Кати Хопкинс
Танцуващата кралица (7)

Седма глава
Ден първи

— Ау! — извиках аз, стресната от нечие присъствие. Отворих очи. Не знаех къде се намирам. И когато очите ми постепенно свикнаха с меката светлина на утрото, установих, че това не беше сън. Беше кошмар наяве. Над мен блеснаха ярки светлини, които огряха всичко наоколо, и тогава разбрах, че все още съм в болницата.

Главата ме болеше. Както и ръката. И очите ми пареха. И ми се ходеше до тоалетна.

— Само проверявах дали си добре — обади се дребна, русокоса сестра с ирландски акцент. Погледнах името на табелката й. Казваше се Шерил.

— Трябва да се раздвижа — не си чувствам ръката и ми се ходи до тоалетна.

— Ще те откача и отивай! — рече тя.

Бях прекарала ужасяваща нощ. През цялото време чувах бърборенето и смеха на сестрите от стаята им в дъното на коридора. Осветлението периодично се включваше и изключваше, по едно време докараха някого с носилка, разнасяха се приглушени гласове, странни пиукания, стенания, шум от капеща вода, щракане на уреди, както и нечие (подозирах, че идва от Скай) хъркане. Мисълта за прекрасния ми удобен креват в тихата ми стая ме накара да изпитам болезнена носталгия. Най-накрая обаче явно бях задрямала към малките часове на нощта, защото повече нищо не бях усетила, докато не се появи Шерил.

— Няма да е задълго — обади се пак Шерил. — Скоро ще дойдат да те вземат за операцията.

Супер — рекох си. — Колкото по-скоро, толкова по-добре, а после се махам оттук.

— Колко скоро?

— Може би след час.

— Цял час? — Стори ми се прекалено дълго време. Шерил кимна и пъхна някакъв уред в ухото ми.

Подскочих.

— Какво е това?

— За измерване на температурата — обясни тя, след което уви една черна лента около ръката ми. С нея щеше да измери кръвното ми налягане — бях се досетила още предния ден.

— Може ли да получа чаша чай или някакъв сок? — попитах я, след като приключи.

— Нищо преди операцията — поклати глава сестрата.

— Защо ме събуди тогава?

— За да проверя дали си добре.

— Бях си добре — простенах. — Спях. Вече съм будна — така че не съм добре. Защо просто не ме остави да си доспя?

— Работата ми е да проверявам състоянието на пациентите сутрин.

— Що за жестока работа? За да са добре, хората трябва се наспят, не мислиш ли?

— Правилата са си правила — сви рамене Шерил. Тя откачи ръката ми, за да мога да отида до тоалетната, а после се затътри към Скай и я разбута, за да я събуди. На нея също не й стана приятно и възропта на висок глас:

— Оставете ме на мира.

Заклатушках се към тоалетната. Глезенът все още ме болеше, но не както вчера. Когато се върнах в отделението, видях Шерил да стъпва на пръсти край леглото на Ейми, за да премери температурата й. Не я събуди. Блазе й — помислих си. — Напълно е откъсната от света. После потръпнах. Лежеше абсолютно неподвижно. Божичко, ами ако наистина е напуснала тоя свят!

Скай се беше обърнала на другата страна и отново бе заспала. Шерил отново закачи ръката ми, но аз не можех повече да заспя. Бях напълно будна. На шкафчето до мен забелязах дистанционно, на което пишеше: „Настройки на леглото“. Реших да пробвам да направя леглото си по-удобно. Натиснах няколко бутона, за да видя какво ще стане. Долната част се вдигна нагоре, после се свали надолу. Яко! Раздвижих и горната част — напред, назад. Нагоре, надолу, напред, назад. Изведнъж ръката ми натисна нещо и долната половина на леглото започна да се издига. Краката ми се качваха все по-нагоре — бях на път да се прегъна на две.

— Помощ, сестра — провикнах се аз.

