Джудит Кранц
Пролетна колекция (8)

8.

Какво става с мен, чудеше се Джъстийн. Когато взе да прехвърля случилото се през паметта си, я обзеха мрачни мисли. За тях спомогна вероятно и последното такси в Ню Йорк, което продължаваше да крета неуверено из центъра, без да пропуска нито една дупка. Магистралата Уест сайт беше вече затворена и те се движеха по някакъв мистериозен обиколен път, известен само на обитателите на района като Трайбека. Снегът се бе усилил още преди работниците да си тръгнат от дома й. След тях Ейдън направи още една обиколка, за да огледа тръбите, след което заключи входната врата и хвърли последен тъжен поглед за довиждане към къщата.

Досега да беше се настанила в някой луксозен хотел, помисли си Джъстийн, щеше да е обградена от сигурност, цяла система от обслужване по стаите, телефонни оператори и помощник-менажери, щеше да си поръчва цветя от фоайето на хотела, да си купува всичките нови списания и да бъде добре подготвена, за да преодолее всички затруднения, каквото и да причини стихията на града. Но не. Тя позволи на една прищявка, на един необуздан импулс да надделеят над нейната разсъдливост. Затова сега беше пленница на един мъж, с когото се запозна само преди двайсет и четири часа, прекалено интимно близка с един съвършено непознат човек, който вече се прояви като пълен мухльо.

Хамбар в Трайбека ли, запита сама себе си Джъстийн. Как можа да каже „да“? Тя мразеше хамбарите по принцип, макар те да бяха нейното увлечение, когато дойде за първи път в Ню Йорк. Можеше да си го представи: сигурно е много грозно високо помещение, една голяма подигравка от стомана и водопроводни тръби на показ. Цялата тази идея за хамбар е налудничава, освен ако не го използват за студио в киното. Хората трябва да живеят в приветливи стаи, съразмерни с тях, а не в доскорошни фабрики с неадекватни прегради между пространствата, предназначени за различни дейности. Това създание Ейдън Хендърсен навярно е инсталирало душ в кухнята само за да докаже, че това е възможно да се направи. Тя вечеря веднъж с него, позволи му една или май бяха една и половина ласки по бузата и сега се бе оставила да я вали снегът с мъжа, който съсипа къщата й. Дали не беше жертва на стокхолмския синдром?

Тя не можа да познае полуразрушения квартал Уест сайт, през който минаваха. А и шофьорът на таксито имаше толкова много проблеми с колата, че вече беше късно да променя решението си. Почти бяха стигнали река Хъдсън. По дяволите! Противни й са всичките тези приказки за снобската централна част на града с нахакани хора, които водят презряно съществуване. Мрази техните претенции, че са уж много по-интересни и „истински“ в сравнение с горната част на града с нейните китайски ресторанти за педерасти, които предлагат лошо обслужване и още по-лоша храна, а продуцентите на филми и собствениците на ресторанти боготворят този район. Общо взето, те са едни и същи хора с ограничен талант, затова могат само да идеализират евтините хотели, претъпкани с трисексуални тийнейджъри, уличните хлапета вехтошари, чийто емоционален живот са пързалянето със скейтборд през деня и шумните веселби през нощта, цели тълпи от живи смъртници, които си мислят, че всеки един над деветнайсет години е изкуфял.

Защо бе толкова лесна в този случай? Най-малкото Ейдън трябваше да се чуди, че повярва на обещанието му. Защо не му каза, че при нейните многобройни познанства и непрекъснати ангажименти не е възможно да се освободи за целия уикенд? О, мили боже, тя си е изгубила ума! Повредата на котела направо я травмира и я принуди да прати всички естествени норми на поведение на вятъра.

Джъстийн погледна крадешком към Ейдън, успя да види част от профила му. Изглеждаше тъжен, а към нея се държеше резервирано, показваше пътя на шофьора, като онзи трябваше да спазва точно посоката, защото беше явно, че няма ни най-малка представа как да стигне до Трайбека, още по-малко до Лейт стрийт. Къде беше сега приятната му усмивка? Джъстийн залагаше десет на едно, че този гангстер никога не е учил в университета на Колорадо, и десет хиляди на едно, че не се бе появил на прага й само за да услужи на нейните приятели, които го бяха препоръчали.

