Кати Хопкинс
Танцуващата кралица (11)

Единадесета глава
Забавление

След сутрешното вълнение отделението отново утихна, а мен пак не ме свърташе на едно място. В главата ми все се въртяха думите на Селена и Марио. „Тук сме, за да помагаме“ — бяха казали и двамата. В такъв случай — реших аз, — ще разгледам още веднъж телефона си. Извадих го и написах:

Скучно ми е. Момичето на зодиака има нужда от забавления.

После натиснах „Изпрати“. След секунди получих съобщение:

Изпращам подкрепление. Трябваше да изчакаме, докато планетите се подредят хармонично! Дръж се!

Марио.

След пет секунди двойните врати на отделението се отвориха със замах и оттам влетя Ури на акробатическия си велосипед с едно колело. Носеше бяла лекарска престилка и червен клоунски нос и жонглираше с подлоги! Буквално зяпнах и ме напуши смях. Да му се не види — помислих си, когато той ме подмина ухилен и ми махна точно преди да улови една падаща подлога.

— Ури — извиках. — Спри! Ще си имаш неприятности. — Очаквах всеки миг да нахлуе охраната и да го изрита навън.

— Чух, че ти било скучно — отвърна и подкара колелото на заден ход. Скай се надигна и го загледа. Дори Ейми повдигна малко главата си. Сестрите излязоха от стаята си в края на коридора и застанаха да го наблюдават с широки усмивки на лицата си. Защо не реагират? — зачудих се аз, а Ури слезе от колелото и започна да жонглира с чашите от количката за чай. Четири, шест, осем чаши полетяха нагоре. Наистина майсторско изпълнение. След жонгльорския номер той изчезна в един от секторите, към който нямах видимост. Извиках Шерил.

— Какво става? Защо не го изгонихте? — попитах.

— От къде на къде? Това е Ури. Той е клоун лекар. От време на време посещава детските отделения, за да забавлява болните. Умее да развеселява хората.

Ама че съвпадение — помислих си. — Да се появи точно две секунди след съобщението ми. Хмм? — В съседния сектор се чуваха възгласи, възклицания и смях и след малко Ури се появи отново при нас. Направи дълбок поклон, който беше много смешен, защото първо се наведе бавно, докато главата му опря в пода, след което се изправи рязко, сякаш беше направен от гума.

— За нашата пациентка — Момичето на зодиака — и нейните приятели — обяви той и отиде при Скай. Извади стетоскопа си и го долепи до главата й.

— Хммм — каза, преструвайки се, че преслушва мозъка й. — Наистина имаме сериозен проблем. О, боже. О, боже. О, боже. Нужна е трансплантация. Аха… — Подвоуми се за миг, след което извади един червен нос, подобен на този, който носеше, и го постави върху носа на Скай. Тя се засмя, а Ури издърпа иззад ухото й някакъв червен балон, за чиято връв беше закачено нещо в червена лъскава опаковка. Подаде й го и заяви: — Белгийски шоколад, от най-хубавия.

Лицето й се озари.

— Любимият ми — зарадва се тя.

След това отиде до леглото на Ейми. Този път постави лекарската слушалка върху ухото й. Тя се закиска.

— Олеле — възкликна. — Какво имаме тук? Трябва да направим магнитен резонанс, за да открием източника на проблема. — От джоба си извади магнит за хладилник с формата на коте. — Сега легни.

Ейми отново се изкикоти и изпълни нареждането, а Ури заразмахва над нея магнита напред-назад.

— Ето това е магнитен резонанс — обясни той. — Въобще не е страшно, нали?

Ейми поклати глава и се усмихна. Ури напъха магнита обратно в джоба си и взе да се гърчи. По едно време нещо се размърда под дрехите му. Някаква малка движеща се подутинка като дребно животинче.

— Ау, ау — извика той, гърчейки се като червей. — Някой иска да излезе и да те поздрави. — В ръцете му изневиделица се появи бяло плюшено мече — истинска магия. Постави го на възглавницата до Ейми, след което се престори, че преслушва сърцето на мечето със стетоскопа си.

— Ъхъ. Ъхъ — измърмори и погледна Ейми. — Това мече дълго време е било болно и отделено от мама Мецана и татко Мечок. Има нужда от много гушкане и любов. Ще можеш ли да му ги осигуриш?

Очите на Ейми се насълзиха. Тя гушна мечето и кимна.

Ури дойде при мен.

— И така, какво да сторим за нашето Момиче на зодиака? Липсва ли ти нещо?

— Ами… Не знам. Нещо за правене може би?

