Казуо Ишигуро
Никога не ме оставяй (15)

Глава петнайсета

Ние с Томи се облакътихме на перилата и се загледахме в пейзажа, докато останалите не се скриха зад ъгъла.

— Празни приказки — обади се накрая той.

Млъкна, после додаде:

— Човек говори така, когато се съжалява. Приказки. Никога не съм чувал настойниците ни да говорят така.

Аз тръгнах в посока, противоположна на онази, в която бяха тръгнали другите и нямах нищо против, когато усетих, че Томи върви до мен.

— Не се огорчавай — продължаваше той. — Напоследък Рут все така се държи. Изпуска парата. Дори твърдението им да отговаря на истината, дори да има поне мъничко истина в него, ние правилно й казахме: има ли някакво значение? Оригиналите, от които сме клонирани, които и да са те, нямат никакво отношение към нас. Затова няма смисъл да се огорчаваш, Кат.

— Добре — отвърнах аз и нарочно го побутнах с рамо. — Добре, добре.

Стори ми се — макар да не бях напълно сигурна в това, — че вървим към центъра на града. Мъчех се да сменя темата на разговор, ала Томи ме изпревари:

— Помниш ли магазина, в който бяхме сутринта? Докато вие скитахте между щандовете, аз търсих нещо. Нещо за теб.

— Подарък? — изненадано го погледнах аз. — Не съм сигурна, че Рут би го одобрила. Не и ако за нея не купиш по-скъп подарък, отколкото за мен.

— Нещо като подарък. Но не успях да намеря. Нямах намерение да ти казвам, но сега ми се предоставя още една възможност да опитам. Ще трябва да ми помогнеш обаче, аз не умея да пазарувам.

— Не разбирам много добре. Искаш да ми направиш подарък, но аз трябва да ти помогна да го избереш?…

— Не, не, знам какво търся. Просто…

Той се засмя и сви рамене.

— Добре, какво пък толкова! Ще ти кажа. В магазина видях един щанд, отрупан с плочи и касети с всякаква музика. Започнах да търся онази, която ти загуби. Помниш ли, Кат? Но забравих как се казваше.

— Моята касета? Томи, нямах представа, че знаеш за нея!

— Знам. Рут ми каза. Каза не само на мен, а молеше всички да я потърсят, твърдеше, че си много разстроена. Опитах се да я намеря. Не съм ти казвал, но търсих къде ли не. Досетих се, че има места, където ти няма да можеш да провериш. В спалните на момчетата, например. Помня, че изгубих сума ти време, но уви!

Погледнах го и почувствах, че от лошото ми настроение не е останала и следа.

— Много мило от твоя страна, Томи. Не знаех за това.

— Исках да ти помогна, ала нищо не излезе. И когато накрая разбрах, че касетата няма да се намери, си казах: някой ден ще отида в Норфък и няма как да не я открия там.

— Норфък, загубеният край на Англия — промълвих аз и се огледах. — Ето че сме тук!

Томи също се огледа и двамата спряхме. Уличката, в която бяхме навлезли, бе тясна, но не толкова, колкото другата, на която се намираше ателието. Известно време театрално се озъртахме на всички страни, после започнахме да се смеем.

— Може пък идеята да не е била толкова глупава? — каза Томи. — В „Улсуърт“ имаше много касети и аз си помислих, че бих могъл да открия и твоята. Но изглежда и там я няма.

— Как така „изглежда“? Искаш да кажеш, че дори не си ги разгледал както трябва?

— Разгледах ги, разгледах ги. Но работата е там, че… Обидно ми е да го призная, Кат, но не мога да си спомня заглавието й. Когато бяхме в Хейлшам, аз претърсвах сандъчетата на момчетата, какво ли не правех, а ето че сега не мога да си го спомня. Джулия Бриджис или нещо такова…

— Джулия Бриджуотър. „След залеза“.

Томи поклати глава със сериозно изражение на лицето.

— Точно това го няма сред касетите.

