Кати Хопкинс
Танцуващата кралица (10)

Десета глава
Селена

Бях вцепенена. Възмутена. Шокирана. В един момент тръпнех от вълнение, че ще изиграя главната роля в училищната пиеса. Целият живот беше пред мен. После заради един нищо и никакъв инцидент животът ми трябваше да свърши? Да свърши, преди дори да е започнал? Не беше възможно да е истина. Имаше още куп неща, които исках да направя. Да пътувам по света. Да съм известна актриса. Да имам приятел. Все още не бях се целувала с момче! Не можеше да умра преди първата си целувка! За предпочитане беше да е с Оли Блейк. Очите ми се напълниха със сълзи. С такова нетърпение очаквах да се прибера у дома. Броях часовете. А сега навярно никога повече нямаше да видя къщата ни.

Дали мама и татко знаеха? А Лоис? О, скъпата ми приятелка. С кого щеше да излиза през почивните дни? С кого щеше да разговаря? Представих си я да седи сама в двора на училището — пребледняла, без да има с кого да подели обяда си, с кого да се посмее, с кого да обсъди някое телевизионно предаване или друго нещо, което и двете харесвахме — Оли. Нямаше да има с кого да си казва „Дръж ме да не падна“. Щеше да е самотна без мен.

И не само тя.

Виждах кухненската ни маса вкъщи. Около нея — мама, татко, Сиси и Елинор и мястото, определено за мен. Празно място. Празен стол. Никой нямаше да може да преглътне и хапка от мъка. И погребението ми — ковчег, покрит с бели рози и жълти фрезии. Или с червени рози и бръшлян? Хм, щях да го реша по-късно. Цялото училище щеше да присъства. С наведени глави. Някой може би щеше да носи видеокасета с най-хубавите моменти в живота ми — когато спечелих турнира по бадминтон, когато на девет изиграх кралицата на лебедите в балета „Лебедово езеро“, когато изиграх Йосиф в пиесата за Рождество Христово в основното училище. Всички щяха да се трогнат до сълзи от видеото.

Каква музика щеше да е подходяща? Дали нещо весело, за да напомня на хората за някои черти от характера ми и да ги накара да се усмихнат? Или нещо тъжно с много цигулки, което ще ги накара да си изплачат очите? Кой щеше да излезе да говори за мен? Татко? Госпожа Пиърсън? Лоис? Не Лоис. Тя не би била способна да пророни и дума от мъка. На мен самата ми се дореваваше само докато мислех за това. „Отиде си млада и зелена — щяха да повтарят всички. — А животът беше пред нея. Щеше да стане личност. Май всички добри хора умират без време“. По бузите ми се затъркаляха сълзи при мисълта за трогателната сцена.

Марио и Селена излязоха от сестринската стая. Чернокожият погледна по посока на леглото ми и каза нещо на Селена. Тя кимна и след като той си тръгна, дойде при мен. Изглеждаше великолепно — с морскозелени очи и бяло лице — и приличаше на героиня от приказка за феи или русалки.

— Здравей, Марша. Е, как се чувстваш? — попита Селена.

— Направо ужасно. Всъщност като изтръпнала.

Тя погледна китката ми.

— Изтръпнала? Не се притеснявай. Загубата на чувствителност е само временна.

— Сигурно — рекох. — Обаче… просто не мога да го приема още. Не ми се струва честно. Опитвам се да проумея случилото се, но всичко ми изглежда нереално.

— Разбирам. Много момичета го казват, когато се сблъскат с истината.

— Така ли? О… — Почудих се дали да се издам, че съм научила лошата новина, защото щеше да разбере, че съм подслушвала. Все пак реших — защо пък не? Ако така и така времето ми беше ограничено, трябваше поне да го изживея като честен човек. — Ъъъ… Знам, че знаеш.

Селена се усмихна.

— Разбира се, че знам. А знам, че и ти знаеш.

Не бях сигурна дали ме е разбрала.

— Не, искам да кажа, че знам…

— Знам, че знаеш — отвърна Селена.

— Значи знаеш, че аз знам, че ти знаеш?

Тя доби леко объркан вид.

— Да, разбира се. Ъ… за какво говорим?

— За мен.

— За това, че си Момиче на зодиака, нали?

— Не. За това, че ще умра.

— Че ще умреш? — учуди се жената и седна в края на леглото. — Ааа, това ли било?

— Да, това. Значи е вярно? — Обзе ме неописуем ужас, щом Селена кимна. Тайничко се бях надявала да ми каже, че е станало страшно недоразумение.

— Е, всички ще умрем един ден, нали? — започна тя. — Не можем да го избегнем. Това е единственото сигурно нещо на света — че всички ще си отидем по някое време, но малко хора на твоята възраст се замислят над тези неща. Повечето момичета като теб се смятат за неуязвими.

