Казуо Ишигуро
Никога не ме оставяй (10)

Глава десета

Понякога пътувам по дългото, виещо се шосе през блатисти местности или покрай набраздени поля, небето над мен е голямо, сиво и в разстояние на километри не се променя, а аз се улавям, че мисля за съчинението си, което трябваше да пиша по времето, когато се преместихме във Фермата. През последното ни лято в Хейлшам настойниците непрекъснато говореха за тези наши съчинения и се стараеха да помогнат на всеки един от нас да си избере тема, която да разработва година, дори две. Но по някаква причина — може би поради особения тон, с който настойниците ни говореха за това — никой не вярваше истински в значимостта на тези съчинения и те не бяха тема на нашите разговори. Преди да отида и да заявя на госпожица Емили, че ще работя върху викторианския роман, помня, че изобщо не бях обмислила решението си и очевидно тя го знаеше. Но не каза нищо, само ме погледна с характерния си изпитателен поглед.

Ала като се преселихме във Фермата, съчиненията ни придобиха нов смисъл. В първите дни, пък и по-късно, всеки един от нас се хвана за своето съчинение — последната ни задача в Хейлшам, — сякаш това бе прощалният подарък от нашите настойници. После лека-полека започнахме да забравяме за тях, но като цяло те много ни помогнаха да свикнем с новата обстановка.

Когато сега се връщам в мислите си назад, припомням си моето съчинение до най-малката подробност; понякога ми се струва, че бих могла да имам различен подход към темата, да избера други произведения и други автори, върху които да се съсредоточа. Случвало се е да си пия кафето в центъра за обслужване, да гледам шосето през големите прозорци и ни в клин, ни в ръкав в главата ми да изплува съчинението ми. Изведнъж ми става хубаво и аз за кой ли път започвам да го превъртам в ума си отново и отново… Неотдавна дори ми хрумна дали да не се върна към тази разработка, когато преустановя работа и разполагам с повече свободно време. Но все си казвам, че би било несериозно, че в мислите си просто се връщам с копнеж към отминалите дни и нищо повече. За съчинението си мисля така, както за някоя от игрите, в които бях добра в юношеството си или за всички умни неща, които сега си мисля, че бих могла да направя в младостта си. Общо взето, като за моя фантазия. Но пак ще повторя, че през първите дни във Фермата нещата стояха по съвсем различен начин.

От всички възпитаници, които онова лято напуснаха Хейлшам, във Фермата попаднаха осем души. Другите бяха настанени или в Белия дом на уелските възвишения, или във Фермата с тополите в Дорсет. Тогава още не знаехме, че тези места нямат нищо общо с Хейлшам. Когато се нанесохме във Фермата, очаквахме, че това ще е един друг Хейлшам, само че за по-големи възпитаници, и сега ми се струва, че известно време след преместването си продължавахме да гледаме на новото място по този начин. Разбира се, мислехме съвсем малко за бъдещия си живот извън Фермата, за това кой я управлява и как се вмества тя в големия свят. Тези въпроси не ни занимаваха.

Настаниха ни на място, което преди е било истинска ферма, но вече години наред не действаше като такава. Около старата къща имаше хамбари, дворни постройки, конюшни, оборудвани за живеене. Имаше и други сгради, по-голямата част от които бяха доста встрани и които всъщност щяха да се срутят всеки миг, така че не ставаха за ползване; ние обаче се чувствахме отговорни по някакъв начин за тях — главно заради Кефърс. Така наричаха намусения старец, който се появяваше два-три пъти в седмицата с калния си фургон по своите си стопански дела. Не обичаше много да разговаря с нас и по начина, по който ходеше навсякъде, въздишаше и с отвращение клатеше глава, се съдеше, че според него не си мърдаме и пръста за поддръжката на това място. Ние нямахме представа какво още иска от нас. Когато пристигнахме тук, той не показа списък на задълженията ни, а онези, които бяха дошли във Фермата преди нас — „ветераните“, както ги наричаше Хана, — вече бяха направили график на дежурствата, към който добросъвестно се придържахме. При това едва ли бяхме способни на нещо кой знае какво, освен да съобщаваме за течовете и да обираме водата по подовете.