Засмях се и шеговито го ударих по рамото. Той ме погледна въпросително и аз казах:

— Томи, тя не би могла да е в „Улсуърт“! Там продават най-новите хитове. А Джуди Бриджуотър е допотопно стара. Появи се съвсем случайно на една от Разпродажбите. Сега няма как да я намериш в „Улсуърт“, глупчо!

— Нали ти казах, че не ме бива да пазарувам. Имаше толкова много касети, че си помислих…

— Да, много, но не всичко, Томи. Добре де, няма нищо. Трогната съм. Идеята ти е била страхотна. Нали се намираме в Норфък?!

Когато продължихме по пътя си, Томи колебливо заговори:

— Виж, вероятно си наясно защо трябваше да ти го кажа. Исках да те изненадам, но не стана. Дори да се бях сетил за заглавието, нямах представа къде да търся. А сега, когато знаеш всичко, ще ми помогнеш, нали? Хайде да я потърсим заедно!

— Томи, какви ги говориш?

Исках въпросът ми да прозвучи укорително, но ме напуши смях.

— Остава ни повече от час. Имаме реална възможност да я открием.

— Томи, ти си истинско идиотче! Нима наистина вярваш във всички тези глупости за загубените неща, които можеш да откриеш в Норфък?

— Не, не че вярвам, но тъй и тъй сме тук, защо да не се поровим? Сигурно ще ти е приятно да я намериш. Нищо не губим.

— Добре. Ти си наистина идиотче, но нека бъде както казваш.

Той безпомощно разпери ръце.

— В такъв случай, накъде да тръгнем, Кат? Много съм зле с пазаруването, наистина.

— Можем да потърсим в магазин за употребявани вещи — предложих аз, като се позамислих. — Където продават дрехи, стари книги. Може би има и кутии с плочи и касети.

— Добре. Но къде са тези магазини?

И сега, когато си спомня за онзи миг — стоим двамата с Томи насред тясната уличка и се каним да тръгнем на разузнаване, — аз усещам как на душата ми става топло, топло. И изведнъж всичко наоколо се променя и става прекрасно: пред себе си имаме цял свободен час и няма по-приятен начин да го прекараме от онова, което предлага Томи. С мъка потисках глупавия си кикот, както и желанието си да подскачам по тротоара като малко дете. Не много отдавна, когато се грижех за Томи в центъра по рехабилитация, му припомних пътуването ни до Норфък и той отвърна, че чувствал абсолютно същото. В мига, в който решихме да тръгнем да търсим касетата, всички облаци изчезнаха някъде и край нас цареше само веселие и смях.

Отначало влизахме не там, където трябва: в антикварни книжарници или в магазини, където продаваха стари прахосмукачки и не предлагаха никаква музика. След известно време Томи реши, че и аз разбирам от пазаруване колкото него и заяви, че ще ме води той. По някаква чиста случайност тутакси откри улицата, на която почти един до друг имаше четири магазина от онези, които ни бяха нужни. По витрините бяха окачени рокли, дамски чанти, детски годишници, а още като влязохме вътре, ни обгърна сладникавата миризма на нещо спарено. Имаше купища книги в смачкани меки подвързии, прашни кутии, натъпкани с картички и всякакви джунджурии. Единият магазин предлагаше всичко хипарско, другият — военни медали и фотографии на войници в пустинята. Но във всеки от тях някъде отзад имаше по една-две големи картонени кутии с дългосвирещи плочи и аудиокасети. Ние се ровехме в тях и, честно казано, след минути бяхме почти забравили за Джули Бриджуотър. Изпитвахме удоволствие от факта, че двамата заедно разглеждаме всички тези неща; ту се разделяхме и всеки преравяше някой ъгъл, ту отново се събирахме, понякога се надпреварвахме кой ще открие по-интересни неща в една и съща кутия, покрита с прах в ъгъла, огряна от заблудил се слънчев лъч.

А после, разбира се, я открих. Бързо прехвърлях касетите, като мислех за нещо съвсем друго, и изведнъж — ето я! — между пръстите си зърнах същата картинка, позната ми до болка от толкова много години: Джуди, цигарата й, кокетния поглед, който е отправила към бармана, размитите палми на заден план.

