Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (76) (Книга за всички и никого)

За науката

Тъй пя магьосникът и всички, които бяха сбрани, влетяха като птици неусетно в мрежата на неговото хитро и мрачно сладострастие. Само съвестният духом не бе хванат: той бързо отне арфата от магьосника и викна:

„Въздух! Нека чист въздух влезе вътре! Нека Заратустра влезе вътре! Ти правиш тая пещера задушна и отровна, ти, зъл стар магьосник!

Ти съблазняваш, ти, фалшив, изтънчен, към непознати страстни желания и пустини. И тежко, когато такива като тебе говорят за истината и й придават важност!

Тежко на всички свободни духове, които не са нащрек пред такива магьосници! Изгубена е тяхната свобода: ти учиш и мамиш назад в тъмници, ти, стар мрачен дявол, в твоята жалба звучи подмамлива свирка, ти приличаш на ония, които със своята похвала на целомъдрието тайно канят към разврат!“

Тъй рече съвестният, но старият магьосник се оглеждаше наоколо, наслаждаваше се от победата си и затова преглътна досадата, що му причини съвестният.

— Млъкни! — каза той със скромен глас. — Добри песни трябва добре да отекват; след добри песни трябва да има дълго мълчание.

Тъй правят всички тия, висшите човеци. Но ти сам навярно малко си разбрал от моята песен? В теб има малко от духа на магьосник.

— Ти ме хвалиш — отвърна съвестният, — като ме отделяш от себе си, добре, но вие, другите, що виждам аз? Вие още седите тук с похотливи очи.

Вие, свободни души, де се дяна вашата свобода! Изглеждате ми да приличате на такива, които дълго са гледали развратни танцуващи голи момичета: сами душите ви танцуват.

Във вас, висши човеци, трябва да има повече от онова, което магьосникът зове свой зъл чародеен и измамлив дух — ние трябва да сме различни.

И наистина, ние доста говорихме и мислихме, преди Заратустра да се е върнал в своята пещера, за да узная, че ние сме различни.

Ние дирим различни неща и тук горе, вие и аз. Аз именно диря повечето сигурност, затова дойдох при Заратустра. Той именно е най-яката кула и воля —

— днес, когато всичко се колебае, когато цялата земя трепери. Но вие, когато виждам какви очи правите, струва ми се, че вие дирите повече несигурност,

— повече трепет, повече опасност, повече земетресение, —

— вие ламтите, тъй ми се струва, простете моята смелост, вие, висши човеци; вие ламтите за най-лошия, най-опасния живот, който ми внушава най-голям страх, за живота на дивите зверове, за гори, пещери, стръмни планини и заблуждаващи устия.

И не тия водачи ви допадат най-вече, които ви изваждат от опасност, но ония, които ви отстраняват от всички пътища, съблазнителите.

Но ако такова желание у вас е истинско, то при всичко туй ми се вижда невъзможно.

Че страхът — това у човека е наследствено и основно чувство; чрез страх се обяснява всичко, наследственият грях и наследствената добродетел.

От страха израсна и моята добродетел, която се нарича наука.

Страхът именно от дивите зверове — той е най-дълго отглеждан у човека, включително животното, което той крие в себе си и от което се плаши — Заратустра го нарича „вътрешното животно“.

Тоя дълъг отдавнашен страх, най-сетне станал тънък духовен, душевен — днес, струва ми се, наричат „наука“.

Тъй рече съвестният; но Заратустра, който тъкмо се завърна в своята пещера и чу последните думи, и отгатна смисъла им, хвърли на съвестния пълна шепа рози и се изсмя на неговите „истини“.

„Как! — извика той. — Какво чух аз сега? Наистина, струва ми се, че или ти си глумец или аз сам: и твоята «истина» аз в миг ще обърна надолу с главата.

Страх именно — е изключение за нас. А мъжество и премеждия, и радост от неизвестното, от това, което никой още не е дръзвал — мъжество ми се струва е цялата предистория на човека.

На най-дивите смели животни е завидял той и им е ограбил всички добродетели: едва тъй стана той човек.

Това мъжество, най-сетне станало изтънчено, духовно и душевно, това човешко мъжество с орлови криле и змийска мъдрост: то, ми се струва, се зове днес…“

„Заратустра!“ — извикаха всички, които седяха заедно, като из една уста и вдигнаха голям смях при това; но от тях се поде сякаш тежък облак. Също и магьосникът се смя и рече мъдро:

„Та що! Той се махна, моят зъл дух!

И не ви ли предупредих сам аз от него, като казах, че той е лъжец, дух на лъжа и измама?

Особено когато той се покаже гол. Но що съм крив аз за неговите козни! Аз ли създадох него и света?

Добре! Нека се сдобрим пак и бъдем весели! И макар вече Заратустра да гледа сърдито — вижте го! Той ми е сърдит — преди да падне нощ, той пак ще ме обикне и възхвали, той не може да живее дълго, без да прави такива безумства.

Той обича своите врагове: това изкуство разбира той най-добре от всички, които съм виждал аз. Но затова той отмъщава на своите приятели!“

 

 

Тъй рече старият магьосник и висшите човеци му ръкопляскаха: тъй че Заратустра обикаляше пещерата и със злоба и обич стискаше ръцете на своите приятели — като някой, който иска да поправи нещо и да се извини пред всички. Но когато дойде при вратата на своята пещера, ето, нему отново се поиска да излезе на чист въздух, там вън и при своите животни — и той искаше да избяга невидян.