Казуо Ишигуро
Никога не ме оставяй (13)

Глава тринайсета

Родни, който имаше шофьорска книжка, се бе уговорил с една ферма в Мечли, на няколко километра надолу по пътя, да наеме автомобил за един ден. Той редовно го правеше, но този път уговорката със собственика се провали в деня преди отпътуването. Въпреки това нещата лесно се уредиха — Родни отиде в съседната ферма и ангажира друг автомобил, — но интересното бе състоянието, в което изпадна Рут през времето, когато пътуването ни бе поставено под въпрос.

До последния миг тя даваше да се разбере, че гледа на цялата история като на някаква шега и че се е съгласила да пътува само и единствено заради Криси, за да й достави удоволствие. Говореше, че не се възползваме достатъчно от свободата си след напускането на Хейлшам и че много отдавна е искала да посетим Норфък и „да намерим всичко, което сме изгубили“. В общи линии, тя по всякакъв начин се стараеше да демонстрира, че не се отнася сериозно към идеята да открие своето „възможно аз“.

Помня, че в деня преди заминаването ни двете с Рут отидохме да се поразходим и след това влязохме в кухнята на Голямата къща, където Фиона и още няколко „ветерани“ приготвяха огромно количество задушено. И тогава, без да прекъсва работата си, Фиона ни осведоми, че няма да могат да ни дадат автомобил: от близката ферма изпратили някакво момче да ни предупреди за отказа. Рут стоеше пред мен и затова не можех да видя лицето й, но усетих, че цялата се вкамени. После безмълвно се обърна и се втурна навън, като едва не се блъсна в мен. Тогава зърнах за миг лицето й и разбрах, че е много разстроена. Фиона започна да се вайка и да говори неща от рода на:

— Ох, нямах представа…

Но аз я прекъснах:

— Не, Рут не е огорчена заради това. Причината е друга, нещо, което се случи преди малко.

Не беше най-удачното обяснение, ала в онзи миг не можах да измисля нищо по-добро.

Както вече казах, проблемът с транспорта бе разрешен и рано на другата сутрин, още по тъмно, ние петимата се настанихме в раздрънкания, но съвсем приличен роувър. Криси седна отпред до Родни, а ние тримата — на задната седалка. Разпределението на местата по този начин ни се струваше напълно естествено и никой не се замисли особено по въпроса. Ала само след няколко минути, когато излязохме от тесните лъкатушещи черни пътища и Родни натисна газта по шосето, Рут, която седеше между мен и Томи, се наклони напред, облегна ръце на гърба на предните седалки и започна да си говори с двамината „ветерани“. Двамата с Томи, които седяхме от двете й страни, не чувахме думите й, а тъй като тя се бе настанила между двама ни, не можехме и да разговаряме помежду си, дори не се виждахме един друг. В редките случаи, когато тя се облягаше назад, аз се опитвах да завържа разговор между нас тримата, ала Рут не го поддържаше и след известно време отново се навеждаше и мушваше глава между предните седалки.

След около час, когато небето просветна, спряхме да се поразтъпчем и да дадем възможност на Родни да „пусне една вода“. Бяхме спрели до голяма безлюдна нива, така че прескочихме крайпътната канавка и започнахме да разтриваме ръцете си, за да се стоплим, и наблюдавахме как от устата ни излиза пара в мразовитата утрин. По едно време Рут се отдели от нас и се загледа в изгряващото слънце. Отидох при нея и й предложих да си разменим местата: щом иска да си говори само с „ветераните“, така ще има възможност да разговаря с Криси, а ние двамата с Томи също можем да завържем разговор, за да съкратим дългия път. Едва бях свършила, когато Рут внезапно ми прошепна:

— Тъкмо сега ли ти хрумна да създаваш проблеми? Не мога да те разбера! Защо трябва винаги да ми пречиш?

Тя рязко ме дръпна, за да се обърна и двете да застанем с гръб към останалите, за да не разберат, че спорим. Тъкмо този й жест, а не думите й, ме накараха да погледна всичко през нейните очи: видях, че Рут полага неимоверни усилия, за да постави в правилна светлина пред Криси и Родни не само себе си, а и нас, докато в това време се появявам аз и с един замах слагам кръст на усилията й, като разигравам тази глупава сцена. Нещата ми се изясниха, аз я докоснах по рамото и се върнах при другите. И когато седнахме в автомобила, погрижих се всички да заемем предишните си места. Ала през по-голямата част от пътуването ни Рут мълчеше, облегната назад, и дори когато Криси и Родни ни викаха нещо от предните седалки, тя отговаряше вяло, като използваше само едносрични думи.

