Казуо Ишигуро
Никога не ме оставяй (14)

Глава четиринайсета

Когато излязох навън, ми стана ясно, че нищо не е останало от възбудата, която ни бе обзела при пристигането ни в града. Тръгнахме мълчешком. Родни вървеше най-отпред и ни водеше по малките странични улички, където слънцето почти не проникваше, а тротоарите бяха толкова тесни, че често трябваше да се движим в редица по един. Беше цяло облекчение да излезем на главната улица, където поради шума лошото ни настроение не бе тъй очевидно. Когато стигнахме до светофара и тръгнахме по осветения от слънцето тротоар, аз видях, че Криси и Родни обсъждат нещо и се замислих доколко напрегнатата атмосфера между нас се дължеше на факта, че ние, според нея, пазим някаква важна тайна от Хейлшам и доколко — на пренебрежителното изказване на Рут по адрес на Томи.

После, когато пресякохме главната улица, Криси обяви, че двамата с Родни искат да отидат и да купят поздравителни картички за рожден ден. Рут се слиса, ала Криси си знаеше своето.

— Стараем се да ги купуваме в големи количества. Така ни излизат най-евтино. И ако се случи някой да има рожден ден, винаги имаме поздравителна картичка под ръка.

Тя посочи входа на магазина „Улсуърт“.

— Тук продават доста прилични картички, при това евтино.

Родни кимаше с глава и на мен ми се стори, че усмивката му е мъничко насмешлива. Той каза:

— После ще се окаже, че имаме цял куп еднакви картички, но пък можем да ги допълним със свои рисунки. Да ги персонализираме.

Двамата „ветерани“ бяха застанали по средата на тротоара и майките с бебешките колички трябваше да ги заобикалят, за да преминат, а те стояха и чакаха да чуят нашите възражения. Видях, че Рут се вбеси, ала без подкрепата на Родни все едно не можеше да се направи кой знае колко по въпроса.

Й така, ние влязохме в „Улсуърт“ и вътре ми стана малко по-весело. Този магазин и сега ми харесва: просторен, с множество рафтове, претъпкани с пъстри пластмасови играчки, поздравителни картички, разнообразна козметика, сигурно имаше и кабинка за моментални снимки. Ако ми се случи да отида в града и имам поне една свободна минута, неминуемо влизам в някое такова място, където бих могла просто да разглеждам за свое собствено удоволствие, без да купувам, и където никой няма да ми направи забележка.

Така или иначе, ние влязохме и бързо се разпръснахме по различните щандове. Родни спря на входа до големия рафт с картички, Томи хлътна във вътрешността на магазина и по-късно го видях под огромен афиш на някаква поп група да се рови в касетите с музика. Когато след десетина минути се озовах в най-отдалечения край на магазина, ми се счу гласът на Рут и се насочих натам. Вече бях свърнала в пътеката между рафтовете — онези с плюшените играчки и големите кутии с пъзели, — когато отсреща зърнах Рут и Криси да разговарят. Поколебах се: не ми се искаше да ги прекъсвам, но беше време да си тръгваме, пък и вече ми бе омръзнало да скитам из магазина. Ето защо останах на мястото си, престорих се, че разглеждам някакъв пъзел и зачаках да ме забележат.

В един момент ми стана ясно, че двете отново обсъждат онзи слух. Криси й шептеше нещо от рода на:

— Но всичките години, които си прекарала там, и нищо да не чуеш — просто поразително! Как не си се заинтересувала към кого да се обърнеш и други такива неща.

— Ти не разбираш — отвръщаше й Рут. — Ако живееше в Хейлшам, и ти нямаше да се интересуваш. Никога не сме придавали голямо значение на това. Според мен през цялото време сме били наясно, че ако има нещо такова, нужно е само да се свържем с Хейлшам.

В същия миг Рут ме забеляза и млъкна. Когато оставих кутията с пъзела и се обърнах към тях, и двете ме гледаха с неприязън. Ала в същото време имаха такъв вид, сякаш съм ги заварила на местопрестъплението и смутено отстъпиха една от друга.

— Трябва да тръгваме — заявих аз, като се преструвах, че не съм чула нищо.

Но Рут не се остави да бъде измамена. Когато минаваше покрай мен, свирепо ме погледна.