В старата фермерска къща — главната сграда във Фермата — имаше няколко камини, които можехме да палим с дървата, складирани в бараките. Тя разполагаше и с големи като сандъци калорифери, ала неудобството беше, че работеха с газ, а Кефърс докарваше бутилки с газ само когато ставаше нетърпимо студено. Непрекъснато го молехме да ни остави няколко в случай на нужда, ала той мрачно клатеше глава, сякаш беше сигурен, че ще горим газта напразно и че дори можем да предизвикаме пожар. Помня дългите месеци, в които зъзнехме от студ. Обличахме по два, че и по три пуловера, а джинсите ни ставаха като тенекия от ниските температури. Друг път с дни не сваляхме гумените ботуши от краката си и оставяхме по пода следи от кал и влага. Видял това, Кефърс отново заклати глава, ала когато го попитахме как иначе да се движим из къщата, той не ни отговори.

Картината, която ви рисувам сега, може да ви се стори доста непривлекателна, но никой от нас не се притесняваше от неудобствата — от тях Фермата придобиваше дори още по-голяма прелест. Наистина, ако бъда честна докрай, трябва да призная, че в началото настойниците много ни липсваха. В първите месеци някои от нас се опитваха да си внушат, че Кефърс ни е нещо като настойник, ала той не искаше и да знае за подобно нещо. Гледаше на възпитаниците, които отиваха да го поздравят при пристигането на фургона му, като на ненормални. Но преди да ни преместят тук, много пъти ни бяха говорили за това: че след Хейлшам вече няма да имаме настойници и че ще трябва сами да се грижим един за друг. Трябва да призная, че в Хейлшам ни бяха подготвили добре в това отношение.

Повечето от възпитаниците, с които дружах в Хейлшам, онова лято се оказаха във Фермата. Синтия Е., която в стаята за творчество ме бе нарекла „пълноправна наследница“ на Рут и срещу чието присъствие нямаше да имам нищо против, бе заминала с компанията си в Дорсет. Чух, че Хари, с когото за малко да станем гаджета, отишъл в Уелс. Но всички от нашата компания останахме заедно. И си казвахме, че ако много ни се прииска да видим някого от останалите, нищо не ни пречи да му отидем на гости. Въпреки многото ни часове с госпожица Емили, ние нямахме реална представа за разстоянията между отделните географски точки, нито за това дали е лесно, или трудно да се придвижим от едно място до друго. Говорехме си как „ветераните“ биха могли да ни вземат със себе си донякъде по време на своите пътувания, мечтаехме на глас как по-късно сами ще се научим да шофираме и ще посещаваме познатите си, когато ни се иска.

На практика, разбира се, особено в първите месеци, ние рядко излизахме извън пределите на Фермата. Дори не се разхождахме из околностите, нито се скитахме по улиците на най-близкото село. Мисля, че това не се дължеше на страха ни. Знаехме, че никой няма да ни спре, ако спазим отбелязаните в дневника на Кефърс ден и час, когато ще се върнем. В онова първо лято често виждахме „ветераните“ да грабват чанти и раници и с плашещо безгрижие да се отправят нанякъде за ден-два. Изумено ги гледахме и си мислехме: нима следващото лято и ние ще се държим по същия начин? Всъщност така и стана, ала през първите дни това ни се струваше невъзможно. Не забравяйте, че никога не бяхме излизали извън територията на Хейлшам и сега бяхме съвършено объркани. Ако тогава някой ми бе казал, че много скоро не само ще свикна да предприемам далечни пътувания, но и че ще започна да се уча сама да карам автомобил, щях да го помисля за луд.

 

 

Дори Рут изглеждаше уплашена в онзи слънчев ден, когато микробусът ни свали пред фермерската къща, заобиколи малкото езеро и изчезна нагоре по склона. Виждахме далечните възвишения, които ни напомняха за хълмовете около Хейлшам, но ни се струваха странно разкривени — сякаш гледахме нарисувания портрет на наш приятел, на който той хем приличаше на себе си, хем не бе същият и от лицето, което виждахме нарисувано върху листа, ни побиваха тръпки. Но все пак беше лято и Фермата изглеждаше по-приветлива, а не както щяхме да я видим няколко месеца по-късно със замръзналите локви в двора, с неравните сиви и корави от студа буци пръст, по които трябваше да ходим. Мястото ни се стори красиво и уютно, и накъдето и да се обърнехме, се простираха площи, покрити с буйна неокосена трева. Всички ние, осем на брой, се бяхме скупчили пред входа и наблюдавахме как Кефърс влиза и излиза от къщата, като чакахме да ни заговори. Но той не го направи, до ушите ни долитаха само странни ядни реплики по адрес на онези, които вече живееха тук. Само веднъж, когато тръгна да вземе нещо от фургона си, той хвърли мрачен поглед към нас, после се върна в голямата къща и затръшна вратата зад себе си.