Не възкликнах, както бих направила, ако попаднех на нещо любопитно. Останах безмълвна и неподвижно се взирах в пластмасовата кутийка, не знаех радвам ли се, или не. За миг дори ми се стори, че трябва да има някаква грешка. Касетката бе отличен повод за предишното ни веселие, ала сега, когато я открих, имах нужда да поспра. Може би това бе причината за моето мълчание; известно време не издавах звук, хрумна ми дори да се престоря, че не съм я видяла. Но ето я! — в касетата имаше нещо неуловимо, което ме смущаваше, сякаш отдавна съм пораснала и не би трябвало да се вълнувам толкова от Джули Бриджуотър. Стигна се дотам, че изпуснах следващата касета да падне отгоре й. Ала тя продължаваше да се взира в мен с тясната си страна и накрая трябваше да викна Томи.

— Същата ли е?

Във въпроса му се долови искрено недоверие и причината за това бе по-скоро сдържаността ми. Взех кутийката в двете си ръце и внезапно ме обзе дълбоко задоволство — усетих и още нещо, по-сложно, което застрашаваше да ме разплаче. Ала аз се стегнах и само подръпнах Томи за ръкава.

— Да, същата е — отвърнах му и за първи път се усмихнах тържествуващо. — Не вярвам на очите си! Наистина я открихме!

— Ама съвсем същата ли е? Онази, която изгуби?

Въртях кутийката в ръцете си и си спомнях всички подробности — оформлението й от вътрешната страна, заглавията на песните, всяка дреболия.

— Не виждам никаква разлика — отвърнах аз. — Но нали знаеш, Томи, може би съществуват много касети като тази, с хиляди, при това на най-различни места.

Сега вече и аз на свой ред забелязах, че Томи сякаш не беше в голям възторг.

— Томи, като че ли не се радваш много — упрекнах го аз, макар и с шеговит глас.

— Радвам се, Кат, дори много. Просто… ами, мъчно ми е, че не аз я открих. — Усмихна се и продължи: — След като я изгуби, много пъти съм си представял как я намирам и ти я нося. Виждах лицето ти, чувах думите ти, такива неща.

Гласът му звучеше по-меко от обикновено, а погледът му бе прикован в касетката, която държах в ръце. И внезапно ясно осъзнах, че в магазина сме само двамата, ако не смятаме стареца зад щанда до входа, потънал до уши в бумагите си. Ние стояхме на нещо като платформа в задната част на магазина, където цареше тишина и полумрак — по всяка вероятност старецът бе махнал с ръка на стоката, която бе складирана в тази част на помещението. За няколко секунди Томи сякаш изпадна във вцепенение и на мен ми се стори, че отново превърта в ума си своите фантазии: как бих го погледнала, какво бих му казала, когато ми връща изгубената от мен касетка. После грабна кутийката от ръцете ми.

— Поне мога да ти я купя — ухили се той и преди да успея да го спра, слезе от платформата и тръгна към касата.

Докато старецът търсеше касетата, която отговаряше на обложката, аз се поразходих още малко в дъното на магазина. Все още съжалявах, че успяхме да я открием толкова бързо, и едва когато се върнахме във Фермата и аз останах сама в стаята си, оцених истински факта, че отново притежавам тази касета и тази песен. Но дори тогава чувствата ми се дължаха повече на тъгата по отминалото и сега, колчем извадя касетката и я погледна, тя пробужда в душата ми възпоминания и за онзи ден в Норфък, и за годините, прекарани в Хейлшам, при това с еднаква сила.

Когато излязохме от магазина, много ми се искаше да върна онова до глупост безгрижно настроение, с което бяхме влезли. Пуснах няколко шегички, ала Томи не реагира — беше се замислил.

