Джудит Кранц
Пролетна колекция (13)

13.

Вече бях закусила, когато ми донесоха в стаята следния факс:

„Може би ти е известно, че целият Ню Йорк е парализиран от снежна буря. Опитвах се няколко пъти да се свържа с теб по телефона, но ти все беше извън хотела, по забавления. Голяма веселба пада при вас, направо сте се побъркали във веселия Париж, докато аз мръзна тука. Не се опитвай да ми звъниш, сега съм у приятели заради един неописуем проблем с котела в моята къща. Междувременно офисът е затворен, всички снимки са отменени, полетите са спрени, хората си седят по домовете, докато отмине опасността. Завиждам ви, че сте в хубав, топъл хотел. Надявам се момичетата напредват бързо и не ти създават грижи. Що се отнася до теб, дръж се на ниво, няма значение кой как те провокира.

Обичам те, целувки. Джъстийн“

Да се държа на ниво! Тинкър изчезва с някакъв непознат хубавец, Ейприл е под влиянието на Мод, Некер има някакви планове за Джордан, а тази кучка Джъстийн, на която изобщо не може да се разчита, ми казва на мен да се държа на ниво!

Дори по-лошо, тя се е постарала, да се скрие някъде. Как може да не ми каже кои са тези приятели, у които е отседнала? Аз ги познавам всичките и няма как да се добера до всеки от тях, и това, по дяволите, добре й е известно. И какво като града е парализиран, човек не пуска просто така кепенците на офиса! Аз и така, и така реших да не й звъня, но трябва да има някакъв начин да поддържаме връзка с нея в случай на кризисна ситуация.

Какво е станало с нейния усет за вярна преценка на обстановката? Отряза достъпа ми до себе си точно когато тревогите ми за Тинкър станаха два пъти по-големи. Два дни откакто сме слезли от самолета, а тя вече прекарала последната нощ с някакъв непознат. Това, приятелчета, съвсем не е от щастливите новини, особено като знам колко уязвима е след провала на срещата си с Ломбарди. Какъв ли разбойник се е възползвал от нея? Ония хубавци, които стоят и причакват моделите пред задната врата на офиса или ателието, са по-лепкави и от тинята, а на всичкото отгоре с лопата да ги ринеш. Но сега няма жива душа, та да запиташ къде е, след като и останалите момичета се попиляха като изпуснати от юздите.

Все още мачках факса в ръка и ругаех наум, когато се сблъсках с Майк Арън във фоайето.

— Аха! Ето те, Франки. Слушай, нещата не мотат да продължават така! — сграбчи ме той за ръцете, така че аз волю-неволю спрях и трябваше да изслушам ропота му.

— Добро утро, Майк, нещо тревожи ли те? — запитах любезно. Както се разбира, аз съм миропомазаната възрастна особа в нашата малка група; аз наглеждам стаите и домочадието, почиствам изтривалките, затова не мога да се държа като хлапе. „Бъди над всичко“ е моето мото, когато съм сред хора.

— Поглеждала ли си навънка днес? — запита ме той вбесен.

— Да, какво от това?

— Светлината е изключителна! Такъв ден може никога да не се повтори отново, докато сме тук. Направо случихме най-хубавото време в Париж. Следобед светлината ще е идеална за снимки на момичетата, които откриват за себе си града… но аз не мога да намеря нито едно от тях. Не мога да намеря дори Мод. Какво, по дяволите, става тука?

— Те са побеснели в пълния смисъл на думата. Видя какво се случи онази вечер.

— Мислех, че ти отговаряш за групата — каза осъдително той.

— И аз така мислех. Явно съдбата е решила друго.

Едно нещо нямах намерение да правя, и то бе да лъжа Майк Арън и да се преструвам, че зная къде са момичетата. И без това пазя достатъчно други тайни. Ако не може да ги снима в слънчево време, може да ги снима при силен снегопад или пък в някоя каменовъглена мина, ако ме пита мене. Проблемите на „Зинг“ не са мои проблеми.

— Какъв попечител си ти? — запита той, поглеждайки ме отново с укор.

