Кати Хопкинс
Танцуващата кралица (6)

Шеста глава
Майсторки на драмата

— Ще се върна сутринта — обеща мама, след като ме бяха настанили на леглото ми и сестрата три пъти я бе помолила да си върви. Очите й се бяха напълнили със сълзи и тя не обръщаше никакво внимание на подканите на сестрата, въпреки че последната изглеждаше като борец тежка категория в сравнение с кльощавата ми майка. От табелката на бялата й униформа разбрах, че името й е Аби. Държеше се много мило с мама и й говореше като на петгодишна, все едно тя щеше да остава в болницата. Разкъсвах се на две. Част от мен искаше мама да си тръгне, за да получа цялото заслужено внимание от персонала, а другата част се надяваше тя да не си тръгва, за да не остана сама на това странно място. Първата част взе надмощие. Почувствах, че съм й сърдита. Аз бях тази, която изпитваше болка и чий то живот бе съсипан, а тя се държеше, сякаш всичко се бе случило на нея.

— Добре съм, мамо. Може да тръгваш — уверих я аз с все още кисела физиономия. Какво да направя, като никога досега не се бях чувствала толкова нещастна. Доскоро се движех без проблеми в бързата лента, а сега животът ми бе застанал пред огромен знак СТОП по средата на пътя.

— Наистина е време да си вървите вече — настоя сестра Аби за пореден път. Тъмното й кръгло лице изглеждаше уморено, като че ли бе имала тежък ден.

Долната устна на мама се издаде и потрепери, като че ли тя щеше да заплаче:

— Дайте ми още една минутка с мъничката ми…

— Не съм мъничка. На дванайсет съм! Просто тръгвай — сопнах се. — Добре съм.

— Имате ли някакви обезболяващи? — попита мама сестрата.

— О, не се притеснявайте. Ще дадем на Марша необходимите лекарства, ако се наложи.

— Нямам предвид за нея, а за мен! — обясни майка ми и сестрата я изгледа вбесено, преди да излезе.

Мама ме прегърна и ме стисна здраво, щом се опитах да се отскубна.

— Мамо, просто си върви. Всичко ще е наред… вероятно. Ъъъ… кажи на татко — в случай че нещо се обърка утре на операцията, — че не му се сърдя, задето не дойде в болницата, а му беше по-важно да се събере в кръчмата с приятелите си от отбора по ръгби. Нямаше откъде да знае, че положението е толкова сериозно. — (Помислих си, че ще се почувства виновен от думите ми, на което и се надявах.) — И кажи на Сиси, че ако умра, дисковете ми остават за нея — не, не, ще ги дадеш на Лоис. А Елинор може да вземе розовата ми бейзболна шапка — онази, на която пише „Принцеса“. Винаги я е искала.

— О, не говори така. Знаеш, че баща ти щеше да дойде — изхлипа. — Но аз му казах, че само си паднала — и преди се е случвало, нали? Но досега не се е стигало до операция. Ох, не мога да те оставя в това състояние.

— Напротив, можеш. Давай, върни се вкъщи при сестрите ми, на удобното си легло. Надявам се, че пак ще ги видя… да, тръгвай… Няма проблем да остана на това студено, неприветливо място. Ще се оправя.

Опитах се да си придам най-героичното изражение, на което бях способна, но въпреки това мама доби още по-притеснен вид.

— О, стига де, мамо. Няма наистина да тръгна да умирам, макар че… Чувала съм за хора, които влязат ли веднъж в болница, повече не излизат.

Мама пак изхлипа шумно и забелязах как момичето на леглото отляво обърна глава към нас. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да избухне в смях. Беше горе-долу на моята възраст и имаше вид на африканска принцеса така, както лежеше облегнато на един куп възглавници — възглавници, които видимо се различаваха от болничните буци на моето легло. Освен това бе облечено в яркочервена копринена пижама, която определено не беше от болничната конфекция. Явно му имаше нещо на крака, защото бе положен върху възглавници под одеялото. Изведнъж се почувствах неудобно заради мамините драматични изпълнения.

— Съкровището ми — прошепна тя в косата ми. — Горката ти ръчичка и горката ти коса.

— Мамооо — изстенах.

— Госпожо Лейбовиц! — провикна се сестра Аби.

— Идвам, идвам, тръгвам, тръгвам — извика мама и най-накрая ме пусна. Стана и въздъхна на всеослушание като героиня в театрална трагедия, сложила ръка на челото си. Тръгна по коридора и спря в дъното на отделението. Обърна се, въздъхна отново и изхвърча през двойните врати, които се разлюляха след нея.

