Кати Хопкинс
Танцуващата кралица (5)

Пета глава
Извън строя

— Аааууу! — изкрещях аз, когато младият лекар, който се представи като доктор Сам Хийтън, заопипва китката ми.

— Ааау! — извика на свой ред той, след като кракът ми в отговор на изпитаната болка неволно го ритна в пищяла.

— Оп, извинете — измънках.

— Н-н-няма нищо — запъна се доктор Сам, но очите му се насълзиха и той се премести по-далеч от мен. Не изглеждаше достатъчно възрастен за лекар. Повече приличаше на шестокласник заради приятното лице, рошавата кестенява коса и румените бузи.

— Заболя ме, като натиснахте — обясних.

— Счупена ли е? — попита мама.

— Не мога да кажа със сигурност — трябва да направим снимка. Вие стойте тук, докато уредя рентгена. Междувременно ще пратя някоя сестра да ти даде болкоуспокояващо — каза докторът, след което го чух как промърмори под носа си: — Може и аз да глътна едно.

— Колко още ще чакаме? — поинтересувах се аз. — Искам да си ходя вкъщи.

Бяхме висели в спешното отделение близо три часа, преди да ни приемат. Китката и глезенът ми пулсираха от нетърпима болка. Бях гладна и започваше да ме боли глава.

— Още малко — отвърна той. — Тук винаги е натоварено през почивните дни.

На излизане от кабинета, където ме бе прегледал, докторът се сблъска с един червенокос тийнейджър, който в същия миг се преви и повърна върху бялата му престилка.

— Ууу! Гадост! — извиках и веднага сложих ръка на устата си, защото се усетих, че го бях изрекла на всеослушание в отделението. Мъжът зад бюрото, който записваше имената на новодошлите, се изкиска. Вероятно бях казала гласно това, което много от работещите там си мислеха. — Напомни ми никога да не ставам лекар — рекох на мама.

— Все пак слава богу, че има такива, които избират тази професия — отвърна тя, гледайки замечтано по посока на доктор Сам, заради което отново ми идваше да кажа: „Гадост!“. Имам предвид, че — пфу! — мама се държеше като тийнейджърка.

* * *

Видях как младият лекар излезе през вратите в края на коридора.

— Чудя се дали това е типичен ден за него. Първо някой да те изрита, а после друг да се изповръща върху теб. Каква професия само!

След още един час, преминал в чакане и игра на асоциации с мама, най-после ме отведоха в рентгеновото отделение. Дотогава хапчето, което ми бе дала сестрата, бе подействало и вече не ме болеше толкова, но имах чувството, че ако легна някъде, ще заспя на секундата. След като ме снимаха, видяха, че глезенът ми не е счупен. Бинтоваха го и ме пратиха пак в спешното. Трябваше да изчакаме, за да разберем какво е положението с китката ми.

Да си болен, е най-досадното нещо на света — мислех си, докато мама се суетеше притеснено край мен, преди да отиде да купи сандвичи и напитки от павилиона до рецепцията. Огледах се наоколо с надеждата да ми хрумне нещо интересно за правене, но без резултат. Облегнах се на стола и се зазяпах в тавана. Беше облицован с бели плочки. Върху една от тях, която се намираше най-близо до крушката, открих пукнатина. Свалих поглед и пак се озърнах. Още няколко души седяха на оранжевите пластмасови столове в чакалнята — възрастна жена по нощница, изтерзана майка с бузесто бебе, мъж със зачервено лице, вонящ на бира и с рана на челото. Отсреща се намираха малките кабинети, в които се извършваха прегледите на пациентите. Повечето бяха с дръпнати завеси. Прииска ми се да надникна през прозореца в другия край на отделението, но не се виждаше добре от мястото ми. Тъкмо смятах да извадя телефона си, когато над един радиатор мярнах знак, забраняващ използването на мобилни апарати. Това ме подсети за новия ми зодиакален телефон. Ето какво можех да направя — да проверя как работи. Бръкнах в джоба си, но не го намерих. Станах с усилие и пак се пребърках. Не, определено го нямаше. Къде ли го бях сложила? Замислих се. Не, не — със сигурност беше в джоба, преди онази котка да се изпречка на пътя ми. Проклятие! Трябва да съм го изгубила при падането. Ииих! Очертаваше се денят да свърши зле отвсякъде.

