Казуо Ишигуро
Никога не ме оставяй (1)

Глава първа

Името ми е Кати Х. На трийсет и една съм и повече от единайсет години помагам на донори. Това е доста дълго време, но ми казаха, че ще поработя още осем месеца — до края на годината. Тогава ще имам общо дванайсет години стаж. Сега си давам сметка, че вероятно ме държат толкова дълго не защото смятат, че съм постигнала фантастични успехи. Имали сме отлични помощници, които само две-три години по-късно са преустановявали работа. От друга страна, познавах един, който остана на поста си цели четиринайсет години, макар да не ставаше за нищо. Не че се хваля, но съм сигурна, че са доволни от работата ми, а и самата аз съм доволна като цяло от себе си. В по-голямата си част донорите ми се чувстваха много по-добре от очакваното. Те се възстановяваха бързо и при изписването им почти никой не бе вписван в графата „Възбудени“ дори след третата експлантация. Да, вероятно сте прави — сега вече се хваля. Но това означава толкова много за мен — да чувствам, че върша добре работата си, особено онази част от нея, с която помагам на донора да бъде вписан в графата „Спокойни“. Развих някакъв вътрешен усет по отношение на тях. Разбирам кога трябва да ги ободря, да поседя при тях, и кога е по-добре да ги оставя насаме със себе си; кога да ги изслушам търпеливо и кога просто да махна с ръка и да им заявя, че е време да сменят грамофонната плоча.

Така или иначе, мисля, че не се отличавам кой знае колко от останалите. Познавам помощници, които все още работят и изпълняват задълженията си не по-зле от мен, но не са ценени толкова високо. Ако някой ми завижда, ще го разбера — живея в едностаен апартамент, разполагам с автомобил, но най-вече имам право сама да избирам донорите, за които да се грижа. При това съм възпитаничка на Хейлшам и понякога само този факт е достатъчен, за да ме гледат накриво. Тази пък Кати Х., шушукат си те, може да си избере, когото си иска — така и прави: избира си все възпитаници на Хейлшам или на някое друго реномирано заведение. Блазе й. Наслушала съм се на подобни твърдения, сигурно и вие сте ги чували; вероятно хората имат своите причини да говорят. От друга страна, не съм първата, която е имала право да избира донорите си и според мен далеч не съм последната. Така или иначе, заслужила съм си го — работила съм с донори откъде ли не. Не бива да забравяте, че когато напусна, ще съм събрала цели дванайсет години трудов стаж на това място и само през последните шест съм имала право сама да избирам на кого да помагам.

Според мен постъпват правилно. Та нали помощниците не са машини? При всеки донор даваш всичко от себе си, а това е доста мъчително. Запасът от търпение и енергия накрая се изчерпва. Ето защо, когато имам избор, посочвам все мои хора и това е напълно естествено. Нима бих могла да се задържа толкова дълго на работа, без да общувам с донорите, без да им съчувствам от начало до край? И, най-после, ако нямах право да избирам, нямаше да мога след толкова много години отново да се сближа с Томи и Рут.

Но с течение на времето донорите, които познавам от преди, стават все по-малко, така че не използвам правото си на избор толкова често. Както вече казах, ако не установя добра духовна връзка с донора си, нещата доста се усложняват, ала въпреки всичко работата много ще ми липсва, когато в края на годината сложа точка и прекратя ангажиментите си.

Впрочем, Рут беше третият или четвъртият донор, когото можех да избера. Тя вече бе имала прикрепена към нея помощница и добре си спомням, че трябваше доста да се боря, за да предадат Рут в моите ръце. Но накрая успях, и още щом я видях отново — в центъра по рехабилитация в Дувър, — онова, което ни разделяше дотогава, не че изчезна съвсем, но избледня пред другото — факта, че бяхме израснали заедно в Хейлшам, че бяхме преживели такива неща, които никой друг не бе преживял. Мисля, че тъкмо от онзи миг аз започнах да избирам донорите, на които да помагам, измежду хората от моето минало и най-вече от Хейлшам.

През онези години понякога ми се искаше да забравя за Хейлшам, щеше ми се да си повтарям, че не бива непрекъснато да се взирам назад. Но неизменно идваше мигът, в който преставах да се съпротивлявам. Това е свързано с един донор, за когото се грижех през третата година от работата си като помощница. По-точно с неговата реакция, когато му съобщих, че съм от Хейлшам. Тъкмо бе излязъл от третата експлантация — състоянието му бе тежко и той сигурно е знаел, че няма да я преживее. Едва дишаше, но намери сили да ме погледне и да каже:

— Хейлшам. Вероятно е било прекрасно.