— Пълен провал — вдигнах ръце в знак на съгласие, за да не изпитвам угризение на съвестта. — Попечителството никога не е било на първо място в моята кариера. Аз нямам и основни умения да не изпускам от очи три жизнени, но непослушни млади животни.

— Цялата тази работа е като да снимаш с някоя филмова компания на специално място — каза Майк крайно възмутен. — Взимаш актьорите от сцената, закарваш ги далеч от домовете им, настаняваш ги в хотел и те започват да се държат като че ли не живеят на земята, без усет за последствията. Щом като не трябва да спят в собствените си легла, нямат и никакви задръжки — копелетата му се превръщат направо в диви животни, скитосват, където им видят очите. Това е масова хистерична атака, насочена към гениталиите.

— Но дори и действията на дивите животни са предсказуеми, обратно на похожденията на моделите — добавих безнадеждно. — А Париж съвсем не е безобидно, спокойно местенце. Е, предполагам, че ще се появят преди шоуто на Ломбарди, дори едната беда да води след себе си друга. — Доставяше ми перверзно удоволствие да рисувам нещата в най-черни краски. Давах си вид, че не ме е грижа какво става с моите подопечни. Държах се нехайно е точната дума за случая. „Попечител“ е название, което крайно ме дразни.

— О, майната му! — каза Майк отвратен и се отказа да говори повече по тази тема. — Ще хапнеш ли нещо за обяд?

— Няма да откажа. Тук или на друго място?

— Трябва да се махна от тоя хотел или ще се задуша. Хайде да се разходим и да вземем по някой сандвич или нещо подобно. Може да отидем и в Лувъра за един час. Да направим нещо полезно. — Личеше, че съвсем се е вкиснал.

— Чудесно. Аз бях решила днес да заведа Ейприл в Лувъра.

— Сегашното ми идване в Париж вероятно е двайсето поред, а още не съм ходил там… винаги възникваше пречка.

— Ще отида да си взема палтото и ще се срещнем пак тук.

— Обуй си удобни обувки — каза той мрачно.

На път за апартамента мислех за невероятната галантност в иначе неохотната му покана. Обядът с мене вероятно щеше да е утешителната награда за пропиляния ден на Майк Арън. Дори не знаех защо приех, като изключа факта, че нямах нищо по-добро в замяна. Влязох в стаята за дрехи, за да си взема палтото, и неочаквано видях очите си в огледалото. Ооо, какви големи яйца искаш да пробуташ! С кого си правех аз майтап? Изглеждах толкова въодушевена, като да бях се върнала отново в гимназията, преливах от нетърпение да изляза час по-скоро, сякаш бях тръгнала за първата си среща.

Огледах себе си с ужас. Ужас, примесен с някакъв трепет. Трепет, примесен с предизвикателство. Ролята на благонадеждната Франки — двайсет и седем годишната попечителка, нещо, за което Джъстийн ми намекна преди няколко дни, ми дойде до гуша. Уморих се, много благодаря. Когато викнат по някое куче, че е бясно, и да не е, пак го хваща бяс… но точно за мен, това не е честно!

Онзи, който всъщност се добра най-после до мен, сто на сто не беше невъзпитаният, неучтив Майк Арън, а юношеският ми спомен. Бих дала всичко, за да се поразходя из Париж с оня Майк Арън от онези четиринайсет години, в това съм сигурна. О, я стига, рекох си в един миг. Колко често човек постига своята стара детска мечта, дори когато отдавна е изгоряла? Давай, давай, момиче!

Бързо свалих дрехите, с които бях, и се напъхах в черен кашмирен пуловер от „Дона Каран“. Към него имаше черен ластичен клин. Тази комбинация гарантира по-голяма подвижност, ако мога да кажа така. Изглеждам малко строга, оцених резултата, но пък ме прави почти слаба, ако има такова понятие. Трябваше да балансирам опънатата съблазнително по тялото ми класическа черна комбинация с хубава прическа. Слава тебе, господи! Едва вчера измих косата си и я сплетох, докато беше още влажна, така че сега мога да я оформя.

