Джудит Кранц
Пролетна колекция (25)

25.

Двете коли спряха пред служебния вход на „Риц“. Група плещести млади мъже в тъмносини костюми и тъмночервени вратовръзки пазеха вратата.

— Откъде се взеха тези? — запита Франки.

— Наричат ги „Алените вратовръзки“ — отговори Джъстийн. — Охранителна фирма, която не допуска вътре нежелани и непоканени посетители. Всички използват услугите им. Миналата нощ ги нямаше. Пред главния вход сигурно има друга, много по-внушителна група. Гратисчиите са кошмарът на всяко модно ревю.

Джъстийн се отправи към вратата. Един от „Алените вратовръзки“ се приближи до нея, носеше куп букети от пролетни цветя.

— Мадам Лоринг?

— Да?

— Наредено ми е да предам по един букет на всяка от манекенките, а за вас и за мадам Северино, мадам Календър, мосю Строус и мосю Арън са тези пликове — той й подаде пет четвъртити бели плика.

Джъстийн отвори единия и намери гравирана покана за тържеството, а също и картонче с номера на масата, определена за тях.

— Нямаме нужда от тези покани — обърна се тя към якия младок. — Ние отиваме с момичетата.

— Съжалявам, мадам, но мосю Ломбарди нареди никой освен манекенките да не бъде допуснат зад кулисите.

— Кога получихте това разпореждане?

— Тази сутрин, мадам.

— Кой изпраща цветята?

— Не зная, мадам, те вече бяха оставени на портиера, когато ние дойдохме.

— Ейприл, има ли бележка или картичка в твоя букет? — запита рязко Джъстийн.

— Чакай… да… от мистър Некер: „С пожелание за успех тази вечер.“ О, какви божествени цветя! Толкова мило от негова страна… Чувствам се като балерина.

— Настоявам да разговарям с мосю Ломбарди — каза Джъстийн на „Алената вратовръзка“.

— Аз не мога да направя нищо, мадам. Съжалявам, но е невъзможно. Получих точни указания. Никой по никаква причина не може да безпокои мосю Ломбарди в този час.

— Къде е вашият шеф?

— Аз съм отговорната фигура тук, мадам Лоринг. Офисът е затворен до утре сутринта. Всички оплаквания приемам аз. Съжалявам, мадам, но с нищо не мога да ви помогна.

— Момичета, влизайте — нареди Джъстийн. — Отивам да намеря Габриел. Ще се върнем колкото е възможно по-бързо. Тинкър, твоят сак е до сака на Ейприл, върви с останалите.

След което Джъстийн бързо се отдалечи от входа. Франки, Мод, Том и Майк я последваха. В рамките на един час трескаво търсене и безуспешни опити да открие по телефона Габриел, стана ясно, че Марко Ломбарди е направил всичко необходимо, за да ги допусне на ревюто единствено като зрители. Дори ако Габриел Д’Анжел се бе съгласила да обсъди случая с Марко, тя бе вече в залата, не можеха да се свържат с нея. Единствената отстъпка, която Джъстийн успя да изкопчи от шефа на „Алените вратовръзки“, бе обещанието да съобщи на момичетата какво се е случило. Охранителят се върна, за да им каже думите на мадмоазел Осбърн, че те са вече достатъчно големи и могат сами да се грижат за себе си.

— Господи! — избухна Том. — Това е удар по мене.

— Не, по мене е — успокои го Джъстийн. — Утре тя отново ще бъде както винаги мила, Том. Реакцията й съвсем не е необичайна. Като на някое хлапе, което се смята за вече пораснало и в първия учебен ден не позволява на родителите си да го целунат за довиждане пред другите деца.

— Защо да не почакаме в бара? — предложи Майк. — Към мен се отнесоха най-зле в сравнение с всички вас. Няма да мога да снимам зад кулисите. Някой изобщо мислил ли е за това?

— Горкичкият — подкачи го шеговито Франки. — Фотографът винаги ще ожали първо себе си.

— Деца, деца — опита се да уталожи напрежението Мод, — всички ние сме в една и съща лодка. Хайде да не се изблъскваме зад борда един друг. После ще имаме достатъчно време да си правим номера. Аз съм съгласна с Майк, сега по една чашка ще ни се отрази добре. А и остава цял час, докато дойде времето да влезем в залата.

— Ако „Алените вратовръзки“ изобщо ни допуснат до бара — изстреля Джъстийн.

 

 

Групата от „Лоринг Мениджмънт“ и „Зинг“ седеше умърлушена в бара на „Риц“ на една маса, от която входът се виждаше най-добре. Пиеха вода евиан и билков чай, с изключение на Мод Календър, която си поръча както винаги скоч. Почти не разговаряха помежду си. Наблюдаваха как пристигат поканените гости, на вратата скупчените „алени вратовръзки“ проверяваха внимателно всяка една покана. Охранителите бяха облечени за случая с вечерни сака и тъмночервени папийонки.