Малко по-късно „ветераните“, които се бяха развеселили от жалкия ни вид, излязоха и се заеха с нас (както щяхме да сторим и ние следващото лято). Сега разбирам, че те добре се постараха и ни помогнаха да се настаним на новото място. Въпреки всичко през първите няколко седмици не се чувствахме на себе си и бяхме доволни, че поне сме заедно. Не се разделяхме по цял ден и през по-голямата му част се тълпяхме пред голямата фермерска къща като безмозъчни същества, които не знаят с какво да се заловят.

Първоначалното ни боязливо смущение сега ми се струва доста забавно: началото бе съвършено различно от последвалите две години, които прекарахме във Фермата. Ако някой сега заговори за Фермата пред мен, моментално в паметта ми изникват безгрижните дни, когато ходехме от стая в стая, когато ленивите следобеди неусетно се превръщаха във вечери, а вечерите — в нощи. Спомням си купчината стари книги с меки корици, чиито страници се бяха накъдрили от прелистване, сякаш наистина бяха излезли от морските дълбини. Помня как ги четях, лежаща по корем на тревата в топлите дни, като непрекъснато отмахвах падащата върху лицето ми коса — бях я пуснала да израсне дълга. Помня как се събуждах в стаята си току под покрива на Черния хамбар от гласовете на момичетата в двора, които от сутринта се захващаха да спорят за поезия и философия, помня дългите зими, закуските в кухнята, изпълнена с изпарения, накъсаните разговори на масата за Кафка и Пикасо. На закуска неизменно обсъждахме такива неща — в никакъв случай кой с кого е прекарал нощта или защо Лари и Хелън вече не си говорят.

И все пак в душата ми остава усещането, че първият ден на нашето пристигане, когато се тълпяхме пред голямата къща, не бе толкова несъвместим с цялостния период на пребиваването ни във Фермата. Защото вероятно не бяхме го преодолели толкова добре, колкото си мислехме. Защото някъде дълбоко в нас бе останала частица от онова усещане: страхът пред заобикалящия ни свят и, колкото и да се презирахме за това, неспособността ни да оставим другите да си отидат завинаги.

„Ветераните“, които, разбира се, не знаеха нищо от историята на взаимоотношенията между Томи и Рут, ги смятаха за стара двойка и това сякаш доставяше безкрайно удоволствие на Рут. В първите седмици след пристигането ни тя искаше да се покаже пред всички: ту ще прегърне Томи с едната си ръка през раменете, ту ще го притисне в ъгъла и ще го целуне, когато стаята е пълна с хора. Ако в Хейлшам подобно поведение беше в рамките на обичайното, във Фермата то ни се струваше детинско. Двойките при „ветераните“ никога не се държаха по този начин пред чужди хора — бяха сдържани като майката и бащата в нормалното семейство.

Бях забелязала нещо у тези двойки — нещо, което Рут, въпреки вниманието, което им отделяше, така и не видя: каква голяма част от маниерите си бяха усвоили от телевизионните предавания. За първи път си направих такова заключение от наблюденията си върху Сузи и Грег — може би най-възрастните възпитаници във Фермата, които се смятаха за нещо като „отговорници“ на всички останали. Когато Грег се впускаше в обичайните си разсъждения за Пруст или за когото и да е друг, Сузи се усмихваше на останалите, въртеше очи и възторжено, но едва чуто мълвеше:

— Всемогъщи боже!

По отношение на телевизионните предавания в Хейлшам ни бяха наложени доста строги ограничения и тогава във Фермата, въпреки че можехме да гледаме телевизия по цял ден без прекъсване, ние не се заседявахме твърде пред телевизионния екран. Много рядко сядах да гледам нещо — в Къщата имаше стар телевизор и друг — в Черния хамбар. Така че възклицанието „Всемогъщи Боже!“ бе заимствано от американски сериал — един от онези, в които невидимата публика се кикоти по повод на всичко, което казват или вършат персонажите. В него имаше една дебелана, съседка на главните герои, която се държеше точно като Сузи: когато мъжът й започваше много да говори, зрителите само чакаха тя да завърти очи и да възкликне: „Всемогъщи боже!“, и се заливаха от смях. Забелязала този факт, започнах да обръщам внимание и на останалото, което двойките „ветерани“ биха могли да копират от телевизионните предавания: наблюдавах жестовете им, начина, по който седяха един до друг на дивана, дори споровете им, след които се втурваха навън и затръшваха вратата.