Измъкнах от познатия на всички кок, иглите от черупка на костенурка и разресах косата си толкова бързо, доколкото е възможно, имайки предвид колко е гъста. Сега от плитката изглеждаше като накъдрена.

Ооо, определено да! Навярно Джъстийн е права, дето все мърмори за косата ми, навярно аз пренебрегвам едно свое огромно естествено богатство. Нещо повече, срещу тази прическа дори самата Марта Греъм не би възроптала. Тя умееше да стъкмява косата си и да се възползва от нея по време на танц така, сякаш придобиваше пети крайник. Моето дълго палто от камилска вълна с подплата от кожа с косъм, което аз нося, без да закопчавам, дългият колан към него, червения кашмирен шал, чиито краища отмятам на гърба си, и любимите ми черни ботуши до коленете на нисък ток, идеално излъскани. Дрехите са избрани. Това е тя цялата хубост, макар и крайният ефект да е доста драматичен. В облеклото ми няма нищо ярко и натруфено. Дори и така да е, аз отделих цели десет минути, за да се гримирам. Имах вид на опасна гангстерка със страхотна прическа, а просто се бях облякла подходящо за разходка със сандвич.

Слязох с асансьора и тръгнах право към Майк. Импровизирах кокетна походка с леко движение на ханша, тип румба. Движението беше толкова неуловимо, че никой освен един много опитен, при това подготвен за провокацията учител по танци, би го забелязал. А Майк не ме позна.

— Готов ли си да тръгваме? — запитах го.

— Франки?

— Извинявай, че се забавих. Гейбриъл се обади по телефона и аз трябваше да изрека куп лъжи.

— Франки!

Аз го изгледах развеселена, с намек за леко превъзходство, като че питах малкия си брат:

— Да не си забравил нещо?

— Ха? — той бе слисан донемайкъде.

Наистина мъжете са страшни дървеняци, горките създания.

— Попитах те дали не си забравил нещо — казах спокойно, слагайки ръкавиците си и оправяйки всеки пръст педантично като самата Марлене Дитрих в някой неин филм.

— Не. Аз… няма значение.

Когато излязохме от хотела, изпитах силното усещане (освен ако не греша, а аз обикновено не правя генерални грешки), че съм се отърсила от товара на попечителка веднъж завинаги. Дори и да набедят някое куче за краставо, идва ден, в който истината излиза наяве. Днес беше такъв ден за мен.

— Накъде? — запита Майк, показвайки с жест нагоре и надолу по улицата.

— Хайде да се спуснем по Рю Биард и да вървим право към реката — предложих. — Така ще съкратим доста път, имам настроение да вървя край Сена.

— Изглежда, познаваш доста добре Париж.

— Идвах често тука с първия си съпруг — излъгах най-безочливо, вървейки стремглаво. Нещо невъзможно, когато в главата ти звучи валс. Виждали ли сте някого да препуска в три четвърти такт? Това е невъзможно, но Париж разбуди дълбоко в мене валса и го извади на бял свят. Дали причината не е в нещо будистко?

— Първи съпруг? — запита заинтригуван Майк. — Някой, когото познавам ли е?

— Слим Кели.

— Спортният коментатор? — запита той недоверчиво и все пак впечатлен.

Защо ли мъжете реагират по този начин в такива ситуации? Това си е чисто и просто правен термин за оплождане. Мъжете имат ли изобщо представа колко явни са техните мисли? Можеше да съм била омъжена за Тед Копъл и те не биха били по-силно впечатлени, отколкото от тази измет, от това псе Слим, „живата легенда“, както рядко пропускаше случая да ми напомни за себе си самият той.

— Да.

— Ако Слим е бил твоят първи съпруг, кой беше вторият?

— Още не съм го срещнала. Но аз се разведох преди повече от година. Естествено е, че ще има и втори.

— И трети?

— Времето ще покаже — изстрелях през рамо, включвайки по-висока скорост по посока „Алберт Премиер“, която води към Плас де ла Конкорд.

— Господи, Франки, трябва ли да вървиш толкова бързо? — оплака се Майк.