— Но аз знам, че не съм.

— Е, това те прави много мъдър човек, Марша.

— Само защото знам.

Селена пак ме погледна озадачено.

— Да, знаеш. Марша, ъъъ… какво точно смяташ, че знаеш?

Приведох се към нея, за да не чуят останалите.

— Че нараняването ми е по-лошо, отколкото изглежда. Че може да не ми остава много.

— И защо смяташ така?

— Аз… Чух ви, като говорехте вътре. — Посочих сестринската стая.

— Аха — кимна Селена. — Чула си ни значи. — После прихна да се смее. Бях шокирана. Що за съветник беше тази, щом се присмиваше на умиращи пациенти?

— Май не си много състрадателна, която и да си. Сигурна ли си, че си достатъчно квалифицирана? — попитах.

— Никой не познава чувствата повече от мен, Марша. Ако беше разгледала добре зодиакалния си телефон, щеше да разбереш, че аз съм Селена Луна — Луната.

Поредният член на клуба на откачалките — помислих си. Дойде ми до гуша от нея — която и да беше тя. Умирах. Исках полагащото ми се съчувствие, придружено с топли думи, мили погледи, подаръци.

— Виж, Селена — започнах. — Не знам каква игра играете с тези зодиакални истории, планети и тъй нататък. Това да не е някаква месечна инициатива, измислена от някой смахнат лекар? Нещо от рода — дайте да развеселим пациентите, като си поиграем на маскен бал. Примерно — миналия месец всички сте били зеленчуци, а този месец сте решили да сте планети. Няма нищо лошо в това. Дори е хубаво, оригинално е и съм сигурна, че някои болни истински се забавляват. Това им повдига духа и отвлича вниманието им от проблемите им. Правехме нещо подобно в училище преди години — всеки втори петък от месеца трябваше да ходим на училище, преоблечени като някоя историческа личност. Но случващото се с мен е твърде значително. Нямам време за игрички. Аз съм много, много болна.

— Не, не си.

— Напротив.

— Не си.

— Болна съм. Чух ви, като казахте…

Селена въздъхна нетърпеливо.

— Типичен Овен. Все подслушвате. Все мислите, че хората говорят за вас. Светът не се върти около вас все пак. Има и други зодии в зодиака.

— Какво искаш да кажеш?

Тя хвърли бегъл поглед към леглото на Ейми.

— Говорехме за другиго. Не за теб.

Извърнах се към Ейми, която бе заспала.

— О, божичко. Ейми.

Селена кимна.

— И освен това не сме казвали, че ще умре. Положението й е тежко, но тя има една от малкото форми на рак, които може да се овладеят. Като чуят думата рак, хората автоматично я свързват с края. Но не е така. Тази болест има много разновидности — някои са лечими, а други не, за съжаление. Ейми би трябвало да го преодолее. Ще измине дълъг път, ще се бори, но болницата може да й помогне да се справи.

Почувствах се много глупаво. Смутена. Засрамена. И облекчена. Всичко наведнъж.

— Значи няма да умра?

Селена поклати глава.

— Напротив — мислех, че сме уточнили този въпрос. Просто няма да е в скоро време.

— Тогава какво правиш тук и защо ме разпитваш за чувствата ми? — попитах и продължих шепнешком: — Не трябва ли да си там при…

— Марша, не проумяваш ли? Марио не ти ли обясни? Ти си Момичето на зодиака този месец. Такива момичета обикновено се избират или защото се намират в преломен момент от живота си, или защото имат да свършат нещо. Понякога заради двете. Ние, десетте планети, сме тук, за да сме в помощ. Моята роля е да ти помогна да подредиш чувствата си, тъй като те ще те ръководят. Затова те питам още веднъж, Марша Лейбовиц, как се чувстваш?

Мозъкът ми сякаш щеше да експлодира. Аз нямаше да умра. Но тази участ би могла да застигне онова прекрасно, нежно създание в леглото отсреща. Щях да се върна у дома и да продължа живота си постарому, докато тя можеше и да няма този шанс.

— Как се чувствам? Как се чувствам? Объркана. По-объркана от когато и да било. Всъщност… мисля… че може да развия психическо разстройство.

— Едва ли — усмихна се Селена. — Сигурна съм, че ще се справиш. Овенът е силна зодия. И не забравяй, че ще ти помагаме.

Като каза това, тя стана и си тръгна. Наблюдавах я как се отдалечава по коридора на отделението и изчезва зад двойните врати. И така, какво точно се очаква от мен да правя или да чувствам? — запитах се аз и погледнах към Ейми, която спеше кротко в кревата си.