Но още щом влязохме в крайморския град, настроението ни видимо се повиши. Беше обедно време и ние оставихме роувъра на паркинга до игрището за миниголф, където се вееха множество флагчета. Денят бе слънчев и мразовит и онова, което си спомням, е, че през първия час на нашето пребиваване там ни обзе такъв телешки възторг от предоставилата ни се свобода, че почти забравихме за истинската цел на пътуването си. По едно време Родни не се сдържа, размаха ръце и нададе радостен вик; той вървеше най-отпред по пътя, който се катереше нагоре по хълма и минаваше покрай близките къщи и магазини, подредени в спретнати редици, и по това, как небето над главите ни се уголемява, ние разбрахме, че се приближаваме до морето.

Когато стигнахме до морето, оказа се, че пътят продължава по ръба на отвесна скала. Първото ни впечатление беше, че не е възможно да се спуснем до пясъчния бряг, но като се надвесихме над перилата, видяхме виещите се пътеки, които отвеждаха по стръмния скалист склон до самата вода.

Бяхме огладнели, затова влязохме в малкото кафене на върха на канарата, откъдето започваше и една от пътечките. Вътре имаше само две бузести жени в престилки — те работеха там. Бяха седнали на една маса с цигара в ръка, но като ни видяха, скочиха и влязоха в кухнята, така че ние останахме сами.

Избрахме си най-отдалечената от входа маса, която бе и най-близо до морето, и когато седнахме, ни се стори, че сякаш висим във въздуха над водата. Тогава нямаше с какво да го сравня, ала сега разбирам, че кафенето е било съвсем малко — в него имаше само три-четири малки маси. Единият прозорец бе оставен отворен — вероятно за проветрение от миризмата на пържено — и от време на време през него полъхваше вятър и разклащаше обявите с изгодни предложения за почивка. Едната от тях, окачена в ъгъла, бе изписана с цветни флумастери, а буквата „О“ в думата „Погледни!“, която стоеше най-отгоре, бе изрисувана като втренчено човешко око. Сега толкова често виждам подобни неща, че дори не им обръщам внимание, но тогава ми беше за първи път и аз с възхищение разглеждах надписа, после улових и погледа на Рут, разбрах, че тя също е възхитена и двете прихнахме да се смеем. Това бе приятен момент, изпълнен с топлота, и ми се стори, че цялото напрежение, възникнало между двете ни в автомобила, е останало далече зад нас. По-късно ми стана ясно, че това е бил последният подобен момент за цялото ни пътуване.

Откакто бяхме пристигнали в града, никой не бе обелил и дума за „възможното аз“ и аз чаках да седнем на масата, за да обсъдим въпроса както трябва. Но още щом се заловихме за сандвичите, Родни заговори за техния с Криси общ приятел Мартин, който предишната година напуснал Фермата и сега живеел някъде тук. Криси с въодушевление откликна и двамата се надпреварваха да си спомнят за всичките глупави шеги, които е пускал този техен Мартин. Ние не бяхме в течение на нещата, ала Криси и Родни се заливаха от смях. Разменяха си весели погледи и макар да си даваха вид, че сякаш го правят заради нас, беше очевидно, че са се отдали на спомените заради собственото си удоволствие. Сега ми се струва, че вероятно забраната да се говори за вече заминалите от Фермата хора им е пречела да разговарят дори насаме за приятеля си и, попаднали на ново място, те са се освободили от ограниченията, наложени им във Фермата.

От вежливост аз се смеех заедно с тях. Томи като че ли не разбираше и онова, което схващах аз, и неувереният смях, който издаваше, винаги малко закъсняваше. Но затова пък Рут се кискаше през цялото време, смееше се на всяка случка с Мартин, която чуеше от устата им, и кимаше разбиращо. Един път, когато Криси каза нещо съвсем неразбираемо, като например: „А с джинсите му, нали помниш?“, Рут започна да рита от смях и махна с ръка в наша посока, с една дума: „Разкажи им, на тях, на тях, за да ги развеселиш!“ Изтърпях го, но когато Криси и Родни започнаха да се питат дали да посетят Мартин в апартамента му, или не, ги попитах — може би доста хладно:

— С какво по-точно се занимава тук? Как така си има апартамент?

Последва мълчание, после Рут въздъхна с досада. Криси се наклони през стола си към мен и тихо и търпеливо, като на малко дете, ми обясни:

— Той помага на донорите. Какво друго мислиш, че може да прави тук? Вече е пълноправен помощник.

Всички се поразмърдаха на местата си, после аз казах:

— Тъкмо за това и говоря. Не можем просто така да се появим при него.

Криси въздъхна.

— Да допуснем, че си права — отвърна тя. — При това не ни е разрешено да посещаваме помощниците. Ако говорим сериозно. Със сигурност не е препоръчително да го правим.

Родни се усмихна и добави:

— По никакъв начин не е препоръчително. Не можем просто така да се появим при него.