Така че, когато, водени от Родни, ние тръгнахме да търсим офиса, в който месец по-рано бе видял „възможното аз“ за Рут, настроението ни беше още по-лошо от преди. Родни пък непрекъснато бъркаше улиците, от което не ни ставаше по-весело. Поне четири пъти уверено свиваше в някоя пресечка на главната, ние тръгвахме след него, ала скоро магазините и офисите свършваха и се налагаше да се връщаме. По едно време Родни започна да се държи отбранително и стана ясно, че е готов да се предаде. Тогава внезапно открихме онова, което търсехме.

За пореден път се връщахме обратно към главната улица, когато Родни неочаквано спря. После мълчаливо посочи офиса отсреща.

Да, беше същият. Не точно като на рекламната фотография в списанието, което намерихме на пътя, но нещо много подобно. Стъклената витрина започваше почти от тротоара, така че всеки минувач можеше да види просторното помещение с отворено планиране, в което десетте работни маси бяха нахвърляни във формата на буквата „Г“. В големи саксии растяха палми, оборудването блестеше, а върху бюрата изящно се извиваха поставките на настолните лампи. Служителите се движеха от бюро на бюро, опираха се на леките прегради, бъбреха, шегуваха се, а някои бяха доближили столовете си на колелца един до друг, пиеха кафе и си хапваха сандвичи.

— Гледайте! — възкликна Томи. — Сега са в обедна почивка, а никой не излиза навън. Разбирам ги много добре.

Ние не откъсвахме поглед от този елегантен, уютен, затворен в себе си свят. Извърнах очи към Рут и забелязах, че погледът й неспокойно се спираше от лице на лице.

— Да, Род, забележително — обади се Криси. — И така, на кого си се спрял?

Думите й прозвучаха почти саркастично, сякаш бе сигурна, че цялата история ще се окаже празна работа. Ала Родни тихо отвърна с треперещ от вълнение глас:

— Ето я. Там, в ъгъла. В синия костюм. Разговаря с пълната жена в червено.

Сходството не беше очевидно, но колкото повече гледахме, толкова повече се убеждавахме, че Родни има някакво основание за твърдението си. Тя беше петдесетгодишна жена с добре запазена фигура. Косата й бе по-тъмна от тази на Рут — вероятно я боядисваше — и беше опъната на тила й на опашка, както обикновено правеше и Рут. Тя се смееше на думите на приятелката си в червената рокля и в лицето й, особено когато преставаше да се смее и отмяташе главата си назад, се забелязваше не просто лека прилика с Рут, а нещо много повече.

Ние дълго я гледахме, без да промълвим и дума. После внезапно осъзнахме, че двете жени в другия край на помещението ни бяха забелязали. Едната вдигна ръка и неуверено ни помаха. Това развали магията, ние си плюхме на петите и с панически кикот хукнахме да бягаме.

 

 

Спряхме се чак на другия край на улицата и възбудено заговорихме един през друг. Само Рут мълчеше и не отваряше уста. В онези минути бе трудно да разгадаеш изражението на лицето й: на него бе изписано не точно разочарование, ала не беше и въодушевление. Полуусмивката й би могла да се появи върху лицето на майка в едно най-обикновено семейство, която обмисля ситуацията, докато в същото време децата й вдигат врява и скачат около нея с желанието да чуят: „Да, имате разрешението ми.“ В общи линии, ние се надпреварвахме кой пръв да сподели впечатленията си с останалите и за моя радост честно мога да кажа, както и останалите, че жената, която бяхме видели, бе напълно реална кандидатура. Истината беше, че всички почувствахме облекчение, защото, без самите да го осъзнаваме напълно, докато търсехме въпросния офис, бяхме готови да преживеем и разочарование. Ала сега можехме спокойно да се върнем във Фермата, Рут имаше пълно право да се вдъхнови от видяното, а ние с чиста съвест можехме да я подкрепим. Пък и животът, който жената очевидно водеше в офиса, толкова много наподобяваше разказите на Рут! Независимо от всичко случило се помежду ни през деня, дълбоко в себе си никой от нас не искаше Рут да се завърне във Фермата обезверена и в онзи миг чистосърдечно смятахме, че нищо такова не може да се случи. И съм сигурна, че всичко би било наред, ако бяхме сложили точка на цялата история още тогава.

