Кати Хопкинс
Танцуващата кралица (8)

Осма глава
Ден втори

О, неее — изстенах наум, когато на следващия ден се събудих и видях, че още съм в болницата. Бях сънувала, че съм вкъщи в леглото си. Сестра Шерил измери кръвното налягане и температурата ми, след което лампите на тавана грейнаха и заляха отделението с неестествена светлина. Докато гледах как персоналът се заема да върши същите дейности като предния ден и пациентите започват да се размърдват по леглата си, се сетих за филма „Омагьосан ден“, в който главният герой преживяваше все един и същи ден.

За моя радост този път не се наложи да чакам дълго Джейкъб, който скоро се появи в зеления си халат.

— Днес си първа в списъка, Марша — рече. — Всичко ще свърши, преди да си се усетила. Готова ли си за малко пътешествие?

Отвърнах му с вяла усмивка. Докато сестрите ме подготвяха, се опитвах да не позволя на страха да ме обземе. Всичко ще е наред. Радвам се, че най-накрая ще приключи, за да се махна оттук и да се прибера, където ми е мястото.

След петнайсет минути ме бутаха в носилка през ярко осветени коридори. Част от мен искаше да стане, да скочи от носилката и да си плюе на петите, но другата ми — по-разумна част, знаеше, че няма измъкване. Пристигнахме в кабинета на анестезиолога, където един едър, усмихнат мъж в зелена престилка се засуети около мен. Доктор Сам се появи за малко и ме потупа по крака, все едно казваше: „Не се бой, тук съм“, но това не ме успокои. Желанието да стана и да хукна с всички сили още напираше отвътре. Вече е късно — рекох си, щом едрият усмихнат мъж се приближи към мен със спринцовка в ръка.

— Няма да боли — увери ме той и боцна иглата в ръката ми. — Ще почувстваш, че ти става студено, ще заспиш и всичко ще свърши.

Усетих убождането и зачаках да ми стане студено. Нищо не ми ставаше. Не ме хваща упойката — паникьосах се. — Не ме хваща! Ще съм будна по бреме на цялата операция! О, неее…

* * *

След известно време се събудих. Отново бях в отделението. Всичко беше свършило и мама стоеше до леглото ми. Усетих превръзката на ръката до тялото си. Щом премина хълцането ми (при излизането от упойката ми бе станало лошо и бях повърнала върху мама), ми позволиха чаша чай и препечен хляб. След малко пак усетих, че ми се повдига, но като цяло се връщах към обичайното си състояние.

— Как е китката ти? — попита мама.

Съсредоточих вниманието си върху мястото на счупването.

— Всъщност по-добре. Малко ме боли, но не прекалено — поне няма нужда вече да стоя седнала заради нея. Не мога да ти опиша колко хубаво е, че мога отново да лежа! Кога ме изписват?

— Скоро — отвърна мама. — Сестрата спомена, че доктор Хийтън смята да назначи още една рентгенова снимка и после да те прегледа, след което вероятно ще те пуснат по-късно днес.

— Уф! Кошмарът е към края си — въздъхнах. — Кога точно?

— Докторът каза към три.

След сутрешното свиждане отделението отново се изпразни. Станах, намерих банята и непохватно измих зъбите си със здравата си ръка. „Скоро се прибирам“ — осведомих отражението си. Имах странен вид. Напоследък не бях се поглеждала в огледало и бях забравила, че косата ми е бяла като сняг. Освен това гелът беше изветрял и установих, че се беше изсушила много от изрусяването. И ме сърбеше скалпът. Мама бе вързала прилежно косата ми, но копнеех хубаво да я измия. „Като слама е, мила моя“ — казах на себе си пред огледалото.

Когато се върнах в леглото, погледнах часовника. Единайсет. Още четири часа до свободата — рекох си. Направих всичко възможно да се съсредоточа в книгите и списанията, но бях благодарна на сестрата, когато дойде да ме заведе до рентгена, защото така времето щеше да мине по-бързо.

Като се върнах в отделението, Скай четеше, а Ейми спеше, но те вече не ме интересуваха. След няколко часа цялото отделение и хората в него щяха да са история.

Стана един часът. Един и пет. Един и десет. Един и петнайсет. Почетох малко. Още един час и четиридесет и пет минути — мислех си. — Нямам търпение. Нямам търпение. Погледах телевизия, но след малко, като видях часовника, стрелките му сякаш не бяха помръднали. Времето в болницата наистина вървеше много по-бавно, откъдето и да било другаде на планетата. Погледнах отново часовника — два без двайсет.

Когато доктор Сам дойде да ме види, бях седнала в леглото и се опитвах да изглеждам като най-здравия човек на света. Държах телефона си в готовност да се обадя на мама, за да й кажа да дойде да ме вземе. Моля те, моля те, моля те, пусни ме да си отида у дома днес — изпращах молбите си мислено към него, докато наближаваше леглото ми.

Зададе ми няколко въпроса за китката ми и попита как се чувствам.

— Чудесно. Чувствам се чудесно. Благодаря за всичко. Сега може ли да си ходя?

Доктор Сам направи гримаса.

— Сестрата не ти ли каза?

Стомахът ми се сви.

— Какво да ми каже?

— За рентгена.

— Не. Защо? Какво има? Има ли й нещо на китката ми?

— Не, не, нищо подобно — отвърна докторът. — Просто има проблем с рентгеновия апарат и снимката не е излязла ясно.

— Нямате ли други апарати?

— Имаме — кимна той. — Но всички са заети. Хората чакат от часове — записани са за преглед отпреди месец.

— Кога ще ме снимат пак?

— Да се надяваме — утре сутринта. Техниците сега го оправят, но дори да свършат днес, ще се наложи да изчакаш реда си, понеже спешните случаи винаги са с предимство. Няма да те държим дълго — най-много още една нощ.

— Ама как…? Още една нощ? Пак ли? Не. Моля ви. Не може ли да се върна вкъщи и да дойда утре?

Доктор Сам поклати глава.

— При травма като твоята има известен риск от подуване. Трябва да те държим под наблюдение за по-голяма сигурност.

— Но…

— Най-много още два дни. За твое добро е.

— Два дни ли? Току-що казахте, че ще е само за още една нощ. — Кошмарът не свършваше, а ставаше все по-ужасен.

Докторът вдигна рамене.

— Не можем да сме напълно сигурни. Надявам се да стане утре, но зависи доколко е сериозен проблемът с апарата.

В стомаха ми заклокочи вулкан, който се надигна и изригна под формата на писък от гърлото ми:

— Неее! Моля ви. Пуснете ме да си ходя, моля ви!

Доктор Сам поклати глава.

— Стига де. Не е толкова страшно. — Пейджърът му изпиука и той тръгна към вратите, след като ми помаха бодро.

Не беше възможно да е истина.

— Не е честно! — извиках след него.

Но той си бе отишъл заедно с надеждата ми за свобода.