Джудит Гулд
Гръцка вила (33)

33.

— Илики, чу ли писъци през нощта? — обърна се към младото момиче Трейси, докато закусваше. Тя намаза мармалад от портокали върху кифличката и отхапа.

— Писък? — повтори Илики и смръщи вежди съсредоточено. — Не, госпожице Съливан. Нищо не съм чула.

Трейси я изгледа.

— Хайде, Илики, със сигурност си чула нещо. Аз ги чувах вече два пъти. Ужасни писъци, които идват от съседната кула. Все някога трябва да си ги чула.

— О, не! — отговори Илики, избягвайки погледа й. — Аз спя в помещенията за прислужниците, в една от стаите в пещерите. Там не чувам нищо. След банята, това е най-отдалечената стая във вътрешността на скалата.

— И никога не си чувала някой да говори за това? — настоя Трейси.

Илики поклати глава.

— Не, госпожице Съливан. Никога.

Трейси не знаеше дали да й вярва, или не. Илики бе хитра млада жена и трудно можеше да се прочете нещо по лицето й. Трейси подозираше, че тя бе виждала и чувала толкова тайни през живота си, че увъртането й бе станало втора природа.

— Значи ще трябва да попитам мадам — каза Трейси, любопитна каква ли ще е реакцията на Илики.

— Ами ще трябва да я попитате някой друг път, госпожице Съливан. Тя замина тази сутрин. Тръгна рано.

— О! Случайно да знаеш къде е отишла?

Илики кимна.

— Във Фира. Отиде на посещение на стария доктор Евгеникос в тамошната болница.

Трейси незабавно наостри уши.

— О, така ли! И какво му има.

— Не зная дали го познавате — отговори Илики и й хвърли подозрителен поглед.

— Не го познавам. Просто се чудех. Сигурно е приятел на Урания, а?

— О, да! Те са приятели още откакто Урания купи вилата.

— Той болен ли е? — попита Трейси.

— Снощи се е блъснал. Малко по-нагоре по пътя. Той не живее далеч от тук, но някой, най-вероятно някой от онези побъркани младежи туристи, го е блъснал с мотор.

— Искаш да кажеш, че е бил тук, когато това се е случило? — попита Трейси.

— Не съм казала такова нещо — отвърна Илики раздразнено. — Казах, че не живее далеч от тук.

— А аз си помислих, че той или е идвал, или си е тръгвал, когато са го блъснали — каза Трейси, зачудена дали Илики е откровена. — Това е твърде ужасно, нали?

— Наистина е ужасно — потвърди Илики. — Според мен трябва да вземат някакви мерки за тези безразсъдни хора, които наемат мотори и не знаят как да ги карат.

Трейси приключи със закуската и тръгна към офиса, където я очакваше работата, но се сети за откраднатата карта ключ. Ох, божичко! Трябва да кажа на Мария Стефану, помисли си Трейси. Пое си дълбоко дъх и изправи рамене. Все някога трябва да го направя. Трейси попита Илики къде може да намери госпожа Стефану.

Илики се разсмя.

— Тя е точно зад вас.

Трейси се обърна и видя жената, която я гледаше съсредоточено. Боже мой! — каза си Трейси. Тя пък откъде изникна?

— Да? — каза Мария Стефану. — Мен ли търсехте?

— Откраднали са ми картата ключ и аз…

— Какво? — изписка госпожа Стефану.

— Откраднали са я, мисля — повтори Трейси търпеливо, — и исках да получа друга.

Госпожа Стефану се втренчи така, сякаш Трейси си е изгубила ума.

— Вие съвсем лекомислено сте изложили на опасност цялото имение — продума тя най-сетне. — Надявам се, че го осъзнавате.

— Съжалявам — смотолеви Трейси, — но нищо не мога да направя, ако е открадната. Никога досега не съм губила ключове. Ще…

— Няма значение — изсъска Мария Стефану. — Чакайте тук.

