Кати Хопкинс
Рецепта за успех (6)

Шеста глава
Хора-планети

— Толкова е готин — каза Меган, след като показах новия си телефон на нея и на Хана в автобуса на път за училище в понеделник сутрин. И двете страшно се впечатлиха, но аз все още имах съмнения дали не ме бяха погнали местните откачалки. Неса ми изпрати съобщение преди закуска. То гласеше: „Ела в Осбъри довечера след училище. Неса“. Звездичките означаваха целувки.

„Да бе, как не — помислих си. — Освен това вероятно си имаше някое гнусно влечуго, което щеше да ме причака там, за да ме отвлече и продаде на пазара за роби на някоя междугалактическа вселена, някъде в открития космос. Непрекъснато се случва по телевизията“.

Макар че господин О ме увери, че Неса е готина, не знаех какво точно да си мисля за цялата тази зодиакална история. Искаше ми се да му вярвам, но от това, което знаех, в крайна сметка той можеше да се окаже кралят на откачалките, а тя — неговата кралица. В синкавата светлина на неделното утро премислих всичко още веднъж и реших, че цялата тази история звучеше прекалено измислено. Вечерта беше изключителна, а и аз не бях на себе си. Звезди, планети, зодии? Не, благодаря, това ми идваше малко в повече. Но телефонът, който получих, беше толкова готин, че не можах да устоя да не го взема на училище. Джорджи каза, че никога не е виждала такъв. Това беше шансът ми да се изфукам с нещо, за разнообразие. Не че работеше много добре като телефон. Опитах да въведа номерата на приятелките си, но не се получи. Освен това в телефонния му указател вече фигурираха имената на сума ти народ, който не познавах.

Хана и Мег си умираха да чуят всичко за съботните танци. Осведомих ги за повечето неща (с изключение на историята с роклята, за която сигурно щеше да ми се наложи да се обяснявам цяла седмица). Обаче им разказах всичко за зодиакалната история и как получих телефон и огърлица.

— Леле, де да бях аз Момиче на зодиака — рече Меган. — Звучи страхотно! Дали да не пробваме сайта в обедната почивка в библиотеката и да видим дали и аз не съм такова.

— Да, можем — отвърнах, — но доколкото разбрах от собственика на интернет клуба, може да има само едно Момиче на зодиака за всеки месец. А и не мисля, че се случва на всеки.

— Тогава как така ти стана Момиче на зодиака? — попита Меган.

— Не зная. Нямах възможност да разпитам за това. Неса, жената, за която ви разправих, ми каза, че е моя покровителка. Спомена още, че имало десет планети на земята в човешки облик. Но това не ви ли звучи малко смахнато? Искам да кажа, че тези хора може да се окажат тайфа откачалки, знам ли…

— Неее — отвърна Меган, — не мисля, че звучи чак толкова смахнато. Не е като да са ти казали да направиш нещо рисковано, като да се метнеш с тях в някоя кола или пък да те примамят в някое запустяло място. Не си глупава. Наясно си как да се държиш с непознати и какво могат да ти направят? А тези са ти дали подарък. На мен ми приличат на феи и ангели.

Трябваше да се досетя, че ще реагира така.

— Дай да видим пак телефона — рече Хана.

Подадох й го и двете с Меган ахнаха.

— Супер, този телефон е с камера — каза Мег и го вдигна, за да направи няколко снимки. — Така поне мисля…

И идея си нямах, че телефонът може да прави и снимки, понеже не съм наясно с технологиите както нея и Хана.

— Наистина ли? — рекох. — Я да видя.

Но Хана се бе захванала с него.

— Не мога да разбера как снима, но вижте — каза тя, като натисна един бутон. — Вече има направени снимки в албума. Леле! Кои са всички тези?

И трите се надвесихме над телефона да погледнем.