Шерил веднага пристигна и видях, че едва се сдържа да не прихне.

— Не е смешно — смъмрих я. Пак ми се доплака. Умирах от жажда. — Кога ще дойдат да ме вземат?

Шерил погледна часовника си.

— След около четиридесет и пет минути — осведоми ме тя и се отдалечи бързешком по коридора.

Пак изстенах.

— Тихо, новобранец! — извика Скай от леглото си. — Някои от нас се мъчат да подремнат.

— А пък някои от нас се мъчат да си намерят занимавка. Тук е ужасна скука — отвърнах и изритах завивките. — И жега, на всичкото отгоре.

Вместо отговор Скай покри главата си с възглавницата. След малко стана от леглото и закуцука по коридора с несесера си в ръка, от което предположих, че отива до банята.

Докато я нямаше, Шерил намина и каза, че мобилният ми телефон е звънял. Някой се опитвал да се свърже с мен.

— Била е мама — предположих.

— Не, беше мъж и се представи като твоя покровител.

Сигурно е бил татко. Време беше да се обади.

— Мислех, че тук не е позволено ползването на мобилен телефон.

— Може да пращаш съобщения, а в някои случаи — да се обадиш — обясни Шерил. — Искаш ли да ти го дам?

Кимнах и Шерил зарови в чекмеджето ми. Извади зодиакалния ми телефон и понечи да ми го подаде.

— Не него. Сребърния — казах. — Този го спечелих от една игра и още не знам даже дали работи.

Шерил провери отново в чекмеджето и накрая ми подаде и двата телефона.

— Работи. Тъкмо червеният звънеше. Но провери и двата, за да видиш дали нямаш някакви получени съобщения.

Погледнах екранчето на личния си телефон. Имаше едно съобщение, но не от татко, а от Лоис.

Ужас. Ще дойда да те видя, 18 ч.

Лоис.

Проверих още веднъж да не би да съм пропуснала някое съобщение от баща ми, но определено това беше единственото. Погледнах зодиакалния си телефон. Натиснах бутона за включване и след секунди се чу изпиукване като сигнал за съобщение. Намерих го и го прочетох:

Момиче на зодиака. Твоят знак е този на боеца. Управлява те Марс — бог на войната. Посланието ми към теб е да бъдеш смела. Дръж се. Ще се обаждам.

Твой покровител, Марио Арес, известен още като Марс.

Виж ти! — помислих си. Беше някак странно. Откъде знаеше какво се е случило с мен? А може би не е знаел в действителност. Може да е съобщение, което изпращат на всички момичета от зодия Овен? Да, май беше точно така. На когото и да кажеш „Дръж се!“, вероятно все ще уцелиш състоянието му в момента. Нищо де — все пак телефонът си оставаше страхотен.

Заиграх се с бутоните и забелязах, че вече има въведени десет номера в указателя. Разгледах ги.

Господин О: Слънцето;

Селена: Луната;

Херми: Меркурий;

Неса: Венера;

Пи Джей: Плутон;

Джо: Юпитер;

Марио: Марс;

Джон Дори: Нептун;

Доктор Кронос: Сатурн.

Онзи изперкал старец от чакалнята — сетих се аз.

Ури: Уран.

Ури: Уран? — зачудих се. — Това не беше ли мъжът с колелото, който ми правеше компания, след като паднах? Нали така се казваше — Ури? Хмм. Странна работа.

Докато умувах над имената, един тъмнокож младеж с расти и в зелена престилка влезе през двойните врати с количката за закуска. Той се спираше от сектор на сектор. Когато стигна нашия, Ейми още спеше, но Скай се изправи и си избра пшенична зърнена закуска и препечена филийка.

— Единствената храна, която не могат да съсипят — отбеляза тя и след секунда залапа лакомо.

— За какво си в болницата?

Скай вдигна рамене.

— Намериха извънземно в стомаха ми.

Засмях се.

Обаче нейното изражение си остана ужасно сериозно.