Тя излезе от кухнята, а Трейси седна на един стол да я изчака. Погледна към Илики с надеждата, че младата жена ще прояви разбиране, но нещо се бъркаше.

Илики поклати глава и цъкна с език.

— Мадам е много известна — подхвана тя поучително — и има доста съкровища. И тук, както навсякъде другаде, има лоши хора. Ами ако картата ключ сега е в нечии лоши ръце?

Трейси облекчено отдъхна, когато Мария Стефану влезе с нова карта.

— Ето — каза тя и я подаде рязко.

— Благодаря — отвърна Трейси и я пое.

Госпожа Стефану я изгледа безмълвно, а Трейси излезе от кухнята и забърза нагоре към офиса си.

 

 

До обед Трейси разпечата нова партида страници и тъкмо ги преглеждаше, когато някой почука на вратата.

— Влез — каза тя, погълната от работата.

— О, виждам, че си заета — каза Урания. — Да кажа ли на Марк да звънне по-късно?

Трейси вдигна поглед към нея.

— Ще се обадя сега.

Урания разтегли устни в подобие на усмивка.

— Така си и мислех. Той е на линия първа, а когато свършиш, аз ще съм в офиса. Ела да поговорим малко.

— Добре. Няма да се бавя.

— Не ми се вярва — каза Урания и затвори вратата.

Трейси натисна бутона за първа линия и вдигна слушалката.

— Марк?

— Здравей! — каза той.

— Ох, звучиш ми така, сякаш се обаждаш от съседите.

— Казваш го почти всеки път, когато се обаждам — засмя се той. — Но този път си близо.

— Какво искаш да кажеш? — попита Трейси.

— Вече съм по-близо. В Лондон съм.

— Наистина ли? Това означава ли, че се връщаш?

— Точно това означава. Имам среща с един издател тук, така че се надявам да хвана самолет за Атина още днес.

— О, дано да успееш! — каза Трейси развълнувано. — Толкова ми липсваш.

— И ти ми липсваш, затова ще направя всичко възможно. Не мога да гарантирам, но имам шансове. Как вървят нещата при теб?

— Ами… тук се случват някои странни неща напоследък — отговори тя.

— Какво искаш да кажеш? — попита Марк.

— Ами като за начало — подхвана Трейси, — една саксия съвсем мистериозно падна от стената и едва не ме уби.

— Какво? — попита той загрижено. — От коя стена? Как се случи?

— От стената близо до старата кула в съседство — обясни Трейси. — Нямам никаква представа как стана. Това нещо тежеше най-малко тон, така че не може да е от вятъра.

— Видя ли някого? — попита Марк.

— Не. Никой. Разхождах се там след вечеря, а тя падна на косъм от мен. Нямам представа как. Направо настръхнах, но Мария Стефану реагира така, сякаш нищо важно не е станало.

— Това е типично за нея.

— Но наистина се разтревожих, когато ми изчезна картата ключ. Мисля, че е открадната.

— Исусе! — възкликна Марк. — Какво, по дяволите, става там?

— Де да знаех! — въздъхна Трейси. — Нямам никаква представа.

— Слушай, Трейси — каза той с още по-разтревожен глас. — Не искам да звуча пресилено, но бъди внимателна. Ще дойда при първа възможност и ще я видим тази работа.

— Не искам да те безпокои, но аз… наистина не знам дали тези неща са свързани, или не. Може да са просто глупави инциденти или… не знам какво.

— Скоро ще си дойда — прекъсна я Марк. — Много бързо.

— Това ме кара да се чувствам по-добре — Отговори тя. — Нямам търпение да те видя. Зная, че тогава всичко ще се нареди.

— Липсваш ми — каза той. — Нямам търпение да се върна.

При тези думи Трейси почувства как я облива радостна вълна.

— Аз също — отрони тя. — Всяка минута си мисля за теб.