— Не. Не, не е това. Да видим… — Сложи стетоскопа си върху рамото ми. — А, да. Имаш нужда от смешен кокал. — Бръкна в един от джобовете си и измъкна кучешки кокал играчка — голям и розов, изпъстрен с жълти звезди. Сложи го в ръката ми. — Ето, това ще свърши работа. Ако пак имаш проблеми с ръката, предлагам да приемаш по един от тези три пъти дневно.

Реших да се включа в играта му, въпреки че беше малко бебешка.

— И как точно се очаква да поглъщам тези кокали три пъти дневно?

— Ето как — отвърна Ури, взе кокала, който беше с големината на дланта ми, и като по чудо го натъпка в устата си. Преглътна и зяпна, за да ми покаже, че устата му е празна.

— Как? Какво? Как го направи?

Той се усмихна.

— Магия. Погледни под възглавницата си.

Повдигнах възглавницата и видях кокала. До него имаше още два, но съвсем мънички.

Ури плесна с ръце.

— Я виж! Има си и дечица! Малки кокалчета. — Взе двете кокалчета и подхвърли едното към Скай, а другото към Ейми, които го наблюдаваха, усмихнати до ушите. — Ето по един смешен кокал и за вас, в случай че някога ви потрябва.

— Благодаря — обади се Скай.

— Да, благодаря — каза Ейми.

Клоунът лекар се обърна с гръб към мен и измъкна от ръкава си една книжка с кръстословици.

— Тези са за теб, за да си уплътняваш времето — заяви.

Взех книжката. Мразех кръстословици. Опитах се да прикрия разочарованието си, понеже другите му номера бяха доста добри.

— Ъъъ… благодаря.

— Само се шегувам — засмя се и извади от другия си ръкав пакет, обвит в сребриста хартия.

Разкъсах хартията и зяпнах от изумление. Пред мен стоеше портативен DVD плейър и няколко диска с филми: „Училищен мюзикъл“, „Омагьосана“ и „Сейнт Триниан“.

— Еха, велико — възкликнах, защото „Училищен мюзикъл“ беше един от любимите ми филми. — Много, много благодаря.

— Гледай ги с новите си приятелки. — Той посочи Ейми и Скай. — Приятелите са важно нещо, където и да се намираш — добави и затанцува из отделението като робот. Танцът му беше особено забавен и всички от моя сектор се смееха високо, включително и жената, която разнасяше чая.

— Страхотно — извиках, след като Ури направи комично падане, после стана и се изнесе с олюляване през вратите на отделението.

— Наистина — обади се Скай. — Готин е.

Щом въодушевлението отмина, започнах да се чудя. Беше ли случайна появата му само секунди след съобщението, което изпратих по зодиакалния телефон? Може би не беше. Но Шерил бе казала, че от време на време идвал в болницата, така че беше вероятно идването му да не е свързано с призива, който бях изпратила. Е, имаше само един начин да разбера дали двете неща са свързани.

Написах ново съобщение:

Умирам за някаква прилична храна. Моля, доставете нещо вкусно.

Натиснах пак „Изпрати“ и зачаках.

Нищо не се случи. Гледах с надежда към двойните врати, но единствените хора, които влязоха, бяха един доктор, една сестра и един санитар. Ентусиазмът ми се изпари. Значи изпълнението на Ури все пак е било съвпадение. Размърдах се и се опитах да се наместя удобно. Ейми беше заспала, а Скай слушаше плейъра си, затова си пуснах един филм. След десетина минути вратите се отвориха. В отделението влезе едър, засмян мъж с нещо като кошница, пълна с лакомства, в лявата си ръка.

— Здрасти, Джо — извика Шерил.

— Привет, сестро — отвърна той и започна да раздава малки подаръци, опаковани в кафява хартия. Когато стигна до нашия сектор, ми смигна.

— Разбрах, че си ме викала — рече.

— Ъъъ… аз…

— Нали Марио е покровителят ти?

— Ъ, да, нещо такова… Още не съм много наясно… — промърморих.

— Не си ли Момичето на зодиака? — продължи да пита мъжът.

Кимнах. Непознатият приближи и се наведе към мен, за да не го чуят останалите.

— Аз съм Юпитер, но ми викат Джо — прошепна. — Но не се издавай, че се срещаш с планети, защото ще те помислят за побъркана. Просто знай, че Марио е поел случая ти и че всички сме на твое разположение и ще направим каквото можем.

— О, добре, благодаря — измънках. — Известно ми е това с планетите. Нещо като темата на месеца, нали?

— Тема? Всъщност не, но няма значение. Марио ще ти обясни всичко.

