Кати Хопкинс
Двойна беля (13)

Тринадесета глава
Втора зодиакална седмица

— Кога ще се местиш в стаята си? — попита Мери следващия петък, щом излязохме в училищния двор през обедната почивка.

— Другата седмица — отвърнах. — Пи Джей каза, че стаите ни с Лилит са почти готови и това ме ужасява. Само като си помисля, и се изнервям.

— Добре де — рече Мери. — Може би отново е време да помолиш зодиакалните хора за помощ. Значи Пи Джей е известен още като Плутон, а името на тази психоложка беше нещо свързано с луната, нали?

Кимнах.

— Да, Селена Луна, а Херми е Хермес, което е другото име на Меркурий — проверих всичко това в една книга за древните богове, която намерих в татковата библиотека.

— Ама че работа! — промърмори Мери, щом седнахме на една скамейка до навеса за велосипеди. — Дай пак да видим телефона ти.

Седнах до нея и й подадох телефона. Тя разгледа списъка с контактите.

— Тук има десет. Ти си се срещала с четирима — Неса…

— Венера. Пи Джей — Плутон, Селена — Луната, и Херми — Меркурий, да.

— Добре, Ева, мисля, че това са им нещо като прозвища. Обаждала ли си се на някой друг от тези номера?

— Да, на доктор Кронос. Явно е някакъв учител. Стори ми се доста строг.

— Защо си му звъняла?

— Ами… ъъъ… Не можех да заспя, когато се преместихме в новата къща.

— А, това ли? — рече безстрастно. — Лилит ми каза. — После се засмя. — Бясна ти е, нали?

Кимнах.

— Направо да се чудиш. Никога досега не ми е била толкова сърдита и не знам дали е защото не съм съгласна с плановете й, или защото съм Момиче на зодиака, или задето казах на мама и татко за сбирките.

Липсваше ми близостта ни като близначки и начинът, по който можехме да си четем мислите. Откакто бях станала Момиче на зодиака, едва няколко пъти се бе случило да изричаме думите едновременно — обикновено това ни се случваше всеки ден.

— Вероятно и заради трите неща. Ще й мине. Защо не се обадиш на някого другиго? Да видим какво ще стане.

— Може. На кого?

Мери пак огледа списъка.

— На Нептун. Капитан Джон Дори. Според наръчника ми по астрология Нептун управлява сънищата и мечтите. Помня, защото го имаше на снимка, облечен като цар. Нали е морският цар.

— Може да ми помогне за кошмарите — предположих.

Мери ми подаде телефона.

— Давай. Няма какво да губим.

Избрах номера му, а Мери наклони глава към моята, за да може да чува разговора ни. След малко отговори дрезгав мъжки глас:

— Ало?

— Да, здрасти. Обажда се Ева Палумбо. Пи Джей ми даде един телефон с твоя номер вътре.

— Отлично. Значи ти сигурно си нашето Момиче на зодиака.

— Да, аз съм и се чудех…

— Обичаш ли риба и картофки?

— Да.

— Нали живееш до Осбъри?

— Да.

— Идвай тогава.

— Моля?

— В „Посейдон“. Така се казва ресторантчето ми в селото. — И той затвори.

— Вкусно — отбеляза Мери. — Да вървим.

— Добре, да вървим — рекох. — И без това мислех да ида в селото да купя подарък на Лилит като извинение, задето издадох тайната за страшните сбирки.

— Отлична идея — одобри Мери. — Може да й купиш нещо прекрасно, от рода на череп или маска за Хелоуин.

Хванахме автобуса, който щеше да ни отведе у дома, но слязохме няколко спирки преди това в село Осбъри и скоро открихме рибното ресторантче. Вратата се отвори със звънтене и в носа ни блъсна миризмата на пържено и оцет, от която устата ми се напълни със слюнка. Стената срещу вратата бе облицована с мозайка в зелено, сиво и синьо. Тя изобразяваше морския цар с бяла коса и голяма бяла брада, който седеше с тризъбеца си върху огромна мидена черупка. Край краката му сред вълните се виждаха различни видове риби. Зад щанда стоеше мъж на средна възраст, който изглеждаше досущ като царя от мозайката — сякаш бе оживял и слязъл от стената. Той ни погледна и засия.

— Два пъти треска с картофки и две коли? — попита.

Кимнахме. Странно — казах си.

Мъжът ни сервира две порции и ни посочи да седнем на една от масите срещу щанда.

— Сега хапнете, а после ще говорим.

Последвахме заръката му и след като ние се нахранихме, а капитанът бе обслужил неколцина клиенти, той дойде при нас.

— Е? Как върви зодиакалният ти месец, млада госпожице? — поинтересува се белобрадият капитан.

— Странно — отвърнах.

— Колко време мина? Трябва да си в края на втората си седмица по мои изчисления?

— Май да. Пи Джей каза, че ще продължи един месец.

— Можеш ли да й помогнеш? — включи се Мери. — Сънува кошмари.

Капитан Джон ме погледна със сините си очи, които блещукаха като слънце по морска повърхност.

— Все още ли?

Кимнах.

— И от тъмното ме е страх, но предполагам, че това вече ти е известно.

— Чух нещо такова — изкикоти се той. — Мога да ти разкрия някои тайни за сънищата, както и за кошмарите. Можеш да се научиш да ги контролираш.

— Няма начин — извикахме в един глас с Мери.

— Има начин — възрази капитан Джон. — Имате ли телевизори у вас?

— Да — потвърдихме пак заедно.

— С дистанционно?

— Да.