Кой предприемач започва работа на следващия ден, след като е получил поръчката? Предприемач без никаква друга работа, ето кой. Предприемач лъжец, на когото му е отнето разрешителното, набеден предприемач! Защо не поиска да види документите му? Защо не се обади на някого в административния отдел на градското управление, за да проверят името и правото му да упражнява професията на предприемач? Защо се остави да бъде повлияна от почтения му вид и от впечатлението, което този висок, едър каубой остави у нея миналата вечер със счупения си нос точно като на младия Брандо, превърнал артиста в нещо много повече от едно хубаво лице? Защо тя, Джъстийн Лоринг, експерт по фалша, който може да бъде разгадан още по лицето на човека, си позволи да бъде заинтригувана и трябва да си го признае, малко… очарована, господ да й е на помощ… от този така наречен предприемачески, а не артистичен дар да внушава увереност в себе си. Може би това доверие в него идва от високия му ръст, от телосложението му, от усещането, че е сръчен и опитен в работата си… ха… и от уж пълното негово неведение за собствената му приятна външност? Не е ли това класически трик? Не правят ли точно така всички артисти?

Снегът не само се усилваше, той ставаше все по-мокър и тежък, снежна пелена, дебела като кадифено покривало. Чистачките на предното стъкло на колата работеха едва-едва. Джъстийн трепереше в своето дебело палто, тип наметало от главата до петите, изработено от груба бяла вълна на пищни, виещи се ресни от къдрава монголска лама. Даже нахлупи старата си плетена шапка ниско над очите и стисна паникьосана ръцете си, макар да си бе сложила дебелите ръкавици, гарнирани с пухкави кожички. Дори и краката й въпреки кожените ботуши с косъм от млада овца, въпреки дебелите чорапи бяха започнали да се вледеняват. Но фъртуна или не, ако Ейдън Хендерсън направи и едно грешно движение, само едно, дори и един шибан жест, тя ще избяга от онзи таван и ще се върне в цивилизацията дори да й се наложи, да, дори и да й се наложи да пътува с метрото!

Защо се е умълчала така Джъстийн, чудеше се на свой ред Ейдън Хендерсън, докато се опитваше да прикрие неудобството си, като помагаше на шофьора да излезе на прав път. Защо се свива в ъгъла на таксито, покрита с огромна купчина от снежнобяла вълна, като че ли се страхува от него? Няколко бегли целувки по бузата означават ли, че той има намерение да я задиря? Той никога не бе си представял, че тя ще приеме неговото налудничаво предложение да прекара уикенда в неговия дом. Той го направи единствено под влиянието на нейното отчаяние. Исусе Христе, той не знаеше дори дали има чисти чаршафи… да, да, слава богу, мисис Брейди бе успяла днес да вземе прането и да почисти. А какво представлява този „Изгрев на текила“… никога не е правил такова питие. Джъстийн Лоринг, господи боже… тя сигурно има какво друго да прави — да се среща с мъже, да ходи по гости, да води наситен със срещи, бляскав живот, да се занимава със също толкова бляскавата си фирма и работа, за която той не знаеше нищо друго, освен дето някои глупави хора намират, че е страшно важно за цивилизацията жените с всяка година да стават все по-високи и все по-хърбави.

Той или изживяваше прекрасен сън, или Джъстийн го бе изпързаляла там в сутерена? Дали за нея той не беше някакво екзотично ново преживяване в низините? Един уикенд с предприемач или как се отдадох изцяло на греха с един мъж, който е черноработник. Ами в такъв случай и той има изненада за нея. Покани я единствено защото изпитва чувство на отговорност. Трябва все пак да й осигури подслон, а и тя твърди, че хотелите я потискат.

Много жалко, но в почивните дни него го потискат гостите. Защо не му хрумна, че видът на разплакана жена го лишава от ум и разум и той дава мило и драго, за да я успокои? Нали очакваше с нетърпение да се освободи за няколко дни и да прегледа куп сложни оферти за осветлението на една нова фабрика, която той проектираше в Лонг Айлънд сити? Ами четирите футболни мача по телевизията? Но не. Оказа се, че му се натрапи една съвременна Ана Каренина, затрупана под купчина от овча вълна и с изражение на лицето, подобаващо на човек, когото току-що са искали да изхвърлят от шейната насред страшната руска зима. Той ли обеща да оправи леглото? Няма да стане! Ако само спомене, ако даже си отвори устата за оправяне на леглото й, той ще я изпрати до метрото, ще й даде един жетон и ще я остави да си върви и колкото си иска да изпада в депресия в някой хотел.