Но аз искам да ви кажа нещо друго: Рут много бързо осъзна, че до голяма степен се държи с Томи по начин, който не се харесва във Фермата и започна да променя поведението си пред другите. Особено добре съм запомнила един жест, който бе заимствала от „ветераните“. В Хейлшам всяка раздяла между двама души, макар и за няколко минути, ставаше повод за бурни прегръдки и милувки. Докато във Фермата това ставаше почти безмълвно, да не говорим за нежности и други такива. Вместо това лекичко удряш партньора си с обратната страна на дланта си някъде над лакътя, сякаш искаш да привлечеш вниманието му. Обикновено го правеше момичето миг преди раздялата. С приближаването на зимата този обичай изчезна, ала когато пристигнахме, той бе на мода и скоро Рут започна да прави същото, когато се разделяха с Томи. Трябва да ви кажа, че отначало Томи нямаше представа какво означава и често се обръщаше към нея с въпроса: „Какво?“, така че тя трябваше да му хвърля ядосани погледи, сякаш бяха на сцената и той бе забравил репликите си. Мисля, че Рут най-после му бе обяснила кое какво означава и има-няма седмица вече и двамата започнаха да повтарят жестовете по-правилно, така, както ги виждаха у „ветераните“. Макар че по телевизията не бях забелязала подобен начин за прощаване, нямаше как да не допусна, че го бяха заимствали тъкмо оттам, при това бях сигурна, че Рут не се и досеща за това. Ето защо, когато четях „Даниел Деронда“^[1] на тревата, а Рут дойде и ме ядоса, реших, че е крайно време да й го кажа.

Есента приближаваше и бе започнало да се захлажда. „Ветераните“ прекарваха все повече време в помещенията и се връщаха към онези неща, с които се бяха занимавали преди настъпването на лятото. Но ние, които скоро бяхме пристигнали от Хейлшам, продължавахме да седим в неокосената трева с желанието да продължим до безкрайност единственото занимание, което имахме по онова време. В онзи ден обаче на поляната бяха останали само трима-четирима души като мен с книга в ръка и тъй като си бях намерила наистина спокойно кътче за четене, със сигурност мога да кажа, че никой не чу разговора ни.

Лежах върху парче стар брезент и четях, ще повторя пак „Даниел Деронда“, когато Рут се приближи и седна до мен. Разгледа корицата на книгата ми и кимна с глава сама на себе си. После, след около минута, започна да ми разказва сюжета, което не бе неочаквано за мен. До този момент бях в отлично настроение и се радвах да я видя, ала с това си действие тя дълбоко ме подразни. И преди бе постъпвала така — и с мен, и с други пред собствените ми очи. На първо място, аз се дразнех на простосърдечния и небрежен тон, който придаваше на гласа си, сякаш искрено вярваше, че ти помага и ти можеш само да си й благодарен. Трябва да кажа, че още тогава бях започнала да се досещам какво стои зад това. В първите месеци след преместването ни във Фермата не знам защо смятахме, че количеството на прочетените книги е нещо като „показател“ дали се справяш добре на новото място. Странна представа за нещата, но беше тъкмо така — ние, пристигналите неотдавна от Хейлшам възпитаници, бяхме останали с такова впечатление. Нарочно обвивахме в мъгла тази наша представа — всъщност това напомняше много за начина, по който разговаряхме за секс в Хейлшам. Разхождаш се из Фермата и даваш на всички да разберат, че си попрочела доста неща, кимаш разбиращо с глава, когато става дума за „Война и мир“, например, а наоколо цари такова настроение, че никой няма да те проверява дали не хвърляш прах в очите на хората около теб. Не забравяйте, че след преместването ни дълго време не се разделяхме един от друг и че би било невъзможно някой да прочете „Война и мир“ незабелязано от другите. Но, както и по въпроса за секса, действаше неписаното правило, според което допускахме, че съществува някакво друго, тайнствено измерение, където се пренасяхме, за да четем всички тези книги.

