Джудит Кранц
Пролетна колекция (7)

7.

— Какво става с Джъстийн? — запита Кари, една от букърите, в деня, след като Франки и нейните подопечни момичета заминаха за Париж.

— Може би е наследила пари от някой братовчед, за когото не е знаела — отговори Доди, друга от букърите. — Тя си тананикаше нещо познато тази сутрин, а когато я запитах каква е тази песен, се изненада и каза, че няма представа. По-късно изведнъж си спомних, че това е една от вечно младите песни, наречена „Сигурно е виновна пролетта“. Странно, нали? Джъстийн не е от онези, които си падат по пеенето.

— Може пък да се опитва да повлияе благоприятно на времето — осмели се да предположи нещо още по-невероятно Джоана. — Слушахте ли радио тази сутрин?

— Очакват се снежни виелици и силни студове — изпъшка Кари. — Вероятно Джъстийн е от онези хора, които се чувстват добре, щом завият бурите. Какъв по-голям студ от сегашния, трябва да пуснат кепенците на ситито заради едната човещина.

— Може би утре ще има „снежен ден“, каквито имахме в училище — закопня Доди. — Спомняте ли си как поглеждахме през прозореца и разбирахме, че не можем да отидем на училище? И по цял ден гледахме сапунени опери? Господи, колко ми липсват онези детски години със снежните дни.

— Всички да си вървят — разпореди се Джъстийн с внезапното си появяване в залата. — Петък е, работата така и така е на приключване. Не вярвам да се случи нещо, с което да не мога да се справя.

След като нейните благодарни букъри почти препуснаха навън, Джъстийн изключи осветлението в офиса, седна на един от столовете на букърите и сложи краката си на кръглата маса. Обичаше да остава тук сама, да се чувства единствената господарка на владението си, извисено доста над околните сгради. От големите прозорци на телефонната зала се откриваше просторен вид, в него попадаше и част от улицата, която пресичаше цялото Сити чак до Сентрал парк в западната част на града. Зад причудливите силуети на тези хубави стари къщи оттатък Хъдзън се виждаха последните отблясъци на залеза в тъмновиолетовата бездна на зимното небе.

Кой ли би искал да живее на друго място освен в края на някой континент? — питаше себе си Джъстийн. Кой ли би искал да живее на друго място освен тук, сега, през последните години на двайсети век? Кой ли би искал да живее по-рано, във времето преди новокаина, преди спрейовете за коса, преди телефоните, преди пътуванията със самолет и лъскавите модни списания, пълни с всякакви глупости? Кой ли би искал да бъде жена във времето, когато една жена не може да създаде собствено предприятие, освен ако не отвори публичен дом, разбира се? Защо така късно, едва през последните дни, дойде и нейното време, за да осъзнае колко чудесен е животът?

Джъстийн се отпусна, докато почти се свлече на стола и се потопи в разтапящото я чувство на щастие. Наистина нямаше нещо особено, на което да се дължи нейното ново състояние, помисли тя, ако не се брои силата на неотдавнашния бифтек. Такава сила тя не бе и подозирала. Учудващо какъв добър готвач се оказа Ейдън… той дори направи салата… ами каква майсторска ръка имаше за „Гибсън“. Хубаво нещо си е да оставиш един мъж да се погрижи за питиетата и да шета в кухнята. Приятна вечер, каквато един чувствен човек би трябвало да си осигурява от време на време… малко джин, нещо наистина вкусно за ядене, хубав, дълъг, разтоварващ разговор пред запалената камина, целувка за лека нощ… а може би бяха две, едната малко по-продължителна, другата много бърза, дали пък редът не беше обратен?

Изпитваше радостно чувство, когато слушаше Ейдън. Докато той оглеждаше сутерена и твърдеше, че не бива да губи и минута повече, а да смени котела. Той се обади тази сутрин на нейната секретарка, за да съобщи, че доставчикът му има точно такъв модел на склад, така че новият котел вече би трябвало да е в дома й. Явно работата не беше сложна. Никога не бе замисляла такава спешна смяна, но прогнозите за времето бяха толкова застрашителни, че Ейдън я убеди в необходимостта да побърза.

Какво ли е времето сега в Париж, почуди се тя. Дали Франки се е увила в някое от новите си палта?

ФРАНКИ!