Но Рут предложи:

— Хайде да поседнем за малко ей там, на онази стена. Когато забравят за нас, можем да се върнем и пак да надникнем.

Ние нямахме нищо против, ала когато вървяхме към ниската стена, ограждаща малкия паркинг, Криси възкликна малко по-възторжено, отколкото бе нужно:

— Дори да не я видим повече, всички споделяме мнението, че тя е твоето „възможно аз“, нали така? А офисът е истинска прелест! Нямам думи.

— Нека изчакаме няколко минути — отвърна Рут. — После ще се върнем.

Аз не седнах на стената, защото бе влажна и мазилката се ронеше и защото ми се струваше, че всеки миг може да се появи някой и да ни се развика, че не е разрешено да се сяда на нея. Но Рут изобщо не се замисли и я възседна, както се обяздва кон. Още си спомням онези десет-петнайсет минути, които прекарахме там. Никой не говори за „възможното аз“. Правим се, че просто така си прекарваме свободното време и че ни доставя удоволствие да изкараме един безгрижен ден, като се любуваме на красивия пейзаж. За да покаже колко му е приятно да е тук, Родни дори изпълнява кратък номер: качва се върху стената, размахва ръце встрани, за да балансира по-добре, после нарочно се прекатурва на земята. Томи пуска шеги по адрес на минувачите и ние дружно се кикотим, макар шегите му да не са много смешни. Само Рут мълчи, седнала върху стената в центъра на компанията, сякаш обяздила кон. Почти не помръдва, а усмивката не слиза от лицето й. Вятърът роши косите й, яркото зимно слънце заслепява очите й и аз не мога да разбера — усмихва ли се на нашите идиотщини, или само примижава на ярката светлина. Това е картината, която се е запазила в паметта ми от онзи ден, когато чакахме до малкия паркинг. Предполагам, всички сме чакали Рут да каже, че е време да се върнем и погледнем още веднъж. Но тя така и не го направи, защото се случи следното.

Томи, който също като Родни ходеше върху стената, внезапно скочи на земята и замръзна на място. После каза:

— Ето я, идва. Самата тя.

Ние тутакси престанахме да се правим на шутове и се вторачихме в жената, която се приближаваше към нас. Бе облякла кремаво палто и все не успяваше да закопчее чантата си в движение. Нещо не беше наред със закопчалката и от време на време тя забавяше крачка и опитваше пак. Ние като в транс я следяхме с поглед, докато минаваше по отсрещния тротоар. Когато вече завиваше зад ъгъла към главната улица, Рут скочи на крака.

— Да отидем да видим къде отива.

Ние се отърсихме от вцепенението си и тръгнахме след нея. Наложи се дори Криси да ни помоли да вървим по-бавно, за да не си помисли някой, че сме банда, която преследва горката жена. Последвахме я по главната улица, като се движехме на разумно разстояние от нея, кикотехме се, заобикаляхме минувачите, разделяхме се и отново се срещахме. Вероятно е било два часа, магазините бяха отворени и тротоарите гъмжаха от народ. Понякога жената изчезваше от погледа ни, но пак се появяваше — спираше пред витрините да погледа, после влизаше вътре, а когато отново тръгваше, си проправяше път през майките с бебешки колички и през възрастните минувачи.

После жената свърна от главната улица в една от крайбрежните улички. Криси се разтревожи, че в по-тихите места може да ни забележи, ала Рут продължи напред и ние я последвахме.

Накрая попаднахме в една тясна уличка, където магазините бяха рядкост — останалите постройки бяха жилищни сгради. Наложи ни се отново да се движим в колона по един, а когато по едно време насреща ни се появи камион, ние се притиснахме с гръб към стената на къщата, за да го пропуснем да мине. Скоро по безлюдната улица вървяхме само тя и ние, така че ако се огледаше, неминуемо щеше да ни види. Ала тя вървеше на десет-петнайсет крачки пред нас, без да се оглежда, после хлътна в една врата, над която висеше надпис: „Ателието на Портуей“.

