли? Рут ги видя миналата седмица и оттогава искам да ти ги покажа и на теб. Само Рут ги е виждала, никой друг. Ето.

И тогава аз се запознах с неговите животни. Когато в Норфък ми разказваше за тях, аз си представях рисунки в умален вид, каквито правехме като деца. И сега бях изненадана от детайлното изображение на всяка една от тях. Не можеше да се разбере веднага, че това са живи същества.

Първото впечатление беше подобно на това, когато за първи път отвориш кутията на радиоприемник: тесни каналчета и жички, които се преплитат в сухожилия, миниатюрни „болтчета и винтчета“, изрисувани старателно до маниакалност, и едва когато разгърне следващата страница, човек можеше да види, че рисунката представлява, да речем, птица или нещо подобно на броненосец.

— Това е втората ми тетрадка. Първата не бива да я показвам на никого. В началото не се получаваше така, както трябва.

В същото време той навличаше чорапите на краката си, облегнат на дивана, и се опитваше да говори с равнодушен и небрежен тон, ала аз знаех, че начинът, по който ще реагирам, е много важен за него. Все пак не можех веднага да изкажа възхищение от работата му. Това вероятно се дължеше отчасти на тревогата ми да не би отново да си навлече неприятности заради усилията, които полагаше в областта на изкуството. Ала онова, което гледах, бе толкова далеч от всичко, на което ни бяха учили в Хейлшам, че не знаех какво да кажа.

— Боже мой, Томи, каква вглъбеност ти е била нужна! — възкликнах накрая аз. — Чудя се как си могъл да видиш всички мънички подробности на оскъдната светлина тук вътре.

После, когато отгърнах на следващата страница, добавих, тъй като вероятно не си давах сметка как биха прозвучали думите ми, изказани на глас:

— Интересно, какво ли би казала Мадам, ако ги види.

Тонът ми бе шеговит и Томи ми отвърна с усмивка, ала във въздуха увисна нещо ново, което не бях забелязала преди. Продължавах да разлиствам тетрадката, която бе изрисувана до четвъртината, и не вдигах поглед към Томи, защото съжалявах, че съм споменала за Мадам. Накрая до ушите ми долетя следното:

— Още много трябва да се постарая, за да ги покажа на нея.

Не знаех дали да възприема думите му като сигнал да похваля рисунките му; междувременно в душата ми се появи искрена симпатия към тези въображаеми същества.

При цялото изобилие от детайли, сякаш изработени от метал, във всяко едно от тях се криеше някаква нежност, дори крехкост. Спомних си какво ми бе казал тогава в Норфък: когато ги е рисувал, се е тревожил как ще се защитават, как ще успяват да си доставят необходимото и като ги гледах сега, аз също се разтревожих. Но въпреки това, незнайно защо, похвалните думи присядаха в гърлото ми. После Томи каза:

— Не започнах да ги рисувам само по тази причина. Просто ми харесваше да го правя. Започвам да се съмнявам, Кат: да продължавам ли да пазя работата си в тайна, или не? Нека пък да се разбере, какво страшно има! Ето, Хана и досега се занимава с акварелите си, мнозина от „ветераните“ също работят върху нещо. Не че ще тръгна да ги показвам насам-натам, не. Но си мисля, струва ли си да ги пазя в тайна?

Най-после можах да вдигна поглед към него и да кажа нещо повече или по-малко убедително:

— Прав си, Томи, не си струва. Рисунките ти са хубави. Наистина. Пълна глупост е да се криеш тук.

Той не отвърна нищо, но се усмихна, сякаш си припомни някаква шега и на мен ми стана ясно, че съм го направила щастлив. После, доколкото си спомням, не си казахме нищо интересно. Той нахлузи ботушите си и двамата излязохме от курника. Повтарям: това бе единственият път през цялата пролет, когато двамата с Томи пряко се докоснахме до неговата теория.

Лятото дойде, стана една година, откакто се бяхме появили във Фермата. Микробусът докара нова група възпитаници, точно както бе докарал и нас предишната година, само че сега не всички идваха от Хейлшам. Почувствахме облекчение: според мен всички се притеснявахме, че появата на още от нашите възпитаници ще усложни обстановката. От друга страна, фактът, че не пристигнаха още възпитаници на Хейлшам засили усещането ми, че годините, прекарани там, са останали далеч зад нас, че връзките с миналото ни отслабват. Не стига, че Хана и още неколцина от нашите непрекъснато говореха колко скоро ще последват стъпките на Алис, ами и други, като например Лора, си хванаха гаджета, които не бяха дошли от Хейлшам, и бе напълно възможно съвсем скоро въобще да забравим, че някога сме били в една компания.