На сутринта, когато разговарях с него, за да го разсея, и го попитах къде е израснал, той назова някакво място в Дорсет и покритото му с петна лице се изкриви в непозната дотогава гримаса. Ах, как не му се щеше да си спомня за детството си! Предпочиташе да слуша спомените ми за Хейлшам.

Така че в продължение на пет или шест дни аз му разказвах за всичко, което искаше да узнае и макар да лежеше целият сгърчен в леглото, на лицето му се появяваше кротка усмивка. Разпитваше ме за какво ли не, до най-малките подробности. Питаше ме за настойниците ни, за личните ни кутии с колекции, които бяхме скътали под креватите си, за игрите на футбол и раундърс^[1], за пътеката около централната сграда, която отвеждаше до тайните местенца в двора, за езерото, в което плаваха патици, за храната ни, за изгледа, разкриващ се в мъгливите утрини през прозорците на стаите за творчество. Понякога ме караше да му повтарям разказани вече неща отново и отново: питаше ме за чутото от него предишния ден така, сякаш никога не съм го споменавала.

— А имахте ли си павилион?^[2]… А кой беше любимият ви настойник?…

Отначало отдавах това на медикаментите, които приемаше, но после разбрах, че мисълта му е доста ясна. Той не само искаше да слуша за Хейлшам, но и да си го спомни, сякаш там бе преминало неговото собствено детство. Знаеше, че краят му наближава, затова настояваше да му опиша всяка подробност — през деня искаше да усвои всичко както трябва, за да може да изтрие разликата между моите и своите спомени по време на безсънните нощи и изнурителните мъки, когато обезболяващите средства не бяха в състояние да му помогнат. Тогава разбрах, осъзнах наистина дълбоко, колко ни е провървяло — на Томи, на Рут, на мен и на останалите от Хейлшам.

Онова, с което понякога се срещам и разминавам по пътя, продължава да ми напомня за Хейлшам. Да речем полята, над които се стеле мъгла. Или когато слизам от възвишението, аз зървам в далечината ъгъла на масивната сграда. Друг път погледът ми ще падне на тополовата горичка на хълма и аз ще се запитам: „Нима е тук? Открих го! Ама наистина — това е Хейлшам!“ После внезапно осъзнавам истината — не, има някаква грешка, това е невъзможно! — и продължавам по пътя си, а мислите ми се залавят за нещо друго. Най-често привличат погледа ми павилионите — виждам ги навсякъде. В отдалечения край на спортното игрище — малка бяла стандартна постройка, а прозорците й са високо, високо, почти под самите керемиди. Мисля си колко много такива постройки издигнаха през петдесетте и шейсетте години — вероятно тогава се е появила и нашата. Когато видя такъв павилион, аз го гледам ли гледам, докато мога, и се страхувам, че някой път бих могла дори да причиня автомобилна катастрофа, но въпреки всичко продължавам да го гледам. Наскоро пътят ми преминаваше през пуста местност в Устършир, а на игрището за крикет се издигаше павилион, който дотолкова напомняше на нашия, че обърнах и се върнах малко назад, за да го погледам на воля.

Обичахме си павилиона — може би заради това, че ни напомняше за скъпите малки семейни къщички на картинките в детските книжки. Спомням си, че в началните класове молехме настойниците си да не провеждаме поредния час както обикновено, а да се съберем в павилиона. А като поотраснахме — тогава бяхме на дванайсет-тринайсет — павилионът се превърна в място, където можехме да се усамотим с най-добрите си приятели, по-далеч от останалите.

В павилиона спокойно се побираха две компании, при това, без да си пречат, а през лятото на верандата се разполагаше и трета. Макар че на всекиго му се щеше да постигне идеалното положение: да заеме целия павилион с приятелите и приятелките си и тъкмо поради тази причина често се карахме и правехме най-различни щуротии. Настойниците ни непрекъснато ни напомняха, че подобни въпроси трябва да се решават по цивилизован начин, но на практика се получаваше така, че за да се завоюва привилегията да ползва павилиона самостоятелно, в твоята компания трябваше да има доста силни личности. Самата аз не бях от страхливките, но ако питате мен по каква причина толкова често печелехме и заемахме павилиона самостоятелно, ще ви кажа, че това се дължеше главно на Рут.

Обикновено се настанявахме на столовете и скамейките — бяхме пет момичета, а с Джени Б. ставахме шест — и развързвахме езиците си. Само там, насаме, можехме да водим подобни разговори: споделяхме всичките си вълнения и грижи, задушевните ни беседи завършваха с бурен кикот или с яростни кавги. Това беше преди всичко начин да се поотпуснем, да освободим напрежението си сред приятелите.

