Кати Хопкинс
Танцуващата кралица (15)

Петнадесета глава
Време е за шоу

— Какво искаш да направиш? — попитаме татко, докато закусвахме в събота сутринта.

— Трябва да събера около… ъъъ, един милион лири ще свършат работа — отвърнах.

Татко едва преглътна кафето, което бе отпил. Мама, Сиси и Елинор избухнаха в смях.

— Това се казва цел — изкоментира мама.

— Да, но… как точно смяташ да събереш толкова пари? — поинтересува се Сиси.

— Добре де, може и да не са милион, а да речем, към петстотин хиляди — още не съм направила точни изчисления.

Всички на масата пак се запревиваха от смях, сякаш им разказвах най-смешния виц на света.

— Още не съм направила точни изчисления — изимитира ме Сиси с престорен глас.

Татко пръв се опита да придобие сериозен вид.

— Извинявай, Марша. Не би трябвало да се смеем. Обясни сега за какво става въпрос.

— Смейте се, колкото си щете. Ще видите вие. Аз съм Овен — ние сме лидерите на зодиака, в случай че не знаете. Променяме света. Постигаме цели — изтъкнах.

— И каква цел възнамеряваш да постигнеш? — попита Елинор.

— Ще събера достатъчно пари за построяването на занимателен център в местната болница, за да могат болните деца и тийнейджъри да се развличат — да играят на компютър или да слушат музика, или да рисуват, или каквото друго им се прави. Освен това смятам да финансирам група от аниматори, които редовно да посещават болните на легло.

Ха! Това им затвори устите.

— Нямам думи! Браво! — започна мама. — Но идеята не е ли твърде амбициозна?

Поклатих глава и отговорих с любимия цитат на училищния ни директор:

— Трябва да си поставяме високи цели.

Сиси се изкикоти и се пресегна за чантата си, която стоеше на бюфета зад нас. Извади портмонето си и ми подаде монета.

— Ето ти двайсет пенса, дребосък — каза тя и двете с Елинор пак се разсмяха.

Станах от масата.

— Знаех си, че няма да ме разберете.

— Разбираме те, миличка — обади се мама, — но трябва внимателно да обмислиш нещата.

— Много ясно — рекох. — Не съм глупачка. Ще изготвя бизнес план.

Татко всячески се мъчеше да запази сериозно изражение, но така и не му се удаде. Изгледах го кръвнишки.

— Не, не — запъна се той. — Мисля, че е чудесно. Гордея се с теб.

— Ще променя света. Ще видите — заявих и напуснах стаята, като тръшнах вратата след себе си, за да им покажа как се чувствам.

Лоис прояви повече разбиране.

— Страхотно. И как смяташ да го направиш? — попита, след като й обясних идеята си по телефона. Погледнах празната страница в бележника си, разтворен пред мен. — Ъъъ… имаш ли план?

— Амиии… не.

— Няма проблем. Да отидем в библиотеката. Със сигурност ще намерим някаква книга на тема как се печелят милиони. Да се срещнем там след половин час.

* * *

Библиотеката беше близо до къщата ни и аз пристигнах там преди Лоис. Реших да се обадя на Марио, докато чаках отвън. Като че ли беше доволен да ме чуе.

— Здравей, Момиче на зодиака. Получих съобщението ти. Значи знаеш какво да правиш?

— Да. Ще събера пари за откриване на занимателен център в болницата.

Чух го как въздъхна, след което се засмя.

— Добре. Не е зле. За каква сума говорим?

— Около милион.

Отново въздишка.

— Добре, амбицията е хубаво нещо.

— Това ли очакваше да чуеш? — попитах.

— Нещо подобно. Всяко Момиче на зодиака само решава как ще оползотвори месеца си. Някои постигат много, други — много малко. Тъй като ти си Овен, знаех, че ще ти хрумне нещо необикновено, но идеята трябваше да е твоя, така че — не, не е, каквото аз очаквах да чуя.

— Е, как да го направя?

— Това също трябва да е твое решение.

— Мислех, че съм спечелила нещо като награда, част от която е вашата помощ.

— Точно така. Но тъй като си Овен — ти диктуваш нещата.

Започнах да ставам нетърпелива.

— Не ми помагаш особено.

— Ще ти помогна, когато ми кажеш какво да сторя.

— Добре, кой от вашата група разбира от финанси?

— Може би Юпитер, който е планетата на изобилието, така че, ако аспектът в хороскопа ти е благоприятен, това може да означава печалба под някаква форма. Или пък Плутон — понякога го наричат Владетеля на богатствата. Ако и двамата присъстват в хороскопа ти, би могла да разчиташ на тях в зависимост от позицията им.

— Можеш ли да провериш хороскопа ми и да видиш как са разположени?