Исусе Христе! Та тя бе забравила да изпрати факс на Габриел!

Джъстийн едва не падна от стола, когато изведнъж тази мисъл блесна в съзнанието й. Тя се приземи много бързо, изправи се на секундата и закрачи нервно, усещайки как около веждите й избиха капчици пот. Никога досега не бе допускала такава безотговорност! Никога, никога! Господи боже мой, какво става с нея? Този случай бе напълно и съвършено непростим. Тя изпрати своята най-добра приятелка право в леговището на лъва, при това напълно беззащитна.

Трескаво се опита да изчисли колко е сега часът в Париж, щом като в Ню Йорк е пет следобед. Добавяме шест часа, става единайсет вечерта. А не трябва ли да добави и времетраенето на полета? Мозъкът й отказваше да работи. Да вземе да изпрати този факс незабавно, но не е ли вече много късно?! Или не. Може би никой от хората на Некер още не знае за случилото се. О-о, по дяволите, сякаш Некер не знае, че тя не е пристигнала. Той най-вероятно е посрещнал самолета.

Джъстийн се чувстваше все по-несигурна в себе си и затова се постара да обмисли събитията от вчера едно по едно. Целият й ден бе преминал в ужасно, мрачно, тягостно настроение. Забрави да изпрати факса, прибра се вкъщи, седна да изпие на спокойствие чаша чай, след което се срещна с предприемача. Неочаквано за самата себе си прекара една изключителна вечер с него и легна да се наспи. Днес работи през пелия ден, факсът се намираше на няколко крачки от нея, но чак сега, с цял ден закъснение, тя си спомни, че трябваше да го изпрати. Не й беше необходим непременно факс, за да предупреди Габриел Д’Анжел. Можеше да й се обади по телефона точно при приземяването на самолета на Франки. Предпочиташе все пак факса, защото на хартия се лъже по-лесно, отколкото по телефон.

Някъде тук е причината, поради която не бе изпратила злощастния факс. Джъстийн бе жена с остър ум, стараеше се да преценява точно всичко и всекиго край себе си, затова не си позволяваше подобна непростима постъпка. Този пропуск трябва да е свързан с нейното вчерашно настроение, с нейния постоянен, параноичен страх, че Некер неочаквано може да се материализира на прага на вратата й — видението, което я преследваше непрестанно, откакто започна издирването на лица за модната къща „Ломбарди“. Когато чу по телефона новината, че именно нейните момичета са спечелили, тя се усети хваната в капан. Остана без сила, защото не можеше да ги лиши от този шанс.

Но все пак не беше безпомощна. Съвсем не притисната до такава степен, та да се остави Некер да я манипулира! Господ й бе свидетел, че му даде хубав урок!

— Точно така! — възкликна Джъстийн най-накрая, защото откри причината, поради която не бе изпратила факса. Тя бе действала напълно съзнателно. Знаеше, че може да разчита на Франки, на нейното умение да се справя с всяка ситуация, а Некер щеше да разбере, че всичките му усилия са пропаднали. Тя го бе отхвърлила отново, без да се налага да изпрати дори и една дума, за да го предупреди. Какво удивително, услужливо подсъзнание има тя, триумфираше Джъстийн. То бе уредило Франки да замине вместо нея, но и това не бе достатъчно, та трябваше господарката на агенция „Лоринг Мениджмънт“ да забрави да изпрати факс.

— Хубав урок, момичето ми — поздрави на висок глас Джъстийн себе си в опустелия офис.

След неколкоминутно размишление тя забеляза, че едновременно със спадането на градусите в триумфалното и настроение в телефонната зала взе да става студено. Затова се премести в своя кабинет. Там от прозорците не духаше толкова много. Настани се зад бюрото си, върху което лампата все още светеше, и в този миг погледът й попадна върху фотографията на нейната майка, прегърнала малката Джъстийн. Снимката й бе така позната, че тя почти не я забелязваше. Но изведнъж точно сега посегна с любопитство към нея и я разгледа изпитателно. Ответната й реакция срещу плана на Некер я беше сближила повече от всякога с майка й.

Джъстийн вдигна магнетичната снимка и насочи вниманието си към чертите на майка й. Младата Хелена Лоринг е била истинска красавица, прецени професионалният й поглед: едва навършила двайсет години, при желание тя би могла да направи блестяща кариера на модел днес, ако бъде подстригана и гримирана според последната дума на модата.