Пък и преструвките на Рут, че е забравила всичко, що се отнася до Хейлшам. Добре де, това се проявяваше най-вече в дреболиите, ала те ме дразнеха все повече и повече. Веднъж например бяхме останали на масата в кухнята след дългата закуска: Рут, аз и неколцина „ветерани“. Един от тях разправяше, че ако ядеш сирене на вечеря, няма да можеш да спиш добре и аз се обърнах към Рут горе-долу така:

— Помниш ли, че госпожица Джералдин непрекъснато ни предупреждаваше за същото?

Бях направила забележката между другото и очаквах Рут само да се усмихне или да кимне с глава. Ала тя сметна за необходимо да се вторачи в мен с неразбиращ поглед и едва когато се обърнах към „ветераните“ с пояснението, че госпожица Джералдин е една от настойниците ни, Рут смръщи чело и кимна, сякаш чак сега си го е спомнила.

Първия път не обърнах голямо внимание на реакцията й. Но на следващия дълбоко се възмутих: бяхме седнали под полуразрушения навес на бившата автобусна спирка. Вбесих се, защото едно е да играеш игрички пред „ветераните“, а съвсем друго, когато сме само двете и обсъждаме сериозни въпроси. По време на разговора забелязах по някакъв повод, че в Хейлшам най-краткият път през треволяците до езерото минаваше през забранена за нас територия. И когато Рут направи удивена физиономия, прекъснах фразата си по средата и я укорих:

— Рут, не би могла да го забравиш. Престани да се правиш на дръж ми шапката!

Ако не бях й направила забележка толкова рязко, ако, да речем, го бях отминала със смях и бях продължила, Рут щеше да почувства колко нелепо се държи, също щеше да се засмее и толкова. Ала след като я нападнах по такъв начин, тя свирепо се вторачи в мен и каза:

— Не разбирам какво значение има това? Какво общо имат треволяците? Хайде, разказвай по-нататък, не се разсейвай.

Беше станало доста късно, лятното слънце залязваше, в изоставената спирка беше кално и мокро след неотдавнашната буря и аз нямах никакво желание да й обяснявам защо това все пак има значение. И макар да не се разпрострях върху темата, макар че продължих прекъснатия разговор, доверието между нас се изпари и това едва ли щеше да ни помогне да се справим с трудностите, с които се бяхме сблъскали.

Но за да обясня за какво си говорехме онази вечер, трябва да се върна малко назад. По-точно — няколко седмици преди това, в началото на лятото. Известно време имах връзка с един от „ветераните“ на име Лени — секс, нищо повече. Но внезапно той реши да започне подготвителен курс и замина. Това ме изкара от релси и Рут се държа на висота: спокойно, без да се суети, тя се грижеше за мен, винаги беше готова да ме ободри, когато попаднех в мрачно настроение. Непрекъснато ми правеше дребни услуги: ту ще ми приготви сандвич, ту ще ме смени, когато дойде редът ми да чистя.

После — десетина дни след заминаването на Лени — двете останахме до полунощ в моята спалня под покрива, бъбрехме, пиехме чай и когато заговорихме за Лени, Рут ме докара до луд смях. В общи линии, момчето си го биваше, но колчем се впусках в описания за интимните ни отношения, имах чувството, че всичко, свързано с него, е много смешно и ние не преставахме да се кикотим. По едно време Рут прекара пръст по касетите с музика, скупчени до дъската за гладене. Направи го разсеяно, като продължи да се смее, ала по-късно у мен възникна подозрението, че това не е било никак случайно, че е забелязала касетката, и то много преди разговора ни — възможно беше дори добре да я е разгледала за по-голяма сигурност, — а после е дочакала удобния момент, за да се направи, че тъкмо сега я е „открива“. Години по-късно внимателно й намекнах за това, но останах с впечатлението, че тя не разбра за какво говоря, така че може и да съм сгрешила. Така или иначе, ние се забивахме от смях по повод на всяка една подробност, казана от мен по адрес на горкия Лени, и внезапно всичко изчезна, сякаш някой бе измъкнал щепсела от контакта: Рут се е излегнала на хълбок върху килима, вглежда се на слабата светлина в купчината касетки и само след миг — в ръцете й лежи Джули Бриджуотър. Последва мълчание, което ми се стори цяла вечност, и тя промълви:

— И отдавна ли е у теб?

Като се стараех да подбирам по-неутрални изрази, аз й разказах как двамата с Томи сме открили касетката в Норфък, докато тя е била на гости с останалите. Рут продължаваше да я разглежда, после изрече:

— Значи Томи ти я намери.

— Не. Сама си я намерих. Аз първа я зърнах.

— Не си ми казала нищо. Нито пък той — сви рамене тя. — Или не съм ви разбрала добре?

— Приказките за Норфък се оказаха самата истина — забелязах аз. — Помниш ли как го наричахме? „Загубеният край на Англия“.