— По-добре да тръгвам, ако искам да пристигна още днес. — Той замълча и прочисти гърлото си. — Трейси, аз… искам да ти кажа, че… те обичам.

Радостната вълна, обляла я преди миг, бе нищо в сравнение с тръпките от вълнение, които пробягаха по цялото й тяло и развълнуваха цялото й същество.

— Аз… също те обичам, Марк — отговори тя.

— Ще се видим скоро.

— Да — каза тя, — скоро.

Той затвори и Трейси постави слушалката на мястото й. Отпусна се в стола с усмивка на устните, а в главата й все още се въртяха думите му и тялото й бе все така развълнувано от действието им. Тя внезапно се сети, че Урания я чака, запъти се към антрето и почука на вратата на офиса й.

— Влез! — извика Урания с гърления си глас.

Трейси отвори и влезе.

— Как е Марк? — попита Урания, като остави листите, които държеше и я погледна.

— Изглежда е добре, но е много зает.

Урания я изгледа за миг и каза:

— Струва ми се, че той наистина ти е завъртял главата. Приличаш на влюбена.

Трейси се изнерви.

— Ох, не знам — смънка тя с надежда Урания да промени темата.

— Е, аз знам и се надявам да обърнеш внимание на предупреждението ми.

Ох, само не отново, помисли си Трейси.

— Между другото, в теб ли е още книгата ми? — попита Урания. — Моята автобиография?

— Да, в стаята ми е. Искаш ли я?

— Да — отговори Урания. — Срещнах случайно сър Хю, съседът. Би искал да я прочете, така че му обещах да му я дам. При всичките си милиони се скръндзи да си я купи.

— Ще я донеса — засмя се Трейси.

Тя тръгна към мелницата, а Урания я последва. Трейси взе книгата и се обърна да й я подаде.

Урания стоеше до нощното шкафче, взела в ръка поставената в рамка снимка на бащата на Трейси и я гледаше напрегнато. Трейси почувства как сърцето й бясно заподскача и внезапно я обзе паника. Навярно Урания се взираше в портрета на бивш съпруг… или любовник.

— Кой е този мъж? — попита Урания, все още приковала поглед в снимката.

— Не знаеш ли? — осмели се Трейси.

Урания поклати глава и критично погледна към Трейси.

— Ами, не. Разбира се, че не. Защо трябва да знам?

Трейси пое дълбоко дъх.

— Това е баща ми.

Урания отново погледна портрета, преди да го постави обратно на нощната масичка.

— Той е… ох, съжалявам, скъпа… той е бил много красив мъж. — Тя отново погледна снимката, а след това към Трейси. — Приличаш малко на него.

Трейси се опита да отгатне по лицето на Урания дали е познала мъжа на снимката, но не откри нищо, което да й подскаже, че звездата нещо крие или не го споделя. Е, Урания е актриса, каза си тя, и при това доста добра. Кой знае? Навярно точно в този миг се преструва, че изобщо не познава този мъж, баща ми. От друга страна, може и никога преди да не го е виждала. Може да е напълно откровена.

Де да можеше да събере смелост и просто да й покаже скрития върху гардероба пакет, да види каква ще е реакцията й и най-вероятно веднъж завинаги да си изясни този въпрос. Но осъзна, че така можеше и да не получи отговор. Урания можеше да реагира на албума на баща й по същия начин, както реагира и на снимката му — пълно спокойствие, привидно истински интерес и непроницаемост.

— Приемам го като комплимент — продума най-сетне Трейси.

— Така и трябва — кимна Урания. — Той е бил много красив мъж, а ти си много привлекателна жена. — Тя спря и потърси пепелник, взе една декоративна купичка от тоалетната масичка и угаси там цигарата. После се обърна към Трейси. — Много го обичаше, нали?

— Да — кимна Трейси. — Много.

— Толкова е… толкова е трудно, когато загубим онези, които обичаме… — Гласът на Урания се изпълни с тъга. — Независимо дали поради смърт, развод или… някоя от хилядите причини, поради които ги губим.