Но, разбира се, това би породило много трудности и рискове заради детето, което иска грижи. Не, нейната майка бе избрала път, чрез който да защити дъщеря си от превратностите на съдбата. Тя бе погълната изцяло от работата си в универсалния магазин. Когато се замисли за онези години, Джъстийн си даде сметка, че сама никога не е осъзнавала напълно каква саможертва е направила майка й, за да осигури на дъщеря си възможно най-доброто детство и възпитание: най-реномираното частно училище; имаше пълното одобрение да кани приятелите си у дома; уроци по кънки на лед и балет; всяко лято можеше да ходи на лагер в Горни Мичиган, а още от най-ранните си години, доколкото можеше да си спомни, имаше всичките най-красиви дрешки, за които може да си мечтае всяко малко момиче.

Очите на Джъстийн се насълзиха при мисълта за майка й, която я бе обичала толкова много и никога не я натовари с най-малкото чувство за вина заради своята преданост. Колко дъщери могат да кажат същото? Затова каквото и да причини сега тя на Некер, то никога няма да е достатъчно, за да поправи стореното зло на майка й.

В крайна сметка, помисли си Джъстийн, Хелена Лоринг бе живяла, за да види дъщеря си на върха на успеха, със свое собствено преуспяващо предприятие — сигурност, каквато нейната майка не бе имала, работейки за други, независимо от това, колко много я ценяха. Тя винаги бе насърчавала момичето да мисли за годините след завършването на кариерата си като модел, в резултат на което Джъстийн още след навършването на двайсетата си година започна да спестява пари и да се готви за бъдещата си работа.

Да, тя имаше предимства, каквито повечето от моделите нямаха: предвидлива майка и свой собствен верен поглед за най-красивото — било хора, било всичко останало. В годините, през които работеше като модел, тя наблюдаваше най-красивите момичета, класирането им във висшата ранглиста, в която бе и самата тя, за да може да определя дори и най-малката разлика между един доста добър модел и потенциална звезда.

Когато откри Лулу, която току-що бе започнала да работи като фотограф-стилист, тя веднага се вкопчи в още суровия материал на славата. Един ден уговори срамежливата девойка да отиде на среща с трима фотографи и да наблюдава тяхната работа чак до среднощ в различни агенции. Макар че Лулу предизвика сензация с появата си и направените от нея снимки красяха корицата на „Базар“ още през първия месец от нейните ангажименти, работата на агенцията вървеше много трудно. Фанатичните спестявания на Джъстийн от цели осем години я улесниха, докато получи правото на кредитна линия, за да заплаща всяка седмица за работата на екипа си. Нищо не падаше даром от небето, но през тези първи години Лулу беше ракетната площадка за създаването на агенцията. Междувременно я съблазни Холивуд и скоро звездите там я погълнаха, но „Лоринг Моудел Мениджмънт“ бе вече здраво стъпил на краката си.

Джъстийн се изправи и се приближи до прозореца. Огледа града, който грабна погледа й веднага. През нощта, в разгара на зимата, звездите и светлините блестяха по-ярко от всякога. Градът бе завладян от леденото дихание на севера и отвръщаше на студа, като засилваше с още по-ярка светлина, пречистен от ледените ветрове. Когато след четиримесечна подготовка нейната агенция я изпрати в Париж за допълнителна шлифовка, никак не й хареса, че трябва да напусне Ню Йорк. Дали шефовете й са имали представа какъв ще бъде действителният резултат, питаше се Джъстийн. Дали изобщо са се питали за промените в живота на момичетата с тези задължителни пътувания до Париж? Сега, когато на самата нея й се наложи да го прави, знаеше, че всяка агенция изпраща своите момичета със същите страхове, както родителите изпращат децата си да учат далеч от родното място.

Но не, дори и самата Уили не можеше да знае, че изпращайки младата Джъстийн Лоринг в Париж за шест месеца, я тласна в ръцете на най-отвратителния мъж, когото някога бе срещала, Франки дори не е подозирала, защото Джъстийн не е казала на нито един човек на земята за Марко Ломбарди.

