Кати Хопкинс
Танцуващата кралица (4)

Четвърта глава
Необичайна компания

— Ето как се ходи по въже — заяви мъжът, който се представи като Ури, след като се обадих на мама.

— Недей — извиках аз, когато го видях да качва колелото си върху оградата и да се намества на седалката. — И ти ще паднеш.

Той ми намигна.

— Кой — аз? Изключено. Само гледай. — Ури подкара по тесния ръб. След малко подскочи и се изправи в цял ръст върху седалката. Исках да изръкопляскам, но не посмях от страх да не ме заболи китката още повече. Вече се опасявах, че е счупена, защото болката беше пронизваща.

— Е-хей! — възкликнах, щом Ури се наведе и застана на ръката си. — Хей, внимавай! — Представляваше смайваща гледка. Каква странна птица — рекох си. — Не е някой, когото обикновено срещаш на път за вкъщи, но при всички случаи е впечатляващ. Чудя се кой ли е в действителност. — На маскен бал ли отиваш?

Мъжът се засмя и поклати глава.

— На детско парти?

Пак поклати глава.

— Кой си ти тогава?

— Аз съм Ури, известен още като Уран, планетата на неочакваното, управляваща зодия Водолей.

Засмях се. Май се опитваше да ме будалка.

— Нима? Аз пък съм кралица Зугула от планетата Зог. Занасяш ме.

— Може би — той вдигна рамене. — А може би не. — Продължи да се движи напред-назад по ръба, докато чакахме да дойде мама. Бях му благодарна, че ме развлича, защото, докато наблюдавах номерата му, бях започнала да забравям за болката. Не след дълго забелязах сивата кола на мама и притесненото й лице зад стъклото, на шофьорското място. Щом ме видя, паркира и изскочи навън. Явно идваше направо от курса си по Пилатес^[1], защото не се беше преоблякла и още носеше черния си еластичен екип, а червената й коса бе вързана с ластик на тила.

— Мили боже! — развика се тя, щом ме видя да седя на тротоара. — Какво е станало? — Обърна се към Ури, който слезе с колелото си от оградата. — Кой сте вие?

— Това е Ури, а аз си ударих… — започнах да обяснявам, но мама не отделяше поглед от косата на Ури, след което го премести върху моята. В суматохата бях забравила, че и собствената ми коса беше бяла като неговата.

— Марша, косата ти! Какво си направил с косата й? — отново се обърна към Ури. — Какво си сторил на дъщеря ми?

— Нищо не ми е сторил! Просто минаваше оттук, когато паднах. Досега ми правеше компания. Остави косата ми. Остави и него. Мамо, боли ме — изстенах.

Ури кимна.

— Мисля, че трябва отидете до болницата — каза той и посочи оградата. — Май е наранила китката си.

— О, боже, о, господи! — Мама коленичи и ми каза да свия пръстите си. Когато разбра, че не мога, се опита да ми помогне да се изправя, но щом пренесох тежестта си върху десния крак, той се огъна под мен.

— Ох, ох, глезенът ми — изпищях. Предположих, че съм го навехнала при падането.

— Облегни се на мен — предложи мама.

— Хвани се за мен със здравата си ръка — обади се Ури.

Не се получи. Не можех да се изправя, а мама от притеснение щеше да припадне всеки момент.

— Аз ще я взема — заяви мъжът и в миг ме вдигна със силните си ръце, все едно бях лека като перце.

— Отворете вратата на колата — нареди той.

Мама отвори и Ури ме постави внимателно на предната седалка.

— Дръжте ме в течение за състоянието й, ако обичате — заръча той и докато мама влизаше в колата, ме погледна и добави: — Съжалявам, Момиче на зодиака. В хороскопа ти беше писано, че ще ме срещнеш.

— Какво имаш предвид?

— Нали ти казах? Аз съм Уран, планетата на неочакваното и… понякога и аз дори не знам какво ще се случи.

— Ъъъ… кой… какво? — все още не можех да схвана аз.

— Какви ги дрънка този? — намеси се мама, щом седна зад волана. — Да не е някой ненормален? — Тя е затвори вратата и свали прозореца. — Върви си! Къш, странни човече!

Ури повдигна учудено вежди и вдигна рамене.

— Мамо, не разбираш. Човекът се държеше мило — запротестирах.

— Тогава за какво говори? Уран? Зодиаци? — попита мама и потегли.

— Не знам — отвърнах. Обърнах се назад към Ури. Откъде знаеше, че съм Момиче на зодиака? Свалих прозореца със здравата си ръка и се провикнах към него: — Откъде разбра, че съм Момиче на зодиака?

Но беше твърде късно. Видях, че устните му се размърдаха в отговор, но от шума на двигателя не се чуваше нищо. След секунди колата зави зад ъгъла и мистериозният ми помощник изчезна от поглед.