Таксито забуксува до един изкривен знак „стоп“ и Ейдън помогна на Джъстийн да излезе, поемайки багажа й. Докато той плащаше на шофьора, тя се огледа, без да вижда нищо. Нито слабо осветената улица, нито тъмната сграда наблизо, която й напомняше изоставен склад. Изкачиха се мълчаливо със скърцащия товарен асансьор до най-горния етаж на къщата, както предположи Джъстийн. Спряха на площадката на неизвестно кой етаж и когато Ейдън отключи вратата на дома си, Джъстийн подуши недоверчиво въздуха. Странно, помисли си, човек би казал, че мирише на обгорено дърво… и на безир! Той я подхвана леко за лакътя, за да не се спъне в прага, и перна бързо ключовете на осветлението. Джъстийн пристъпи крачка напред и замръзна на мястото си.

— О-о! — възкликна тя удивена. — Не мога да повярвам на очите си.

— Ами да — засмя се той на нейния тъничък, озадачен глас. — Тук са събрани седем хамбара, три големи и четири малки, всичките са били изоставени, повечето са построени преди 1800 година. Спасих ги в Индиана почти за грошове. Иначе не бих събрал толкова много дървен материал в живота си. Луд съм по дървото. Тук имам седемнайсет вида.

— Но ти каза „хамбар“ — засмя се тя облекчено.

— Техниката на изграждане е като на хамбар.

— Било е хамбар. Сега е… гигантско… какво? Депо? Дървена къща? Къща в ранчо? Конюшня? От всичко по малко — реши Джъстийн. Вървеше из огромната стая омаяна. Премина през всички врати, погледна във всички малки стаи с ниски тавани.

— Тъй като съм я построил с двете си ръце, разрешавам ти да я наричаш, както искаш — каза Ейдън, доволен от реакцията й. Всеки се стъписваше от неговия дом, но не всеки го харесваше толкова много, както, изглежда, го хареса тя. Може би дори щеше да се накани да съблече чудатото си палто, ако той я бе изчакал търпеливо. Ейдън се отправи към масивната камина, изграден от издялани камъни. В нея беше наредена солидна купчина цепеници и го очакваше само да драсне клечка кибрит.

— Сам ли си я построил? — запита Джъстийн. Приближи, за да застане пред огъня, и свали ръкавиците си. — За колко време?

— Почти седем години — отговори с гордост той. — Междувременно работех на пълен работен ден и живеех в квартала, така че през почивните дни и даже през нощта изграждах къщата си. Но когато намерих материала: грубо нарязани трупи от тополи, фурнир, големи дъбови мертеци и черен орех, самото дърво ми подсказа какво да направя от него. Човек не може да сгреши в работата си с използван преди столетие дървен материал, ако усеща за какво е служил той тогава. Не можех в никакъв случай да позволя на някой друг да прокара електрическата инсталация и водопровода в дома ми. Бях толкова ревнив, че се страхувах да не объркат нещо. Съвсем не ми се искаше да видя края на дърводелската работа, да завършвам раклите, етажерките, гардеробите… така работата ми щеше да приключи и да остане само боядисването. Става ми тъжно, когато завършвам нещо.

— Но кой е аранжирал стаите? — запита тя, сваляйки несъзнателно шапката си, докато вниманието й бе погълнато от всяка красива старинна мебел, сякаш я очакваше да се доближи и да се докосне до нея. От окачени по стените примитивна американска живопис, изкусно изработени завивки от разноцветни парчета плат и излинели с времето килими, които стигаха до первазите на дървения под.

— Тук не е правена специална аранжировка. Аз просто подбирах вещите така, че да изглеждат точно на мястото си. Много ми провървя, особено със завивките. Над камината виси една, ушита от моята баба, но останалите ги намерих в областта Еймиш и доста други красиви неща в Нова Скотия. Ето че сега имам къде да живея, малко е хладно, на мене не ми вреди. През лятото тук се чувствам неповторимо.

— Нова Скотия е мястото, където се лови сьомгата, нали?

— Точно така. Ако това беше намек, тогава отивам в кухнята, за да видя какво мога да измайсторя за вечеря.

— И аз идвам — каза Джъстийн, нетърпелива да види как изглежда.

— О, не, така няма да стане. Казах, че ще приготвям храната, но ако ти позволя да дойдеш с мене, твоят природен женски инстинкт може да се развихри и ти да започнеш да се разпореждаш в кухнята ми. Пък и ще ми пречиш. Ще ти покажа спалнята за гости, за да се настаниш през това време.