Що се отнасяше до Мод, тази непредвидена пречка наливаше вода в нейната воденица. Много по-добре бе, отколкото да си води бележки зад кулисите за странно добре организираната истерия, характерна за модните ревюта. Миналата нощ тя събра достатъчно информация, по-голямата част от която и без това не й вършеше работа. Колко пъти човек може да описва изключително добре действащата и все пак невероятна лудница от чалнати момичета в съпровода на безизразните им помощници в смяната на облеклата, които сновяха шеметно бързо от единия изход до другия и хвърляха, без да им мигне окото, най-фините облекла на пода, след като бяха представени? Колко пъти да описва надутите, самовлюбени фризьори, наведени подчертано грижовно над момичетата с гребени и четки, или гримьорите, препасани с широки колани с джобове за любимите им четчици и разноцветни тубички? След няколко минути интересът на публиката щеше да е единствено към красотата на момичетата. А Майк я бе запечатал вече на лентата на своя фотоапарат миналата нощ.

— Слушайте, да не би да искаме да сме последни в това парти? — заговори изведнъж невъздържано Франки. — Да не би да искате да си останете тука… ей?! Ставайте. Да не мислите, че ще ме задържите заради проверката?

— „Нощ и ден“ ли е това? Защо, по дяволите, свирят тази изкуфяла мелодия? — Тинкър питаше Джордан.

— Тя създава настроение, мила — отговори Джордан през рамо. — Ще усетиш след минута какво правят, само послушай.

— Не ми харесва — отвърна с равен глас Тинкър.

— Ще ти се отрази много добре. Не бързай да я отричаш.

— Аз не мога да танцувам под звуците на такова шибано нещо. Та това е скапан фокстрот.

Джордан се обърна на мига след тези думи. Тинкър стоеше гола до кръста, стискаше конвулсивно ръцете си в юмруци и ги отпускаше, а лицето й бе изкривено от ярост.

— Това е просто музика за парти, Тинк, не се оставяй да ти влияе така лошо.

— Музика за парти ли? Това ли е тя цялата работа, парти? Дяволите да ги вземат, не разбират ли, че това е въпрос на живот и смърт? Как могат да ни заливат с тази помия, докато ние чакаме началото? Никоя от вас ли няма поне малко усет? Ами че това е шибано оскърбление! Отивам да кажа на онези копелета да млъкнат!

— Недей, Тинкър, недей, аз ще го направя. Ти остани тук, не си се облякла. Ейприл! Поговори с Тинкър, докато аз отида да предупредя музикантите от оркестъра да не свирят повече.

— Какво!?

— Направи го! Хайде идвай! Слушай. — Джордан се наведе и зашепна в ухото на Ейприл: — Нещо става с нея. Не я пускай да се отделя, за бога. Ако трябва, седни върху нея.

— Добре.

Джордан се спусна из претъпкания салон, пробивайки си път между хората, и откри развеселения Ломбарди в компанията на Клаудия и Линда. Двете манекенки бяха облечени, гримирани и сресани за първото си излизане, оставаше им само да си обуят обувките.

— Марко, имаме проблем с Тинкър.

— Господи, пак ли? — изсумтя той. — Какво е станало?

— Не зная, но действията й са неадекватни. Оркестърът „Чикаго“ я дразни. Трябва да поговориш с нея, от мене нищо не възприема.

— Мислиш ли, че точно сега нямам какво друго да правя, освен да се занимавам с нейния музикален вкус? Точно сега ли трябва да ме безпокоиш?

— Да, ако искаш ревюто да се състои.

— Извинете ме, красавици. Ще се върна скоро. — Марко последва Джордан неохотно.

— Е, Тинкър, какъв е проблемът? — запита той, когато я намери отпусната на стола, а Ейприл я галеше по гърба. — Още оплаквания ли имаш? Дори и в последната минута?

— Проблем ли? — отвърна приглушено като ехо момичето. — Няма проблем, кой е казал, че има? Аз няма да вървя под звуците на тази нечувано скапана помия. Но това не е проблем, Марко, нали? Ти имаш други хора, които да носят моите дрехи, нали? Дай ги на оная малка френска мръсница, защото аз няма да тръгна под тази противна музика и няма човек, който да ме принуди. Каквото и да свирят, това не е танго.

— Тинкър, не можеш да очакваш да свирят само танга. — Марко пребледня от яд. — Казах ти сто пъти, уроците по танго бяха нужни само за да ти оправят стойката, да усещаш тялото си, как да се движиш, това е начин да възприемаш сама себе си… Господи, колко пъти сме говорили за тези неща?

— Не си спомням — заинати се тя. — Аз искам танго, Марко, разбра ли ме добре?