— О… аз… — В миг се паникьосах, че може да е някаква рядка болест, но после тя посочи десния си крак под завивките. Измъкна го с усилие изпод чаршафа и аз видях, че е гипсиран.

— Ей на — глезенът ми — рече. Продължи със закуската, сякаш искаше да покаже, че разговорът е приключен.

След закуска на сестрите им се отвори доста работа. От мястото си нямах добра видимост, но можех да чуя безспирното им сноване из отделението. През цялото това време от третото легло, където беше Ейми, не се чу ни вопъл, ни стон.

— Онова момиче добре ли е? — попитах Шерил, когато доближи до леглото ми заедно с един плешив санитар в зелен халат.

Шерил въздъхна тежко:

— Ох, не знам, не знам. Това е Джейкъб, който ще те свали долу с количка.

Джейкъб ми се усмихна дружелюбно и всички други въпроси за Ейми се изпариха, щом си помислих: Най-после! Сега ще приключа с това нещо и ще се махна оттук. Изправих се и макар че не чаках с нетърпение предстоящото събитие, придобих най-смелата си физиономия:

— Готова съм — заявих. — Оставям се във вашите ръце.

Джейкъб пак се усмихна.

— Съжалявам — обади се той. — Но се появиха доста спешни случаи. Станала е верижна катастрофа и докараха няколко души, които се нуждаят от неотложна помощ.

— Ъъъ, благодаря за информацията, но това какво общо има с мен?

— Ще трябва да отложим операцията ти за утре — осведоми ме той.

— Да я отложите? Неее, ама… аз чаках цяла нощ.

— Знам и съжаляваме за това, но приоритет са спешните случаи — допълни Джейкъб и забърза да напусне отделението. — Трябва да тичам.

— Неее. Хей… какво ще стане с мееен? — изкрещях след него.

Шерил се усмихна.

— Е, поне вече можеш да пийнеш чай. Да ти донеса ли една чаша и малко препечени филийки?

— Не, ще си ида вкъщи и там ще чакам.

— Не мисля, че лекарите ще ти позволят — отвърна сестрата. — О, не, въобще не ми се вярва. — Тя се отдалечи забързано.

Прииска ми се да замеря някого с нещо тежко. Обикновено не бях избухлива, но се чувствах дълбоко възмутена. Никой ли не разбираше, че бях прекарала цялата нощ в седнало положение и в пълен глад и дискомфорт? Невероятно.

— Нищо не искам! — изкрещях, при което Скай ме погледна и вдигна вежди. — А ти престани да ме зяпаш! — Тя сви рамене, сякаш да ми покаже, че й е все едно.

Изобщо не беше честно. Отчаянието, което ме бе връхлетяло предната вечер, когато ме приеха, беше нищо в сравнение с чувствата, които изпитвах в момента. Още един ден в тази ярко осветена адска дупка? Нямаше да го понеса.

— Шерил!

Сестрата се обърна.

— Сега пък какво?

— Много ми е неудобно в тази поза. Ще ме откачиш ли за малко, ако обичаш? Не издържам повече да седя така.

— Мога да ти поставя ръката във висока превръзка, ако искаш, но не задълго, за да се избегне подуването. И недей да крещиш така. Ще изплашиш останалите пациенти.

Не ми пука — помислих си, но като погледнах към леглото на Ейми, видях, че се е събудила и се озърташе като подплашено мишле. Почувствах се малко гадно. Аз поне щях да се махна оттук в най-скоро време, докато тя, изглежда, щеше да се задържи в болницата доста по-дълго. Момичето срещна погледа ми и аз й помахах и се усмихнах. Личеше си, че един приятел в повече няма да й навреди.

След малко Шерил ми донесе закуска — препечен бял хляб и конфитюр.

— Не ям бял хляб — заявих. — Нямате ли пълнозърнест?

— Ама и ти си един образ — засмя се сестрата и остави подноса с храната на подвижната масичка.