— Мога. Ще ти се обадя. Обаче изчакай, докато се свържа с теб, чу ли?

Видях Лоис да се задава по тротоара и й махнах.

— Добре. Ще поддържаме връзка. Още не сме свършили.

— Радвам се да го чуя — каза и затвори.

Лоис ме хвана подръка и двете влязохме в библиотеката. Отправихме се към едно бюро, където висока, слаба жена с набръчкана шия усърдно подпечатваше някакви книги.

— Извинете — заговорих я. — Къде са справочниците?

— Кои по-точно? — попита тя, без да вдига поглед от заниманието си.

— Тези, в които е обяснено как се печелят много пари.

Сега вече ме погледна с весел блясък в очите.

— Трябва да уточниш. Имаш предвид — коя професия е най-доходоносна ли?

— Не. Вижте — имам нужда да събера около милион в най-скоро време. Или поне петстотин хиляди.

— Всеки има нужда от поне толкова. — Тя посочи с брадичка към едно малко помещение встрани и сякаш едва се сдържаше да не се разсмее. — Там може да потърсите. Кажете ми, ако намерите нещо полезно. — И продължи с печатите.

Въздъхнах с досада.

— Защо всички намират идеята ми за толкова смешна?

— И аз не мога да разбера — вдигна рамене Лоис. — Но не знаят с кого си имат работа.

— Мислиш ли, че ще успея?

— Мисля, че щом си наумиш нещо, нищо не може да те спре — отвърна.

Посочих към тавана и направих един кунгфу подскок във въздуха.

— Яаа-хаа! Внимание — идва Момичето на зодиака.

— Шшшт! — изшътка възрастен мъж, който седеше и четеше вестник.

— Извинете — прошепнах. С Лоис се изнизахме на пръсти към отдела за справочници и започнахме да оглеждаме рафтовете.

След като в продължение на половин час вадехме и разгръщахме книги, търсейки каквато и да било информация, свързана с бързото трупане на пари, аз се обърнах към Лоис:

— Намери ли нещо?

Тя вдигна поглед от някаква тухла в ръцете си и поклати глава.

— Корпоративно такова, корпоративно онакова и куп графики, които не разбирам, но никакви схеми за бърза печалба. При теб?

— Нищо. Не мисля, че ще намерим отговора тук. Да вървим да си купим сок и по пътя да премислим плана.

Лоис козирува.

— Разбрано, капитане.

Излязохме от библиотеката и тръгнахме по улицата. Денят беше навъсен и ние ускорихме ход, за да се скрием по-бързо от студа. Точно преди да се вмъкнем във входа на близката сладкарница, мярнах някакъв плакат — лотарийни карти на късмета. Това беше отговорът. Похарчи пет лири и спечели наградата от един милион! А и Марио беше споменал нещо за Юпитер, нали? Нещо, свързано с изобилие. Е, какво по-изобилно от превръщането на пет лири в милион? Просто бях убедена, че ще спечеля.

— Лоис, колко пари имаш у себе си?

Тя бръкна в джоба си.

— Четири и петдесет.

— А аз — пет и петдесет. — Посочих й плаката за лотарията.

— О, не, не бива — възрази. — Мама ми е казвала никога да не си давам парите за такива работи.

— Някой трябва да спечели — заявих. — И имам чувството, че ще съм аз, тоест ние. Усещам го с мозъка на костите си. Имаме точната сума. Ще си вземем две карти. Двоен опит — двоен шанс.

Не изглеждаше ентусиазирана.

— Но така няма да можем да си купим напитки, а аз съм жадна.

— Трябва да се правят жертви в името на делото — изтърсих. Не знаех точно какво имам предвид, но звучеше добре.

— Караш ме да се чувствам виновна — проплака приятелката ми.

— Не бъди такова мрънкало — срязах я. — Вината е хубаво нещо. Тя е знак, че имаш съвест и че си добър човек. Сега ми дай парите.

Лоис ми подаде неохотно монетите си.

— Стига, Лоис, по-бодро! В този живот има печеливши и губещи и ние, драга моя, сме от първия вид!

— Щом казваш — въздъхна тя, погледна жално към входа на сладкарницата, след което се обърна и се затътри след мен към вестникарския павилион.

Влязох с маршова стъпка и спрях пред щанда, зад който стоеше младеж от индийски произход и гледаше футболен мач на телевизора вдясно от касата.

— Две лотарийни карти от пет лири — заявих с възможно най-уверения си глас.

Явно уцелих някакъв извънредно интересен момент от мача, защото младежът не ме и погледна. Измъкна две карти, без да откъсва очи от екрана.

— Ей! — изкрещя той, след като един от футболистите пропусна вратата на косъм.