Хрумна ми, че Рут ще се престори, че и това е забравила, ала тя дълбокомислено кимна с глава.

— Съжалявам, че тогава не се сетих — каза тя. — Можех да си потърся червения шал.

Засмяхме се и неловкостта между нас сякаш изчезна. Ала в реакцията на Рут — как тя не продължи да говори по въпроса, а остави касетката на мястото й — имаше нещо, което ме караше да мисля: не, това не е краят.

Не мога да кажа дали Рут нарочно насочи разговора в посоката, отговаряща на последното й разкритие, или достигнахме до темата, независимо от него и едва по-късно тя съобрази как би могла да го използва. Така или иначе, ние продължихме да обсъждаме Лени и главно начина, по който прави секс и отново се запревивахме от смях. И тук аз, тъй като бях почувствала облекчение от факта, че тя най-после видя касетката и не направи сцена по този повод, проявих небрежност. Стана така, че не след дълго прехвърлихме разговора си върху Томи. В началото му се присмивахме съвсем добродушно, едва ли не изразявайки своята обич към него. Но после започнахме да се подиграваме и на животните, които рисуваше.

Пак ще повторя, че така и не разбрах дали Рут нарочно бе изместила темата на разговора. Честно казано, не мога да се закълна, че тъкмо тя първа спомена за рисунките му. А когато се смеехме, аз не й отстъпвах, кикотех се наравно с нея и се присмивах на факта, че едно от съществата изглежда така, сякаш е нахлузило гащета, а друго прилича на размазан таралеж. Мисля, че в онзи момент непременно трябваше да спомена колко ми харесват рисунките му, да похваля Томи, че е постигнал много. Но не го направих. Отчасти заради касетката; а, ако сложа ръка на сърцето си, може би и поради факта, че бях доволна от пренебрежителното отношение на Рут към творчеството на Томи, като имам предвид всичко, свързано с него. Доколкото си спомням, накрая, когато се разделяхме с пожелания за лека нощ, ние чувствахме особена близост помежду си. Преди да си тръгне, тя ме помилва по бузата и каза:

— Браво, Кати! Никога не униваш.

Така че изобщо не бях подготвена за онова, което се случи на гробището няколко дни по-късно. През онова лято Рут бе открила много приятна малка църква близо до Фермата, зад която всичко бе прораснало с трева, а сред треволяците надничаха плесенясалите от времето разкривени надгробни камъни на старо селско гробище. Както казах, земята бе покрита с буйно израснали плевели, но наоколо бе тихо и спокойно и Рут сядаше на скамейката до оградата в дъното на църковния двор под една голяма върба и потъваше в четене. Не бях във възторг от новия й навик: помнех как предишното лято всички сядахме да четем сред треволяците в двора на Фермата. Въпреки това обаче, ако ми се случеше да се разхождам в тази посока и знаех, че Рут би могла да чете на онова място, краката сами ме понасяха през малката дървена портичка и по-нататък, по тревясалата пътека през гробовете. В онзи ден времето беше топло и тихо, аз замислено вървях по пътеката, четях надписите по надгробните камъни и внезапно под върбата зърнах не само Рут, но и Томи.

Тя седеше на скамейката, а Томи се бе изправил, вдигнал крак върху покритата с ръжда странична облегалка, говореше с Рут и едновременно с това правеше някакво упражнение за разтягане на мускулите. Нямаха вид на хора, погълнати от сериозен разговор и аз без колебание се приближих до тях. Вероятно трябваше да се досетя от начина, по който ме поздравиха, но със сигурност те не показаха открито отношението си. Умирах от нетърпение да им разкажа последната клюка за един от новопристигналите и затова не спирах да говоря, а те само кимаха с глава и от време на време ми задаваха по някой въпрос. Не се досетих веднага, че нещо става между тях и когато ги попитах, тонът ми бе по-скоро шеговит:

— Да не би да съм ви попречила?

Рут отговори:

— Томи ми излага гениалната си теория. Твърди, че ти вече я знаеш. При това много отдавна. Сега се е смилил и над мен.

Томи си пое дъх да каже нещо, ала Рут с насмешка ми прошепна:

— Сподели с мен великата си тайна за Галерията!

Двамата ме гледаха съсредоточено, сякаш аз бях главното действащо лице и всеки миг щях да реша какво ще стане по-нататък.

— Теорията му не е чак толкова глупава — отвърнах. — Твърде е възможно и да е вярна, не знам. Ти какво мислиш, Рут?

— Трябваше с ченгел да вадя думите от устата на това сладко момченце. Не ти се щеше да ми кажеш, нали, сладурче? Наложи се хубавичко да го притисна, за да разбера какво се крие зад цялото това изкуство.