В онзи ден, който си спомням сега, ние се бяхме качили по столове и скамейки и зяпахме през прозорците, разположени току под тавана. Оттам виждахме добре Северното игрище, където десет-дванайсет момчета от нашия втори горен курс, както и от трети горен, се канеха да играят футбол. Слънцето ярко светеше, но рано сутринта вероятно бе валял дъжд, защото отлично помня блясъка на окаляната и мокра трева на игрището.

Някоя от нас забеляза, че не бива да ги наблюдаваме толкова явно, ала нито една глава не се отмести от прозорците. После Рут каза:

— Той не подозира нищо. Ама нищичко!

Като чух думите й, аз я стрелнах с поглед — исках да видя дали на лицето й не е изписано неодобрение по повод на това, как момчетата се канеха да постъпят с Томи. Но само след миг Рут се усмихна и каза:

— Идиот!

Тогава разбрах, че плановете на момчетата бяха тъй далеч от Рут и цялата ни момичешка компания, че тук изобщо не ставаше въпрос за нечие одобрение или неодобрение. Бяхме се събрали на прозорците, не за да се порадваме на новото унижение на Томи, а просто защото бяхме чули какво кроят и изгаряхме от любопитство какво ли ще излезе от всичко това. Според мен по онова време момчешките работи не ни занимаваха чак толкова много. В общи линии, те бяха чужди на Рут и момичетата, а и на мен.

Или може би греша? Може би още тогава, щом зърнах Томи да тича по игрището в израз на радост, че отново го включват в играта и че пак ще демонстрира високата си класа, съм усетила сладка болка? Помня добре, че забелязах синята му тениска, която си бе купил миналия месец на някаква разпродажба и с която толкова се гордееше. Тогава си помислих: „Ама наистина трябва да е глупак, щом я е облякъл за играта. Горката фланелка! На какво ли ще заприлича в края на мача?“ А на глас изрекох, без да се обръщам към някого специално:

— Томи си е облякъл онази тениска. Любимата му.

Като че ли никой не ме чу: всички се смееха, вперили поглед в Лора, нашия главен клоун, която в момента имитираше Томи и неговите гримаси — как тича, крещи, играе. Останалите момчета обикаляха из игрището, разминаваха се с нарочно нехайни движения, докато Томи се напъваше не на шега и тичаше с все сила. Казах, вече по-високо:

— Ще съжалява, ако скъса тениската си.

Този път Рут ме чу, но реши, че и на мен ми се е прищяло да издевателствам над него, вяло се усмихна и промълви нещо заядливо под носа си.

По едно време момчетата престанаха да си подават топката и се скупчиха на калната трева, като дишаха спокойно в очакване на разбора на играта по отбори. Капитаните излязоха напред — и двамата бяха от трети горен курс, макар на всички да бе ясно, че Томи играе по-добре и от двамата. Хвърлиха ези — тура, за да определят кой ще започне пръв и капитанът, на когото бе провървяло, вдигна поглед към момчетата си.

— Вижте го — каза момичето зад мен. — Колко е сигурен, че ще го изберат! Само го погледнете!

В него наистина имаше нещо смешно, което караше околните да си мислят: да, ако наистина е такъв идиот, значи заслужава онова, което ще стане сега. Останалите момчета даваха вид, че не им пука от избора на капитана, че им е все едно кои ще са поред. Някои тихо разговаряха помежду си, други завързваха връзките на обувките си, трети бяха вперили очи в омацаните си с кал крака. Ала Томи с такова въодушевление гледаше момчето от по-горния курс, сякаш вече го бяха извикали по име.

През цялото време, докато траеше разпределението на играчите, Лора не преставаше да гримасничи — имитираше всяка промяна в изражението на Томи: радостната възбуда в началото, тревогата и озадачеността, когато избраха първите четирима, а той така и не чу името си и най-накрая, когато осъзна накъде вървят нещата — неистовата болка и отчаянието. Впрочем наблюдавах Томи, без да обръщам глава към Лора. По смеха и окуражителните реплики, които си подхвърляха момичетата, аз се досещах с какво е заета в момента. После, когато Томи остана сам и момчетата започнаха да се подхилват, до ушите ми долетя гласът на Рут:

— Започваме. Внимание. Седем, шест, пет…

Тя не успя да стигне до нулата. Томи се разплака, а останалите играчи започнаха да се смеят с цяло гърло и се затичаха към Южното игрище. Не знам защо, но Томи се втурна след тях — или инстинктът му бе подсказал да ги догони и да си разчисти сметките, или бе изпаднал в панически ужас от факта, че ще остане сам на игрището. Така или иначе, той внезапно спря. Загледа се със зачервено лице след тях. После чухме воплите му — безсмислена смесица от мръсни ругатни и заплахи.