Останала сама в малката, изключително уютна спалня и безупречна баня, в които имаше усещането, че прозорците разкриват гледка към Алпите, Джъстийн бързо започна да разопакова багажа си. Изглежда, няма да е толкова зле, колкото смяташе по пътя, помисли си, потръпвайки от вълнение. Той има много интересни мебели. Всъщност, ако се съди за един мъж повече по къщата му, отколкото по изражението на лицето му, сега Ейдън се доближава повече до човека, с когото тя се запозна вчера. Може пък да не си е загубила изцяло ума. Тази мисъл й се стори успокоителна. Също толкова, колкото насърчителна й се видя представата за младия мъж, грабнал чука и пироните, за да изгражда седем години поред, ден след ден своето жилище. Търпението, постоянството са хубави неща. Дървото е хубаво нещо. А търпението да измайсториш нещо от дърво е дори още по-хубаво. Или поне така й се искаше да бъде.

В кухнята Ейдън с облекчение видя голяма тава със задушено месо, сготвено от мисис Брейди, което трябваше само да бъде затоплено. Включи фурната на слаб огън, за да не би ястието да загори, и се спусна към барчето, за да провери какви запаси от алкохол има. Джъстийн, изглежда, се бе отърсила от лошото си настроение в таксито. Вероятно е била разочарована от решението си да приеме поканата му, помисли си Ейдън. Но после, когато най-после свали онази ужасна шапка и застана пред камината, оправи с две ръце косата си, краката му за малко не се подкосиха при вида на невероятно красивото създание пред него. И вероятно тази красота бе неосъзната, защото нито една жена, която е поне малко суетна, не би нахлузила шапката си по този начин, ако ще дърво и камък да се пукат от студ. Нали суетата направлява жените? Но сигурно след като човек цял живот е принуден да наблюдава собствената си физиономия, той свиква с нея и дори се отегчава от това познанство. Джъстийн сигурно изпитва същото. Макар да не е за вярване.

Ейдън сложи върху един поднос няколко чаши, кофичка с лед, бутилка неотворена текила, която някой му бе донесъл за Коледа преди две години, и кутия с портокалов сок. Помисли минута и добави бутилка ликьор от череши с плодовете, след което отнесе подноса във всекидневна стая, остави го върху масичката за кафе пред камината и седна върху големия кожен диван.

— Какво е това? — запита Джъстийн, щом се появи и се отпусна до него. Облечена бе в широк пуловер с надпис „Нюйоркски гиганти“, в плътно прилепнал по краката яркорозов клин и вълнени бели калцуни.

— Все още нищо, но трябва да стане онова, което ти обещах — „Изгревът на текила“.

— Хъм — реагира тя уклончиво, малко резервирано.

— Да — настоя той, — гледай. Първо слагам в чашите лед, сега отварям текилата и наливам щедро, после добавям мъничко портокалов сок, докато питието добие цвета на изгрева на слънцето, и най-накрая слагам по една черешка, за да напомня слънцето. Моля, заповядай.

— Но слънцето е червено само по залез — пое тя чашата си.

— Не и на Хаваите.

— Започвам да разбирам — позамисли се тя. Та значи така изглежда „Изгревът на текилата“. И не се прави толкова трудно. Все едно като да боравиш с отвертка. Тогава за какво беше целият този шум? — Имам странно усещане — продължи тя след минута. — Лошо усещане.

— Какво искаш да кажеш?

— Тук има още някой, освен нас — заговори Джъстийн тихо, дишането й се учести, гласът й бе изплашен. — Някой ни наблюдава. Не мърдай, преструвай се, че нищо не подозираш.

— Руфъс, излизай — извика Ейдън, — тя ми е приятелче.

В един миг пред погледа й се материализира огромен персийски котарак, появи се изневиделица иззад купчината дърва за огън и запристъпва бавно към тях с обиден вид. Животното беше изключително красиво. Сред представителите от тази порода никога не е имало грозни екземпляри, но този превъзхождаше по хубост всичките, които бе виждала. Котаракът обиколи стаята.

— Господи! — възкликна Джъстийн.

— Той е доволен, когато му се възхищават. Руфъс се свени от жените. Той е котарак на един самотен мъж единак. Всъщност се мисли за куче. Може би защото е кастриран. Трудно се гледа мъжкар в градски условия. Хайде, ела тук, приятелю, запознай се с Джъстийн. Ти нали не мразиш котки? — обърна се той към нея. — Нито пък получаваш алергия от тях?

— Разбира се, че не — отговори тя въодушевено.

Точно обратното — Джъстийн обожаваше котките, знаеше как да ги привлича. Трябваше да си стои съвсем непринудено, неподвижно, сякаш е напълно безразлична към тях, както и към присъствието на Руфъс в този момент. Тя не го и погледна повече. Котките могат да изтърпят всичко, но не и отсъствието на внимание към тях — прекрасни, невероятни, непознаваеми същества.