Настаних се възможно най-удобно за хранене и всъщност се оказа, че закуската съвсем не е лоша. Скай беше права — нямаше как да се развали вкуса на препечения хляб, а чаят беше чудесен, като се има предвид, че бях стояла жадна толкова дълго време.

След закуска гледах как разни хора идват и си отиват. Татко се обади към десет и аз го осведомих какво се е случило.

— О! — учуди се той. — Майка ти звънна в болницата още рано-рано тази сутрин и й казаха, че си първа в списъка с кандидати за операционната.

— Промяна на плана. Станал е някакъв пътен инцидент и сега съм последна в списъка. Тате, не можеш ли да ме уредиш някак? Няма ли начин да се направи нещо? Със сигурност познаваш този-онзи. Направо съм в агония. Или поне се опитай да ме измъкнеш оттук за днес. Няма смисъл да вися така.

— По-късно ще дойдем с майка ти — рече. — Мирувай и ще видим какво ще мога да сторя.

— Елате по-скоро. Времето тук сякаш се точи по-бавно от всякога.

След обаждането на татко отново разгледах зодиакалния си телефон. Докато си играех с него, той отново изпиука — бях получила ново съобщение.

Обади се, ако имаш нужда от забавление.

Ури.

Би било приятно — помислих си. Той изглеждаше мил човек, макар и леко ексцентричен. Малко развлечение нямаше да ми се отрази зле.

Реших да напиша съобщение и да го изпратя на всички телефони от указателя, за да видя какво щеше да се случи. И без това нямах нищо за правене — така времето щеше да мине по-бързо, а и нямаше какво да губя.

Написах съобщението си.

Зов за помощ от Момичето на зодиака. В болница съм. Имам нужда от хранителни запаси, забавление и грижи. Спешно. SOS.

После избрах „Изпрати на всички“. Да видим сега дали тази зодиакална история наистина си заслужава!

Щом оставих телефона обратно в чекмеджето, забелязах, че Скай ме гледа.

— Какво прибра вътре? — попита.

— Мобилен апарат — отвърнах. — Спечелих го по интернет. Трябваше да е някакъв зодиакален телефон, но още не съм разбрала как точно се използва.

Тя стана, закуцука към леглото ми и седна в края. Дадох й телефона да го разгледа.

— Готин е — отбеляза. — Много е стилен.

— Благодаря. — Тъкмо щях да я разпитам за крака й, когато дежурната сестра дойде и каза на Скай да легне в леглото си, за да бъде прегледана от лекаря си. След няколко минути двойните врати в дъното на отделението се отвориха и докторът се появи. Отиде до леглото й и дръпна завесата. Напрегнах слуха си, но не успях да дочуя много от това, което й каза.

След като той си тръгна, Скай ми се стори унила. Лежеше с отворени очи и зяпаше тавана. Огледах се наоколо. Ейми също беше будна. И тя лежеше по гръб и съзерцаваше тавана. Ако можех да се движа, щях да стана от леглото и да отида да си поговоря с нея, но все още бях завързана за стената с тази синя белезница, а не исках да си увредя допълнително ръката, като я разкача сама от приспособлението. Ех, че щастие — няма що — помислих си и погледнах часовника си. Беше едва осем часът. Вторачих се и аз в тавана, за да видя какво толкова му беше интересното.

Големи, бели тавански плочки.

Дълга флуоресцентна светеща тръба.

Имаше нещо розово в далечния десен ъгъл на тавана. Зачудих се откъде се е появило.

Огледах отделението.

И отново забих поглед в тавана.

И отново се озърнах из отделението.

Погледнах часовника си — осем и десет.