По-късно неведнъж съм посещавала „Ателието на Портуей“. Преди няколко години се смени собственикът и сега там продават всевъзможни предмети на изкуството — гърнета, чинии, керамични фигури на животни. Но по онова време ателието заемаше две просторни бели стаи с картини по стените, красиво разположени, с достатъчно широки пространства около всяка една от тях. Впрочем, дървеният надпис все още си виси над вратата. Така или иначе, след като Родни ни обърна внимание на факта, че вероятно изглеждаме твърде подозрителни в тихата уличка, решихме да влезем вътре и да се престорим, че искаме да разгледаме картините.

Влязохме и видяхме, че жената, от която се интересувахме, разговаря с доста по-възрастна от нея жена с посивяла коса — очевидно главното действащо лице в това място. Бяха седнали една срещу друга до малкото бюро до входа и освен тях в ателието нямаше никой друг. Никоя от двете не ни обърна особено внимание и ние се съсредоточихме, като се преструвахме, че сме погълнати от платната по стените.

Всъщност, колкото и да бях заета с мисълта за „възможното аз“ за Рут, започнах наистина да се наслаждавам на картините и на спокойствието, което цареше в салона. Струваше ми се, че се бяхме отдалечили на стотици километри от главната улица. Стените и таванът имаха жълтеникав оттенък, тук-там бяха окачени риболовни мрежи и проядени от времето парчета от лодки. В картините, които бяха нарисувани с маслени бои в наситени сини и зелени тонове, също преобладаваше морската тематика. Може би всички ние се чувствахме уморени — нали бяхме тръгнали от Фермата още по тъмно? — защото забелязах, че и другите бяха изпаднали в същото дремливо състояние като мен. Бяхме се разпръснали из цялото помещение, разглеждахме картина след картина и само от време на време тихичко си подвиквахме един на друг:

— Ела тук! Виж това!

В същото време жената с посивялата коса и „възможното аз“ не спираха да си говорят, не много високо, но всичко се чуваше, тъй като в помещението гласовете сякаш ехтяха и изпълваха цялото пространство. Двете обсъждаха някакъв мъж, техен познат, който не можел да намери общ език с децата си. Ние ги слушахме, понякога поглеждахме към тях и малко по малко нещо започна да се променя. Не само за мен, а и за другите — усещах го. Ако всичко бе свършило в мига, в който я бяхме зърнали през остъклената стена на офиса, или дори ако я бяхме загубили от погледа си, когато я следвахме из целия град, щяхме да имаме пълно право да се върнем във Фермата развълнувани и победоносни. Ала сега, в ателието, жената се намираше твърде близо до нас, много по-близо, отколкото бихме желали. И колкото повече стояхме и слушахме, толкова по-малко тя ни напомняше на Рут. Това усещане растеше в нас, можехме почти да го докоснем и аз бях сигурна, че Рут, която се преструваше, че е погълната от една картина в другия край на залата, изпитваше същото. Вероятно това бе причината, поради която тъй дълго останахме в ателието: искахме да отложим мига, в който щяхме да споделим това си усещане един с друг.

После внезапно жената стана и си тръгна, а ние стояхме ли, стояхме, като се стараехме да не се поглеждаме в очите. Дори не ни хрумваше да продължим да я следваме, секундите отминаваха една след друга и ние сякаш мълчаливо се съгласихме един с друг, че нещата вече са съвършено различни.

Най-после сивокосата дама стана от мястото си и каза на Томи, който стоеше най-близо до нея:

— Това е особено красива работа. Любимата ми.

Томи се обърна към нея и се засмя. Аз побързах да му се притека на помощ, а в това време дамата попита:

— Студенти ли сте? Изкуство ли изучавате?

— Не точно студенти — отвърнах аз преди още Томи да е успял да си отвори устата. — Просто се интересуваме.

Сивокосата дама лъчезарно се усмихна и започна да разказва за художника, чието платно гледахме: по какъв начин е свързана с него, какъв творчески път е изминал.

Думите й поне ни извадиха от вцепенението и ние я наобиколихме и се заслушахме в тях, както се скупчвахме в Хейлшам, за да чуем съветите на настойника. Забелязала интереса ни, сивокосата дама се въодушеви, а ние закимахме с глава и изказвахме възхищението си, докато тя ни информираше къде е рисувал картините си, в кои часове на деня е предпочитал да работи и как понякога дори е минавал без предварителни скици. После, когато разказът й наближи своя естествен край, ние въздъхнахме, благодарихме й и излязохме.