Закуцуках към рецепцията на спешното. Мина цяла вечност, преди жената зад бюрото да ме удостои с вниманието си.

Най-накрая вдигна очи и ме погледна.

— Какво има? — попита.

— Имате ли някакви списания или книги? Скучно ми е.

— Това да не е библиотека? Не, нямаме списания. Къде е майка ти?

— Отиде до магазина.

— Тогава може би тя ще ти донесе списание.

В лютия й поглед прочетох, че трябва да се върна на мястото си и да си затварям устата. Каква зла вещица — рекох си. Седнах на стола, затворих очи и се опитах да отклоня мислите си от китката си. Пак почваше да ме боли. Трябваше да си представя нещо хубаво — така ме съветваше татко, когато бях малка. Представих си, че съм на прекрасен плаж и морските вълни се плискат в краката ми. Слънцето припича, птичките пеят… Фантазията ми бе нарушена от нечие стенание, последвано от натрапчивата миризма на дезинфектант. Отворих очи и ярките лампи на тавана отново блеснаха над мен. Добре, че не се налага да оставам в болницата — въздъхнах наум. — Трудно ми е да си представя, че някой може да заспи в такава обстановка.

Както си седях, в отделението влезе възрастен мъж. Колкото и да исках, не успях да отместя поглед от него — видът му изобщо не се връзваше с мястото, където бе попаднал. Побелелите му коса и брада издаваха, че е стар, но иначе излъчваше перфектно здраве, сякаш сияеше отвътре. Огледа хората в чакалнята и щом ме зърна, кимна и се насочи право към мен. Реших, че е късоглед, защото го виждах за пръв път в живота си.

Когато приближи, извади нещо от джоба си и ми го подаде.

— Мисля, че е твой — заяви.

Зодиакалният ми телефон!

— Да! Ама… откъде знаете? — изрекох объркана.

Мъжът ме погледна строго.

— Длъжен съм да знам. А ти, млада госпожице, трябва да си по-внимателна. Да бъдеш избрана за Момиче на зодиака, е рядка чест, каквато е и получаването на такъв телефон. Да го изгубиш още на първия ден… малко ми намирисва на безотговорност, ако питаш мен.

— Не е честно — изтърсих. — Паднах. Не съм виновна. Сигурно се е изплъзнал от джоба ми.

— Не е честно — повтори мъжът, имитирайки гласа ми. — Не съм виновна.

— Наистина не съм. И не говоря по този начин.

— Основен урок в живота, малката, е: Понеси отговорността за действията и грешките си.

Усетих, че се вкисвам.

— Нямам нужда от лекции — нацупих се аз.

Той се обърна да си върви.

— Гледай да не го губиш повече. Имам си по-важни занимания от издирването на глупави момиченца със загубени вещи. И май не чух да ми благодариш.

— Благодаря. — Знаех, че не се държа любезно, но преживявах отвратителен ден. Как можех да му обясня? — Хей! Кой сте вие всъщност?

— Доктор Кронос. Представител на планетите. Вече си срещнала Марс и Уран. Дойдох да те уведомя, че като Овен управляващата ти планета е Марс, затова Марио Арес е твоят покровител. Вече сте се запознали, но сигурно скоро пак ще те навести, за да ти окаже помощ при нужда. Някои от нас също ще се отбиваме от време на време, за да ти подаваме ръка. — Като каза това, се изкиска. — Май в момента точно ръка ти е нужна, нали?

О, да му се не види — рекох си. — Този плаче за усмирителна риза. По-добре да го забаламосам, докато се върне мама и викне охраната.

— А, да. Ъъъ… а коя планета сте точно?