Да му се не види. Умирам от скука. Сякаш времето беше спряло. През живота си не бях стояла толкова дълго на едно място. Аррр. Не. Не. Добре. Ще се справя. Аз съм Овен и както бе казал Марио, ние Овните сме бойци. Не съм от тези, дето се предават. Никога не съм търпяла поражение досега. Просто трябва да намеря правилното отношение към случващото се. Както правят йогите и разните там гурута^[1], когато медитират в отдалечени пещери в Индия. Виждала съм ги по телевизията. Нищо не е в състояние да ги смути. Няма радио, няма филми, нищо. И намират покой. Може пък да изляза оттук, получила просветление. Може направо да си тръгна с летене или нещо такова. Света Марша — това ще съм аз. Оф… така ми се прави нещо. На Скай като че ли не й е до разговори точно сега. А пък Ейми изглежда много болна. Дали е заразно? Боже, дано не е. Горката! Когато се раздвижа, ще се опитам да я ободря. Дали и тя се чувства самотна тук? Странно е да си далеч от дома си и да не знаеш какво те очаква занапред. Ох, ще се пръсна от скука. Ще се опитам да привлека вниманието на сестрата. Тя все бърза и ни подминава, без да ни погледне. Боже, така искам да се случи нещо. Значи това било да си Момиче на зодиака — откакто научих новината, всичко се обърна с краката нагоре. А и нищо не стана, след като изпратих молбата си за помощ на зодиакалните хора.

Мина още един час и все още никой не бе дошъл.

Още един час — никой.

Само сестри, санитарки, някой лекар от време на време, една жена с количка за чай. Със сигурност не се мяркаха забавни зодиакални хора.

Най-после дойде време за свиждане и зачаках с нетърпение сестрите да отворят вратите. Мама беше първа и нахлу енергично, обещаващо натоварена с торби. Никога не се бях радвала така да я видя — дори след летния лагер, когато бях на девет, когато се скъса да вали и всички пипнаха някакъв стомашен вирус и изобщо беше пълна отврат. Мама носеше много лакомства и една картичка, която Лоис ми бе пратила. В торбите имаше списания, плодове, шоколад, несесер, небесносинята ми пижама и няколко книги.

— Изкарах ужасна нощ — оплака се тя (все едно моята беше приказка), — но го преодолях и реших, че трябва да съм смела. И да гледам позитивно на нещата.

— Браво на теб — отбелязах със сарказъм, който тя не даде вид, че разбра.

— Нали? — отвърна. — Трябва да съм силна — заради теб, любов моя!

— Къде е татко?

— Паркира колата. — И, наистина, след около пет минути той също се появи. Разчувствах се, виждайки познатото обло лице, и щом татко ме прегърна, вдишах характерния му аромат на лимонов афтършейв, примесен с мириса на подострени моливи. Носеше обичайното си за уикенда облекло — дънки и пуловер, а тъмната му коса, която обикновено беше прилежно сресана назад през работната седмица, падаше небрежно по челото му.

— Трябва да ме измъкнеш оттук — подхванах го аз. — Уреди ли нещо?

Татко се засмя.

— Поговорих си с доктора и той ме увери, че тук си във възможно най-добрите ръце. Горе главата. Бъди смело момиче.

Горе главата? Смело момиче? Явно си нямаше идея за състоянието ми. Реших да не му проговоря до края на свиждането. Не че той забеляза. Изяде гроздето ми и прочете списанието ми, сякаш беше достатъчен фактът, че просто се бе появил. Не можех да повярвам. А мама не спря да дърдори какво давали по телевизията, какво пишело по вестниците, какво и кого е видяла по пътя към болницата. Къде беше безутешно ридаещата жена от предната вечер? Все едно бе претърпяла коренна промяна и сега демонстрираше някаква безцеремонност и приповдигнатост, които бяха особено дразнещи.

За щастие нещата, които ми оставиха, бяха достатъчни за запълване на времето до следобеда, когато бяха следващите часове за свиждане. Този път дойде и Лоис. Тя също ми донесе подаръци — едно списание и своето плюшено розово прасе (знаех, че спи с него от тригодишна възраст, затова беше голяма жертва да ми го преотстъпи за една нощ). Постъпката й наистина ме трогна, но поведението й ме подразни. Както и това на мама. И двете ме гледаха със съжалителни физиономии и ми говореха като на малоумна.

