Кати Хопкинс
Танцуващата кралица (18)

Осемнадесета глава
Постигане на целта

— Не виждам какъв е смисълът да ходя — признах на татко, щом натоварихме багажника на колата, преди да тръгнем към физкултурния салон.

Баща ми ме прегърна.

— Стига, Марша. Това не е в твой стил. Къде отиде увереността ти, че си способна да направиш всичко?

Загина безславно на училищното събрание в сряда — отвърнах наум, като си спомних хихикащите и отегчени физиономии, а после и бланките с измислените имена.

Татко размаха юмрук.

— Заедно ще постигнем целта, нали?

— Да. — Отдалечих се от колата и изпълних един каратистки удар с крак с подскок само за да му доставя удоволствие. — Аз съм Момичето на зодиака, яаа-хаа!

Татко се засмя.

— Това пък какво означава?

— Нали съм Овен — според един астрологичен сайт, който Лоис откри, аз съм Момичето на зодиака този месец.

— Страхотно. Не се отказвай, Момиче на зодиака!

— Няма да се откажа! — повторих и му се усмихнах. Не ми се щеше да му разкрия какво разочарование ни предстои. Семейството ми толкова пламенно ме подкрепяше в начинанието ми, та ми беше неудобно да им кажа, че никой няма да се появи. Мама беше прекарала последните две вечери в изготвяне на цветни плакати, които да залепим по стените на училището, а баща ми бе взел един от тях на работа и го беше ксерокопирал, за да имаме множество диплянки за раздаване. Мама също така бе посетила местния магазин за втора употреба, за да ги попита дали биха предоставили някои неща за благотворителния базар. Бяха й казали да се отбие в събота сутрин и бяха натоварили колата й до покрива. Явно се радваха, че могат да поразчистят склада си. Сиси и Елинор бяха надминали себе си и в продължение на два дни пекоха торти и сладкиши за разпродажбата. До съботната сутрин бяха успели да приготвят апетитна колекция от какаов кейк, шоколадов сладкиш, ванилова торта и черешов пай. Те се настаниха на задната седалка в колата, придържайки сладкарските изделия на коленете си. Поне ще си устроим угощение с торти помежду си — помислих нещастно.

— Ще се видим там — каза мама и се качи в колата си.

— Взе ли балоните? — извиках й, щом запали.

Тя ми махна и кимна.

— Тук са.

Седнах на предната седалка в колата на татко и той потегли. По пътя си дръпнах една лекция наум. Стегни се, Марша Лейбовиц. Обикновено не се отчайваш толкова лесно. И какво, ако не дойдат много хора? Лоис и семейството ми ще са там — длъжна съм да направя всичко, което е по силите ми.

— Заедно ще постигнем целта — добавих на глас.

— Да! — извикаха в хор татко, Сиси и Елинор.

* * *

Когато пристигнахме в училище, Лоис беше вече в залата заедно с някои от учителите. С радост забелязах, че госпожа Пиърсън и господин Симпсън са сред тях.

— Трябва да подкрепям възпитаничките си в такива начинания — отбеляза господин Симпсън. — И така, какво можем да направим ние?

Помолих го да отидем зад колата, където татко беше извадил от багажника една голяма купа и пакет дунапренени гъби. Директорът ме изгледа, изгледа гъбите и пак ме погледна. Веднага се досети за предназначението им.

— О, неее — изпъшка той.

Усмихнах му се.

— Щях да помоля татко да бъде жертвата, но мисля, че учениците ще платят много повече, за да замерят с мокра гъба директора си. — Ако някой изобщо дойде — обади се вътрешният ми глас.

Мама и Лоис се заеха да надуват балоните, след което излязоха навън, за да ги вържат на перилата, да залепят плакатите и да раздават дипляни на минувачите. Оставаше час до началото и по улиците не се виждаха автомобили, освен един, който тъкмо паркираше пред салона. Отвътре се изсипаха пет момичета.

— Какво можем да направим? — попита едно дребно русо момиче.

— Тук сме да помогнем — добави червенокосата й приятелка.

— Заемете се с благотворителния базар — предложих, щом мама спря до нас колата си. Тя излезе и отвори багажника, където бяха наредени черни найлонови торби, натъпкани до пръсване. — Би било идеално.

Момичетата се хванаха на работа и след малко започнаха да нареждат щанда за базара.

Вътре в залата госпожа Пиърсън ме извика до една маса, на която бе поставила четири буркана с конфитюр.

— Не е кой знае какво, но не разполагахме с много време.

— О, мисля, че мога да добавя още нещо — обади се мъжки глас. Като се обърнахме, видяхме, че е пристигнал Джо от деликатесния ресторант (който играеше ролята на Юпитер). Той посочи през прозореца паркирания отвън микробус. — Имам нужда от няколко помощници — добави той и когато още една група седмокласнички влязоха в залата, ги изпратих да пренесат доставката на Джо. Скоро щандът на госпожа Пиърсън се огъна под товара на струпаната храна: пайове, сладкиши, туршии, торти и апетитни наглед питки с пълнеж от шунка, сирене и домати.

— Хей, я виж — посочи Лоис, щом пристигна поредната групичка момичета. Този път бяха осмокласнички и между тях беше и Карол Кенеди. След тях дойдоха и други, които носеха торби с игри, книги и всякакви джунджурии.

— Остатъци от летния базар — обясни Карол, щом останалите взеха да вадят нещата на една маса зад нея. — Господин Симпсън ни каза да ги изнесем.