Тесният път, по който вървяхме, стръмно се изкачваше нагоре и след стотина крачки, на самия ръб на скалата, видяхме нещо като наблюдателен пункт със скамейки, откъдето можехме да съзерцаваме морето. През лятото това сигурно бе прекрасно място, където семействата биха могли да поседят и да похапнат на чист въздух. Макар да духаше студен вятър, ние се отправихме нататък, ала малко преди да стигнем до площадката, Томи забави крачка и каза:

— Криси и Родни са обсебени от идеята. Нали се сещаш? За отлагането на донорството за двойки, които истински се обичат. Сигурни са, че знаем за това, но в Хейлшам никой нищо не ни е казал. Поне аз не съм чувал такова нещо, а ти, Кат? Не, тези приказки просто започнаха да се разпространяват сред „ветераните“ напоследък. А на хора като Рут това им трябва — те се радват да раздуят нещата още повече.

Внимателно го погледнах, ала беше невъзможно да разбера дали това бяха добродушни закачки от страна на влюбения Томи, или израз на дълбокото му възмущение. Същевременно ми бе ясно, че има наум и още нещо, което няма връзка с Рут, затова не изразих отношението си, а просто изчаквах. Накрая той спря и започна да побутва с върха на обувката си смачканата картонена чаша на земята.

— Знаеш ли, Кат — започна той. — От известно време обмислям нещо. Според мен ние сме прави, че в Хейлшам никой не е споменавал за такова нещо. Но там имаше много неща, в които по онова време не виждахме смисъл. Затова си казах: ако това е истина, ако този слух се основава на нещо, бихме могли да си обясним почти всичко. Да получим отговор на въпросите, над които си блъскахме главите.

— Какво имаш предвид? Какво бихме могли да си обясним?

— Например Галерията.

Томи сниши глас и се наклони към мен, сякаш още бяхме в Хейлшам и обсъждахме нещо на опашката в столовата или край езерото.

— Така и не успяхме да разберем защо ни бе всъщност тази Галерия. Защо Мадам прибираше най-добрите ни работи? Но сега ми се струва, че вече знам. Нали си спомняш как всички спорехме за жетоните? Трябва ли, или не трябва да заплащаме с тях за предметите, които Мадам взема със себе си? Помниш ли как Рой Дж. отиде да говори за това с госпожица Емили? Тя би трябвало да му е обяснила нещо, да се е изтървала и да е издала тайната. Ето за какво се замислих.

Наблизо минаваха две жени с кучета на каишки и двамата с Томи — макар че това бе пълна идиотщина от наша страна — млъкнахме и изчакахме, докато отминат. След малко попитах:

— За какво, Томи? За каква тайна говориш?

— Рой Дж. попита госпожица Емили защо Мадам прибира работите ни. Помниш ли какво ни каза, че му е отговорила?

— Струва ми се, после ни обясни, че това е привилегия и че трябва да се гордеем…

— Да, но имаше и още нещо.

Тук Томи сниши гласа си до шепот:

— Беше му казала и друго — по-скоро то се беше прокраднало случайно в отговора й. Не помниш ли, Кат? Казала му, че чрез рисунките, стиховете и другите работи се проявява нашата душевност. Заявила, че те показват какви сме отвътре.

Когато произнесе тези думи, аз внезапно се засмях, тъй като си спомних една от рисунките на Лора, която изобразяваше червата й. Въпреки това усетих погнуса.

— Да — отвърнах. — Помня. Но защо си се заловил с това?

— Ето какво си мисля — започна бавно Томи. — Да допуснем, че „ветераните“ са прави в предположенията си. Да допуснем, че възпитаниците на Хейлшам наистина се радват на подобна привилегия. Да си представим, че двама души заявяват, че се обичат и молят да им се отпусне повече време да бъдат заедно. Тогава, нали разбираш, Кат, трябва да има някакъв начин да се прецени дали двамата говорят истината, или не. Защото някои биха могли да заявят, че се обичат чисто и просто за да отложат времето за донорство. Виждаш ли колко е трудно да се разбере? Може пък двойката наистина да си мисли, че това помежду им е любов, а то да е всъщност само секс и нищо повече. Или просто увлечение. Разбираш ли за какво говоря, Кат? Наистина е много трудно да се отсъди правилно и грешките вероятно не могат напълно да се изключат. Но главното е: който и да е онзи, който решава, дали Мадам, или някой друг, трябва да се опре на нещо.