Тъй като улицата бе твърде тясна, известно време не можехме да обсъдим подробно случилото се и аз мисля, че този факт ни радваше. Вървяхме един след друг, а Родни, който бе начело на редицата, театрално размахваше ръце, сякаш първоначалният възторг още не го бе напуснал. Ала не беше много убедителен и когато излязохме на по-широка улица, ние забавихме крачка и спряхме.

Отново се озовахме на ръба на скалата. И ако надникнехме през перилата, пак можехме да видим същите зигзагообразни пътеки, които се спускаха до самия бряг, само че този път в ниското зърнахме черен път с търговски павилиони, които бяха закрити и зазимени.

Известно време просто гледахме надолу, а вятърът брулеше лицата ни. Родни продължаваше да важничи, стараеше се да бъде весел — можеше да се помисли, че твърдо е решил нищо да не разваля такъв забележителен излет. Показваше на Криси нещо навътре в морето — далеч, досами хоризонта. Ала Криси се извърна и каза:

— Значи така — всички сме на едно мнение, нали? Това не е Рут.

Тя се засмя и докосна Рут по рамото.

— Много съжалявам. Както, разбира се и всички ние. Но няма защо да се сърдим на Родни. Замисълът не бе чак толкова глупав. Ще се съгласите, че когато я видяхме през витрината, усещането ни беше…

Тя млъкна, после отново докосна Рут по рамото. Рут не каза нищо, но леко сви рамене, сякаш искаше да отхвърли ръката на Криси. Тя се бе загледала в далечината — по-скоро в небето, отколкото в морето. Видях, че е разстроена, но на другите, които не я познаваха толкова добре, би могло да им се стори, че просто се е замислила.

— Извинявай, Рут — обади се Родни и също я потупа по рамото. Ала съдейки по усмивката му, той нито за миг не се съмняваше, че няма за какво да бъде укорен. Така иска извинение човек, който се е опитал да ти направи услуга, от която по някакъв начин не си успял да се възползваш.

Помня, че като ги наблюдавах двамата с Криси, аз си мислех: но какво толкова, всичко е наред. Те по свой начин са добри и се стараят да ободрят Рут. В същото време обаче, макар тъкмо те двамата да се обръщаха към Рут, докато ние с Томи мълчахме, аз се чувствах огорчена заради приятелката си. Защото съчувствието си е съчувствие, но подозирах, че дълбоко в душата си и двамата изпитваха облекчение. Облекчение от това, че нещата се бяха развили именно така, а не по друг начин — сега можеха да утешават Рут, а не завистливо да наблюдават главозамайващия полет на надеждите й. Облекчение от факта, че са ликвидирали мисълта, която ги вълнуваше, която ги измъчваше и плашеше — мисълта, че ние от Хейлшам се радваме на възможности, забранени за тях. Помня, че тогава си помислих колко много те двамата, Криси и Родни, се различават от нас тримата.

После Томи каза:

— Не разбирам каква е разликата. Нали искахме да се забавляваме?

— Ти, Томи, може и да си се забавлявал — хладно отвърна Рут, като продължаваше да съзерцава пространството пред себе си. — Ако търсехме да открием твоето „възможно аз“, щеше да си на друго мнение.

— Нямаше — възрази Томи. — Според мен това няма никакво значение. Дори да го откриеш, имам предвид своя модел, този, от който си била копирана, не виждам какво би се променило.

— Колко дълбокомислено! Какво щяхме да правим без теб, Томи? — язвително откликна Рут.

— А според мен Томи има право — обадих се аз. — Би било глупаво да предполагаме, че животът ти ще протече по същия начин, както този на твоя оригинал. Съгласна съм с Томи. Ние просто се забавлявахме. Не бива да го приемаме толкова на сериозно.

При тези си думи аз също протегнах ръка и докоснах Рут по рамото. Искаше ми се тя да усети разликата между моя допир и този на Криси и Родни, затова съвсем съзнателно избрах същото място. Очаквах някаква реакция, някакъв сигнал, че от мен и Томи тя възприема знаците на съпреживяване не по начина, по който ги приема от „ветераните“. Но от нейна страна не последва никакъв отклик — дори не помръдна, както бе сторила при допира на Криси.

