Джудит Гулд
Гръцка вила (9)

9.

— Петнадесет хиляди деветстотин четиридесет и седем долара и шестдесет и осем цента — съобщи Марибел печално, докато двете с Трейси обядваха на терасата на Тайдс на Саут бийч. — Това е настоящата неустойка, дължима по първата ипотека, с което нещата се актуализират. Но тук не се включват други шест хиляди и шестнадесет долара за неизплатени плащания, дължими по втората ипотека. И остават още четири хиляди шестстотин и седемдесет и три долара за неуредени данъци по имуществото. Говорим за тройна опасност. Дори ако държателите на първата или втората ипотека не изискат къщата, данъчните власти със сигурност ще го сторят.

Трейси избута към края на чинията си купчинка изсъхнали рибки.

— Някъде около двадесет и седем хиляди. А аз имам всичко на всичко пет дена, за да ги намеря — поклати тя глава. — Да погледнем нещата в очите, Марибел. Със същия успех можеше да бъдат и двадесет и седем милиона. Не виждам как изобщо бих могла да се сдобия с двадесет и седем хиляди долара.

— И няма никакви пари? Абсолютно никакви? Сигурна ли си?

— Напълно — кимна Трейси унило. — Няма пукната стотинка. — Тя въздъхна дълбоко. — Ох, ако знаех, че е ипотекирал два пъти абсолютно всичко, само за да ме изпрати в Колумбия! Но татко беше толкова потаен. И толкова ужасно горд!

Марибел подпря брадичка с юмрук и погледна замислено отвъд Оушън драйв към Луммъс парк. Съвсем малък участък син океан надничаше зад дюните.

— Сигурно има нещо ценно в къщата.

Трейси я изгледа.

— Шегуваш ли се? Нали беше вътре! Само вехтории. Дори не стават за една прилична разпродажба. — Трейси също зарея тъжен поглед към дюните. — Можем да си го признаем — промълви тя. — Аз съм разорена.

На Марибел й се искаше да може да направи нещо повече. Тя бе настояла да изведе Трейси на екстравагантен обяд и колкото по-далеч от Коконат гроув, толкова по-добре. Всъщност целият смисъл бе да я отдалечи от къщата и от проблемите й, па било то и само за няколко часа. Това, естествено, изискваше и известно съобразяване от нейна страна, например да избегне Брикел авеню и, преди всичко, моста там.

За съжаление, нито смяната на географското положение, нито храната, която се топеше по небцето, можеха да откъснат Трейси от проблемите й. Най-малкото, самият размер на завещанието й — или по-скоро липсата на такова — все още не бе достигнало изцяло до съзнанието й.

Марибел подхвана със съчувствени нотки в гласа, но без да е прекалено настоятелна.

— Все още не си разорена, но положението определено не е розово. Ако беше кораб, бих казала, че се пълниш с вода, амига, и това е факт.

Трейси се усмихна, без да й е весело.

— Е, поне мостът на Брикел авеню винаги е изход.

— Не! — Очите на Марибел заискряха с латиноамерикански яд и размаха ножа си. — Само да си помислиш нещо подобно, само да си го представиш и ще ти спестя проблемите. Чуваш ли? Защото преди това ще те убия.

Трейси се трогна от пламенността на Марибел.

— Не се притеснявай. Няма да направя нищо безразсъдно. — И когато видя, че Марибел не е напълно убедена, добави: — Давам тържествената си дума. Така става ли?

Марибел задържа погледа й за минута, след това кимна.

— Bueno! А сега, преди да се приберем у вас и да подреждаме останалото, което намерихме в онзи сандък…

— Не че ще намерим нещо — прекъсна я Трейси унило. — Прегледах набързо съдържанието. Всичко като че ли е лична кореспонденция и снимки.

— Да, но това не означава, че няма да намерим нещо полезно.

— Дано да е така.

— Е, във всеки случай, преди да си тръгнем, може би ще бъдеш така добра да ми разясниш едно-две неща.

— Например? — попита Трейси учудено.

Марибел посочи с ножа си към пръста на Трейси.

— Да не си мислиш, че не съм забелязала липсата на онази грамада. Или че богаташчето не беше на литургията, не изпрати цветя, дори не прояви учтивостта да се обади. Това, че през последните няколко дена си кротувах, не означава, че не съм любопитна. И така? — Тя се облегна и кръстоса ръце на масата. — Какво обяснение ще ми дадеш?

— Върнах му го — отговори Трейси с абсолютно пренебрежение.

— Това не ме просветлява особено.

