Кати Хопкинс
Танцуващата кралица (12)

Дванадесета глава
Милите ми сестрички

— Защо плачеш? И какво, по дяволите, е станало с косата ти? — попита Сиси същата вечер, когато дойде заедно с мама и Елинор, а аз избухнах в сълзи. Трите изглеждаха прекрасно и толкова се бях затъжила, че когато влязоха, не се стърпях. Скай се обърна и ги заоглежда. Хората вечно зяпаха сестрите ми, понеже бяха зашеметяващи и тъкмо така изглеждаха и сега насред ярко осветеното отделение. Сиси очевидно идваше направо от балетната школа и беше облечена с пурпурен клин и розова тениска. Елинор носеше дънкова миниполичка върху плътен черен чорапогащник. Имаше супердълги крака и знаеше как да ги показва.

— Толкова се радвам, че сте тук — отвърнах. — Аз… мислех, че може вече никога да не ви видя.

Елинор седна на един стол отдясно на леглото ми.

— Защо да не ни видиш? Голяма драма правиш, Марша. Просто ти е счупена китката. Когато аз бях в болница, беше наистина сериозно. Помниш ли, мамо, когато паднах от коня? Лекарите смятаха, че може никога да не проходя.

— Вярно… — започна мама.

— Глупости — прекъсна я Сиси и седна на друг стол от лявата ми страна. — Нищо и никакво навяхване си беше. Виж, когато аз влязох в болница след моето падане, докторите си мислеха, че съм получила мозъчно увреждане.

— И са били прави, както личи — озъби й се Елинор.

Мама се настани в края на леглото.

— Стига, момичета.

— Та, както казвах — продължи Сиси, като повиши тон, — имах сътресение. Ето това е нещо сериозно.

— Друг път — възрази Елинор. — Изписаха те още същия ден.

Обикновено се включвах с най-голямо удоволствие в подобни спорове. Винаги бяхме така със сестрите ми — съревновавахме се помежду си за щяло и нещяло. Надвиквахме се и скоро спорът прерастваше в шумна кавга. Но днешният ден го чувствах като рожден ден, като Коледа, като много, много специален ден, защото бях прекарала прекрасна сутрин и нямаше да умра. Поне не още. Седях и наблюдавах със сияйна усмивка прелестните си сестри и красивата си майка.

— Какво има, Марша? — попита Сиси. — Гледаш странно.

— Да. Да не си на лекарства? — усъмни се Елинор.

— Не. Просто много, много се радвам да ви видя. Бях забравила колко сте красиви.

— Определено е на лекарства — потвърди Сиси.

— Момичета, обичам ви истински — изтърсих.

— Брей! Май не си повредила само китката си — обади се Елинор. — Мамо, тя е полудяла.

Мама ми се усмихна.

— Нищо подобно. Много си мила, Марша. Ние също те обичаме.

— Не е вярно — отрекоха в хор Сиси и Елинор, но очите им сякаш се навлажниха, когато го казаха.

— Обясни сега за косата — подкани ме Елинор.

Сложих ръка на главата си. Копнеех за един хубав душ.

— Боядисах я заради ролята в училищната пиеса. Ледената кралица — отвърнах.

Мама ме потупа по ръката.

— Марша получи ролята, нали, скъпа? Но ъъъ… няма да може да участва.

Изведнъж осъзнах, че вече не ми пука, задето няма да изиграя Ледената кралица. Щях да живея. Щях да изляза от болницата. Щеше да има и други роли. Други представления.

— Няма нищо — рекох. — Има по-важни неща в живота.

— Така те искам — подкрепи ме мама, но изглеждаше изненадана.

— Е, дребосък, кога ще те пуснат? — поиска да узнае Сиси.

Бях в толкова добро настроение, че дори не се разсърдих, задето ме нарече „дребосък“. Обикновено се разразяваше бурна разправия, понеже тя знаеше, че мразя да ме нарича така.

— Утре, ако всичко е наред. Всъщност оправиха рентгена и ме снимаха отново точно преди да дойдете. Сестрите казаха, че доктор Сам вероятно ще погледне резултатите сутринта и после съм навън.

— Супер — рече Сиси и раздели лакомствата, които мама беше донесла, като не престана да си взима от шоколада. — Тогава не трябва да оставяме храната да се развали.

Елинор разгърна едно от списанията и се зачете.

— А това ще можеш да го прочетеш вкъщи, затова сега аз ще го прегледам, понеже съм заета до края на седмицата.

Отново не възразих.

— Разбира се — чух се да казвам. — Разбира се.

Видях как Ейми ме погледна и се усмихна. Аз също й се усмихнах.

* * *

Щом свиждането свърши, станах от леглото и отидох при Ейми. Към ръката й беше прикрепена система. Тя беше будна и забеляза, че я гледам.