Тогава Марко бе младши асистент в „Ланвин“, само с една година по-голям от нея, но пагубно изкусен в умението да прелъстява. Нищо че той я бе въвлякъл в едно кратко физическо увлечение, страстна любовна игра, последвана от обичайния провал и наранено сърце. Тя никога не го забрави, защото той бе първият и любовник. Не му стигаха нейното сърце и тяло, ами успя да завладее и душата й. Марко така я привърза към себе си, че й замени целия свят, стана нейният бог. Но веднага щом се увери в пълната й преданост, нямаше вече какво да пожелае, и той загуби интерес към нея. С безсърдечието на учен, който провежда научен експеримент, поиска да докаже любовта си към него, като удовлетвори сексуално неговия най-добър приятел. Слава богу, спомни си Джъстийн, малкото, останало в съзнанието й от уроците на майка й, и даде сили да избяга незабавно от Париж в Ню Йорк. Но с години не можа да се излекува от последствията на преднамерено жестокия и успешен опит на Марко Ломбарди да затрие нейната невинност и да измами нейното доверие. Очевидно и сега не бе излекувана напълно. Във всеки случай първият й опит в любовта бе покварен завинаги.

Джъстийн бе достатъчно далеч от онези събития, за да осъзнае, че в злото, което и причини Марко, нямаше абсолютно нищо лично. Тя просто се изпречи на пътя му, когато той бе започнал да опознава жените и действаше според характера си, според генетическите си заложби, които го караха да завоюва на всяка цена и да руши. Той бе от мъжете, способни да се задоволят само ако имат всяка жена.

Трябваше ли да предупреди момичетата за него? Джъстийн си задаваше този въпрос всяка минута, откакто заминаха. Стигна до заключението, че ако им каже, това направо ще ги хипнотизира и ще ги привлече към Марко. Предупреждението би могло да се окаже фатално. Коя жена може да устои на вниманието на Марко, на тръпката да бъде негова избраница? Младежката им дързост ще ги подтикне да действат по начин, който ще опровергае нейните мисли. Но която и от трите момичета да стане победителка в конкурса за лице на модна къща „Ломбарди“, трябва да узнае цялата история, реши категорично Джъстийн.

Въздъхна дълбоко. Докато всички не се върнат живи и здрави, за нея няма да има покой. Сега й трябваше гореща вана, гореща чаша чай, топлина в обновената й къща и една хубава книга, в която героите са от някое графство на деветнайсети век. И, разбира се, всичко да свършва щастливо.

Когато таксито спря пред нейната къща, Джъстийн се учуди на оживлението в нея. Лампите светеха навсякъде на първите два етажа, а зад пердетата се очертаваха силуетите на работници.

— Какво става тук? — извика тя от прага на входната врата и се втурна вътре.

— Източваме тръбите — отговори един от работниците.

— Скоро ще свършим.

— Какво? Какво пробивате? Кой ви каза да пипате моите тръби?

— Ейдън — обърна се човекът и продължи работата си.

— Къде е той? — настоя Джъстийн гневно.

— В сутерена — побърза да се отдалечи той, разпознал типичната луда госпожа, каквито винаги се срещат.

Ако за мъжете се знае, че произлизат от Марс, а жените от Венера, предприемачите непременно са от черните дупки в далечния космос, мислеше си Джъстийн с все още бистър горен етаж на съзнанието, докато останалото от него се бе нажежило до бяло от ярост и я водеше надолу по стълбите като крилата ракета.

— Какво, по дяволите, правиш с моята къща? — изкрещя тя срещу Ейдън.

Той остави работата си и се изправи. Лицето му бе съсредоточено, задълженията му тук дотолкова го бяха обсебили, че дори му бе горещо и бе свалил ризата си.

— Джъстийн! Чудех се какво ти се е случило. Налага се да източим водата от тръбите, за да не замръзнат. Иначе ще се спукат. Очаква се поне три дни температурите да паднат под нулата. Идва студена въздушна вълна направо от Арктика. Кметът е наредил да бъдат затворени почти всички предприятия, освен онези с най-належащите дейности.

— Къде, къде е онзи нов котел, който ми обеща, закле ми се да го инсталираш до края на деня? — сопна се тя. — Знаеш, че само поради тази причина ти позволих да се заемеш с моя дом!