— Той спомена нещо от рода, че планетите се явяват в човешки облик, но… не може да сте дошли от друга планета. Нима е възможно?

— Защо да не е? — отвърна Джо. — Ти знаеш ли откъде си дошла?

— От едно село надолу по пътя.

— Имам предвид — преди това. Преди да се появиш тук като Марша?

— Преди да се родя?

Джо кимна.

— Ами, не. Разбира се, че не. Никой не знае.

— Може би си дошла от някоя звезда — предположи Джо. — От небето.

— Като извънземно ли?

— Не, по-скоро като енергия. Но стига с тези приказки. Не съм дошъл да ти изнасям лекция за произхода на хората. Има куп неща, които не разбираме, Марша — много от тях противоречат на логиката, — но не затваряй съзнанието си за нищо и не казвай, че нещо е невъзможно. И така — разбирам, че не одобряваш болничната храна, вярно ли е?

— Да.

— А какво обичаш?

— Горещ шоколад. И кексчета с боровинки. Любими са ми. Татко винаги ми купува, когато съм болна.

Джо засия.

— Какво съвпадение! По случайност имам точно… — Той извади едно кексче и картонена чаша, пълна с димяща течност. Подаде ми двете неща и ме погледна многозначително, сякаш да ми каже, че имаме тайна помежду си.

Докато разпределяше лакомствата из отделението, аз посръбвах от напитката си. Беше най-хубавият шоколад, който някога бях опитвала. Гъст и сладък точно колкото трябва. А кексчето направо се топеше в устата.

След като мъжът приключи с обиколката си, извиках Шерил.

— Откъде се взе този? — попитах я.

— От Осбъри — отвърна. — Там държи ресторант за деликатеси. Появява се тук понякога с лакомства за пациентите. Цялото му семейство живее и работи там. Идват като доброволци да помагат в болницата от време на време. Щеше да е хубаво да идват по-често…

Шерил обяви, че след Джо ще дойдат от местния салон за красота да ни приложат някои отпускащи процедури. След половин час пристигна жена на име Неса с две свои асистентки. Не можех да сваля поглед от нея. Приличаше на модел — не, беше още по-красива. Изглеждаше като богиня — висока, с руса коса, сини очи и идеално овално лице.

— Хеей, кой иска да се поглези? — заговори Неса с отчетлив югоизточен акцент.

Ейми, Скай и аз вдигнахме ръце. Двете асистентки отидоха при тях, а Неса дойде до моето легло.

— Добре ли си, кукло? — попита.

— Да — кимнах. — Всъщност днес си прекарвам супер.

Тя се усмихна, седна в края на леглото, отметна завивката ми и започна да прави масаж на стъпалата ми. Беше божествено. Докато ме масажираше, погледнах в указателя на телефона си. „Неса: Венера“ — пишеше там.

— И ти ли си част от специалния клуб? — полюбопитствах.

— Какво имаш предвид, слънце? — погледна ме Неса. Показах й телефона. — Спечелих го по интернет и в него има въведени десет имена. Свързани са с астрологията и планетите.

— Точно така, пате — усмихна се Неса. — Ти си Момичето на зодиака този месец, нали? Срещна ли се с покровителя си?

— С Марио, да, известен още като Марс. И ъъъ… според телефона ми, Неса… значи си Венера?

— Точно така. Планетата на любовта и красотата. Имам салон за красота в Осбъри.

— И работиш като доброволка в болницата?

— Понякога. Всички се записахме като доброволци преди известно време, за да се подготвим за идването ти.

— За мен?

— Да, понеже си Момичето на зодиака, а нашата работа е да ти помагаме. Представи си, ако бяхме дошли тук вчера и бяхме заявили на сестрите, че сме планети — щяха ни вземат за тайфа откачалки и никога нямаше да ни пуснат. Трябваше да измислим някакъв начин да ни приемат в нормалното общество. От хороскопа ти личеше, че може да ти се случи нещо такова — да се озовеш тук за малко, така че Марио ни каза да се подготвим, да се запишем като доброволци в болницата.

— Разбирам — съгласих се. — Щяха да ви вземат за луди. — Защото сте такива! — добавих наум. А може би още не бях излязла от упойката и сънувах странен сън.

Каквото и да се случваше, нямах нищо против. След като Неса си тръгна, погледнах часовника и установих, че бяха минали цели три часа от началото на посещенията им. Дали бяха доброволци с развинтено въображение, граничещо с лудост? Ако ли не, значи участвах в някакъв модерен вариант на приказката за Аладин и вълшебната лампа. Обзе ме прилив на въодушевление, като си представих какво още беше способен да направи телефонът ми.