— Преливат ми кръв — обясни. — Понякога го правят, преди да започне химиотерапията ми. Ще ме видиш да си променям цвета, като изтече системата. От бледа ставам розова.

— Колко време ще те държат тук?

— Само три дни този път. Идвам веднъж на три седмици за няколко дни, докато трае терапията ми. Това ми е четвъртата процедура. Остават още две.

— А после?

— Не знам точно — вдигна рамене Ейми. — Сигурно ще ми назначат друга терапия.

Погледнах банката с кръв.

— Гадно ли е чувството?

— Не. — Ейми поклати глава. — Всъщност даже ми става по-добре. От химиотерапията ми е гадно. След като свърши, първата седмица се чувствам ужасно, втората — средно ужасно, и когато на третата тъкмо почна да се оправям, отново трябва да идвам за поредната процедура.

— Сигурно е отвратително. Горката!

Ейми вдигна рамене и отмести поглед встрани.

— Боже, извинявай. Голямата ми уста. Кажи, ако не ти се говори за това.

— Не ми се ще, ако не възразяваш. Темата е досадна. Обаче искам да ми разкажеш за себе си. Кажи ми всичко и защо си тук.

— Нямаш проблеми — ухилих се. — Да ме оставиш… не, да ме караш да говоря за себе си — направо не знаеш какво си навличаш на главата. — В следващите минути я осведомих за събитията, които ми се бяха случили в последните дни, с изключение на онази част с подслушването.

— Обзалагам се, че щеше да си страхотна Ледена кралица — отбеляза тя.

— Сигурно. Обаче едва ли можеш да срещнеш ледени кралици с гипсирана ръка.

Ейми се засмя и ме погледна мило.

— Преди изглеждаше някак сломена. Да не би… да не би да си подозирала нещо неприятно, което не ми казваш?

— Амиии… — За секунда изгубих дар слово. Как можех да й кажа за притесненията си, че случващото се с нея се случваше с мен? И какво облекчение изпитах, когато разбрах, че не става въпрос за мен. Така ми се искаше да я зарадвам с добри новини — като например, че съм добрата фея и ще мога да я излекувам с вълшебната си пръчица. — Нищо особено. Просто тук е такава скука. Сякаш времето е спряло ход.

Ейми въздъхна.

— На мен ли го казваш! Някои болници имат занимателен център с разни развлекателни игри и дейности, но тази няма. Очевидно бюджетът им не го позволява.

— О, да. Сега си спомням. Едно момиче от нашето училище се опитваше да организира благотворително начинание за набиране на средства за занимателен център. Търсеше желаещи да се включат. — Сега, когато бях срещнала Ейми и бях изпитала на гърба си колко безкрайни могат да бъдат дните в болницата, се засрамих от начина, по който бях отказала на Софи. Реших, че е по-добре да сменя темата, преди Ейми да е попитала дали ще участвам в концерта на Софи, и осъзнах каква егоистка съм била. — Но — стига толкова за мен. Кажи нещо за себе си.

— Няма много за казване. На тринайсет съм. Имам сестра, която живее в Австралия. Музиката ми е слабост — харесвам всякаква. Ъ… Разболях се преди шест месеца. Досадно, досадно, не ми се говори. Ще ми се да не се беше случвало. Чувствах, че не е честно. Има толкова много неща, които все още искам да направя, а непрекъснатото връщане в болницата ми пречи. Мрънках и се оплаквах безспир, но сега си мисля — какъв е смисълът? Опитвам се да го преодолея, да го понасям без излишно хленчене. Влизам тук, изтърпявам терапията и излизам по най-бързия начин. Разбираш ли какво имам предвид?

— Със сигурност. Но скоро ще те пуснат.

— За кратко. Това е част от живота ми сега и просто трябва да го приема. Опитвам се да не се самосъжалявам, въпреки че понякога го правя, разбира се.

— Мисля, че си изключителна. Ако бях аз, вече щях да съм тотална развалина.

Ейми се усмихна.

— Едва ли. Постепенно щеше да свикнеш.

В този момент дойде сестрата, за да смени системата на Ейми, и ме отпрати.

— До после — казах. — Искаш ли да гледаме филм, когато си готова?

Очите на Ейми светнаха.

— Да. Какво имаш?

— „Училищен мюзикъл“ и „Сейнт Триниан“.

Ейми вдигна одобрително палец, преди сестрата да дръпне завесата.

На връщане към леглото си погледнах Скай. Мислех да я поканя да гледа с нас филма, но тя беше сложила слушалките си и лежеше със затворени очи, затова реших, че ще е най-добре да не я безпокоя. Когато се пъхнах в завивките, изпитах истинска благодарност, че това наистина ще е последната ми нощ в отделението и скоро ще съм на свобода.