— Нали каза, че се задушаваш в онзи хотел. Помислих, че имаш нужда от ободряваща, прочистваща мозъка разходка.

— Не съм казвал, че искам да прелетим покрай най-вълнуващите гледки в света.

— Както кажеш — намалих темпото. — Може би малко си излязъл от форма.

Той ме изгледа леко остро или понечи да ме изгледа, но комбинацията от моята прическа и от великолепната ми усмивка (дали не съм забравила да кажа, че моите зъби са също толкова великолепни и несравними с ничии други, както и краката ми са ненадминати от ничии други) го спря.

— Не се заяждай с мен — каза той всичко на всичко. Продължихме да вървим нагоре срещу течението на реката, от другата страна на каменната дига. Сена, мощна и пълноводна, носеше водите си към канала. На отсрещния бряг се разкриваше гледка към една от най-големите забележителности на Париж — Айфеловата кула. Над парада от класическите сгради, коя от коя по-хубави, всички ниски и в различни нюанси на античносиво, се извисяваше като в никой друг град величествено волно небе. Почувствах се толкова безгрижно, колкото и на крайбрежния път в Кони Айлънд, макар че в случая замених белите пясъци и океана с архитектурата на този град. Струваше си, защото засега не ми се налага да избирам между тях, помислих си. Вървях, набрала вече темпо, за да мога да почувствам мига на истинското удоволствие.

— Не огладня ли? — запита Майк.

Спрях се и се огледах. От другата страна на улицата се виждаше Птичи пазар, точно пред нас беше Ил де ла Сите и кулите на Нотр Дам. А това означаваше, че по някакъв начин ние бяхме подминали Лувъра, което е равносилно на факта да не забележиш Пентагона.

— Сега, след като го каза, мога и да огладнея. Интересно, последното нещо, за което се сещам в Париж, е храната.

— Забелязах. Ако не вземеш мерки, ще станеш хърбава като манекенките.

— Какво му е лошото?

— Ще ти кажа, ако спреш за малко този маратон. Има едно местенце за обяд от другата страна на улицата. Там отиваме.

— Както кажеш… голямо… момче.

— Внимавай!

— Докачлив си, а?

— Просто съм гладен.

Седнахме на остъклената тераса в един малък ресторант на тротоара, наречен Льо Бистрокет. Прегледах красноречивото меню от обилна местна храна.

— Тук май не са чували за сандвичи — не пропуснах да отбележа колко се различава то от предложението на Майк.

— Беше образно казано.

— Като „дебеланка“ ли? — запитах, изучавайки специалитетите.

— Знаех си! Затова си така хаплива, нали? Хайде, Франки, признай си, че никога няма да ми простиш за тази дума. Франки, та това беше комплимент!

— Не на мене тия, въздухар.

— Дебеланка, тоест сладка, съблазнителна жена, която пълни очите и ръцете ми, нещо, което мога да сграбча и да стисна в студена зимна нощ, нещо секси, нещо, което мога да начукам, за бога. Да го начукам с кеф!

— Престани да крещиш.

— Не ти ли казах само преди миг, че е по-добре да не ставаш прекалено мършава? — удари той с юмрук по масата. — По дяволите, това е сериозно нещо! Аз бях женен за манекенка някога, на никоя друга дрехите не стояха така добре, както на нейното тяло, но, господи, какво от това, каква полза. Нито можех да я прегърна заради ония нейни остри лакти, нито да я налюбя с ония ми ти кокали на таза като саби.

От венериния й хълм имах сериозни наранявания по някои деликатни части. И в пазвата й не можех да открия празник… преди да й направят пластична операция.

— Ами защо се ожени за нея?

— Проклет да съм, ако знам. Все едно имах в леглото си богомолка, направена от желязо, от съвременните малки пластики. Бях още хлапак и тогава идеята ми се струваше невероятна.

— Така, така, така. Обзалагам се на каквото кажеш, че и втората ти жена е била някой хърбав модел, фотографите никога не се учат от грешките си.

— Не се ожених повторно.

— Умно решение. — Прималя ми, значи не се е оженил.

— Е, хайде да забравим, че те наричах… дебелана?