Руфъс се качи върху коленете на Ейдън и се обърна по гръб, помръдвайки бавно с четири лапи. Самотният мъж единак го погъделичка по корема.

— Виждала ли си някога някой котарак да прави така?

— Изумително е — съгласи се Джъстийн. — Имаш ли и други? Знаеш ли, че Хемингуей е имал трийсет котки? Изглежда, и Пикасо много ги е обичал, казвал е, че бог е създал жирафите, слоновете и котките… За човешките същества не е споменал нищо.

— На Руфъс не би му харесало, ако взема още една котка, той е ревнивец по природа. Ето защо се преструва, че не те забелязва, но те наблюдава през притворените си клепачи. Възприема те като заплаха към удобствата му.

— Горкото измамено създание. Кажи му да не се тревожи — усмихна се Джъстийн.

Руфъс беше любопитен да разбере коя е гостенката. Трябваше да мине малко време, за да се доближи до нея. Самата тя искаше да вземе котка, но една неомъжена жена с котка е обичайно явление, докато мъж с котка изглежда вълнуващо.

— Този пуловер само за красота ли е, или подсказва и пристрастието ти към „Джайънтс“? — запита Ейдън предпазливо.

— Аз съм тяхна почитателка, разбира се. Както всички тук. Просто в отбора на „Джет“ са едни пикльовци, но се налага да гледаш и едните, и другите, щом като се смяташ за жител на Ню Йорк. Проблемът е, че и двата отбора ще играят в едно и също време през почивните дни: „Джет“ в Бъфало, а „Джайънтс“ в Далас. — Джъстийн погледна Ейдън и двамата поклатиха неодобрително глави. — Цяла седмица ме тресе от гняв — продължи тя. — Не мога да повярвам, че са избрали едно и също време за двата мача! Кретени! Направо да им счупиш главите! Много обичам да ги гледам, когато играят по време на снежна виелица. Страхотна борба е! Подхлъзват се, падат! Идеално би било, ако имахме два телевизора един до друг, за да гледаме и двете срещи.

— Това може да се уреди.

— О, Ейдън, наистина ли?

— Вече съм настроил и двата телевизора на съответните канали — заяви самодоволно той. — Ти не си единственият запалянко тука.

— Може нюйоркските отбори да победят! Защо да не се надяваме на чудо?

— Да пием за тази идея!

— О, да. Ммм… това наистина е… страхотно преживяване още от първата глътка. Нежно, леко кисело и невероятно… цивилизовано е.

— Мисля, че е доста силно.

— Не и ако си изядеш черешката.

— О, Джъстийн… — въздъхна той, наблюдавайки как плодът изчезва в устата й.

— Да? — усмихна се тя невинно.

Очите му бяха бездънно сини, почти неразгадано сини, отваряха такава бездна, че можеха от време на време да придобиват и друг цвят само докато я гледаше. От погледа му бликаше чувство, така както бризът се ражда от океана.

— Ето — каза той припряно, — вземи си още череши, те са дребни.

— Ти наистина знаеш как да се грижиш за една дама — каза Джъстийн, но в същото време си мислеше, че той обеща да не я докосва и с пръст.

И спазваше обещанието си. Това им е лошото на някои мъже. Но по-добре е задръжките да са прекалено много, отколкото прекалено малко. Някъде все пак трябва да съществува златната среда. Тя се отпусна на дивана, изведнъж успокоена, че ще намери изход от тази етична дилема. Притвори очи, виждайки Ейдън през премрежените си клепачи и се опита да си представи какво ли ще изпита, ако той я целуне, ама истински, не само да се докосне с устни бързо до лицето й, както миналата вечер.