Подадох му парите, които той сложи в касата, все едно беше робот. Тъкмо тръгнахме да излизаме, когато младежът извика след мен:

— Хей, на колко си години?

— Шестнайсет — отвърнах с плътен глас. — Но картите и без това не са за мен, а за двайсет и първия рожден ден на сестра ми. Исках да й подаря нещо по-необичайно.

Продавачът вече не ме слушаше, понеже в този момент играчите на единия отбор се впуснаха в атака. Щом отворих вратата на излизане, го чух да вика към телевизора:

— Давай, давай, давай!

Затворих вратата след нас и се усмихнах на Лоис.

— Лесна работа! За миг се уплаших, че няма да ни продаде картите.

— Но ти го излъга. Сестрите ти са на шестнайсет и на осемнайсет.

— Това е благородна лъжа — обясних. — Има разлика, защото става въпрос за добронамерена кауза.

Лоис посочи към навеса на автобусната спирка, която се намираше на полянката до църквата.

— Да отидем там.

Седнахме на пейката, готови да започнем с търкането на картите, за да видим числата.

— Ужасно се вълнувам — споделих. — А ти?

— Малко — отвърна тя. — Дай ми едната. Все пак аз си я платих.

Подадох й едната карта и погледнах моята.

— Добре, готови — старт.

Заехме се да изтриваме обозначените полета. В първата игра трябваше да се изтрие непрозрачният слой и да се открие символ, който, за да е печеливш, трябваше да съвпадне с някой от другите четири символа. Изтрих го — беше буквата К. Изтрих и останалите четири — Н, П, Р и Х. Нямаше друга буква К.

— Кофти — изсумтях. — При теб как е?

Лоис поклати глава.

— Не съвпадат.

— Е, остават още три игри — успокоих я аз и почнах да изтривам останалите полета на картата. В следващата игра трябваше числото в колонката с надпис „Твои“ да е по-голямо от числото в средната колонка „Техни“, за да спечелиш наградата от третата колонка. Заехме се с търкането.

Твои	Техни	Награда
14	18	£20
23	30	£100 000
34	45	£500
38	39	£1 000 000

— О! — извиках, след като изтрих последните числа. — За малко да спечеля. Трийсет и осем, трийсет и девет, милион!

— „За малко“ не е като да спечелиш — напомни ми Лоис. — И при мен нищо.

Заехме се с третата игра. Трябваше да излязат три еднакви суми. Изтрих £40, £400, £50, £400.

— Хайде, още едно четиристотин — примолих се аз, докато търках. Но нямах късмет. Последните суми бяха £4 и £25.

— Последна игра — обявих с надежда. — Този път трябва да стане. Хайде, Юпитер, мой човек. Свърши си работата.

Последната игра представляваше наредени символи във вид на плодове и трябваше да се получи ред с три еднакви. Затърках енергично. Две черешки и лимон. Две ябълки и портокал. Два портокала и черешка. Праскова и два лимона. Проверих отново всички редове. Не вярвах на очите си — не бях спечелила нищо.

— О, боже, о, боже — обади се Лоис, като стигна до последния ред. — Черешка, черешка, боже, черешка! Марша, спечелих. Спечелих!

Адреналинът ми скочи до небето.

— Колко? Колко? Изтъркай наградата.

Лоис светкавично изтри последното поле и лицето й посърна.

— Една… лира! Само толкова?

— Дай насам. Не може да е вярно. — Проверих картата й, но нямаше грешка — една лира.

— Е, поне мога да се върна в павилиона да си я получа и да си вземем нещо за пиене все пак.

— Добре — рекох. — Или… или може да купиш от ония карти за една лира. Все още имаме шанс.

Лоис ми хвърли изпепеляващ поглед.

— Марша, забрави! Стой тук, докато взема печалбата. — Тя се отправи към павилиона, а докато чаках, зодиакалният ми телефон звънна.

— Ало?

— Марша?

— Да.

— Марио е. Днес имаш добра връзка със Сатурн, но няма подходящи аспекти откъм Юпитер. Всъщност дори е разположен под не особено подходящ ъгъл.

— Твърде късно.

— Какво имаш предвид?

— Току-що играх на лотария и загубих.

— Нали ти казах да не правиш нищо, докато не се свържа с теб?

— Аз… трябва да затварям. Приятелката ми се връща.

Лоис изобщо не изглеждаше доволна.

— Продавачът не пожела да ми изплати печалбата. Каза, че си го излъгала, като си казала, че картите са за сестра ти. Заплаши, че ще се обади в полицията, ако пак се появим в павилиона му.

— Значи оставаме и без сок, така ли?

— Да. — Лоис седна до мен. — Защо не ме послуша, като ти казах? Мразя те.