Старецът пак ми хвърли един от строгите си погледи.

— Сатурн. Сатурн управлява Козирог. Това е доста по-различен знак от Овена. Знаеш ли нещо повече за зодията си?

— Малко — кимнах. — Добри сме в спорта. Първият знак на зодиака, верно?

— Вярно, не верно. И са твърде нетърпеливи. Не могат да стоят на едно място. Трябва да гледат къде скачат. Не са като Козирозите, които мислят, преди да действат — обясни той и посочи китката ми. — Все пак това ще забави устрема ти за известно време.

Бях сигурна, че не си въобразявам — ликуваше, докато го казваше.

— Не е нищо сериозно — отбелязах. — Мисля, че е само изкълчена.

Доктор Кронос захихика.

— Не бих се обзаложил!

След това се отдалечи с тежка стъпка.

Ама че чудак!

Мама се върна след малко с две кутии сок, един шоколад и пакет чипс.

— Не беше останало кой знае какво в магазина — оправда се тя и постави нещата на един стол до нас.

Посочих към стъклените врати. Доктор Кронос пресичаше паркинга.

— Виждаш ли онзи мъж, мамо? Пълна откачалка.

Мама се надигна да погледне, поклати глава и се засмя:

— Объркала си се, скъпа. Това е доктор Кронос.

— Познаваш ли го?

Мама кимна.

— Той е директор на много престижно местно училище до Осбъри. Репутацията му е безупречна и постига отлични резултати с учениците. Запознах се с него на миналата конференция, организирана за директорите на местните училища. Останах много впечатлена и мисля да приложа някои от методите му в моето училище. Той е изключително строг и старомоден, но явно това върши работа.

— Мисли се за планета.

Мама отново се засмя и ме потупа по рамото.

— Марша, понякога приказваш странни неща.

— Не, наистина — мисли се за Сатурн. Управлява Козирог. Току-що ми го каза.

Нямаше полза да й обяснявам. Опитах се да й разкажа и за Ури, но тя само се хилеше, сякаш си измислях всичко с цел да я забавлявам.

— О, за бога, Марша! — възкликна. Възнамерявах да й покажа зодиакалния си телефон, но след реакцията й реших да не си губя времето. Сама щях да проуча тия хора-планети и цялата тази зодиакална история.

— Това сигурно е най-скучният ден в целия ми живот — въздъхнах, след като мина още една вечност, без да правим нищо, освен да гледаме как идват и си тръгват куп болни хора.

— Добре ли си? Да ти донеса ли нещо? — попита мама.

— Искам само да си отидем у дома — отвърнах.

— Аз също. — Тя ме хвана за ръката и се усмихна.

Продължихме да седим още в продължение на час, през който майка ми не се отказа от бодрата си физиономия и ведрия си глас и всячески се опитваше да ме развлича. Дърдоренето й ме унесе в дрямка, от която се събудих със сепване, след като почти се бях свлякла от стола. Какво става? — зачудих се аз, долавяйки гласовете на доктор Сам и мама на няколко крачки от мен.

— Шушу-мушу, шушу-мушу.

Напрегнах се да чуя какво казват. До ушите ми достигнаха думите „лакътна кост“ и „фрактура“.

— Чувам ви — обадих се аз, — не съм глуха.

Мама се обърна.

— Извинявай, миличка. Доктор Хийтън смята, че става въпрос за счупване от типа „зелена клонка“.

— Звучи ми като някакво растение. Опасно ли е? — попитах.

Доктор Сам ми се усмихна.

— Означава непълно счупване на костта, при което тя се огъва като жилава зелена клонка. Ще трябва да те шинираме.

— Какво значи това?

— Поставя се гипсова превръзка, обхващаща ръката от дланта до малко над лакътя. Но се оставя открита от едната страна, за да има място за евентуално подуване и за да не се затруднява кръвообращението.

— За колко време ще зарасне? — У мен започна да се надига тревога.

— Хмм. Костните фрактури на горните крайници зарастват за около шест седмици…

— Шест седмици?