— Не го правя само заради това — мрачно възрази Томи и продължи с упражненията си. — Само казах, че ако предположенията ми за Галерията са верни, бих могъл да опитам. Бих могъл да им представя своите животни…

— Томи, сладурче, не се проявявай в такава идиотска светлина пред нашата приятелка! Пред мен — може. Но не се излагай пред скъпата ни Кати.

— Не разбирам какво ти е толкова смешно — отвърна Томи. — Теория като теория, нито по-добра, нито по-лоша, от която и да е друга.

— Никой няма да се смее на теорията ти, скъпи мой. Теорията ти може и да приемат. Но да си фантазираш, че би могъл да повлияеш на Мадам със своите зверчета…

Рут се усмихна и поклати глава. Томи мълчаливо продължаваше да упражнява мускулите си. Исках да му помогна и се опитвах да подбера такива думи, които биха могли да го ободрят, но пък и да не ядосат Рут още повече. И в същия миг Рут каза нещо. Думите й ме накараха да се почувствам изключително зле, ала тогава още и не подозирах до какви последствия могат да доведат в бъдеще. Тя каза следното:

— Не само аз имам такова мнение, сладурче. Кати също смята животинките ти за пълна щуротия.

Първото ми желание бе да го отрека, после — да се изсмея. Ала тонът, с който Рут произнесе тези думи, бе твърде уверен, а пък и тримата се познавахме достатъчно добре, за да може Томи да се усъмни: зад тях се криеше нещо. Ето защо не промълвих и дума, а в главата ми нахлуваха спомени от отминали разговори и накрая с ужас си спомних онази вечер, в която до късна доба си бъбрехме в моята стая. Рут произнесе:

— Докато хората си мислят, че рисуваш тези животинки за забавление, всичко ще е наред. Но не бива да се издаваш, че гледаш сериозно на тях. Много те моля.

Томи свали крака си от скамейката и въпросително ме погледна. Внезапно ми заприлича на дете, без каквато и да е защитна маска и аз видях, че дълбоко в душата му се събират тъмни и тревожни облаци.

— Виж, Томи — продължаваше Рут, — разбери нещо много просто. Ако двете с Кати от душа сме се посмели, това няма кой знае какво значение. Защото това сме ние. Но, за бога, не посвещавай останалите в тази тайна.

След това многократно обмислях ситуацията. Все си мисля, че трябваше да намеря какво да кажа. Можех просто да заявя, че Рут не говори истината, ала Томи едва ли щеше да повярва. А ако бях опитала да обясня нещата така, както си бяха, непременно щях да се объркам. Но нещо трябваше да се направи. Бих могла да хвърля ръкавица на Рут и да заявя, че изкривява същността на нещата: да, смях се заедно с нея, ала не по начина, който ми приписва сега. Бих могла дори да се приближа към Томи и да го прегърна пред очите на Рут. Но това ми хрумна години по-късно и, разбира се, подобен вариант ми се стори доста нереален, като имам предвид характера си и отношенията между нас тримата. И все пак не думите, които биха ни объркали още повече, а тъкмо такъв изход би бил единственият възможен.

Ала аз не казах нищо, не направих нищо. Отчасти защото от номера на Рут бях останала без думи. Помня, че внезапно върху плещите ми се стовари огромен товар и аз изпаднах във вцепенение пред лицето на цялата тази идиотска бъркотия. Сякаш ми бяха задали математическа задача, а умореният ми мозък отказваше да ми служи и, макар да знаех, че задачата има решение, все не успявах да го видя ясно и да го представя пред останалите. Нещо в мен поддаде и се счупи. Някакъв глас ми говореше: „Добре, нека си мисли и най-лошото за мен. Нека, нека!“ И сякаш в погледа ми той прочете потвърждение на думите на Рут. Сякаш лицето ми му говореше: „Да, права е, какво очакваше?“ И досега ясно си спомням изражението на Томи: първоначалното негодувание отстъпи място на дълбокото му удивление, сякаш бях рядък вид пеперуда, кацнала на стобора.

Не се страхувах, че ще се разплача, че ще се вбеся или че ще направя нещо още по-лошо. Въпреки всичко реших да се обърна и да си тръгна. Но още същия ден осъзнах, че съм направила голяма грешка. Но ще ви кажа само едно: най-много се боях да не би някой от тях да ме изпревари и да си тръгне пръв, а аз да остана насаме с другия. Не знам защо, ала изобщо не обмислях варианта, че двамата биха могли да си тръгнат заедно, така че исках първа да си отида аз. Обърнах се и се отдалечих по същия път, по който бях дошла — покрай надгробните камъни и през дървената портичка и за няколко минути душата ми истински тържествуваше; че сега двамата са останали насаме и страдат напълно заслужено.