— Ти ми напомни за Слим Кели. Той наричаше пицата „Гини пай“ и настояваше да не се дразня от този израз, защото, като бил хлапе, „Гини пай“ казвали на най-вкусната храна в света. Той просто не разбра, че аз не приемах израза по принцип.

— Обещавам никога повече да не казвам „дебелана“. При едно условие.

— Какво условие?

— И ти никога да не казваш „въздухар“.

— О, Майк, извинявай много! Не знаех, че тази дума те дразни. В края на краищата тази история е много дребна. Бога ми, съвсем не исках да те засегна.

— Виж, Франки — усмихна се леко той, — в живота на всеки баскетболист има по един въздухарски удар. Бил Бредли казва, че най-трудното нещо за него е да забрави грешката си през 1971 година на финалите, един пропуснат удар, за който двайсет години поред шофьорите на такси непрекъснато му напомняли. И този човек е сенатор на Съединените щати, Бил Бредли!

— Опитваш се да ми кажеш, че никой не е идеален? — запитах недоверчиво.

— Ти наистина си много интересна мадама, какво ще кажеш?

— Вече си мислех, че никога няма да го забележиш. Защото знам, че за тебе бях кречетало и това си е.

— Ах, майка му стара!

— Аз ти прощавам, прощавам ти — побързах да добавя, усмихвайки се объркано при вида на изражението му. Смехът ми наистина му помогна. — Не мога да слушам още извинения и пространни обяснения колко аристократичен е моят нос. Да знаеш, че аз винаги съм обожавала своя нос и много добре разбирам неговата природна изисканост. Разбра ли, Майк?

— Понякога ги върша едни, като кучето на нивата — промърмори той.

— Да поръчваме ли вече?

За да изгладят отношенията помежду си двама души, които непрекъснато си отправят взаимни иронични забележки, решават все пак в един момент да направят временно примирие. Тогава настъпва неловко мълчание и те се чудят как да продължат разговора, след като са се отказали от хапливите подмятания, които поддържат огъня между тях.

Майк и аз в този случай се заровихме всеки в своя лист с менюто, мръщехме се драматично, изразявайки с мимики колко ни е трудно да направим избора си от безброй възможности, гадаехме кое е най-доброто ястие, сякаш бяхме ревизори по ресторантите.

— Имаш ли някакви предложения? — запита накрая той.

— Може би задушено месо.

— Кое от всичките?

— Там е работата, май има три вида. Ти какво ще кажеш? — запитах го на свой ред.

— Няма да сгрешим, ако си вземем по една пържола с пържени картофи.

— Добре, но за мен без пържени картофи.

— Само една пържола ли?

— С порция… зелен боб.

— Имаш ги. — И Майк направи поръчката на френски благодарение на малкото познания, които и двамата имахме от колежа „Линкълн“.

— А вино? — запита ме той.

— Да, благодаря, чаша червено вино — отговорих, макар никога да не пия по време на обяд, но какво пък толкова.

След като келнерът напълни чашите ни, Майк вдигна своята.

— За избягалите от час — каза той, посочвайки оживената улица зад стъклената тераса. — Ако възнамеряваш да го направиш и друг път, ето къде можеш да идваш.

— Ако ми се случи пак, добре — приех с готовност.

— Бягала ли си всъщност някога от час? — запита ме, след като си чукнахме чашите за наздраве.

— Веднъж, но предупредих майка ми, за да не се тревожи, ако от училището се обадят да ме търсят.

— Сигурно си била дръзко и неукротимо хлапе.

— Да — стана ми малко весело, припомняйки си някои неща.

— В следващия си живот ще се върна като Мадона. Но от детството си в този живот бях направо писенце, едно малко писенце, което се занимаваше с модерни танци.

— И какво се случи? Защо престана да танцуваш?

— На третата година от обучението в „Джулиард“ паднах много лошо и си увредих колената. Може да се танцува с кървящи стъпала, но не и с осакатени колена.

— Така е и в баскетбола. Ако нещо им се случи, край.

— Ти затова ли не си професионален играч?

— Господи, колко мило от твоя страна!