Отправих поглед към момичето с червената пижама, което продължаваше да ме зяпа.

— Хубаво представление — отбеляза тя.

Въздъхнах с досада.

— Такава си е. Голям срам.

— Нямах предвид нея — продължи момичето, — а теб.

— Мен ли? За какво говориш?

То се разсмя.

— За всички тия приказки, че ще мреш и тъй нататък, дето ги бълваше на талази.

Почувствах се оскърбена.

— На талази, значи? Ъъъ, извинявай, но дори нямаш представа какво ми се случи.

— Напротив, имам. — Принцесата вдигна рамене. — Счупила си ръката си или си я изкълчила — нещо от сорта. Чух сестрите да си говорят, преди да дойдеш. Горката ти майка. Наистина я изтерза.

— Аз… аз… — Не знаех какво да кажа. Тази нямаше ли очи, освен уши? Не виждаше ли ужасяващата дилема, пред която бях изправена? — Не е толкова просто, ако искаш да знаеш. Бяха ме избрали за главната роля в училищната пиеса. Но всичко отиде на кино. Целият ми живот е сринат заради това… — Обърнах се. Не исках да й се обяснявам. Очевидно бе толкова обсебена от собствените си проблеми, че не я беше грижа за никого другиго.

— Не си единствената с разбит живот. Поне ще го преживееш — ще се оправиш. Тук има хора, които наистина са болни, ако разбираш какво имам предвид.

Погледнах я.

— О, извинявай. Аз… ъъъ… много ли си болна?

— Не става дума за мен. Аз също ще се оправя — каза тя, после снижи глас и посочи с брадичка към третото легло в нашия сектор от отделението. — Говоря за Ейми, ей там.

Не виждах добре кой лежи в леглото — само част от нечия глава с кестенява коса. О, боже, значи тук имало и болни деца — помислих си.

— Какво й е? — попитах шепнешком аз, но съседката ми по легло бе насочила вниманието си отново към списанието си, сякаш загубила интерес към мен. — Ей, пссст.

Момичето се обърна.

— Скай — отвърна ми то. — Името ми е Скай, а не Ей. Не са ли те учили на обноски?

— Аз… — Все едно ме бяха залели с кофа студена вода. Не те харесвам — рекох си, а на глас добавих: — А теб не са ли те учили на тактичност? За пръв път съм в болница и макар че — добре де — не съм тръгнала да мра, не ми е приятно и не искам да съм тук.

— Добре дошла в моя свят — вдигна рамене Скай и продължи да разглежда списанието си. Реших да не питам повече какво й е на Ейми. Всъщност, ако можех да се въздържа, изобщо не бих разговаряла със Скай. Не беше задължително да сме приятелки само защото лежахме в едно отделение.

Огледах по-добре обстановката около мен. Нямах възможност да го направя, когато ме качиха, защото доктор Сам ме чакаше и бе дръпнал завесата край леглото, докато закачаше ръката ми във вдигната позиция. Тя увисна като банан на специалното приспособление, захванато за една кука на стената до леглото. Трябваше да стоя така цяла нощ — с изправена нагоре ръка, обвита в някаква небесносиня шуплеста превръзка.

„За да ти е по-удобно“ — бе пояснил той, но не схванах какво има предвид. Със сигурност щеше да ми е много по-удобно, ако можех да легна като хората с ръката до тялото си. Нямаше как да изпитвам комфорт с вдигната във въздуха ръка, която не можех да помръдна. Вероятно по същия начин се чувстват и пленниците, подложени на мъчение — мислех си аз, докато се мъчех да се наместя в някаква що-годе приемлива позиция. Само дето не бях сторила нищо лошо.

От огледа, който направих, разбрах, че отделението е разделено на сектори. В моя сектор имаше четири легла, едно от които беше празно. Надзърнах към леглото на Ейми, но пак не успях да я видя. В този момент мина една лекарка и дръпна завесата край леглото й. Разгледах останалата част от отделението. Стените бяха бели, завесите — тюркоазени, а осветлението над нас — много ярко. Бях възмутена от това, което ми се случи, и не исках да съм в болница. Копнеех да съм вкъщи, под меката си розова завивка, обградена с любимите си вещи. Обзе ме безпокойство при мисълта за това, което ме очакваше през идните няколко дни. Много пъти преди бях спала далеч от дома — у приятелки или на лагери, но никога на такова място. Място, което беше пълно с непознати, с остри стоманени инструменти и с мирис на дезинфектанти. Изведнъж ми домъчня за мама. Само една нощ — казах си. — Ще се справиш. Премигнах, за да прогоня напиращите сълзи, надявайки се никой да не ме е видял — щяха да ме помислят за лигла.