Бавно кимнах с глава.

— Ето защо са им били нужни нашите работи…

— Може би. Мадам разполага с Галерията, където има какво ли не, сътворено от възпитаниците още от ранното им детство. Нека си представим следното: двамата души отиват и започват да говорят за любовта си. Тогава съдниците могат да отворят техните работи от години назад. Намират ги и гледат: подхождат ли си тези двамата? Съответстват ли си? И не забравяй, Кат, че онова, с което разполагат, издава нашата душевност. Така може да се прецени дали те наистина са любовна двойка, или това между тях е просто увлечение.

Отново закрачих бавно по пътеката, без да виждам къде стъпвам. Томи тръгна до мен в очакване на отговора ми.

— Не знам — казах най-после аз. — Разбира се, думите ти обясняват онова, което госпожица Емили е отговорила на Рой. Вероятно обясняват и факта защо настойниците ни през цялото време са смятали рисуването и тем подобни неща за толкова важни за нас.

— Точно така. И ето защо… — Томи въздъхна и продължи сякаш пряко сили. — Ето защо госпожица Люси е трябвало да признае, че не е била права, когато ми е казала, че това няма кой знае какво значение. Тогава й е дожаляло за мен. Но дълбоко в душата си е знаела, че всъщност има значение. Предимството на възпитаниците на Хейлшам се състои в това, че те имат ето този специален шанс. Но ако в Галерията на Мадам няма нищо твое, може да се каже, че си запратил шанса си по дяволите.

Едва след тези му думи на мен ми стана ясно накъде бие и ме побиха тръпки. Спрях и се обърнах към него, но преди да успея да отворя уста, Томи се усмихна.

— Ако това наистина е така, значи съм профукал шанса си.

— Томи, имало ли е поне един случай, при който някоя от твоите работи да е отишла в Галерията? Помисли си, може би много отдавна, когато си бил още дете?

Но той поклати глава преди още да съм довършила въпроса си:

— Нали знаеш? Що се отнася до творчеството, винаги съм бил кръгла нула. Пък и онзи разговор с госпожица Люси. Знам, че ми е мислила доброто. Станало й е мъчно и е искала да ми помогне. Но ако теорията ми е вярна…

— Това е само теория, Томи — отвърнах аз. — Сам знаеш колко струват твоите теории.

Исках да поразведря атмосферата, ала не успявах да намеря верния тон и беше очевидно, че продължавам да обмислям твърдението му.

— Вероятно имат и други начини да преценят — казах след малко аз. — Може би изкуството е само един от тях.

Томи отново поклати глава.

— Какви начини? Кажи ми поне един. Мадам не ни познаваше лично. Не ни помнеше един по един. Освен това е твърде вероятно да не го решава сама. Трябва да има някой по-висшестоящ, чийто крак изобщо не е стъпвал в Хейлшам. Дълго време мислих за това, Кат. Всичко съвпада. Ето защо придаваха такова значение на Галерията, ето защо настойниците настояваха толкова много да рисуваме и да съчиняваме стихове. Е, Кат, какво ще кажеш?

Ала тъкмо в този миг се бях поразсеяла. Спомних си как слушах касетата, която току-що открихме, сама в спалнята; как се въртях, притиснала възглавницата до гърдите си, и как Мадам със сълзи на очите ме наблюдаваше през открехнатата врата. Дори този епизод, за който навремето не намирах никакво обяснение, също имаше своето логично място в теорията на Томи. Тогава си представях, че в ръцете си държа бебе, ала Мадам, разбира се, не го е знаела. Сигурно е помислила, че танцувам с въображаемия си възлюбен. Ако Томи е прав, ако Мадам е била толкова тясно свързана с нас само за да помогне за решаването на въпроса за отсрочката на влюбените, реакцията й е напълно обяснима: независимо от обичайната й студенина към нас, подобна сцена би могла дълбоко да я разстрои. Всичко това премина през главата ми и аз за малко да разкажа на Томи за тази случка, но се сдържах, защото не ми се щеше да се съглася с теорията му.

