Джудит Кранц
Пролетна колекция (24)

24.

Събуди ме звънецът на вратата в най-сладкия миг на съня ми, който веднага изчезна. Премигвайки, с проклятие на уста се измъкнах от нощницата си и скочих от леглото.

— Кой, по дяволите, се е домъкнал? — изревах през вратата по начин, който не оставяше съмнение, че така необходимият ми, скъпоценен сън е нарушен.

— Том. Не исках да те събуждам, Франки, но Тинкър настоя.

— Колко е часът, за да викаш така?

— Три следобед.

— О, боже мили! Том, изчакай минутка, само да метна нещо на гърба си.

Плиснах няколко шепи вода на лицето си и бързо измих зъбите си. Дяволски невероятно ми се стори да съм спала толкова до късно. Върнахме се всички в хотела към седем сутринта, така беше, а после в моята всекидневна се нахвърлих върху една гигантска закуска, но да спя до следобедно време… никога не съм го правила в живота си. Представям си какво би си помислила майка ми.

— Горкият Том — ожалих го разкаяна веднага щом отидох при него в стаята. — Тинкър сигурно полудява от любопитство. Бях сигурна, че ще мога да се събудя по-рано, затова не навих будилника. Никой друг ли не се е появявал, нито дори Майк?

— Не. Аз седях до вратата на Тинкър, наполовина в коридора на етажа, за да не изпусна някоя от вас, ако мине. Единственият човек, когото видях, беше Пийчиз, но и тя не можа да ми каже нищо.

— А ти колко си спал? — попитах го.

— Изобщо не съм спал. Легнах върху завивките, преди това завързах едната ръка на Тинкър за моята с колана й от хавлията, за да не стане, без да я усетя. Но стоях през цялото време буден, страхувах се, да не би да я смачкам, ако заспя и в съня си се прекатуря върху нея.

— Е, харесва ли ти бизнесът с мода?

— Не е най-страшното мъчение на света.

— Как е тя? — запитах със страх от отговора.

— Твърди, че се е възстановила напълно. Беснее, защото не й давам да става от леглото, освен да ходи до тоалетната.

— Не приказва ли вече глупости?

— Глупости не… е, може би малко, по-скоро е много нетърпелива — въздъхна той.

— Том, слушай ме, ти си единственият, който я познава в различни ситуации. Кажи ми, ако мислиш, че Тинкър взима някакви наркотици… тя наистина се държи необяснимо.

— Не може да е медрин, в това съм сигурен. Аз познавам много хора, които имат страшно претоварена програма в рекламния бизнес, но те не се сгромолясват след работа така, както Тинкър, тя прилича на парцалена кукла. Изобщо не може да се успокои, мята се насън. И ако взима някакви наркотици от онази отрепка с противно лице, от оня, за когото работи, то аз не съм забелязал. Дали не е сеньора Варга? Не, не вярвам. Защо ще й дава каквито и да било наркотици? Те могат да попречат на нейната концентрация за свещеното, шибано танго. Ако ме питаш мен, наркотикът, който я тресе, е чисто и просто бясната й амбиция, онова умопомрачаващо усещане, че ако овладее походката за ревюто и спечели конкурса, ще има вече своя идентичност. Непрекъснато ми повтаря: „Искам само да се кача на подиума, това е, да отида и да изпълня задълженията си.“ Не спира да говори това.

— Това е естествено, Том. Най-добрите момичета в ревютата са като коне пред надбягване, те нямат търпение шоуто да започне. Ако някой не ги контролира, ще се разпръснат в същия миг, ще започнат да се препъват една друга съвсем съзнателно.

— Ако и сега работата е такава, тя съвсем се е побъркала. Моля те, Франки, имай милост към мене, иди да й кажеш всичко до последната дреболия от миналата нощ. Аз заспивам, докато ти говоря.

— Лягай на дивана. Отивам да видя Тинкър и да й занеса нещо за ядене.

Загърнах се в одеялото и притичах по коридора на хотела. Тинкър лежеше по гръб върху възглавниците. Единият й крак бе завързан здраво за леглото, телефонът стоеше твърде далече от нея и тя не можеше да го стигне. Приличаше на героиня от комиксите, която е била завързана върху железопътните релси, а влакът наближава всеки миг.

— Трябва да признаеш, че този Том е много усърден в грижите си към теб — казах, докато я развързвах и се стараех да не се разсмея при вида на вбесената й физиономия.

— Само да ми падне, ще го убия тоя шибан нехранимайко. — Гласът на Тинкър звучеше като разстроена арфа с изпокъсани струни. — Представа нямаш на какви изтезания ме подложи през цялата нощ. Той е престъпен безумец.

— Бъди справедлива. Той прави само онова, което го помолихме. Недей да съскаш, Тинкър, Том е много добър, предан, искрен.

— Вие всички прекалихте — простена тя, разтърквайки крака си, след което скочи и закрачи нервно из стаята. — Нищо ми няма, виж ме. Не виждаш ли? Нищо! Нищичко! Коя курва е облякла моите рокли?