— И какво правите, когато попаднете на предаване, което не ви харесва?

Гледам го — рекох си, — понеже обикновено дистанционното е у Адам или у Лилит.

— Сменям канала — отвърна Мери.

— Именно — кимна капитанът. — Същото е и със сънищата. Ако сънуваш такъв, който не ти е по вкуса, мислено сменяш канала. Отиваш на нещо, което ще ти е интересно.

— Нима е възможно да го направя? — усъмних се аз.

— Напълно. Нужни са известни тренировки, но е възможно. Във всеки случай не пречи да пробваш. Другото, което можеш да сториш, е да си мислиш за нещо хубаво преди лягане, защото доста често сънищата ни са свързани с онова, което е минало през главата ни по-рано, нали така? Страхове, тревоги, притеснения — трябва да ги замените с по-приятни мисли.

— Това каза и Неса.

— Права е. Преди да си легнеш, си кажи: „Искам хубави сънища, искам хубави сънища“. Това програмира съзнанието ти — обясни капитан Джон.

— Не искам лоши сънища, не искам лоши сънища — обадих се аз.

Капитанът поклати глава.

— Не, не го казвай по този начин. Не наблягай на отрицателното в подсъзнанието си, само на положителното. Подсъзнанието не чува думичката „не“. Затова, ако кажеш „не искам лоши сънища“, то чува само „искам лоши сънища“. Кажи го в положителен смисъл — „искам хубави сънища, искам хубави сънища“. Виждаш ли разликата?

— Мисля, че да — рекох.

— Ами пробвай — посъветва ме капитанът и в същото време влезе друг клиент. — Успех!

Той стана да сервира, а ние извадихме портмонетата си, за да платим обяда си.

— Заведението черпи — заяви той.

— Звучи прекалено лесно — отбелязах, щом излязохме навън. — Да имаш хубави мисли и да си повтаряш, че искаш хубави сънища, когато те гони шубето — на теория е по-лесно, отколкото на практика.

— Все пак си струва да пробваш — рече Мери, докато пресичахме полянката, вървейки към автобусната спирка. — И… исках още нещо да кажа. Следващия път, когато те е страх от тъмното и не можеш да заспиш, винаги можеш да ми се обадиш — нали разбираш, може би не от зодиакалния телефон, а от нормалния. Нали затова сме приятелки.

 

 

По-късно вечерта се свих на походното легло в спалнята на мама и се замислих върху думите на капитан Джон относно кошмарите. Щеше да е удивително да мога да ги контролирам, особено след като представляваха такава значима част от живота ми, обсебили ме като вреден навик, от който не можех да се отърся. Настаних се удобно и както ми бяха казали Неса и капитанът, се опитах да мисля за хубави неща. Представих си капитан Джон като морски цар, а Неса — като облечена в бяло богиня, която танцува в облаците.

Унесох се за нула време без никакви проблеми. Беше прекрасно: виждах морския цар с танцуващите в краката му риби и Неса, седяща в мидената черупка до него като богиня. После черупката се превърна в шейна, а морето — в сняг. Те се носеха през побелели полета към някаква гора. Щом я наближиха, изведнъж се стъмни. Дърветата хвърляха плътни сенки. Небето изчезна, а клоните се залюляха заплашително, като скелети с остри костеливи ръце.

Морският цар и Неса започнаха да се преобразяват — синьо-белите им наметала станаха черни. Вече не летяха. Движеха се по труднопроходима земя и беше толкова мрачно, че едва се виждаше.

И изведнъж се озовах в гробището. Неса и Нептун се бяха изпарили, а на тяхно място се бяха появили тъмни фигури с наметала с качулки. Когато ги погледнах по-отблизо, видях, че нямат лица.

Смени канала, смени канала — казах си. — Хубави мисли, хубави мисли. Силуетите се приближаваха към мен. В стомаха ми се надигна ужас. Смени канала, смени канала, хубави мисли, ХУБАВИ мисли. Но не се получаваше. Все едно натисках дистанционно с изхабени батерии, закачулените фигури ме приближаваха.

Толкова се изплаших, че се стреснах и се събудих изпотена и с разтуптяно сърце. В другия край на стаята различих Лилит, обърната към стената, а откъм голямата спалня се чуваше лекото хъркане на татко. Добре си, Ева — отдъхнах си. — В безопасност си. Открих за малко завивката си да се охладя и скоро пулсът ми се успокои. Пак се сгуших под юргана. Мога да се справя — мислех си и пак взех да се унасям. — Мога да се справя. Искам хубави сънища, искам хубави сънища.

След малко отново бях в гората, където насреща ми замахаха скелети дървета. О, не, това не ми харесва. Става страшно. А после пак се появиха ужасните закачулени фигури. Не, не. Махайте се. Искам да гледам друг канал. И мога да го сменя. Светлина и слънце. Хубави неща. Мисли за хубави неща, Ева.

Бонбони… ъъъ… ягоди и слънце и пикници и смеещи се хора. Изведнъж фигурите захвърлиха плащовете си. Показаха се феи с ягодово розови коси, завити на върха на главите им. Носеха зелени полички като ягодови листенца и гумени ботуши. Започнаха да потропват и да танцуват някакъв смешен танц. После някой ме сръга в хълбока.

— Ева, престани да се смееш — изсумтя Лилит.

— К-к-какво? — промърморих.

— Смееш се насън — рече. — Млъквай.

— Извинявай — промълвих и пак се свих в леглото. Нямах търпение да се върна в съня си. Все едно прожектирах свой собствен „Дисни“ филм в главата си.