— Има и съобщение за теб — каза Меган, която натисна друг бутон и започна да чете: — „Здравей! Струваш ми се несигурна относно случилото се в събота. Ето ги хората, за които ти разказах. Надявам се да сме ти от помощ през месеца, в който си Момиче на зодиака. Неса. Много целувки“. (Бе сложила звездички вместо плюсчета.) — Леле! Все едно ти е прочела мислите и е разбрала, че си се обезпокоила.

— Или пък вече й се е случвало да примамва невинни млади момичета… — започнах аз.

— О, я се успокой, Тори — рече Хана. — Гледала си твърде много филми на ужасите. Нека видим какво още има в него.

Отново се надвесихме над телефона. Меган натисна нещо и на малкия екран тръгна филмче. Първо се появи Неса с широка усмивка в нещо като цветарски магазин, заобиколена от огромни вази, пълни с цветя. Вдигна ръцете си и дребни, светлорозови цветчета с формата на сърчица започнаха да се сипят като черешови цветове през пролетта.

— Леле, тя е наистина красива — възкликна Меган. — Прилича на принцеса от приказките.

— Вижте — намеси се Хана, — цветовете изписват думи на дървения под пред нея. Какво пише?

— Неса е Венера.

— Толкова е прекрасно — каза Меган. — Погледнете, следва още.

Този път на екрана се появи господин О. Беше облечен в бяло и се намираше насред поле от яркожълти слънчогледи.

Меган започна да вие като вълчица, при което няколко човека в автобуса се обърнаха към нас и ни зяпнаха.

— Толкова е готин — изкоментира Хана. — Това трябва да е твоят господин О, нали?

Кимнах утвърдително.

— Мисля, че съм го виждала в някой филм — продължи Хана. — Погледнете, цветовете на слънчогледите също образуват думи: „Сони е Слънцето“. Леле! Как ли са направили това?

Меган сложи ръка на сърцето си.

— Магия — въздъхна тя. — Знаех си, че съществува. Сигурна бях.

— О, я слез на земята, фантазьорке! — рекох аз. — Нарича се съвременни технологии. Какво ли не правят вече, щом е за реклама, бизнес промоции и тям подобни. Само вземи филмите за Хари Потър. Да не мислиш, че великанът Хагрид е толкова голям в действителност?

Меган ми се изплези.

— Този не ми харесва как изглежда — обади се Хана, когато екранът потъмня и градската обстановка бе заменена от класна стая с черна дъска. Един страшно строг на вид мъж, с брада и бяла коса, седящ на някакво бюро, влезе в кадър. Той погледна над очилата си към нас и имаше вид, сякаш му бе супер досадно, че е там. Мъжът се изправи и започна да скърца с тебешир по дъската: „Доктор Кронос. Сатурн“. След което спря.

— Той беше на бала в събота — казах. — Говори с Неса по едно време. Всъщност тя ми спомена нещо за Сатурн. Нещо от сорта, че е този, който учи на разни уроци или нещо подобно.

Меган потръпна.

— Изглежда много взискателен — каза тя. — Не бих искала да ми е покровител. Кой знак управлява Сатурн?

— Не знам — рекох.

— Можеш да попиташ Неса все пак — вметна Меган. — Тя със сигурност знае.

Екранът на телефона отново се промени. Този път се пренесохме в мрачно подземие, чиито стени бяха във виненочервено, имаше кървавочервени кадифени драперии и голям сребърен свещник с горящи в него свещи, в близост до нещо, което приличаше на дълга дървена маса за кафе.

— Малко зловещо, а! — каза Хана.

— На мен ми допада — рече Меган. — Много готическо. Божичко, масата всъщност е ковчег! И се отваря. Това не ми харесва!

Ковчегът наистина се отваряше. В него имаше някого. И който и да беше той, излизаше навън. Беше мъж. Първо седна, после се изправи и измъкна от ковчега. Беше на средна възраст, с кестенява коса на опашка и носеше тъмен кадифен костюм с тъмночервен шал около шията си (който беше в тон с цвета на драпериите).