— Благодаря, Карол.

Тя сякаш се почувства неловко за момент и заби поглед в земята.

— Исках да помогна с нещо. Знам колко искаше ролята на Ледената кралица и… съжалявам за случилото се. Наистина се получи кофти. — Вдигна поглед и се усмихна. И аз й се усмихнах.

— Думите ти значат много за мен — признах. — И успех с ролята. Сигурна съм, че ще се представиш страхотно.

— Ще дам всичко от себе си, но едва ли ще съм толкова добра, колкото би била ти.

Направо се трогнах от признанието й. Наистина беше благородно от нейна страна. Ако бях на нейно място, може би нямаше да кажа подобно нещо. Хората никога няма да спрат да ме изненадват — помислих си, докато я гледах да помага енергично заедно с останалите дошли доброволци.

След това вече нямах време да мисля каквото и да било, понеже всички започнаха да питат какво да правят, къде да се разполагат, какво да продават и на каква цена. За щастие пристигна и Марио и заедно с Джо и татко въведоха малко ред, като възлагаха различни задачи — например да се разсипват чай, сокове и вода на щандовете с лакомства и сандвичи. Оставаха десет минути до откриването и в залата кипяха усилени приготовления, разговори и смях.

Пристигна и Неса с няколко асистентки. Намигна ми, след което отиде да устрои мини козметичен салон в единия ъгъл на залата. Тя постави табела, на която пишеше, че предлага маникюр, масаж на лицето и уроци по гримиране. Помахах й с усмивка.

Следващият пристигнал беше Софи Кинг от десети клас със своя съученичка. Дойде направо при мен.

— Марша, поздравления за организацията.

Спомних си как я бях отрязала точно преди да ми се случи злополуката и се изчервих.

— Извинявай за предния път, Софи. Всячески се опитваше да събереш пари, а аз не те подкрепих. Как мина представлението?

Софи направи гримаса.

— Наложи се да го отменим. Така и не намерих талантливи желаещи. Може би ще опитам пак друг път, обаче начинанието претърпя тотален провал.

— Но нали беше запазила зала?

— Да — кимна, — за след седмица. За късмет не изгубих депозита, защото беше наета от една звукозаписна компания, която ще проведе някакъв конкурс за танци. Явно първоначалният ангажимент за място за събитието се е провалил в последната минута и бяха благодарни, че все пак има къде да го проведат.

— За какви танци ще е?

— Хип-хоп. Кат Слик Моман ще е в журито.

— Кат Слик Моман? Рап изпълнителят? — попитах. Зачудих се дали това е конкурсът, в който трябваше да участва Скай. Нищо чудно, че беше толкова разстроена — щом Кат Слик Моман щеше да е там! Той беше мегазвезда.

— Да. Ще присъстват цял куп знаменитости, както и господин Блейк. Нали се сещаш — бащата на Оли.

— Майкъл Блейк?

— Да, той е агент на Кат Слик. Ще има и други рап изпълнители, понеже са дошли в града на някаква сбирка. Кажи сега с какво да помогнем.

— Ами… — Озърнах се и видях, че стъклените буркани, които с татко бяхме напълнили с бонбони предната вечер, стояха на една маса наблизо. — Може да се заемеш с играта „Познай колко бонбона има в буркана“. Взимай по лира за опит, победителят получава целия буркан.

— Дадено — каза Софи и със съученичката си отидоха да се подготвят.

Погледнах часовника си.

— Пет минути до отварянето на вратите — извиках.

— Готови сме — провикна се Лоис от сергията за чай.

Докато наблюдавах всички да заемат местата си, усетих как някакъв план се заражда и постепенно избуява в съзнанието ми. Нещо. Нещо — но нямах време да мисля повече за него, защото хората започнаха да прииждат през вратите. Дори доктор Кронос се появи и се настани в един ъгъл с табела, рекламираща съвети по писане на домашни. Махнах му и той ми помаха в отговор.

Останалата част от следобеда мина като насън, тъй като пристигаха все повече и повече посетители, а когато към три часа заваля, надойдоха и още любопитни хора, нетърпеливи да получат чаша чай и подслон и да направят някоя изгодна покупка. Аз търчах наоколо и помагах с каквото можех — изпращах доброволците за припаси, за още пакетчета чай, кифлички, които да заместят продадените торти и сладкиши, насочвах хората към различните щандове. Изкарахме голям късмет с играта „Хвърли мокра гъба по господин Симпсън“, който към четири часа бе заприличал на мокра кокошка.

Когато към четири и половина затворихме, всички доброволци си отдъхнаха с облекчение. Изпратихме господин Симпсън вкъщи да си вземе вана и да се стопли. После мама, госпожа Пиърсън и аз събрахме всички постъпления и отидохме в задната стая да ги преброим.

Татко ни донесе чаши с чай и няколко парчета от морковения кейк с лимонова глазура, който Сиси беше запазила за нас, и похапнахме, докато мама изчисли печалбата.

— Общата сума е… — тя направи драматична пауза.

— Хайде де, мамо — изсумтях.

— Петстотин и четиридесет лири и шестдесет пенса — обяви тя.

— Ехей! — възкликнах, а останалите изръкопляскаха.

— Отлично — отбеляза госпожа Пиърсън. — Това е повече, отколкото обикновено събираме. Браво, Марша. Добра работа свърши.

Добре де, не е милион — помислих си. — Но като за начало е добре.