— Тогава ще го кажа другояче. Скъсах. Върнах му онзи вулгарен камък. — Трейси направи пауза, преди да се реши да продължи. — Той е излизал с друга. Дори и на нея е дал пръстен.

— Какво? — възмути се Марибел. — Този долен кучи син!

Трейси кимна.

— Не мога да повярвам, че ме е мамил. Чувствам се като идиотка.

— Е — усмихна се Марибел, — ако питаш мен — макар че досега не си ме питала — струва ми се, че си се отървала.

— И защо смяташ така?

— Защото — подхвана Марибел търпеливо, — така няма да има нужда да те спасявам. От самата тебе и от него.

— И защо казваш това? — попита Трейси озадачено.

— Защото той не беше за теб, Трейс. Всъщност, вместо мистър Подходящ, той беше мистър Неподходящ. Всички го виждаха.

— Брей! — възкликна Трейси. — Мислех, че според теб е идеален. Защо нищо не ми каза? Можех да си спестя много сърдечни мъки.

— Не — отвърна Марибел тихо и поклати глава. — При такава ситуация само щеше да намразиш вестителя на лоши новини. — Тя протегна ръка през масата и стисна ръката на Трейси. — Предпочитах да си държа устата затворена, за да запазя приятелството ни непокътнато.

Откровението на Марибел предизвика сълзи в очите на Трейси.

— Аа, не! — замоли Марибел. — Por favor^[1]! Недей сега да се поддаваш на емоциите заради мен!

— Ако… — преглътна Трейси. — Ако съм леко… ъъъ, трогната изобщо не е подходящата дума, по-скоро развълнувана… то е само защото това означава толкова много за мен. Не зная как въобще щях да преживея последните няколко дена, ако не беше ти. Сериозно ти говоря.

— Знам — рече кротко Марибел. — И съм поласкана, наистина. Но нали затова са приятелите. — След което се наведе нетърпеливо напред и рязко смени темата. — Какво ще кажеш ако вземем едно важно решение?

— Марибел! — възпротиви се Трейси. — За къде бързаме? Никога не мога да ти вляза в крачка.

— Това е поради кубинската ми жилка — отговори Марибел. — Ние, испанците, живеем живота си на по-бързи обороти от вас, англичаните — засмя се тя. — Както и да е, решението е съвсем просто. — Тя се намръщи към чинията на Трейси. — Да разбирам ли, че си приключила с изтикването на храната и с преструвките, че ядеш?

Трейси притеснено кръстоса ножа и вилицата в чинията и кимна. Чувстваше се ужасно. Беше видяла менюто и нямаше нужда да й се напомня, колко безбожно скъп беше обядът.

— Ето какво си мислех — започна Марибел. — Защо не запратим по дяволите предпазливостта и поне веднъж да забравим за талиите си? Хайде да си поръчаме някой божествен десерт — и знам точно какъв. Тук приготвят най-прелестния класически крем Брюле, от който ще ти потекат лигите — истински крем Брюле, без да го разкрасяват и развалят с ягоди, шоколад или други подобни. — Тя погледна към Трейси със светнали очи. — Ммм? И така, каква е присъдата ти? Ще се впуснем ли в грях? Или не? Хайде! — примоли се тя и наклони глава на една страна. — Хайде да поемем риска.

— Аз ще се въздържа — усмихна се Трейси. — Но ти давай, поръчай си. Не искам да те спирам.

Марибел се нацупи и въздъхна.

— Не, права си. И без това дрехите ми вече са ме намразили — оплака се тъжно. — Не мога да си позволя да кача дори едно кило, защото не мога да си позволя нов гардероб. Е, стига толкова на тая тема. Крем Брюле… — Езикът й затрептя при произнасянето на р, сякаш предвкусваше крема, и въздъхна още по-дълбоко. — Все пак беше хубаво да си помечтаем. Не е ли така?

— Да — съгласи се Трейси. — Една прекрасна фрашкана с калории, гарантираща надебеляване мечта.

— На която ние, като малки мъченици, непоколебимо устояхме.

Марибел избърса устните си с крайчеца на салфетката, извъртя се и привлече вниманието на сервитьора. Вдигна ръка и надраска цифри из въздуха с въображаем химикал.

Той се усмихна и се поклони леко.

Марибел се обърна, постави лакът на масата и подпря брадичка на ръката си.

— Сладък е, не мислиш ли? — попита тя замечтано.

— Кой? Сервитьорът?

— Разбира се, че сервитьорът. На кого мислиш правих мили очички през време на целия обяд?