— Не знам, все още размишлявам над онова, което чух — казах аз. — Впрочем трябва да тръгваме. Ще ни отнеме време да намерим паркинга с роувъра.

Тръгнахме назад по същия път, но и двамата знаехме, че е още рано и затова не бързахме.

— Томи — обадих се след малко аз. — Говорили ли сте с Рут за това?

Той поклати глава и продължи да върви. Накрая каза:

— Работата е там, че Рут вярва само на онова, което чуе от „ветераните“. Харесва й да се прави, че знае много, повече, отколкото всъщност й е известно. Но им вярва, наистина им вярва. И рано или късно ще поиска да задвижи нещата.

— Искаш да кажеш, че ще…

— Да. Ще поиска да кандидатства. Но още не й е дошло наум. Не го е обмислила така, както направихме двамата с теб.

— Не си ли я посветил в теорията си относно Галерията?

Той отново поклати глава, без да каже и дума.

— Ако й изложиш всичко това — казах аз — и тя се съгласи с теорията ти… Сигурно ще се вбеси.

Съдейки по вида му, Томи имаше нещо наум, но мълчеше. Едва когато отново поехме по тесните улички, той проговори и тонът му ми се стори някак глуповат.

— Всъщност, Кат… — започна той. — Заел съм се с нещо. Така, за всеки случай. Не съм казал още на никого, дори на Рут. Само пробвам.

И тогава аз за първи път чух за животните, които рисува и които съществуват само във въображението му. Когато започна да описва рисунките си (видях ги чак след няколко седмици), при всичкото си желание не можах да проявя голямо въодушевление. Признавам, че разказът му ми навя отдавнашни спомени за онзи слон в тревата, с който започнаха неприятностите на Томи в Хейлшам. Той ми обясни, че се е вдъхновил от стара детска книжка, която намерил във Фермата зад някакъв диван с откъсната задна корица. После убедил Кефърс да му даде една от своите малки черни тетрадки, в които записваше цифрите и оттогава Томи бе нарисувал десетина въображаеми същества.

— Цялата работа е там, че ги правя твърде малки. Ама съвсем мънички. В Хейлшам никога не ми е хрумвало подобно нещо. Може би тъкмо това е била грешката ми. Ако ги рисуваш като дребосъчета, а нямаш друг избор, защото страниците са ей толкова големи, всичко се променя. Сякаш внезапно оживяват. После трябва да нарисуваш всичко до най-малки подробности. Представяш си как ще се защитават, как ще си доставят всичко, което им е необходимо. Да ти призная, Кат, това няма нищо общо с работите ми в Хейлшам.

Той започна да описва своите любимци, ала на мен ми беше трудно да се съсредоточа в думите му; колкото повече се разпалваше, толкова по-неловко се чувствах. Искаше ми се да му кажа: „Томи, какво ти става, пак ли искаш да станеш за смях? Въображаеми животни? Ела на себе си!“ Но не го направих. Само го гледах внимателно и повтарях:

— Звучи добре. Дори много добре.

По едно време той каза:

— Пак ще ти повторя, Кат: Рут не знае нищо за тези животни.

И когато произнесе тези думи, той сякаш си спомни за всичко останало, спомни си защо изобщо бе захванал разговора за своите рисунки и лицето му посърна. Продължихме пътя си мълчаливо, а когато излязохме на главната улица, аз заявих:

— Дори в теорията ти да има нещо вярно, още много трябва да се изясни. Например, как една двойка би могла да кандидатства за отсрочка? Какво трябва да направи? Не съм виждала подобни бланки и заявления.

— И аз съм мислил за това.

Гласът му бе станал тих и сериозен.

— Виждам само един изход: да открием Мадам.

Замислих се над думите му и казах:

— Никак няма да е лесно. Всъщност не знаем абсолютно нищо за нея. Дори името и фамилията й. И нали помниш как се държеше? Беше й неприятно да се приближи до нас. Дори да успеем да я издирим, силно се съмнявам, че би могла да ни помогне кой знае колко.