Сигурно ще е като да отпориш прясна синкава кутийка с хайвер от „Малосол белуга“ и да си гребнеш със седефена лъжичка, помисли си Джъстийн. Съвсем малко, колкото да опиташ, но за сметка на това тази хапка ще е най-вкусната в целия ти живот. След нея можеш да се огледаш и да разбереш, че в стаята няма никой друг освен теб, ти си сам-сама с пълната кутийка, четиринайсет руски унции, теоретически повече, отколкото един човек може да изяде наведнъж. Цяла кутийка пред теб. Ти задълбаваш с лъжичката си точно по средата на блестящия хайвер и си взимаш втори път, малко повече от първия. По-вкусно е, отколкото можеш да си представиш… сега вече апетитът ти се разгаря, обзема те трескав глад за хайвер, който не прилича на никой друг, и третата лъжичка е безсрамно препълнена догоре, изпълва цялата ти уста. Продължаваш да ядеш една след друга препълнените лъжици — всяка вкусна огнена пъпка хайвер, който е предостатъчен и няма с кого да го делиш. Ядеш, ако искаш бързо, ако искаш бавно, зависи вече от настроението ти, докато се наситиш, което е невъзможно, щом става дума за хайвер, но най-накрая в един миг и това става. Тогава спираш, след още една, вече последна хапка, но не защото се налага, а защото ти така решаваш. Преливаш от наслада и знаеш, че кутийката е твоя, стои си в хладилника и те очаква дори късно през нощта, пълна, както винаги, до онзи неминуем момент, когато поискаш да си хапнеш отново. А ако не си измиеш зъбите веднага, за награда усещаш как големите зърна сладко се мотаят в устата ти поне около половин час и са все така вкусни като цяла лъжичка хайвер.

Исусе Христе! Джъстийн отвори бързо очи. Това питие й подейства като вълшебни гъби или нещо от този род. Защо никога не бе имала подобни халюцинации, както не бе опитвала и вълшебни гъби. Не беше в неин стил да губи контрол над себе си. Умълча се и започна да отпива предпазливо малки глътки от опасния еликсир.

Ейдън се загледа в пламъците и погали котката, която се бе излегнала върху него. Изведнъж се зарадва, че Руфъс е тук. Джъстийн в своя дяволски привлекателен гимнастически клин и в този пуловер, който както прикриваше, така и мамеше, пораждаше прекалено голям риск за всеки мъж, останал насаме с нея. Тя бе или дяволски хитра жена вамп, или пък ангел. Той напълно се обърка. Но обещанието си е обещание.

— Гладна ли си? — запита той и се изправи бързо, защото трябваше да промени нещо.

— Направо умирам от глад.

Двамата започнаха да гълтат лакомо пикантното задушено месо и топъл френски хляб почти без да говорят. Руфъс, изглежда, спеше под масата, след като получи своята свръх порция мляко и риба тон. От време на време Джъстийн усещаше леко, нерешително побутване на горделивата му глава по глезените си. Колко лесно е да му подхвърли парченце месо. Изкушаваше се да го направи, но реши, че подкупът е под достойнството й. Този котарак е голям размирник, тя ще го спечели на своя страна или по честен начин, или изобщо ще остане без приятелството му.

Но и за съблазняване на котки си има подходящо време. Джъстийн изведнъж се почувства страшно изморена. Струпаха й се много неща — дълъг емоционален ден в офиса, котелът в дома й се разпадна и накрая това ужасно пътуване из центъра на града. Всичко й се отрази и тя стана от масата, преди още Ейдън да приготви кафето. Отправи се към своята стая и едва събра сили, за да се преоблече в свободната копринена горна дреха и панталон, които тя използваше като пижама през студените нощи. Веднага потъна в дълбок сън.

По някое време през нощта се събуди, по-точно нещо я извади от състоянието на пълно неведение, нещо, което сега й правеше масаж. В замаяното й съзнание имаше следа от кошмарно усещане за голяма змия, която обвиваше гъвкаво и тихо гърдите й. Тя лежеше неподвижно, сдържаше от ужас дори диханието си, като се опитваше отчаяно да разбере къде се намира. На някакво тайно и тихо място, някъде, където няма нищо, нито звук от обичайния живот — няма шум, нито светлини, нито и най-малка следа от свръхестествената сила, която я напада.

„Помощ — извика тихо Джъстийн от страх да не подплаши змията. — Помогнете ми.“ Змията се плъзна тихомълком, неумолимо, отвратително от гърдите към гърлото й. Джъстийн се предаваше без съпротивление. Змията ще я задуши жива. Направи все пак усилие да отвори уста и закрещи. В този миг усети гъделичкане от малко студено носле и шума от ухажването на един приятелски настроен котарак.

— Копеле! — избухна Джъстийн, сграбчи Руфъс и го вдигна над главата си. — Как смееш? Значи сега искаш да спиш с мене, а? Сега искаш да сме приятели? Когато Ейдън не може да те види какъв флиртаджия си, а? Да знаеш, че не си избрал подходящ момент ти, подло малко копеле. Отивай сега там, откъдето си дошъл, дяволско изчадие — тя пусна котарака на леглото и го блъсна грубо на пода. — Вън и да не си се върнал! — заповяда му.