— Хей, а аз мислех, че ти и сеньор Мистериозо…

— Той си има име, знаеш. Рамон. Рамон Фелипе Есколано, но приятелите му го наричат Рей. И какво за него?

— Ами, след всичко, което се случи, аз все още не съм го виждала, но имах чувството, че ти и този Рамон си прекарвате чудесно.

— И? Само защото нямаш пари не означава, че не можеш да зяпаш витрините.

— Марибел!

— Ами така си е. Можеш да гледаш, дори и ако не купуваш.

Трейси поклати глава.

— Ти си непоправима, знаеш ли?

Марибел се усмихна и проследи с поглед приближаващия се сервитьор.

— Ммм. Намирам, че черните мъже в свежи бели шорти са неустоими. Естествено, една хубава бяла тропическа каска само ще подсили сексуалното очарование. — Тя изведнъж придоби сериозно изражение. — Хей, мислиш ли, че това обяснява защо съм така побъркана по Бахамите?

— Възможно е — отсъди Трейси разнежено. — Но какво знам аз? Със сигурност обаче някой ден ще свидетелствам за едно нещо.

Марибел вдигна въпросително вежди.

— Така ли? И какво е то?

— Че си побъркана — точка!

 

 

Двете с Марибел седяха в предната стая на къщата, в която Трейси бе израсла. Телевизорът тихо премигваше с изцяло намален звук. Каналът беше нагласен на ВМАИ, Следобеден филм, някакъв сладникав шпионски трилър от началото на седемдесетте. Не от типа на Бонд, но някаква имитация, снимана с оскъдни средства. Тъй като образът се приемаше изцяло от старомодна антена на покрива, през екрана непрекъснато минаваха черти.

Нито Марибел, нито Трейси обръщаха внимание на телевизора. И двете се бяха пременили във всекидневно облекло, Трейси — в прекалено голяма тениска с изрисувани делфини, която достигаше до под коленете й, а Марибел — в бледи оръфани къси дънки Ливайс и алена блуза с гол гръб. Предната врата бе широко отворена, мрежата възпираше ордите насекоми, а кепенците бяха вдигнати с оптимистичните надежди да уловят някой заблуден насрещен вятър. Над главите им вентилаторът едва се движеше, а перките му вяло раздвижваха въздуха.

Навсякъде около тях бяха разпръснати купища кафяви пликове и прашни папки, които двете с Марибел бяха пренесли на части от тясното пространство на тавана.

— Де да знаехме какво търсим — терзаеше се Марибел, докато натискаше металната пластинка на кутия пепси без кофеин. Тя тръсна глава и заметна лъскавата си черна грива върху раменете. — Запомни ми думите. Каквото и да е то, сигурно през цялото време ни стои под носа. Без да разберем.

— Де да е така….

Марибел сръбна от пепсито и издаде звуци на задоволство.

— Забрави за пари — каза Трейси, седнала с кръстосани крака върху голия полиран дървен под между две черги. — При бързия си преглед щях да ги открия. Възможно е да попаднем на застраховка живот, но някак си се съмнявам.

— Даа… — Вниманието на Марибел за момент бе привлечено от картината на телевизионния екран. Показваха руса красавица с бляскави очи и гъста коса, притиснала се към измазана с гипс стена, с вдигнати ръце и пистолет, насочен нагоре, докато се насочваше на пръсти към отворена врата. Само слепец не би разпознал обаятелната Урания Викърс, кинозвездата от миналото, превърнала се в супер телевизионна звезда, а след това в писателка, чиито бледи очи и изящни скули редовно надничаха от страниците на жълтата преса. На последната снимка, която Марибел беше видяла, Урания Викърс не изглеждаше много по-стара отколкото в този трийсет и няколко годишен филм — ефект, постигнат благодарение на комбинацията от магическото действие на боята за коса, щедрия грим и перуката.

Марибел обърна гръб на телевизора, постави пепсито на пода и седна срещу Трейси, огледален образ на индианската й поза. Тя вдигна една издута папка от близката купчинка и започна да развързва връзките с красивия маникюр на ноктите си.

— А не мислиш ли, че може и да грешиш? Сред всичко това трябва само да намерим нещо, което струва двадесет и седем хиляди долара.

— Да, разбира се — отбеляза Трейси сухо. — Може би лотариен билет отпреди хиляда години.

Марибел въздъхна.

— Нямах предвид това и ти го знаеш. Но как може да си толкова сигурна, че няма да открием стари сертификати за държавни ценни книжа, или… или облигации, струващи двадесет и седем хиляди бона… — Тя въздъхна треперливо, като чу собствените си фантасмагории и въздишката й заглъхна в тишината.