— Майчице, Тинкър, спомням си времето, когато не можеше да кажеш дори „проклятие“… всъщност на мене ми се струваше, че казваш „поклятие“. — Сега разбирах какво е искал да каже Том с това, че тя говори малко несвързано: „курва!“ — Както става в такива случаи, дамата, която облече твоите рокли, бе Жанин, неотдавнашната манекенка за пробите, Ломбарди я беше уволнил. Тя е парче и половина, но малко е глупава за тази работа. Все пак успя да се справи, изглеждаше фантастично, защото твоите дрехи са далеч над най-доброто ниво в шоуто — опитвах се да я успокоя, разбира се, но в думите ми нямаше лъжа: — Марко наистина те е направил страхотна, Тинк. Твоята помощничка за шоуто е изпипала всичко, подредила е всичките аксесоари, само те очаква. Разбира се, дължината на роклите ти не пасваше на не особено високия ръст на Жанин, но това няма значение. Дори и без тези дрехи ревюто пак щеше да е страхотна сензация. Истинска бомба, повратна точка в шоу модата, за която хората от бранша ще говорят с години. Истина се оказа всичко — Марко е наистина гений, както ти каза, колкото и да ми е неприятно да го потвърдя.

— Нали ти казах!

— Подухна нов вятър, не… смятай, че беше торнадо… вихреше се цяла нощ.

— Знаех си! Разказвай ми още!

— Костюмите са такива, за каквито редакторите си мечтаят непрекъснато… мисля, че техният стил е повей за нещо наистина ново в модата. Нищо не напомня за друг дизайнер, а усещането му за цветове… господи, Джъстийн и аз се изпотрепахме коя да пробва дрехите на Ейприл и Джордан. Не се интересувах колко са скъпи, знаех, че заслужават цената си — в тях човек се преобразява, те го превъзнасят в небесата, луксозни, направо да ги изядеш… на всичкото отгоре са толкова удобни, да не повярваш! Всяка дреха е постижение. Страхотия са… иска ми се да ги имам всичките, а зная, че не мога да си позволя дори и една. Никога не съм се палила така по дрехи. Усещането е като при секса! Не, много по-приятно!

— Ами Ейприл и Джордан? — запита рязко Тинкър. — Как изглеждаха?

— Ами…

— Кажи ми, Франки! По дяволите! Трябва да чуя истината! — настоя тя ожесточена.

— Изключително. Всяка по свой начин… разбира се, с такива дрехи не могат да се провалят.

— Аз ще изглеждам по-добре!

— Жестоко си права. — Глупаво щеше да е да не се съглася с нея.

Огледах внимателно отблизо Тинкър: ако беше започнала да взима наркотици, до утре сутринта тя нямаше да има достъп до тях, но и нямаше да се оправи кой знае колко, дори след една добра почивка.

В нормално състояние тя е нежна, но някак си умислено радостна, повече се интересува от света около нея, отколкото от самата себе си. А днес, докато ме разпитваше, гореше от нетърпение, всичките й мисли бяха насочени към това, как ще изглежда довечера. Обикновено бледата й кожа бе разцъфнала както никога, очите й блестяха трескаво, почти страховито, дори купчината червеникава коса блестеше по-ярко от всякога, сякаш я бяха подпалили. Сценична треска, помислих си, стараейки се да потуша страховете си, сценична треска, след която ще дойде безсилието, а после и нервната криза от първата й изява. Но тя ще се успокои, щом стигнем до „Риц“, щом се заеме с работа. Трябва да успее.

— Ще поръчам нещо за ядене от рум сървис, Тинкър. Какво да ти взема?

— Нищо, по дяволите… какво ги шиба всичките в мозъците, та си мислят, че съм гладна? Том ме тъпче насила, откакто съм се върнала тук. Знам, че съм наддала два килограма — ядоса се тя.

— Никой не може да напълнее с два килограма за двайсет и шест часа — отговорих с най-спокойната си интонация. — Два килограма се равняват на осем хиляди допълнителни калории.

— Но как може да изгарям нормално калории, след като съм прикована към това шибано легло и мускулите ми атрофират? Слушай, Франки, има време за още един урок по танго преди ревюто! Обади се на сеньора Варга, кажи й, че тръгвам към нея.

— Тинкър! Ако има едно-единствено нещо, от което сега не се нуждаеш, то това е още един урок по танц. Можеш да си потанцуваш насън.

— Тангото ще разгрее мускулите ми — примоли се тя и набързо се съблече чисто гола, търсейки дрехите си за излизане.

— Трябва да бъдем в „Риц“ след по-малко от два часа, за да ти направят прическа и да те гримират — казах настойчиво. — Сега имаш нужда от продължителен душ, да се нахраниш и да се успокоиш, все още не си достатъчно отпочинала, както ти се струва, а ти предстои дълга нощ. Няма да излезеш от този хотел, докато не тръгнем всички. Аз ще седна тук и ще те чакам, докато излезеш от банята. После ще отидем в моя апартамент и ще играем покер като миналата вечер.

— Ще се видим там.

— Не, аз ще те изчакам.

Тинкър ме изгледа мрачно и тръшна вратата на банята след себе си. Позвъних в моя апартамент и казах на Том да събуди Джъстийн.

— Тинкър е побесняла… иска още един урок по танго… пита коя „курва“ е облякла нейните рокли.

— Същите халюцинации като вчера ли има?

— Не е чак толкова зле, вече не бълнува, но още не прилича на себе си. Том не смята, че е взела някакъв наркотик… аз не мога да определя.

— Дяволите да го вземат това шоу. Подлуди ни! Тя ще се успокои, само когато започне.

— Така ли мислиш?

— Франки, какво друго ми остава? След като Тинкър е на крака, тя трябва да опита своя шанс.

— Ще събудиш ли всичките, Джъстийн? И извади поканите. Ние ще дойдем веднага щом тя излезе от банята.

— Франки… много ли те тресе за тази нощ?

— Не повече от тебе, хлапачке.

— А ние дори не сме сред организаторите. Идвай по-бързо. По-зле е, когато те няма.