Но Руфъс подскочи леко обратно върху леглото и тръгна от краката към гърдите й. Там се спря, за да се настани с всичките си седем килограма, сякаш щеше да векува. Лежеше напълно неподвижен. Тук вече нямам вина, каза си съвсем основателно Джъстийн, защото не беше го примамвала с нищо, нито дори с храна.

— Махай се! Гадно изпражнение! — изсъска тя вбесена. Де да знае на какви команди се подчинява. Започна да изрежда всичките, които й дойдоха наум: — Долу! Изчезвай! На пода! Вън! Лош котарак!

Най-накрая той се премести, скочи пъргаво в посока към нейната възглавница и завря носа си с интерес във врата й. Сигурно бе казала нещо не на място, реши Джъстийн и отново го отблъсна. Но той захапа леко пръстите й приятелски, започна да си играе, сякаш се познаваха открай време. Това може да продължи цяла нощ, каза си Джъстийн. Макар да е кастриран, Руфъс все пак си има някакви спомени.

Само едно нещо си заслужаваше да обмисли като решение, макар то да й се струваше невъзможно. И колкото повече Руфъс се интересуваше от нея, толкова повече немислимото ставаше необходимо. Няма как — Джъстийн се пресегна. Спомни си, че върху масата до леглото има лампа. Светна я, стана от леглото и пъхна крака в ботите си, гарнирани с мъхести кожички. Не намери халата си, затова се наметна с одеялото и се заклатушка към прозореца. Вдигна щорите, но не видя нищо навън, дори и уличните лампи, само гъста пелена от падащ сняг. Ако не знаеше къде се намира, би могла да си помисли, че е в някоя хижа в планината, дълбоко в тъмните, диви гори. Наистина малка ваканция. Руфъс я следваше непрекъснато, мотаеше се около краката й, но най-вече я водеше към вратата.

— Добре, добре, ясна ми е картинката — промърмори Джъстийн и светна още една лампа, за да осветява пътя към кухнята. Извади млякото от хладилника и наля малко в купичката на пода. Руфъс започна да лочи бързо. — Кажи „благодаря, Джъстийн“ — поучи тя гладното животинче.

Залисан с млякото, котаракът не я чу. Сега беше моментът да се освободи от него. Тя тръгна с толкова тихи и меки стъпки, че нищо не можеше да я издаде, дори въздухът около нея не трепваше. Отстъпваше бавно от котарака, който лочеше шумно. Тъкмо стигна изхода и се канеше да хукне към своята стая, когато Руфъс без никаква подготовка се оказа отново до нея. Сега вече мъркаше доволно, но отново се мотаеше около краката й и я препъваше. Не тя него, а той я обучаваше. Решението й се оказа погрешно. Играта на котка и мишка продължаваше, само че мишката в случая беше русокоса.

— Отивай при своя господар — каза тя. Вдигна котарака, като го стисна здраво до гърдите си, за да не избяга. На светлината на още живите въглени в камината гостенката тръгна към другия край на огромното таванско помещение. Отвори безшумно вратата към стаята на Ейдън и се опита с две ръце да хвърли Руфъс вътре. Но, както разбра, този котарак не можеше да бъде изхвърлен току-така, ако сам не пожелае това. Опита се да откопчи ноктите му от тънката копринена материя на пижамата си, но ако успееше да отскубне една от лапите му, другите три си оставаха здраво вкопчени. В следващия миг и освободената отново се захващаше. Сякаш животното се катереше по въжена стълба. Никога да не си имаш работа с котка, освен ако не си решил да я отглеждаш.

Джъстийн стоеше на прага на стаята и се чудеше какво да направи. Чуваше тихото дишане на Ейдън и благодарение на светлината на електрическия часовник в стаята му можа да види точно къде е легнал под завивката си. Стопанинът на дома спеше дълбоко, без да подозира нищо, не се и помръдваше. А тя бе загубила някъде одеялото си по време на битката с котарака. В края на краищата можеше да отнесе Руфъс обратно в стаята и да го остави да продължи уроците си, от които нямаше да мигне цяла нощ. Или пък можеше да го върне на Ейдън. Хрумна й нещо друго: ако отнесе котарака по-навътре в стаята, той ще надуши стопанина си и ще изостави най-после жертвата заради обичайния си партньор за сън. Както изглежда, той е преданият котарак на един самотен мъж.