Трейси забеляза как чертите на Урания се измениха и тя като че ли за миг въплъти в себе си цялата трагедия на света. Стори й се невъзможно дълбоката тъга, примесена със съжаление, изписана по гримираното й лице, да е престорена. Изглеждаше истинска, а ако не, то тогава Урания бе много по-добра актриса, отколкото си мислеше Трейси.

— Е — каза живо Урания, променяйки изцяло настроението и изражението си. — По-добре да изоставим тая печална тема.

— Да — съгласи се Трейси.

— Искаш ли днес да излезем и да обядваме в Оя? — попита тя. — Можеш ли да се откъснеш от бюрото си толкова дълго?

— Би било чудесно.

— Тогава ще те чакам долу след десет минути — обяви Урания и излезе.

Трейси се отправи към банята. Сложи си набързо червило, малко руж, среса косата си и пръсна малко парфюм зад всяко ухо. Облече лек черен пуловер и подходящи памучни три четвърти панталони — някак не вървеше да излезе до Урания по дънки или анцузи — и огнено червено кожено сако, което си купи миналата година от Маями. Съчетаваше се чудесно с червените й спортни обувки Прада, които бяха удобни, но в същото време и елегантни.

Тя грабна дамската си чанта и слезе долу да посрещне Урания. Мария Стефану идваше от терасата и я изгледа от глава до пети.

— Излизате ли, госпожице Съливан?

— Да — отговори Трейси. — С Урания излизаме да обядваме в селото.

На Трейси й се стори, че очите на госпожа Стефану проблеснаха със злокобен пламък.

— Надявам се да не преуморявате излишно мадам — каза тя, навири глава с присъщия си властен маниер и изчезна в посока към кухнята.

Урания се появи великолепна като примадона, макар и застаряваща. Носеше черна шапка с огромна периферия, морскосин пуловер и панталони, морскосини велурени мини боти с високи токове и бе наметнала голям черен кашмирен шал, който й придаваше драматичен вид. Тежко злато звънтеше на ушите, шията и китките й, а огромни очила Версаче със златни медузи на рамките скриваха самоличността й.

— Готова ли си, скъпа? — изгука тя.

— Готова съм — кимна Трейси и си помисли, че до петнадесет минути всеки жител на Санторини щеше да разбере, че Урания Викърс обядва в Оя.

Когато стигнаха до портата, Трейси извади картата си ключ, но я изтърва на стълбите. Наведе се да я вдигне и видя, че Мария Стефану я гледаше от един прозорец и бързо се отдръпна. Ако с поглед можеше да се убива, каза си Трейси, със сигурност щях да съм мъртва. Тя попипа амулета на врата си и се зарадва, че е предназначен да пази от злите сили, макар и да се засмя на суеверното си поведение.

 

 

Денят бе слънчев, но хладен и силен вятър духаше из острова. Тук-там все още имаше туристи, макар и броят им да бе значително намалял, а някои от магазините вече бяха затворени до Великден.

Урания и Трейси решиха да обядват в едно малко кафене със зашеметяващ изглед към калдерата. В един ъгъл седеше съвсем сам тъмен мъж със загоряла от слънцето кожа, с очила и бейзболна шапка. Той се усмихна, когато Трейси погледна към него и тя му отвърна със същото. Самотен турист, помисли си тя. Вероятно тръгнал по любов и се опитва да сваля някое момиче, с което да се позабавляват в клуб вечерта.

Докато с Урания ядяха салата с морски дарове, Трейси реши да засегне въпроса за ужасните звуци, които чу предната вечер от съседната къща. Беше решила да изчака подходящия момент, преди да подхване темата и не се наложи да чака дълго.

— Сър Хю скоро ще си тръгва — каза Урания. — Може би трябва да го поканя на вечеря, преди да си замине.

— Той не остава ли тук през цялата година? — попита Трейси.