Томи въздъхна.

— Знам. Е, имаме още време. Няма защо да бързаме.

Докато вървяхме към паркинга, небето се навъси и времето доста се застуди. Нашите още не се виждаха и двамата с Томи се скрихме на завет до колата и се загледахме в игрището за миниголф. То беше пусто и флагчетата се вееха на вятъра. Не ми се щеше да продължим говорим за Галерията, за Мадам и за други подобни неща, затова измъкнах касетката с песните на Джуди Бриджуотър от кутийката и започнах да я разглеждам.

— Благодаря ти, че ми я купи — казах аз.

Томи се усмихна.

— Ако бях отишъл при кутията с касетите, докато ти разглеждаше плочите, щях да я намеря аз, а не ти. Горкият Томи, пак не му провървя.

— Не виждам никаква разлика. Идеята да я потърсим бе изцяло твоя. Съвсем бях забравила за „загубения край на Англия“. След изказването на Рут настроението ми съвсем се развали. Така де! Джули Бриджуотър. Старата ми дружка. Сякаш не бяхме се разделяли нито за миг с нея. Интересно, кой ли ми я открадна навремето?

Отправихме взор нагоре по улицата да видим дали другите идват.

— Знаеш ли — каза Томи, — когато Рут ми разказа за изгубената касетка и аз видях в какво състояние си…

— Недей, Томи. Отдавна ми е минало. Не мисля да го обсъждам с нея, когато се появи.

— Не, имах друго предвид.

Той се отдръпна от колата, обърна се и ритна с крак предната гума, сякаш да я провери.

— Когато Рут ми каза онова, което ми каза, разбрах защо разглеждаше онези порнографски списания. Добре де, „разбрах“ не е точната дума. Имах си версия. Моя си теория. Поредната. Просто като чух думите на Рут, нещо в мозъка ми прещрака.

Знаех, че ме гледа, но аз бях вперила очи пред себе си и мълчах.

— И все пак, Кат, не съм напълно искрен с теб — продължи след малко той. — Дори Рут да е била права, макар и да не мисля така, защо търсиш своето „възможно аз“ в такива списания? Защо мислиш, че си била копирана от някое от онези момичета?

Свих рамене, без да го погледна.

— Не твърдя, че съм го правила с някакво намерение. Просто разглеждах и толкова.

В очите ми се появиха сълзи, които се постарах да скрия. Ала гласът ми ме издаде — трепна, когато заявих:

— Ако това толкова те безпокои, обещавам да не го правя повече.

Не знам дали Томи видя сълзите ми. Така или иначе, когато се приближи и ме прегърна през раменете, вече се контролирах. И преди го беше правил, така че в жеста му нямаше нищо особено или ново. При това се почувствах по-добре и дори се усмихнах. Тогава той ме пусна, ала двамата останахме така, почти докосвахме раменете си, опрели гръб в роувъра.

— Добре, няма смисъл, съгласна съм — казах аз. — Но нали всички се държим по този начин? Всички се интересуваме от нашите оригинали. Сам се попитай защо днес пристигнахме в този град. Не само аз, всички го правим.

— Нали знаеш, Кат, че на никого не съм споменал за това? Как съм те видял в котелното помещение. Нито на Рут, нито на когото и да е друг. И все пак, не мога да си го обясня. Защо го направи?

— Добре, Томи, ще ти кажа. Може и да не ти се изясни съвсем, но ще ти кажа. Просто от време на време, когато ми се прииска да правя секс, усещам желанието си твърде силно. Понякога то така ме завладява, че ми става дори страшно. Струва ми се, че и със стария Кефърс бих могла да го направя, толкова непреодолимо е то. Та затова… Това е единствената причина, поради която бях с Хю. И с Оливър. Не беше сериозно. Дори не ми бяха особено симпатични. Не разбирам какво означава това, а после, когато отмине, става ми страшно и толкова. Тогава започнах да си мисля: сигурно има защо да усещам такова желание. Трябва да е свързано с произхода ми. — Млъкнах, но Томи не каза нищо и аз продължих: — Реших, че ако намеря фотографията й в някое от онези списания, всичко ще ми се изясни. Нямах намерение да тръгна да я търся, нищо подобно. Просто това щеше да е поне някакво обяснение за моята същност.