— При младите хора подобрението може да настъпи още на половината от този период. С малко късмет след около четири седмици отново ще си в състояние да удряш тенис топката на корта.

— След четири седмици? Н-но… как ще играя в училищната пиеса? Аз съм Ледената кралица.

Доктор Сам и мама си размениха тревожни погледи.

— Кога ще е представлението? — попита докторът.

— В края на месеца. След около три седмици.

— Хм. Зависи от ролята. Можем да те превържем и всичко ще е наред, стига да не мърдаш много-много — предложи той.

— Как да не мърдам? Ролята ми е да танцувам. Аз съм главната танцьорка — Ледената кралица! — Усетих как всичките ми фантазии да се превърна в шоузвезда и училищна знаменитост започнаха да се пропукват и топят като айсберг.

— Танци ли? Не, изключено — заяви доктор Сам. — Не смятам, че има голям шанс да участваш. Глезенът може би ще се оправи, макар че ще те наболява поне няколко седмици, но за счупването ще е нужно доста време, за да се възстанови както трябва.

Мога да се справя — помислих си. — Ще оправя нещата. Няма да се предам. Изправих се и си наложих да се отърся от мудността, която ме бе обзела след изпиването на болкоуспокояващото.

— Добре. Да действаме. Колкото по-скоро изляза оттук, толкова по-бързо ще мога да се заема с възстановяването си. — Протегнах напред счупената си ръка. — Свършете си работата, докторе.

Доктор Сам направи гримаса.

— Боя се, че днес няма да може да се прибереш вкъщи, Марша. Ще трябва да останеш в болницата тази вечер…

— Да остана? За през нощта? Неее, не говорите сериозно. Счупването дори не е пълно — сам го казахте. Мамо…

— Скъпа, трябва да послушаш лекаря. Какво трябва да се направи, докторе?

— Ще я приемем в отделението и ще й сложим превръзка, която държи ръката вдигната. Прави се за намаляване на отока и за по-лесно протичане на операцията.

— Отделение? Операция? Я почакайте, каква операция?

— Трябва да обработим фрактурата. Не се тревожи, ще ти сложим упойка, от която ще заспиш и няма да усетиш нищо. Освен това не се налага хирургически разрез. Ще наместим костта и ще те гипсираме от кокалчетата на пръстите до малко над лакътя.

В съзнанието си дочух глас, който ставаше все по-силен, докато накрая закрещя с все сила: „Неее!“.

— Ама аз… аз… — От представата за това, как някой обработва, намества или въобще се доближава до болезнената ми китка, имах чувството, че ще припадна.

— Колко време ще трае процедурата? — заинтересува се мама.

— Около половин час. И след това мястото няма да боли много.

— Няма да боли много? Аз… Не, не. Не мога да търпя болка. Мамо, кажи му, че искам мнението и на друг специалист.

— Ще ти дадем парацетамол — добави докторът.

— Парацетамол? — Защо ли не се чувствах успокоена? Имах нужда от нещо сладко. Пресегнах се за шоколада, който бе купила мама.

— Наслади се на вкуса му, докато все още можеш — обади се доктор Сам. — Операцията ще е рано сутринта, така че не бива да слагаш нищо в устата си от полунощ нататък.

— Няма ли да получа закуска?

— Не. Ще можеш да се храниш чак след операцията.

Не можех да повярвам.

Страхът ми премина в изблик на ярост, когато се появи една сестра с болничен халат в ръце и видях как се изпаряват и последните останки от мечтата ми за звезден живот. Мама взе халата от сестрата и тогава си спомних думите на доктор Кронос, когато пред него предположих, че китката ми най-вероятно е само изкълчена. „Не бих се обзаложил“ — бе казал той. Проклет да си, който и да си ти — рекох си. — Проклет, проклет, проклет! Вземете си зодиакалните глупости, доктор Кронос, и си приберете грозния болничен халат, доктор Сам, и си ги заврете някъде! Аааррр!