Чувах, че някъде зад мен Родни крачи насам-натам, с което намеква, че му е студено от този вятър.

— Какво ще кажете да отидем у Мартин? — предложи той. — Живее ей там, съвсем наблизо, до онези къщи.

Внезапно Рут въздъхна и се обърна към нас.

— Честно казано, от самото начало знаех, че това е глупост.

— Разбира се — радостно потвърди Томи. — Просто се забавлявахме.

Рут раздразнено го погледна.

— Томи, бъди така добър да престанеш с твоето „Просто се забавлявахме“. Вече втръсна на всички.

После се обърна към Криси и Родни и каза:

— Не исках да казвам на никого, когато го чух за първи път от вас. Но трябва да разберете нещо много просто: това е безнадеждна работа. Те никога, ама никога не избират такива жени за модели. Помислете си само: от къде на къде такава жена би се съгласила да я копират? Всички го разбираме, но не искаме да си го признаем. Не, ние не сме моделирани от този вид…

— Рут! — решително я прекъснах аз. — Рут, престани.

Ала тя продължаваше:

— Всички го знаем. Ние сме копирани от измета на обществото. От наркомани, проститутки, пияници, скитници. Може би дори от затворници, само да не са психопати. Ето от кого сме произлезли. Щом го разбираме, защо да не го кажем на глас? От жена като тази? Хайде де! Да, Томи, ти имаш право. Ние просто се забавлявахме. Приятно е да си въобразиш, че си някой важен човек. А възрастната жена в ателието, нейната приятелка — за какви ни взе? За студенти, които изучават изкуство? Мислите ли, че изобщо щеше да ни заговори, ако знаеше какви сме всъщност? Щеше ли да ни отговори, ако я бяхме попитали: „Извинете, моля, случайно да знаете дали приятелката ви не е била клонирана?“ Направо щеше да ни изхвърли на улицата! Ясно ни е като бял ден, защо тогава да мълчим? Искате да търсите своето „възможно аз“, и то напълно сериозно? Ами търсете го в помийната яма. В отходния канал. В боклукчийските кофи, откъдето сме произлезли всички ние.

— Рут.

Гласът на Родни бе твърд и в него се четеше предупреждение.

— Стига толкова. Да забравим и да отидем у Мартин. Днес той има почивен ден. Забавен е, ще ти хареса.

Криси прегърна Рут с една ръка.

— Наистина, Рут, хайде да отидем.

Рут се изправи и Родни тръгна.

— Вие вървете — обадих се тихо аз. — Аз няма да дойда.

Рут се обърна и ме погледна.

— Ето на. Сега кой е разстроен, а?

— Не съм разстроена. Просто понякога говориш такива неща, че кожата ти да настръхне.

— Ето кой се е разстроил! Горката Кати! Не обича истината, и туй то!

— Не е там работата. Не искам да ходя на гости у помощник. Не бива да ги посещаваме, при това дори не го познавам.

Рут сви рамене и двете с Криси се спогледаха.

— Какво пък — каза тя. — Не виждам никаква причина да ходим все заедно. Ако малката госпожичка не желае да дойде с нас, да не идва. Да си поседи самичка.

Тя се наведе към Криси и произнесе с театрален шепот:

— Така е най-добре, когато Кати не е в настроение. Оставяме я сама и постепенно всичко идва на мястото си.

— В четири бъди при автомобила — обърна се към мен Родни. — Иначе ще се наложи да се прибираш на автостоп. — Замълча и се усмихна. — Е, хайде, Кати, не се цупи. Тръгвай с нас.

— Не, вие вървете. Аз не искам.

Родни сви рамене и се отправи към дома на Мартин. Рут и Криси го последваха, ала Томи не помръдна от мястото си. Едва когато Рут отправи изумен поглед към него, той каза:

— Ще остана с Кат. Ако ще се разделяме, аз оставам при Кат.

Рут го изгледа с негодувание, обърна се и тръгна. Криси и Родни го погледнаха объркано, после продължиха по пътя си.