— Тинкър, трябва да си поговорим сериозно. — Ломбарди се насили да се усмихне с най-чаровната си усмивка, да заговори с убедителната си интонация. — Ела с мене, скъпа, ще отидем в една от стаите и ще си намерим спокойно място за разговор.

— Аз ще дойда с вас — реши Джордан. — Вече съм готова за излизане.

— Не! Ще бъде по-добре, ако край нея няма много хора. Тук е претъпкано, прекалено задимено, това е. Вярвай ми, аз съм се оправял с изнервени модели години наред.

— Джъстийн е горе… искаш ли да я повикат? Или пък Франки?

— Не е необходимо, Джордан, уверявам те. Спомни си, че работя с Тинкър всеки ден от две седмици, познавам нейните настроения по-добре от всеки друг.

— Но това не е само настроение! — настоя разпалено Джордан.

Марко не й обърна повече внимание. Хвана Тинкър за ръка, метна една хавлиена кърпа върху голите й рамене и я изведе от салона за разкрасяване. Минаха през рецепцията в една малка междинна стая, която водеше към редица луксозни, облицовани в мрамор, тихи стаи с уреди за поддържане на тялото във форма. Най-накрая той се спря в стаята за масаж и седна върху масата, постлана с хавлиени кърпи.

— Ето тук е добре, нали? — запита той, потупвайки насърчително по масата. — В следващото помещение е големият уред „Джакузи“, осем човека наведнъж могат да го ползват. Тук човек се отпуска по-добре, нали, Тинкър? Сядай, красавице.

— Само за минута — каза тя сърдито, загръщайки се с кърпата.

— О, бедната Тинкър, аз много се извинявам за оркестъра. Ако ти беше дошла миналата нощ, щях да разбера грешката си, щях да им наредя да променят репертоара си, да свирят само танго.

— Сега е прекалено късно. Аз няма да изляза.

— Но, Тинкър, това е твоят голям шанс. Ти сега имаш чудесна походка. Наблюдавам те как се справяш все по-добре и по-добре. Помисли си, ти и аз знаем, че имаш най-хубавите рокли, че ще бъдеш звездата на шоуто.

— Аз ще тръгна само с танго — повтори тя.

Марко я погледна внимателно. Тинкър не бе чула и една негова дума. Упорита като магаре. Искаше му се с голямо удоволствие да я удуши, но имаше нужда от нея, тя беше основна фигура в ревюто.

— Разбира се, Тинкър — съгласи се той веднага. — Няма проблем. Е… не знам какво ще кажеш ти, моя малка хубавице, но ако питаш мене, сега е моментът да си пийна малко от „Богинята“, за да си укротя нервите.

— „Богиня“ ли? Какво е това „Богиня“ — запита тя враждебно.

— Вид коктейл, вълшебен е. Всъщност той е създаден специално за манекени. Няма значение колко са напрегнати, „Богинята“ им дава неземни усещания, те стават спокойни, съсредоточени, придобиват най-добрата си форма. Открих го по време на работата, дори и дизайнерът има нужда от една глътка, за да се успокои. Всичките топмодели правят така, никога не излизат на подиума, без да са взели нещо успокоително.

— Виждала съм такива сцени — премина някаква мисъл през съзнанието на момичето. — Последно дръпване от цигара, последна глътка шампанско… особено за супермоделите. А пият ли от „Богинята“?

— Разбира се. Но не под обективите на фотографите. Тази тайна е само за вътрешни хора. Ето, помириши. — Марко извади малък флакон от джоба си, отвори го и го предложи на Тинкър.

Тя го помириса предпазливо:

— Не мирише на алкохол.

— Той е много малко… коктейлът е направен предимно от билки. — Марко надигна шишенцето към устните си, но изведнъж се спря: — Прости ми, Тинкър скъпа, колко съм невъзпитан. Трябваше първо на тебе да ти предложа. Ето, имаме малко време да се успокоим, опитай го.

— О, не знам дали… мисля, че чаша шампанско е по-добър вариант.

— Глупости… „Богинята“ е за предпочитане и действа по-дълго. Шампанското дава само кураж, колкото да стъпиш на подиума, после изгаря бързо. Този коктейл действа по време на цялото ревю, от него няма опияняване, той е от билки. Ето, пийни си глътка.

— Ами добре, щом смяташ, че трябва да го направя. — Тинкър намокри езика си с безцветната течност. — Тя няма вкус, Марко. Нито вкус, нито мирис. Може ли да ми се отрази зле?

— Казах ти, беллисима, коктейлът е добър, много добър и успокоява. А сега, моля те, дай ми и аз да отпия глътка.

— На тебе не ти трябва да вървиш по подиума пред стотици хора, Марко — възпротиви се Тинкър с неочаквана игрива усмивка. — Изобщо не ти трябва. Всичко, което се нарича „богиня“, е за жени. — Тя надигна флакона отново и отпи няколко големи глътки. — Не остана много — захили се после. — Ето ти и на теб сега.