— Моят доставчик ми изпрати котел с неподходящи размери — във всяка негова дума се четеше оправдание. — Оказа се прекалено голям за твоя сутерен. Когато се обадих по телефона на онзи идиот, се разбра, че той е записал погрешен сериен номер на инвентара си — Добави възмутено Ейдън.

— Какво стана със стария котел? — запита Джъстийн, втренчила невярващ поглед в празното място, където той стоеше от години. Нейният гняв за момент отстъпи пред ужаса от стореното.

— Той се разпадна още щом го свалихме. Докато разберем, че са ни изпратили неподходящ котел, момчетата вече бяха свалили стария. По никакъв начин не можехме да го върнем на мястото му, той е свършил.

Ейдън бе отложил три важни срещи днес, а очакваше от тях да излезе добра работа, само и само да изненада тази превъзходна, изключителна жена, в чийто дом неговите хора инсталираха идеална нова отоплителна система. И като награда си навлече кошмар. Ако самият той не бе чиракувал преди години на един водопроводчик, щеше да има големи неприятности с тези тръби. Идеше му с две ръце да се удря по главата, но нали беше предприемач, отговорник на работници, които се подчиняваха на неговите разпореждания, трябваше да се държи на положение.

А Джъстийн просто седна на стъпалата и избухна в плач.

— Поверих ти своя дом — взе да подсмърча тя. — Повярвах ти и виж какво стана. Моята къща сега ще замръзне, бедната ми къщичка, ооо, бедната ми скъпа, малка къщичка. Ридания разтърсваха тялото й.

Макар в сутерена да бе топло, тя се загръщаше още по-здраво в палтото и продължаваше да плаче с глава на коленете си.

Непоклатимата, изпълнена с уважение към себе си предприемаческа стойка на Ейдън изведнъж рухна и той започна все повече да се ужасява, като я гледаше да се облива в сълзи.

— О, Джъстийн, за бога, моля те, моля те, не плачи така. Сълзите ти направо ме убиват. Заклевам се, че къщата няма да замръзне, студено ще е, но няма да има никакви повреди. Само тръбите щяха да замръзнат, но сега това няма да се случи. Джъстийн, обещавам ти: нищичко няма да замръзне, нищо. Аз сам проверих много стриктно всяка тръба. — Ейдън стоеше безпомощен до свитата на кълбо, тресяща се фигура. Продължи с усилие: — Проблемът е в това, че ти няма да можеш да останеш тук, докато не сложим нов котел. Няма да има нито отопление, нито топла вода. И нито един доставчик в града няма да може да намери подходящ котел преди началото на другата седмица. Проверих всички. Единствената възможност е не по-рано от понеделник.

— Ооо! Ооо! Ооо! — Сълзите на младата жена рукнаха два пъти по-силно.

Ейдън приклекна до нея, за да бъдат на едно ниво, и се опита да приглади косите й, да я успокои. Джъстийн отдръпна рязко глава и удари силно ръката му.

— Не ме докосвай ти, кълвач такъв, ти, зъл, зъл човек, ти, ти… предприемач такъв! — успя да изрече тя през сълзи. — Ти дойде и виж какво стана, това са руини от моята идеална, чудесна, уютна къщичка, всичко си беше така хубаво, преди да ме уговориш, а сега всичко е отишло по дяволите. Превърна се в някаква раковина, ледена раковина, ооо, как можах да съм толкова глупава? Нямам къде да живея, моя дом го няма.

— По дяволите! Напълно си права. О, да му се не види, аз трябваше да проверя новия котел, преди да свалям стария… това си беше чиста престъпна глупост… но така ми се искаше да направя ремонта за тебе, преди да започнат снежните виелици, че тръгнах срещу всичките си правила, пришпорих работниците и развалих работата.

Джъстийн най-после се взе в ръце и заговори, без да плаче:

— Това ли е истинската причина? — запита тя, бършейки лицето си. — Ти си се старал да ми направиш услуга? Така ли е? Просто си се престарал?

— Да!… Мислех, че, о-о, какво значение има какво съм мислил? Провалих всичко и това е. Причината не е важна. Подведох те и никога няма да си го простя.

— Аз никога няма да ти простя, така че можеш да забравиш за собственото си опрощение!