— О, не, скъпа. Сър Хю не може да живее без слънцето. Той има хубава къща в Барбадос и след няколко седмици заминава за там. Тук ще се върне след Великден.

— А в Англия има ли си къща? — попита Трейси.

— Божичко, не! — възкликна Урания. — Той е данъчен изгнаник. Там може да прекарва само няколко дни в годината, камо ли да си има къща.

— Не знаех — каза Трейси. След кратка пауза тя отново попита: — Ами съседите от другата страна? Те също ли си тръгват?

Урания отпи от водата и остави чашата. Трейси едва виждаше очите й през тъмните очила, които Урания продължи да носи и вътре, но беше готова да се закълне, че забеляза леко присвиване, както и съвсем леко, но забележимо стягане на тялото й.

— Нищо не знам за тях, скъпа — отговори тя безцеремонно. — О, я виж! Каква огромна яхта в калдерата! — посочи тя с лакираните си нокти. — Не е ли красива?

Трейси погледна към яхтата и се съгласи, но вече нямаше никакви съмнения, че Урания нарочно смени темата. Е, няма да й се размине толкова лесно, реши Трейси.

— Урания — започна тя, — не знам защо съседите — не сър Хю, ами другите — са толкова мистериозни, но няколко нощи чувах ужасни писъци и…

Урания Викърс пребледня пред очите й. В това Трейси бе абсолютно сигурна. Дори и под тежкия грим и необикновеното спокойствие на жената Трейси я видя да побелява като платно, сякаш бе зърнала призрак. Но актьорските способности на Урания останаха незасегнати и тя бързо прекъсна Трейси.

— Сигурно се бъркаш, скъпа — изрече високомерно и вдигна вежди над очилата. — Навярно си чула вятърът да свири в пещерите. Сигурно е това.

— Не, не е — настоя Трейси, решена да разнищи случая. — Знам, че със сигурност чух писъци в нощта и видях Мария Стефану да влиза през вратата на съседното имение. Дори съм виждала и мъж с нея, доктор, струва ми се.

На лицето на Урания за миг се изписа безпокойство, но много бързо се намръщи.

— Ох, Трейси, наистина имаш много развинтено въображение. Ако наистина си чула или видяла нещо, вероятно е била Мария, която е наглеждала болна котка. Нали знаеш колко…

— Мария Стефану мрази котките — прекъсна я Трейси. — Знам го, защото Прометей ми каза. Той се плаши до смърт от нея и всъщност се страхува за котарака си, когато се скита в имението.

Урания запали цигара и изпусна облаче дим.

— Виждам, че не си губиш времето — изрече тя надменно. — Не разбирам кога намираш време да пишеш, като си толкова заета да си пъхаш носа в работите на другите.

Трейси се втрещи от реакцията на Урания. Урания се опитваше безпричинно да я накара да се почувства виновна. Тази жена е експерт в манипулациите, каза си тя. И очевидно темата я дразни. Не разбрах абсолютно нищо, а отгоре на всичко успях и да я разгневя.

Загорелият от слънцето мъж, който й се бе усмихнал, все още седеше в ъгъла си и сърбаше кафе, а когато тя погледна в негова посока, той бързо отмести поглед. Мен ли зяпа? — зачуди се Трейси. Не можеше да прецени заради очилата му, но реши, че е срамежлив и се е притеснил, когато са го хванали да хвърля изпълнени с копнеж погледи.

В това време младият мъж се изправи и тръгна, минавайки покрай тях.

Трейси имаше силното усещане, че го познава, но нямаше и най-малката представа кой е. Тя се обърна към него с думите:

— Не се ли познаваме? Имам чувството, че сме се срещали и преди.

А сега, разкрит съм, помисли си той. И сега?

Просто запази спокойствие. Той се усмихна най-дружелюбно и подаде ръка.

— Аз съм Тед Райфенбърг.