— Добре подбрани аксесоари. Готино — изкоментирах.

Меган бе закрила очи с ръцете си.

— Не мога да гледам, не мога да гледам — викаше тя.

— Това е човек, Мег — казах, като продължих да се взирам в екрана. — Изглежда си нормално. Нищо плашещо.

Във вида му нямаше абсолютно нищо зловещо и скоро Меган продължи да гледа заедно с мен и Хана. Мъжът беше с издължено лице и голям нос. Имаше нещо интересно у него — струваше ти се, че спокойно би могъл да си поговориш с него за какво ли не. Той подаде напред ръката си, свита в юмрук, след което я разтвори. В дланта му стоеше гъсеница. Мъжът духна отгоре й и тя се превърна в какавида, а след това — в пеперуда. Той направи дълбок поклон и иззад него и драпериите се появиха стотици пеперуди. Долетяха над главата му и образуваха корона от пеперуди във въздуха, след което литнаха към стената и изписаха думите: „Пи Джей Власаова. Плутон“. Последва още един поклон, замах с ръката и вече го нямаше.

— Браво, Плутон! — каза Хана. — Сега вече ми хареса.

На екрана изникна морски пейзаж. Океански вълни се разбиваха на плажа и оставяха пенести следи по брега, връщайки се обратно. Появи се някаква жена, облечена като хипи, и затанцува (досущ като мама, когато се почерпи по Коледа). Докато я гледах, се зачудих дали Меган не беше права за това, че наистина съществуваха вълшебни създания. Приличаше на нимфа, бе облечена в светлозелени и сини тонове и имаше сребристобяла, дълга до кръста коса. Докато танцуваше, започна да пише с дълга пръчка по пясъка. Когато приключи, се отдалечи с танцова стъпка по плажа, размахвайки ръце, а върху пясъка прочетохме думите: „Селена Луна. Дете на Луната“.

Очите на Меган грееха.

— Ако тя не е приказно създание, не зная кой друг би могъл да бъде.

— Аха — рече Хана. — Задължително трябва да си взема такъв телефон.

— Не е от телефона. Те са вълшебници — въодушеви се Меган. — Убедена съм. Знаех си, че съществуват. Знаех си.

— Те не са вълшебници — намесих се аз, — а планети.

Хана и Меган ме погледнаха с изненада.

— Мислех, че не вярваш на това, което ти е казала Неса — рече Меган. — Ти каза, че си ги помислила за тайфа откачалки. Макар на мен никак да не ми приличат на такива. Изглеждат прекрасни.

— Аз… аз… ох… — Аз самата се изненадах от себе си, когато заявих толкова категорично, че са планети, а не вълшебници. Сигурно ми бяха промили мозъка!

— Остана ли още някой? — попита Меган и започна да брои на пръсти. — Колко видяхме дотук? Венера, Слънцето…

— Плутон, Сатурн, Луната — продължи Хана. — Само петима. Не спомена ли, че са десет?

Кимнах утвърдително. Снощи ги намерих в енциклопедията на Уил.

— Уран, Нептун, Юпитер, Марс и Меркурий.

— Нека ги видим, нека ги видим — рече Хана.

В този момент Меган погледна през прозореца и бързо скочи.

— Олеле! Хайде тръгвайте, това е нашата спирка — каза тя.

— Майчице — възкликнах, когато се усетих къде бяхме. Меган бе права. Така се бяхме увлекли с този телефон с камера, че не бяхме усетили как сме стигнали до спирката на училището.

Звънецът за влизане биеше ясно и високо, докато тичахме към училищната порта. Няма време да гледаме останалите хора-планети — помислих си, като пъхнах телефона в раницата си. Умирах от нетърпение да ги видя. Неса така ме зариби с тези филмчета, че подозренията ми отново започнаха да се изпаряват. В момента основно се вълнувах.