— Зная — каза той смирено. — Защо да ми прощаваш? Освен ако…

— „Освен ако“? — имитира го тя надменно. — Как може тук да има още място за „освен ако“?

— Добре де, да речем, хайде просто да си представим, че поради някаква си безумна причина, без логика, ти решиш да бъдеш по-голяма от цялата тази грамадна бъркотия и ми дадеш възможност да не остана в очите ти некадърник. При условие че след това никога няма да имам нов шанс. И така: предлагам ти да прекараш почивните дни в един апартамент, в който хотел пожелаеш, и може би един ден отново аз ще съм достоен да оправдая доверието ти в мен.

— Защо? — учуди се Джъстийн. — Защо, по дяволите, трябва да го правя?

— Нямам никаква приемлива причина. Аз просто се надявах, че… че по някакъв начин, по чудо, това би могло да стане в царството на мечтите.

Джъстийн изгледа Ейдън изпод мокрите си клепачи. Той все още беше същият онзи мъж, на когото тя повярва миналата вечер, така както не бе вярвала на нито един мъж от години. Така без риза тя го желаеше… добре де, дори… много повече, значително повече от това. А той бе съсипал нейния котел и превърнал любимата й къща в необитаема барака за три-четири дни. Но явно — съвсем не нарочно. Случват се аварии. Никой не е перфектен. Ако тя му прости, о най-приятното нещо, което започна миналата вечер, както и да го нарече човек, ще продължи. А ако не му прости, къщата й няма да стане по-топла, нито пък някой ще я ремонтира по-бързо. Отгоре на всичко тя не обичаше да я възприемат като злопаметна жена.

— Никога няма да получиш друга възможност ли каза?

При никакви обстоятелства? — прошепна тя сякаш на самата себе си.

— Никога! Никога, никога! И винаги ще съм ти длъжник!

— Хъм.

— Джъстийн, моля те — настояваше той. — Моля!

— Но аз мразя хотелите — отговори тя мрачно. — Те ме потискат.

— Ти можеш да живееш в моя дом! Аз имам огромно таванско помещение в центъра. Няма и да усетиш, че съм там, ако не желаеш.

— Хъмм. — Тя все още не беше убедена.

— Имам и билети на страхотни места за играта на „Никс“ утре вечер. Няма да го отменят, няма да посмеят.

— Хъмм. — В гласа й вече се усещаха значително по-отстъпчиви нотки.

— Имам и тонове храна, ще готвя за теб, ще разтребвам и ще те очаквам чинно да се нахраниш — чай, „Гибсън“, „Изгревът на текила“, млечни шейкове — каквото ти душа иска. Помисли си каква малка ваканция те очаква. А ако падне достатъчно сняг, имам ски за двама.

Джъстийн сложи ръце върху голите му рамене, надникна въпросително в очите му, сякаш предложението за ски наклони везните в негова полза. Наистина ли му изглежда като скиорка? Клекнал немного удобно на пръстите на краката си, той за малко не падна в прегръдката й. Но бързо скочи и я повлече със себе си нагоре, хващайки я за лактите.

— Ще оправяш ли леглото ми? — запита Джъстийн настойчиво, отметнала глава. — Аз мразя да оправям легла.

— Аз ще го оправям изрядно като в болниците. Аз оправям страхотно легла. Ще ти давам чисти чаршафи всеки ден.

— И какво друго?

— Обещавам и с пръст да не те докосвам — реши Ейдън. — Кълна се в името на майка ми.

— Така става — прошепна одобрително Джъстийн. — Но какво, ако…

— Ако какво?… — пое си той въздух обнадежден.

— А, няма значение. Просто си мислех нещо на глас. — Тя успя да остане сериозна под слисания му поглед.

Мъжете са толкова безпомощни. Трогателни. Да не би тя да има вид на препила с текила? Или пък млечни шейкове? Той има още много да научава за нея. Неизвестно как доброто й настроение се бе възвърнало.

— По-добре да отида и да нахвърлям някои неща в един куфар — измъкна се Джъстийн от ръцете му. Когато влезе в ледената си спалня, започна отново да размисля. Една малка ваканция може наистина да се окаже чудесно нещо. В последно време й се наложи да работи доста, а от тези студове почивните дни ще й се сторят прекалено отегчителни, та дори и къщата да е топла. Дори и да има хубава книга за четене.