— И с мен се случва — каза Томи. — Понякога така ми се ще, че… И вероятно всеки ще каже същото, ако сложи ръка на сърцето си. Не, Кат, според мен не се различаваш от останалите. Поне аз много често…

Той не се доизказа и се засмя, но аз не се засмях.

— Не говоря за това — възразих аз. — Знам, виждала съм как е при останалите. Да, появява се желание, но то не ги кара да правят странни неща. Не постъпват като мен, не ходят при хора като Хю…

Сигурно пак съм се разплакала, защото отново усетих ръката на Томи около раменете си. Ала колкото и да бях разстроена, не забравях къде се намираме и си казах, че ако внезапно се появи Рут или някой от компанията, че ако дори ни видят в това положение, няма да си създадат лъжливо впечатление за нашите отношения. Продължавахме да стоим един до друг, облегнати на автомобила, и те щяха да видят, че съм разстроена от нещо и че Томи ме успокоява — нищо повече. После го чух да казва:

— Не мисля, че това е чак толкова лошо, Кат. Ако откриеш някого, с когото наистина ти се иска да бъдеш, всичко ще е от добре, по-добре. Нали си спомняш думите на настойниците ни? Ако си с истинския човек, ще ти е наистина много приятно.

Помръднах рамото си, за да накарам Томи да си свали ръката, после дълбоко въздъхнах:

— Добре, да не говорим повече за това. Всъщност аз се справям доста добре с настроенията си. Затова — край, да го забравим.

— И все пак, Кат, глупаво е да разглеждаш онези списания.

— Така е, Томи, съгласна съм. Стига толкова. Вече съм добре.

Не помня за какво още говорехме, докато чакахме останалите. Така или иначе, не е било нещо сериозно и дори да са усетили нещо във въздуха, те не ни зададоха никакви въпроси. И тримата бяха в приповдигнато настроение, особено Рут, която полагаше всички усилия, за да замаже неприятната сцена, която направи, когато тръгваха у Мартин. Приближи се до мен, помилва ме с длан по бузата, каза нещо шеговито, а после, когато се настанихме в роувъра, правеше всичко възможно да поддържа доброто настроение. Двете с Криси намираха всичко у Мартин забавно и се радваха на възможността спокойно да го споделят сега, когато не са вече в апартамента му. Родни не одобряваше поведението им и аз забелязах, че целта на разговорите им бе по-скоро да го подразнят. При това атмосферата бе напълно приятелска. Забелязах още, че ако сутринта Рут не изпускаше възможност да ни остави двамата с Томи в неведение относно смисъла на тази или онази шега, или забележка, които си разменяше с „ветераните“, то сега, по пътя обратно към Фермата, всеки път, когато говореха за нещо, тя се обръщаше към мен и подробно ми го обясняваше. Честно казано, по едно време ми додея: имах усещането, че всичко, което се говореше в колата, имаше за цел да стигне до моите уши — и до ушите на Томи, разбира се. Но все пак ми беше приятно, че Рут се старае така заради мен. Аз, както и Томи разбирахме, че тя съжалява за своето поведение и по този начин ни дава да го разберем. Беше се настанила, както и сутринта, между мен и Томи, ала сега почти през цялото време разговаряше с мен, понякога се обръщаше и към него, стискаше го за ръката или го даряваше с бърза целувка. Общо взето, атмосферата беше приятна и никой не споменаваше нито „възможното аз“ за Рут, нито нещо от този род. А аз мълчах относно касетката, която Томи ми бе купил. Знаех, че рано или късно Рут ще разбере, но не ми се искаше това да стане тъкмо сега. Когато се прибирахме във Фермата в онзи ден, а тъмата се спускаше над дългия пуст път, и тримата се чувствахме близки и аз не желаех да допусна нещо, което би разрушило този покой.