— Сериозно говоря, не те занасям.

— Зная, че не се подиграваш, затова казвам, че е много мило. Слушай, Франки, не ми се иска да те разочаровам, но аз бях само един училищен герой, там е цялата работа. Сигурно по всяко време в гимназията има около четвърт милион момчета, които са също толкова оправни като мене. Около петдесет хиляди от тях продължават да играят и в колежа. После от тези петдесет хиляди само петдесет имат шанс да спечелят лотарията на Ен Би Ей всяка година. Петдесет новобранци, това е то, избрани от някой професионален отбор сред четвърт милион стрелци от гимназията. За няколко дузини момчета от тези петдесет ти никога няма да чуеш нищо и само половин дузина един ден ще станат състезатели. Ето колко е трудно.

— Също като нищожните шансове на повечето от момичетата да станат топмодели.

— Никога не съм си мислил за това.

— Така повече ли ще ги уважаваш?

— Вероятно би трябвало — замисли се той. — Но уменията на големите атлети все пак са… по-стойностни… отколкото умението да изглеждаш добре пред обектива.

— Забрави сега кое е стойностно, помисли си за едничката решимост, която се иска и в двата случая, за да се стигне до върха.

— Предполагам, че си права. Само дето не ми изглежда моделите да вършат полезна работа.

— Майк, не е честно. Топмоделите имат жестоко напрегнат професионален живот, за който, признавам, че са щедро оценени. Към тях се проявява изключителна снизходителност, те са свръх добре платени. Но въпреки всичко те имат голям принос в едрата индустрия и я превръщат в завладяващо, вълнуващо шоу… като фойерверк… за пелия свят.

А когато угаснат, трябва да знаеш, че всичко свършва невероятно бързо за тях. Освен ако не са вложили разумно някъде парите си. Когато фойерверките угаснат, всичко, което им остава, са техните албуми. Като при баскетболистите. Помисли си за Клаудия Шифър като за женския еквивалент на Шакил О’Нийл.

— Фу! Радвам се, че Бил Бредли го направи в политиката.

— Аз също.

— Искаш ли сирене или десерт?

— Не, благодаря. Иска ми се да се поразходим наоколо още няколко часа преди залез-слънце.

И ние наистина се разхождахме покрай реката, която със своите четиринайсет големи моста винаги ще бъде най-красивата улица на града с двехилядна история. Колкото и да се изкушавахме да завием по някоя от страничните улици, Сена винаги ни привличаше обратно, държеше ни в онова хипнотично състояние, на което не могат да устоят не само туристите, но и хората, които цял живот живеят в Париж.

Не си купихме нищо друго, освен няколко пъти кафе, не влязохме в нито една историческа постройка, не отворихме вратата на нито една галерия, не пристъпихме към нито една книжарница на открито и не отправихме поглед към нито един забележителен обект, освен към прозореца на магазина за пойни птички. Говорихме много за незначителни неща, рядко за някои по-важни въпроси, докато в късния следобед, когато слънцето залезе, имах чувството, че сме станали нещо като приятели.

— Студено става — каза Майк. — Хайде да вземем такси и да се връщаме в хотела да пийнем нещо. Може за теб да има съобщение от бюрото за изчезнали хора.

— Свободният час свърши — въздъхнах. — Но прекарахме чудесно.

— Един от най-хубавите — съгласи се той и ми се стори, че също въздъхна, но може и да греша. А това би ме учудило.

Когато преминахме през въртящата се врата и влязохме в ярко осветеното фоайе на Риле Плас, пълно с обичайните елегантно облечени компании, на бара видяхме Тинкър, Ейприл, Джордан и Мод.

— Ааа, ето ви! — провикна се Ейприл, а в гласа й прозвуча явен укор.

— И къде бяхте вие двамата? — запита Джордан възмутена.

Тинкър има природната дарба да пищи и веднага я използва:

— Франки, каква интересна прическа!

Двамата с Майк се спогледахме.

— Ходихме в Лувъра, разбира се — каза той.

— Не си спомням да съм забелязала там някого от вас — добавих рязко.

Да, мисля, че наистина станахме приятели.