— Никак не би било хубаво — потвърди Криси и неодобрително поклати глава.

Тук в разговора се намеси и Рут:

— Кати никак не обича да се държи недобре. Така че по-добре да не ходим при него.

Томи гледаше към Рут, очевидно объркан чия страна взема тя, а и аз, да си призная, също не я разбирах. За миг ми хрумна, че не иска да се отклоняваме от целта на пътуването си и затова ме подкрепя, макар и неохотно; усмихнах й се, ала тя не ми отвърна. Неочаквано Томи попита:

— Родни, а къде си видял „възможното аз“ за Рут?

— М-м…

Сега, когато бяхме вече в града, интересът на Родни към „възможното аз“ бе угаснал и аз забелязах, че по лицето на Рут премина безпокойство. Накрая Родни каза:

— В една от пресечките на главната улица, някъде към края й. Всъщност днес може и да почиват.

Тъй като всички мълчаха, той добави:

— Нали и те имат почивни дни, напълно разбираемо е. Не работят непрекъснато.

Като чух думите му, аз се изплаших, че сме направили голяма грешка: всички знаеха, че „ветераните“ често използват разговорите за „възможното аз“ като предлог за пътувания и всъщност нямат нищо сериозно предвид. Според мен Рут, която определено се разтревожи, си мислеше същото, ала накрая тихо се засмя, сякаш Родни се бе пошегувал.

После Криси каза, но вече с друг тон на гласа:

— Впрочем, Рут, възможно е след някоя и друга година да дойдем отново тук, за да навестим теб. Ще работиш в елегантен офис. И никой няма да се възпротиви, че сме дошли да те видим.

— Да — побърза да се съгласи Рут. — Спокойно можете да ми дойдете на гости.

— Според мен — заяви Родни — не съществуват никакви правила относно посещенията на хора, работещи в офиси. — Той внезапно се засмя. — Макар че откъде бихме могли да знаем? Нищо подобно не ни се е случвало.

— Всичко ще е наред — увери го Рут. — Сигурно ще ви разрешат. Ще можете да идвате и да се виждаме. Но без Томи, разбира се.

— Защо без мен? — възмути се Томи.

— Защото двамата и без това ще бъдем заедно, глупаче — отвърна Рут. — Ще те взема със себе си.

Всички се разсмяхме, но Томи отново малко позакъсня.

— В Уелс чух за едно момиче — започна Криси. — Също от Хейлшам, но няколко години по-голямо от вас. Казват, че работела в магазин за дрехи. В моден магазин.

Ние измърморихме нещо одобрително и се размечтахме с поглед, вперен в облаците.

— Хейлшам си е Хейлшам — произнесе накрая Родни и поклати глава, сякаш се учудваше на нещо.

— Има и още един случай, нали? — обърна се Криси към Рут. — Момчето, за което ни разказа наскоро. Който напуснал Хейлшам две години преди вас. А сега работел като пазач в парка.

Рут със сериозно изражение на лицето кимаше с глава. Казах си, че трябва да дам знак с очи на Томи, но той ме изпревари и заговори, преди да успея да се обърна към него.

— За кого става дума? — озадачено попита той.

— Знаеш за кого, Томи — бързо отвърнах аз.

Беше твърде рисковано да го сритам под масата или да предам многозначителност на гласа си. Криси щеше тутакси да се усети. Ето защо му отговорих с малко уморен тон, сякаш Томи ни е омръзнал със своята разсеяност. Но той все още не разбираше.

— За някой наш познат ли?

— Томи, престани вече — посъветвах го аз. — Трябва да отидеш да си прегледаш мозъка.

Той не каза нищо. Криси се обади:

— Знам какъв късмет е да попаднеш във Фермата. Но някои са били по-щастливи — вие, например, които сте живели в Хейлшам. Вижте какво… — тя се наведе и заговори тихо: — Има нещо, за което искам да поискам съвет от вас. Работата е там, че във Фермата не може да стане. Всеки те дебне.

Огледа всички около масата и спря погледа си върху Рут. Внезапно Родни също се напрегна и се наклони напред. Нещо ми подсказа, че идва най-важното, онова, заради което Криси и Родни бяха замислили цялото пътуване.

— Когато двамата с Родни бяхме в Уелс — продължи тя. — Тогава ни разказаха за момичето в магазина за дрехи. Вече бяхме подочули нещичко за възпитаниците на Хейлшам. Говореше се, че в миналото при някои особени обстоятелства на възпитаниците на Хейлшам са давали отсрочка. Само на тях, на никой друг. Можели да помолят да отложат операциите с три или дори четири години. Никак не било просто да го постигнеш, но понякога се съгласявали. Ако успееш да ги убедиш. Ако решат, че сте достойни.