— Тед Райфен… — намръщи се Трейси. Знаеше, че името й е познато, но в момента не се сещаше защо.

— Не си спомняте за мен, нали? — каза той. А след това прибави с по-тържествен тон: — Ами… предполагам, че имате съвсем основателна причина да ме забравите.

— О, боже мой! — извика Трейси, когато изведнъж се сети. Тя пое ръката му и се ръкуваха. — Ти… ти… беше очевидец на… инцидента… с баща ми.

— Да, аз съм.

— Изглеждаш… изглеждаш толкова различно — избъбри Трейси. — Нищо чудно, че не те познах.

Трейси се обърна към Урания, после отново към Тед.

— Това е моята… една приятелка — каза тя и посочи към Урания. — А това е Тед — представи го тя на Урания. — Той е бил там, когато се случи този… инцидент… с татко.

— Здравей — поздрави Тед.

Урания кимна и се усмихна незабележимо.

— Здравейте — отвърна тя и се загледа към калдерата, без да му обърне повече внимание.

— Какво стана с рокерските ти дрехи? — попита Трейси, за да отклони вниманието от Урания.

— Ами, жив ад е да обикалям този остров с клубните си дрехи — засмя се Тед.

Държи се толкова различно, мислеше си Трейси. Нищо чудно, че не го познах. И не е само до дрехите — макар че от панталоните от змийска кожа до бейзболната шапка с надпис ИУРО има голяма разлика. Сякаш е… много по-покорен. Не е така крещящ.

— Предполагам, че си тук на почивка — каза той.

— Не точно. Работя за едни хора тук, на острова, за няколко седмици. — Трейси бързо смени темата. — А ти на почивка ли си?

— Не — отговори той. — Всъщност, това лято работих в един клуб във Фира.

Внезапно хладни тръпки я побиха и Трейси почувства как стомахът й се сви. Тед Райфенбърг се оказа на мястото на смъртта на татко — неговото убийство — и сега просто така се появява в Санторини? В същото това време гигантската саксия едва не ме уби, а картата ми ключ е открадната. В същото това време някой е влизал в стаята ми и е ровил в нещата ми? Събираха се прекалено много съвпадения, за да не им обърне внимание. И не само това, ами във външността и поведението му имаше коренна промяна.

Трейси изписа усмивка на лицето си и се опита да се държи така, сякаш нямаше нищо необичайно.

— Наистина ли? — каза тя. — Харесва ли ти?

— Харесва ми — отговори Тед. — Толкова е красиво, направо е нереално. Пък и хората са добри.

— Да — съгласи се Трейси. — Убедена съм, че е така.

Брайън го е изпратил по дирите ми. Внезапно тази мисъл я прониза като стрела и я разтърси из основи. Изпратил го е тук, за да ме убие, както е убил и татко. Ръцете й се разтрепериха и тя бързо ги сложи в скута си, където не може да ги види.

Урания рязко стана, извади няколко евро от чантата си и ги постави на масата.

— Използвай ги за обяд — каза тя на Трейси — и почерпи нещо Тед. Аз трябва да тръгвам, но ти остани и се забавлявай.

Трейси грабна Урания за ръката и се изправи заедно с нея.

— О, не! Аз също трябва да се връщам. Идвам с теб.

Урания не пропусна да забележи нехарактерния за Трейси настойчив — дори отчаян — поглед и съвсем ясно разбра, че поради една или друга причина тя не искаше да остава сама с Тед Райфенбърг.

— Добре тогава. Да тръгваме — каза тя и се обърна към Тед. — Беше ми приятно.

— На мен също — отвърна Тед високомерно.

— Извинявай, но трябва да се връщам на работа — извини се Трейси. — Може да се видим някой път.

— Надявам се — отвърна Тед. — Можем да пийнем нещо някоя вечер.

— Чудесно — отвърна Трейси и усети подръпването на Урания. Помаха с ръка и се усмихна. — Чао.

— Чао — каза Тед. — До скоро.