Кати Хопкинс
Танцуващата кралица (13)

Тринадесета глава
Завръщане у дома

Излизането от болничната приемна на слънчева светлина следната сутрин беше като събуждане от лош сън. Всички цветове от външния свят изглеждаха по-ярки, а всички звуци ми се струваха по-силни.

Веднага забелязах колата на мама на паркинга. Колко шантаво — беше закрепила връзка розови балони за багажника. Прегърнах я, за да й покажа, че оценявам жеста.

Мама ме придържаше за ръката, докато изкуцукам до колата и се настаня на седалката. Когато потегли и се включи в движението, аз се загледах през прозореца. Изпитвах истинско щастие от факта, че се прибирам у дома, че се връщам в света, който кипи от случки и събития.

Пътуването до къщата ни отне около двайсет минути и когато мама отвори входната врата, се почувствах така, сякаш ме бяха въвели в рая. Обстановката беше същата, каквато я помнех, само че всичко бе някак си по-светло и изглеждаше по-уютно. Вдишах познатия аромат на препечени филийки и на ягоди — от ароматизираните свещи, които Сиси палеше постоянно в стаята си. Прекрасно! Влязохме в кухнята, а там на масата имаше шоколадова торта с апетитна лъскава глазура.

— Сиси и Елинор го опекоха снощи, след като се върнаха от болницата — обясни мама. — Любимият ти шоколадов сладкиш.

Тя отряза и на двете ни по едно парче и седнахме на кухненската маса, за да ги изядем и изпием по чаша мляко. Погледнах мама и й се усмихнах.

— Това е най-щастливият ден в целия ми живот заявих.

Мама се засмя.

— Да видим докога ще трае това чувство.

— Ще трае, ще трае. Вече никога няма да приемам нищо тук за даденост.

Мама повдигна вежди, сякаш не вярваше в думите ми.

След сладкиша отидох горе и надникнах във всички стаи, като че ли за пръв път разглеждах къщата. Ето чудесната ни бяла баня, ухаеща на жасминов сапун, а не на антисептик — като шампоана, с който сестра Аби бе измила косата ми в болницата тази сутрин. Как съм могла да си мисля, че къщата ни е малка? Беше си екстра. Следваше стаята на Сиси със сините стени и всичките й плакати на известни балерини. По-нататък по коридора беше стаята на Елинор, боядисана в бебешко розово, но сега бе облепена с толкова много плакати на момчешки групи, че стените едва се виждаха. Както винаги, вътре цареше пълен хаос — чекмеджетата и вратичките на шкафчетата зееха, а съдържанието им бе разпиляно навсякъде. Тоалетната масичка беше обсипана с шишенца с лак за нокти и кутийки с грим.

— Каква красота — възкликнах. И от двете стаи лъхаше домашен уют. В края на коридора, до моята стая се намираше спалнята на мама и татко. Отворих вратата. Вътре беше тихо и спокойно. Бяла покривка на леглото и бели завеси, лавандулови стени и книги, подредени от двете страни на спалнята. Исторически — от страната на татко, градинарски, готварски и списания — откъм мамината.

И накрая — собствената ми стая с изглед към задния двор.

— Привет, стаичке — извиках, когато отворих вратата. Седнах за момент на перваза на прозореца, загледана в моравата, покрита с опадалите от дърветата оранжеви и златисти листа. После станах оттам и се отпуснах на леглото си, въздъхвайки от удоволствие при усещането за мекота и удобство. Излегнах се. — Ааа, супер си, легълце. Обичам те. Липсваше ми — изрекох, потънала в завивките.

Явно бях задрямала, когато ме събуди звънецът на входната врата. След няколко минути Лоис се появи в стаята ми. Тя скочи върху мен и беше готова да ме смачка в обятията си, но се сети за ръката ми.

— Опа — рече. — Как е ръката ти? Как се чувстваш?

— По-добре — отвърнах. — Даже направо мегафантастично.

— Защо? Какво се е случило? Нещо със зодиакалните хора ли?

Разказах й за всичките им посещения в болницата и очите й се разшириха от удивление.

— Велико! — възкликна.

— Нали? Явно Марио, покровителят ми, ги е накарал да станат доброволци специално заради мен.

— Късметлийка! И сега какво?

Вдигнах рамене.

Точно в този момент зодиакалният телефон иззвъня в джоба ми. Беше Марио.

— Момиче на зодиака — каза той.

— Марио — отвърнах със същия сериозен тон и вдигнах палец към Лоис. Тя ми се усмихна.

— Излезе ли?

— Излязох.

— Знаеш ли какво трябва да правиш сега?

— Да. Да си спретна хубава пенеста вана. Мама готви любимото ми ядене, а после ще погледам телевизия.

— Не, ужасно далеч си от истината.

— Така ли? Защо? Току-що се прибрах.

— Знам. Но какъв е следващият ти ход?

— Не знам. Ъъъ… да оздравея. Да тръгна отново на училище?

— Марша — гласът му прозвуча гневно. — Не можеш ли да проумееш с дебелата си глава? Ти си Овен. Овните са лидерите на зодиака.

— Да, Овен съм. Но какво трябва да правя?

— Те променят нещата, постигат цели. Какво възнамеряваш да постигнеш?

Лоис ми правеше физиономии, чудейки се какво има предвид Марио. Вдигнах рамене — аз също не разбирах.

— Марио, не може ли просто да ми обясниш какво трябва да направя?

— Не, не мога. Сама трябва да се досетиш — струва ми се, че е очевидно какво.

— Подскажи ми малко — настоявах.

— Какво? Да ти подскажа малко? — изръмжа той. — Не сме спрели да ти подсказваме от самото начало. Не знам. Наистина. Нищо ли не научи?

— Че не харесвам болниците — ето какво научих.

Чух как Марио изпусна уморена въздишка от другия край на линията.

— Виж — рече. — Защо не се наспиш — утрото е по-мъдро от вечерта.

— Добро предложение — съгласих се, а той въздъхна още веднъж и затвори.

— Какво стана? — попита Лоис.

— Не знам. Казва, че трябва да направя нещо. Че съм лидер. — Мярнах отражението си в огледалото. Все още изглеждах странно с бялата си изтощена коса. — Може би не е трябвало да боядисвам косата си и трябва да си направя нова прическа?

Лоис се изкикоти и кимна.