— Ало, новобранец — подвикна афропринцесата. — Как се казваш?

— Марша — отвърнах, без да я погледна, за да разбере, че не ми се говори с нея.

Шумът от наближаваща към нас количка прекъсна всякакви разговори и до ноздрите ми достигна миризма на готвено месо.

— Вечерята — обяви сестра Аби. Тя се насочи енергично към мен, избута една подвижна масичка над леглото и тръшна върху нея поднос с храна. Пред очите ми се появи парче месо, гарнирано с лук и сладка царевица от консерва. Изглеждаше и миришеше отвратително.

— Не, благодаря — заявих.

— Не си ли гладна?

— Гладна съм, но това няма да го ям.

Сестра Аби се изсмя.

— Не те виня, драга, но няма да получиш друго.

— Тогава няма да ям нищо.

— Ще го оставя все пак — настоя сестрата. — Като огладнееш, може да си промениш решението.

Тя отиде при Скай. Почувствах се напълно безпомощна. От миризмата на тази храна ми се повдигаше, но не можех да сторя нищо. Не можех да я блъсна настрана, нито да стана и да си тръгна.

— Трябва ли ти помощ? — попита Скай.

— Това вони противно — изкривих лице в погнуса.

— Ама и ти си една принцеса — засмя се тя.

— Не съм — възразих. Не приемах намека й, че се държа като някоя глезла, въпреки че и аз я бях помислила за „принцеса“. — Просто не понасям миризмата.

— Е, не сме на хотел все пак — напомни ми Скай. — Аби не те излъга — няма да получиш друго за ядене, освен ако нямаш скрити запаси.

Вдигнах рамене и бутнах подноса с храната със свободната си ръка. Явно не бях преценила добре разстоянието до ръба на подвижната масичка, защото чинията се плъзна и издрънча на пода, при което сестра Аби подскочи.

— О, за бога! — извика Скай. — Прихванаха я лудите!

— Ама не, аз… — Не ме бяха прихванали никакви луди. Аби се приближи, въздъхна уморено и започна да почиства разсипаното. — Съжалявам. Не беше нарочно. — Усетих как в очите ми напират сълзи. Исках си майката и таткото, и Сиси, и Елинор, и Лоис — всички, които бяха на моя страна. Обзе ме отчаяние и се притесних, че ще се разцивря. А въобще не исках да се стига дотам, Скай щеше да ме види и да почне пак да ми се присмива. Личеше си, че си бе съставила лошо мнение за мен. Освен това ми се виждаше някак бойна натура, затова не ми се щеше да си мисли, че съм глезла, която се страхува да е далеч от дома си.

Завесите около третото легло се отместиха и се показаха сестрата и лекарката, които бяха вътре. Израженията им бяха сериозни. Надигнах се да видя Ейми, но отново зърнах само кестенявата й коса върху възглавницата. Зачудих се каква ли е историята й. Хрумна ми да попитам Скай, но забелязах, че си е сложила слушалките.

След малко сестра Аби дойде и отнесе останалата храна с поредната въздишка на отегчение. Мислех нея да питам за Ейми, но поради припряността, с която почисти храната по пода, прецених, че не е в настроение за приказки. Тя извъртя малкия телевизор, прикрепен на поставка към тавана, за да го виждам, и ми подаде дистанционното. Като си тръгна, прегледах каналите, но не даваха нищо интересно. Накрая изгледах една детективска история, колкото да мине времето.

Към десет часа изгасиха осветлението. Чух Скай да се намества в завивките си, а Ейми така и не шавна.

— Лека нощ, новобранец — изшептя Скай.

— Казвам се Марша — прошепнах на свой ред.

— Лека нощ, новобранец — повтори тя. Не й отвърнах и след малко чух равномерното й дишане, от което се досетих, че е заспала.

Блазе й — завидях й. Чувствах се много особено, седейки в това странно легло в мрака. Не можех дори да легна, да се завия през глава и да се престоря, че ме няма. Скоро очите ми свикнаха с тъмнината и отделението се изпълни със сенки. От улицата навън долиташе приглушеният шум на трафика. Вътре цареше пълна тишина, с изключение на редките звуци от стъпки, гласове, отваряне или затваряне на врати някъде. Съзнавах, че се намирам в болница, заобиколена от сума народ — доктори, сестри и пациенти, — но никога досега не се бях чувствала толкова самотна.