Марко взе почти изпразненото шишенце и го мушна във вътрешния джоб на сакото си.

— Как се чувстваш? По-добре ли?

— Много по-добре! О, как само се успокоих. Толкова бързо действа, учудващо е. Защо не си ми казвал за този коктейл преди? Да не си го пазил за някоя друга?

— Ще ти кажа истината, сладка Тинкър, пазех го за себе си… знаеш колко много значи за мене тази колекция… но видях, че ти имаш повече нужда от него.

— Ти си ангел, Марко! Аз никога няма да забравя, какво направи за мене!

— Но, Тинкър, ако кажеш на другите за него, те също ще искат, а не е останало много. Обещай ми да не се издаваш. На никого. Трябва да ми обещаеш. Особено на Джордан и Ейприл, иначе те ще ме обвинят, че те покровителствам… те вече смятат така, а сега коктейлът ще влоши нещата. Разбираш го, нали?

— Разбира се. Няма да издам и една дума. Аз съм единствената, която го има, не те. Аз съм единствената, която свърши цялата работа, не е ли така? Стоях по цял ден права, ходих на уроци по танго, никога не се оплаквах от нищо, вдъхновявах те. Аз заслужавам „Богинята“, защото съм най-добрата, нали?

— Така е, скъпа моя, така е. — Той погледна часовника си.

Коктейлът подейства бързо. Очите на Тинкър светеха ярко като диаманти, непреодолимото й желание да блесне и да привлече вниманието на публиката, което мотивираше някои модели пред представление, се прояви в много по-голяма степен, отколкото той предполагаше. И накрая тя забрави своята зависимост от тангото.

— Имаме още малко време, Тинкър, мое любимо малко момиче. Няма нужда веднага да се връщаме в онази претъпкана съблекалня — заговори Марко нежно.

Това беше последният му шанс да остане насаме с нея, последната възможност да й плати за начина, по който тя се отнесе с него, по който го държа настрана от себе си и му играеше мръсните си номера.

— О, господи… толкова съм щастлива… аз направо летя… сега имам усещането, че мога да направя всичко. Не се страхувам от ревюто.

— Тинкър, знаеш ли защо някои момичета сияят така, сякаш ще експлодират от красота на подиума, а другите, също толкова хубави, остават незабелязани, сякаш не ги е имало?

— Заради коктейла „Богиня“ ли?

— Не само заради него, любов моя. Той помага, разбира се, но има и нещо друго.

— Тогава и аз го искам, Марко! — Тинкър се изправи, погледът й светеше настоятелно, от вълнение луничките й избиха по лицето.

— За това сияние са необходими двама, беллисима, нужна е помощта на мъж.

— На гримьор ли?

— Не, скъпа, не на гримьор, а на мъж, който обича манекенката, мъж, който ще й позволи, ще я допусне да го поеме в устата си и да го удовлетвори напълно, преди да излезе на подиума. Нищо друго не може да придаде на момичето онзи особен блясък, нищо. Това е точно като да се влюбиш.

— Никога не съм чувала за това — каза Тинкър без сянка на учудване. — Но и за „Богинята“ не бях чувала нищо… има още толкова много да се уча, Марко, нали?

— Да те науча ли, Тинкър? Дали да ти позволя, дали да те допусна до себе си да ме удовлетвориш, за да добиеш и онова допълнително сияние?

— Не зная… Това добре ли е, Марко?

— Разбира се, мила моя. Ти си момичето, на което аз съм задължен най-много. Ти го заслужаваш. Ето, сложи си ръката тука, искам да ме почувстваш, да, той вече е голям, защото е близо до теб, но ти трябва да го вземеш с две ръце, за да го направиш по-голям. Всичко това е за тебе, ми амор, той целият е за тебе, трябва обаче да го поемеш с устните си. Едва тогава, когато ти кажа, разбираш ли ме?

— Само в устата — прошепна Тинкър. — Разбрах.

— Застани на колене между краката ми — заповяда той изведнъж грубо, изпитал необуздано желание.

Лошо, че е толкова послушна, помисли си той, но с такова количество коктейл едва ли би могъл да очаква съпротива. Но най-после тя бе негова жалка робиня и това си имаше своята наслада. Ако имаше малко повече време, нещата, които щеше да я принуди да направи…

— На колене в краката ми! А сега се наведи — Марко насочи светлата й глава бързо към натежалия си, втвърден пенис. — Смучи ме сега, а после ме изпий. Не спирай нито за секунда. Почти съм готов. Така, точно така, но по-силно, смучи ме по-силно, трябва да си отвориш устата по-широко, трябва да го поемеш целия, трябва да изпиеш всяка капка, трябва да си я заслужиш, да заслужиш славата.