— Ще има и други пиеси — успокояваше ме Лоис и ме потупваше по здравата ръка.

Дръпнах ръката си.

— Няма да има — отвърнах. — Или поне няма да са с Оли…

— Дръж ме да не падна — довърши Лоис.

Подразних се. Не ми беше до допълнението „дръж ме да не падна“, което изричахме всеки път след името на Оли.

— Както казах, няма да е с Оли или с баща му. Пропуснах шанса на живота си.

— Ще се появят други възможности — обади се мама със сладникав тон. — Още си малка. Животът е пред теб.

— Не! Не разбирате — избухнах. Не можех да повярвам, че Лоис ми излизаше със същите глупости като мама. Ако някой трябваше да ми влезе в положението, това беше тя, но очевидно не го правеше. Видях, че Скай ни наблюдава. В очите й прочетох, че се забавлява. Изплезих й се. Бях сърдита. На целия свят. Не успявах да се овладея, колкото и да си повтарях наум, че не бива да се ядосвам. Чувствах се така, сякаш затъвах в плаващи пясъци и не можех да се измъкна.

Пак погледнах към Скай. Край леглото й имаше доста посетители. Преброих ги набързо — шестима. Две едри жени, двама мъже на средна възраст, вероятно съпрузите им, и двама двайсетинагодишни младежи — момиче и момче. Приличаха на нейни роднини и всички се забавляваха, бъбреха и ядяха донесената храна. Сигурно всички посетители го правят — помислих си аз, като видях и Лоис да пъха поредното зърно от гроздето ми в устата си. При Ейми имаше само една висока, бледа жена, която навярно беше майка й. Стояха безмълвни през повечето време, държейки ръцете си и наблюдавайки нас. Имаше нещо толкова тъжно около Ейми; стана ми мъчно за нея.

Щом свиждането приключи и всички посетители си бяха тръгнали, с изключение на моите, изведнъж ужасно завидях на мама и Лоис, че могат безпрепятствено да станат и да си тръгнат.

— Моля ви, не ме оставяйте тук — замолих се с най-измъчената физиономия на света. — Моля ви се. Мразя това място. Не знаете колко е ужасно тук и колко ме боли — изпъшках горко през сълзи. Ако това не ме измъкне оттук, не знам кое друго би могло — казах си, като видях притесненото изражение на Лоис. — Ууу-ааа-ооох!

За съжаление мама наистина бе претърпяла промяна от предишната вечер, сякаш някой бе натиснал някакво копче в нея и тя се бе превърнала в друга личност, чието мото в живота беше: „Трябва да сме силни“.

— Скъпа, само още една нощ — рече и започна да ми говори по бебешки: — Нали си моето голямо, поласнало момиче — покажи на всички колко си смела и безстлашна.

Веднага престани! — изкрещях наум.

— Добре ви е на вас — замрънках. — Ще се върнете по домовете си, където има хладилници, пълни с храна, и топли легла с удобни възглавници, докато аз ще остана тук да се мъча.

Този път Скай се изкиска, и то на всеослушание.

— А ти млъквай! — креснах й.

Мама изпадна в шок.

— Марша, направо не си на себе си. Трябва да се държиш добре с останалите момичета тук. — Обърна се към Скай. — Моля те, извини дъщеря ми. Обикновено не е такава.

Скай пусна победоносна усмивка.

— Няма проблеми. На по-малките деца сигурно им е тежко да са далеч от майките и бащите си.

— Благодаря за разбирането, мила — рече мама и се обърна към мен. — Какво очарователно момиче.

Зад гърба й Скай ми се изплези.

Мразя ви — казах си, щом мама и Лоис тръгнаха към двойните врати, към изхода, към свободата. — Мразя всички.

Отляво Скай се изкикоти.

Идеше ми да я убия.