Известно време преглеждаха книжата мълчаливо, като компания им правеха само звуците на шумоляща и шушнеща хартия, сякаш някой размесваше карти. От време на време си подаваха листи, писма, снимки, бележки.

Нищо значително. Стари сметки за телефон, ток и газ, всичките отпреди няколко десетилетия — насъбран продукт от ежедневието.

Трейси приключи с проверката на първия плик, събра съдържанието му и го напъха обратно. Издаде гъргорещ звук на безсилие и го бутна настрани.

— Да разбирам, че си нямала късмет, така ли? — попита Марибел.

— Не и с тази партида.

Продължаваха все по същия начин.

Трейси избра по-тънък плик със завързани на панделка върви и започна да го развързва. Вкара ръка и измъкна една купчина книжа. Разгъна един лист, след това друг и друг, като ги преглеждаше все по-бързо и по-бързо… и изпъшка.

— Какво, по дяволите?

Марибел долови треперлива нотка в гласа на Трейси, отмести купчината стари книжа, стана и опъна кръст назад като дъга. Погледна към телевизора. Сега Урания Викърс беше на щурвала на бързоходен катер, преследвана по петите от цяла ескадра катери с въоръжени главорези на борда. Сцената беше снимана с малко пари, най-вероятно в студио пред прожектиран фон. Урания, със забрадка на главата и големи тъмни очила, правеше всичко според възможностите си на второстепенна актриса да се свие и отбегне въображаемите куршуми.

Марибел загърби телевизора, приближи се до Трейси и клекна от едната й страна. Вниманието й беше привлечено от нещо подобно на официален документ, един от няколко подобни.

— Какво е това? — попита тя.

Трейси го подаде с думите:

— Очевидно точно това, което пише отгоре. Акт за раждане.

— Да, но е издаден на името на някоя си Анна Рейнълдс.

— Точно това ме смая. — Трейси сбърчи чело, очевидно объркана. — Коя ли е пък тая Анна Рейнълдс? Да ти идва нещо наум?

— Мисля, Трейси, мисля.

Марибел прегледа документа отблизо и прокара дългите си лакирани нокти по всеки ред с попълнен текст.

— Ах. Хммм. Според този документ бащата е Томас Рейнълдс, а майката е… чакай да видя… Виктория Уре.

Тя погледна към Трейси.

— Някое от тези имена познато ли ти е?

Трейси се зарови в паметта си, но не откри нищо. Тя поклати глава.

— Нищо. Кълна се, че днес за първи път чувам за тези хора. Но първото име на татко беше Томас. — Тя задърпа долната си устна с палеца и показалеца си, сякаш това можеше да й помогне да разгадае загадката. — Само че фамилията му не беше Рейнълдс, а Съливан.

— Да, да — кимна Марибел. След известно мълчание нещо привлече погледа й. — Трейс — произнесе тя много тихо.

Трейси спря да дърпа устната си.

— Какво?

Марибел проследи с пръст датата на раждане на акта за раждане.

— Забеляза ли, че според този документ Анна Рейнълдс е родена на четиринадесети февруари?

Трейси грабна документа, стисна го с две ръце и се втренчи в него.

— Боже господи! — възкликна тя. — Права си. Св. Валентин. Когато е и моят.

— И — добави Марибел приглушено — забележи, че годината е 1980. Виждаш ли? — Тя посочи с пръст мястото и те отново размениха погледи.

Трейси изтръпна.

— Но… нищо не разбирам — изломоти бързо Трейси. — А я погледни тук. — Посочи обвинително с пръст към документа. — Родена в два и четиридесет и седем сутринта, точно когато и аз.

— Знаеш ли какво означава това?

— Мисля, че да — изрече Трейси с горчивина. — Този акт за раждане е издаден на някой, роден на същата дата като моята. И не само това, но в абсолютно същия час, до минутата. И този някой се казва Анна Рейнълдс.

— Да? И то какво ти говори?

— Просто това — отговори Трейси разтреперано. — Ако Анна Рейнълдс е някой друг, добре. Но да предположим, че Анна Рейнълдс и аз сме едно и също лице…

— Да?

— Ами тогава аз? Ако това е положението, аз къде се връзвам?

Марибел продължи да я гледа втренчено, неспособна да измисли отговор.

Внезапно Трейси се почувства много изморена. Тя се облегна на стената и затвори очи.

— И по-важното — изрече тя, — коя, по дяволите, съм аз?