Криси млъкна и ни огледа — заради драматичния ефект, а вероятно и за да провери дали знаем нещо за това. Двамата с Томи със сигурност сме имали озадачен вид, докато Рут прие едно от онези изражения, по които нищо не можеше да се разбере.

— Казват, че ако момичето и момчето се обичат истински и могат да го докажат, ръководителите на Хейлшам им помагали в това. Правели така, че да прекарат известно време заедно и чак тогава да станат донори.

Атмосферата около масата се промени, във въздуха се появи странно трептене.

— Разказаха ни го в Уелс, в Белия дом — продължаваше Криси. — Чули били за една двойка от Хейлшам, на момчето му оставали още няколко седмици и щял да стане помощник на донорите. Двамата се обърнали към някого там, обяснили му всичко и той им дал три години отсрочка. Позволили им цели три години да живеят заедно в Белия дом, не ги пращали на подготвителни курсове, не ги занимавали с нищо друго. Три години само те двамата, защото успели да докажат, че се обичат истински.

В същия миг забелязах, че Рут много авторитетно кима с глава. Криси и Родни също го забелязаха и я загледаха като хипнотизирани. Получих нещо като видение: Криси и Родни във Фермата месеци наред говорят на тази тема. Видях как отначало я подемат колебливо, подхващат разговор, после свиват рамене и го прекратяват, отново го възобновяват, не могат да се откажат от темата задълго. Видях как двамата се заиграват с идеята да поговорят и с нас на тази тема, как избират изразните си средства, как обмислят какво точно да ни кажат. Отново погледнах към Криси и Родни, които седяха пред мен и се вглеждаха в Рут, опитах се да прочета нещо по лицата им. Криси хем се страхуваше, хем таеше надежда. Родни бе на ръба на нервна криза, сякаш сам не си вярваше и очакваше всеки миг да изтърси нещо необмислено.

И преди бях чувала за подобни отсрочки. През изминалите няколко седмици слушах все повече и повече за това във Фермата. „Ветераните“ разговаряха само помежду си и когато някой от нас се приближеше, неловко млъкваха. Ала аз бях чула достатъчно, за да знам за какво става въпрос и бях сигурна, че се отнасяше за възпитаниците на Хейлшам. Но едва сега, когато седяхме в кафенето на морския бряг, наистина разбрах какво значение са имали тези разговори за някои от „ветераните“.

— Вероятно все нещо знаете по въпроса — изрече Криси с треперещ глас. — Може би са ви известни някои правила и други такива.

Двамата с Родни спираха поглед на всеки един от нас поотделно, после отново се вгледаха в Рут. Тя въздъхна:

— Да, разбира се, споменаха ни нещо такова. Но — сви рамене тя — съвсем малко. Никога не сме говорили сериозно за това… Изобщо, струва ми се, че трябва да тръгваме.

— Към кого трябва да се обърнем? — внезапно попита Родни. — Не ви ли обясниха към кого да се обърнете с… вашата… молба?

Рут отново сви рамене.

— Нали ви казах, че не сме го разисквали сериозно.

Тя инстинктивно потърси с поглед, нашата с Томи подкрепа, което се оказа грешка, защото Томи попита:

— Честно казано, нямам представа за какво говорите. За какви правила става въпрос?

Рут му хвърли изпепеляващ поглед и аз побързах да кажа:

— Нали помниш, Томи? Всички онези разговори, които водехме в Хейлшам?

Томи поклати глава и отсече:

— Не, не помня.

Този път аз, пък и Рут забелязахме, че в отговора му нямаше каквото и да е забавяне.

— Не си спомням в Хейлшам да е имало нещо такова.

Рут извърна поглед от него.

— Трябва да имате предвид — каза тя на Криси, — че макар и да е бил в Хейлшам, Томи не прилича на останалите тамошни възпитаници. Не го приемаха никъде, вечно му се присмиваха. Затова няма смисъл да го питате за тези неща. А сега аз все пак искам да открия жената, за която ми разказа Родни.

В същия миг в очите на Томи се появи нещо, което ме накара да затая дъх. Отдавна не бях виждала това изражение. Това беше онзи негов поглед, който можеше да преобърне масите в класните стаи и от който всички бягаха и се барикадираха. После отново прие обичайния си вид, погледна през прозореца нагоре към небето и дълбоко въздъхна.

„Ветераните“ не забелязаха нищо, защото като свърши да говори, Рут скочи и започна да си облича палтото. Всички едновременно отдръпнахме столовете си от масата и се изправихме — настъпи леко объркване. Още от самото начало бях получила разпореждане аз да се занимавам с разплащането, така че тръгнах към касата. В това време останалите се отправиха към изхода и докато чаках да ми върнат рестото, аз ги видях през мътните стъкла на един от прозорците мълчаливо да пристъпват от крак на крак и огрени от слънцето, да се взират в морето.