Джъстийн се прокрадна по-близо до леглото, с една ръка хвана здраво котарака, а с другата насочи главата му към Ейдън. Но нищо не се случи. Напрани още няколко стъпки много по-внимателно отпреди, изчака, а после тихо стъпи на килима до леглото. Какво му стана на това животно, зачуди се, дори и тя може да подуши оттук Ейдън. Той мирише чудесно, много вкусно — нещо от типа на топла, току-що намазана с масло и мед кифличка от царевично брашно. В съня си човек едва ли мирише по-хубаво от обичайното, в противен случай той е изключение. Няма средство или неутрален начин да бъде проверен нейният опит за мириса на спящия и будния човек.

Минутите се нижеха. Джъстийн започна да усеща студа, независимо от топлината на котарака, който за щастие се бе изопнал по цялата си дължина върху нея. Пухкавата му козина доста й помагаше. Може би е добре да го занесе до камината, да сложи няколко цепеници в нея и да спи на дивана? Да вземе да погледне в гардероба на Ейдън за някоя връхна дреха и да се увие? Пък и Руфъс сигурно няма да остане буден цяла вечност… нали казват, че котките спят по петнайсет часа на денонощие. А може би трябва да събуди стопанина и да настоява да я освободи от този котарак? Това сигурно е най-правилното решение. Но тя вече направи сериозна грешка с мъжкото животно и не й се искаше да направи друга с мъжкото човешко същество.

Дали ще е много страшно? През цялата вечер Ейдън се държа безупречно, като истински джентълмен. Не би могъл сега да се превърне в мерзавец само защото неговото лукаво, хитро създание я бе харесало. И доколко всъщност човек би могъл да прецени истински стопанина, съдейки по котарака му? Ооо, явно съвсем се е побъркала на това ново място! Но сега Руфъс се опитваше да оближе вътрешността на ухото й. Това вече е непоносимо, реши Джъстийн на мига. После пристъпи съвсем близо до Ейдън, наведе се над него и извика силно до ухото му: „Събуди се.“

Руфъс незабавно скочи от другата страна на леглото, сви се до господаря си, за да се унесе отведнъж в сън. Затова пък Ейдън отвори очи. При вида на Джъстийн реагира моментално — протегна ръце и я притисна в прегръдките си.

— Тъкмо те сънувах — промърмори той и я целуна по устните. — И ето те до мен.

— За бога. Аз исках само да се освободя от твоя проклет котарак.

— Джъстийн, не ти трябва извинение — засмя се той весело, целувайки я отново. — Господи, но ти трепериш. Къде е халатът ти? Хайде, пъхай се под завивката. Ето, така по-добре ли е? О, моето сладко, хубаво, скъпо момиче, ти си премръзнала. Аз ще те стопля.

— Котаракът е виновен! Той дойде в моята стая, опита се да ме задуши, а после ме принуди да му дам мляко. Но не ми позволи да го хвърля при теб. Явно ме обича повече. Пак той ме накара да те събудя.

— Разбира се, че така е направил — съгласи се Ейдън снизходително.

— Честно!

— По-хубаво е от най-хубавата коледна сутрин. О, господи, какъв упойващ аромат се носи от тебе.

— И от теб също. Но вярвай ми, котаракът е виновен.

— Мир да има — виновен е котаракът!

— Е, в крайна сметка поне се съгласи, че е така — успя да каже Джъстийн между целувките. А Ейдън се оказа по-вкусен от хайвер. Дори няма нужда от лъжица, за да си хапваш до насита.

— Съгласен съм на всичко, каквото пожелаеш, ти си чудесна, обожавам те. Сега по-топло ли ти е?

— Малко по-добре е — отговори тя жаловито.

— Но не е достатъчно, така ли?

— Да.

— Трябва да се стоплиш цялата, да ти стане горещо.

— И аз така мисля. Добре е да ме стоплиш цялата за по-сигурно — промълви тя престорено скромно.

— О, няма съмнение, ще го направя. Но работата е там, че ти не можеш да се стоплиш както трябва с това ужасно хлъзгаво нещо на гърба си, както и да го наричаш. То задържа студения въздух, по-добре е да го свалиш.

— Ти го свали.

— Не мога.

— Защо? — дъхът й спря.

— Обещах, че няма и с пръст да те докосна.

— Но това беше вчера.

— А това… променя ли нещата?

— Разбира се — прошепна тя нетърпеливо. Той отдавна вече я измъчва и го знае много добре.

— Дали ще е грешка, ако първо ти кажа, че те обичам?

— Много хубаво би било — отговори направо Джъстийн, докато се измъкваше от пижамата си.

Имаше предел за всичко, което можеше да изтърпи от този мъж и от неговия котарак, и най-накрая тя го достигна.