Беше нещо като игра, в която малко или много участваше всеки от нас. Ала Рут навлезе по-навътре в играта и изпревари всички останали. Която и книга да захванеше някой, тя се държеше така, сякаш вече я бе чела и само на нея й хрумваше да демонстрира своята начетеност по най-добрия начин — да започне да ти преразказва съдържанието на книгата, преди да си я дочел. Ето защо, когато започна да прави същото и с „Даниел Деронда“, макар романът да не ми харесваше кой знае колко, аз го затворих и без каквато и да е предварителна подготовка й заявих:

— Рут, исках да те попитам нещо. Защо всеки път, когато се разделяш с Томи, го докосваш по ръката ето така? Нали разбираш?

Естествено, тя ми отвърна, че не разбира за какво говоря и аз търпеливо й обясних. Рут ме изслуша и сви рамене.

— Не съм обърнала внимание. Вероятно съм го видяла някъде.

Няколко месеца по-рано това би ми било достатъчно като отговор или пък изобщо нямаше да започна да я разпитвам. Ала в онзи ден не можах да се сдържа и й казах, че е от телевизионен сериал.

— Не си струва да подражаваш на персонажите. Ако си мислиш, че така правят навън, в нормалния живот, дълбоко се лъжеш.

Забелязах, че Рут бе започнала да се сърди, но не знаеше как да се защити. Тя извърна поглед встрани и отново сви рамене.

— И какво от това? — отвърна тя. — Много важно. Мнозина се прощават по този начин.

— Имаш предвид Криси и Родни.

Още щом го казах, разбрах, че съм направила голяма грешка. До този миг държах Рут притисната в ъгъла, но с произнасянето на двете имена я бях освободила. Също като при шахмата — осъзнаваш, че грешиш в мига, в който си преместил дадена фигура, но още не знаеш до какво бедствие може да доведе пропускът ти. Очите на Рут блеснаха и тя заговори вече със съвършено различен тон:

— Аха, ето какво безпокои малката ни бедна Кати. Рут не й обръща достатъчно внимание. Рут има по-големи приятели и сега малката й сестричка няма с кого да си играе…

— Престани. Във всеки случай в истинските семейства не правят така. Дори не можеш да си ги представиш.

— А нашата Кати е голям специалист по истинските семейства. Извинявай много. Но нали не съм се излъгала? Продължаваш да си го мислиш, нали? Според теб, ние от Хейлшам трябва да се държим един за друг, да си живеем отделно от другите и нямаме право да се сприятеляваме с останалите, така ли?

— Никога не съм казвала подобно нещо. Говоря за Криси и Родни. Изглежда много глупаво отстрани — да копираш поведението им.

— Но съм права, нали? Права ли съм? — продължаваше Рут. — Разстроена си, защото съм направила крачка напред, завързала съм нови приятелства. Някои от „ветераните“ не знаят дори името ти и вината не е тяхна. Ти не разговаряш с никого, освен с възпитаниците на Хейлшам. Но от къде на къде трябва да продължавам да те водя за ръка? Тук сме вече близо два месеца.

Аз не се улових на въдицата й — знаех си своето.

— Не говоря за себе си, нито за Хейлшам, а за това, че непрекъснато поставяш Томи в неудобно положение. Видях, че само тази седмица го направи няколко пъти. Тръгваш си без предупреждение и го зарязваш съвсем сам. Не е честно! Двамата с Томи сте двойка! Което означава, че преди всичко трябва да мислиш за него.

— Имаш право, Кати, ние наистина сме двойка. И тъй като сама реши да засегнеш темата, едно ще ти кажа. Говорихме с Томи и се разбрахме, че ако понякога няма желание да се занимава с Криси и Родни — така да бъде. Ако не се чувства готов за нещо, няма да го принуждавам да го прави. Но се разбрахме и за още нещо: той няма да ме дърпа назад. Точно така. Но трябва да ти призная, че съм трогната от загрижеността ти. — После добави, вече с друг тон: — Впрочем малко ще се поправя. Мисля, че и ти не закъсня много да се сприятелиш с някои от „ветераните“.

Тя ме погледна изучаващо и се разсмя, сякаш ми казваше: „Но двете сме все още приятелки, нали?“

Ала аз не видях нищо смешно в последната й забележка. Вдигнах книгата си и безмълвно се отдалечих.