Вече познавахме изблиците на Томи, така че скочихме на пода и се разпръснахме из павилиона. Имахме намерение да си говорим за нещо друго, ала през всичкото време продължавахме да чуваме гласа на Томи и макар отначало да вдигахме рамене и да се стараехме да не обръщаме внимание на виковете му, в края на краищата — вероятно бяха изминали цели десет минути от мига, в който се махнахме от прозорците — ние отново се покатерихме на пейките.

Навън отдавна не се виждаха никакви момчета и воплите на Томи сега летяха във всички посоки, не само в една. Той буйстваше, замахваше с юмруци, проклинаше небето, вятъра, най-близкия стълб на оградата. Лора предположи, че вероятно репетира сцена от Шекспирова пиеса. Друго момиче забеляза, че при всеки свой вик Томи повдига крак нагоре и встрани „като пес, който ходи по малка нужда“. Аз също обърнах внимание на това негово движение, но преди всичко в очите ми се наби фактът, че всеки път, когато сваляше крака си и тропнеше на земята, наоколо се разлетяваха пръски кал. Отново се сетих за скъпоценната му тениска, ала той бе твърде далеч, така че не можех да видя дали е пострадала много.

— И все пак постъпиха доста жестоко с него — обади се Рут. — Да го измамят така. Макар че сам си е виновен. Ако се беше научил да се владее, щяха да го оставят на мира.

— Нямаше да го оставят — възрази Хана. — И Греъм К. е обидчив като него, но тъкмо затова с него се отнасят с изключително внимание. Издевателстват над Томи, защото е мързеливец.

Всички заговориха един през друг за това, как Томи дори не се опитва да се прояви като творец и как не бе показал нищо на Пролетното изложение. Мисля, че в този момент всички тайно желаехме от централната сграда да се появи някой настойник и да прибере Томи. И макар да не вземахме пряко участие в поредния заговор срещу него, все пак наблюдавахме случващото се с известно злорадство и сега ни беше малко съвестно. Ала настойникът така и не се появи и ние продължихме да си обясняваме една на друга защо Томи сам си е виновен. А когато Рут погледна часовника си и макар да имаше още време, заяви, че трябва да се върнем в главния корпус, никой не се възпротиви.

Когато излязохме от павилиона, Томи още буйстваше. Централната сграда се намираше вляво, а Томи беше точно пред нас, така че нямаше нужда да се приближаваме до него. При това той гледаше някъде встрани и по всичко личеше, че не забелязва нищо наоколо си. Въпреки това аз се отделих от групата, която вървеше покрай игрището, и отидох при него. Знаех, че постъпката ми ще ги учуди, ала това не ме смути, макар че Рут ме викаше да се върна при тях.

Очевидно Томи не бе свикнал някой да му обръща внимание в такива минути. Когато се приближих, той се вторачи в мен, остана така известно време, после продължи да буйства. Сякаш наистина репетираше пиеса на Шекспир, а аз се появих на сцената в средата на монолога. Дори когато казах: „Томи, виж на какво е заприличала хубавата ти тениска. Цялата си я оплескал“, той сякаш не ме чу.

Ето защо протегнах ръка и го докоснах по лакътя. Той направи нещо и момичетата помислиха, че е нарочно, но аз си знам, че не беше. Не беше спрял да размахва ръце и откъде да знае, че ще го докосна? Както и да е, замахна, за да го пусна, и ме удари по бузата. Никак не ме заболя, но извиках, а повечето от момичетата също нададоха вик.

Тогава Томи сякаш осъзна какво става — видя мен, видя и другите момичета, погледна се отстрани, разбра каква картинка представлява по средата на игрището, размахващ ръце на всички страни, и ме погледна доста глуповато.

— Томи — казах строго аз. — Цялата ти фланелка е в кал.

— И какво от това? — измърмори той, но в същото време погледна надолу, видя калните петна по себе си и едва не зарева с глас. После на лицето му се появи удивление от факта, че на мен ми е известно колко много държи на тениската си.

— Няма страшно — прекъснах мълчанието му аз, което застрашаваше да стане доста мъчително за него. — Ще се изпере. Ако ти не можеш, дай я на госпожица Джоуди.

Ала той продължаваше да изучава фланелката си, после сърдито отвърна:

— Теб какво те интересува?

Стори ми се, че тутакси съжали за думите си и ме погледна покорно, сконфузено — човек можеше да си помисли, че очаква да му кажа нещо успокоително. Ала на мен ми бе омръзнало да го успокоявам, още повече че ни гледаха не само момичетата, а кой знае още колко любопитни очи от прозорците на централната сграда. Така че свих рамене, обърнах се и се отправих към приятелките си.

Когато продължихме по пътя си, Рут ме прегърна през рамо.

— Поне го накара да млъкне — каза тя. — А ти как си, добре ли си? Ама че звяр!