Джудит Гулд
Гръцка вила (32)

32.

Урания се облегна на рамката на вратата и се втренчи в Трейси. В едната си ръка държеше цигара, а от силно начервените й устни се изнизваше облаче дим към тавана. Трейси долови стъпките й, но когато не я чу да влиза или да я заговаря, се извърна и я погледна.

— Здрасти — каза тя. — Искаш ли нещо?

Урания се приближи до един стол, седна, взе големия кристален пепелник, който стоеше там специално за нея, и го постави в скута си.

Хайде, помисли си Трейси. Ето пак. Прави всичко, за да ми пречи да работя. След заминаването на Марк Трейси отметна огромна част от работата, но това бе въпреки помощта на Урания, която я прекъсваше повече от всякога.

Сега ще ми даде да разбера, помисли си Трейси. Ще ме сдъвче яростно. Или този път направо ще ме застреля. Трейси никога преди не бе виждала Урания така тиха и замислена на вид и според нея това не бе на добро. Вероятно е заради последните ми и най-радикални промени в ръкописа, реши Трейси.

— Аз… аз искам — започна Урания колебливо, почти заеквайки. Смачка цигарата в пепелника и се вгледа в маникюра си за миг. Когато отново вдигна поглед, на Трейси й се стори, че на лицето на Урания бе изписано смущение.

Урания въздъхна шумно и дълбоко.

— Трейси, исках да те попитам — проговори най-сетне тя — дали имаш нещо против да ми правиш компания за вечеря.

Трейси се втрещи и мина минута, преди да си възвърне дар слово.

— С… с удоволствие, Урания — отговори.

Урания разтегна устни в колеблива, малко нервна усмивка.

— Мисля, че е време да се опознаем по-добре — каза тя, възвърнала самообладанието си. — Глупаво е да живеем в една къща, да работим по един проект и да не знаем почти нищо за себе си. Не мислиш ли?

— Ами, да — кимна Трейси. — Така е.

— Знам, че не се държах добре — продължи Урания, — но този проект е много важен за мен и предполагам, че съм много чувствителна на темата. Освен това ти беше абсолютно непозната, когато пристигна тук и този факт ме изнервяше. И… — Гласът й заглъхна и тя рязко се изправи. — Е, ще си поговорим на вечеря, нали?

— Би било чудесно — отговори Трейси. — Поне така се надявам.

— Ами тогава ще те оставя да работиш — обяви Урания с приповдигнат тон. — Ще се видим довечера на терасата.

— Добре — кимна Трейси и я проследи с поглед, докато си тръгваше.

Боже мой, каза си тя. Чудесата нямат ли край? Какво я прихваща? Настроението на Трейси значително се повиши след посещението на Урания и тя започна да прехвърля различни възможности през ума си. Наистина ли иска да ме опознае по-добре? Иска ли да се сприятелим?

Трейси се замисли за седмиците, откакто Марк замина. Бе предположила, че отношенията й с Урания ще останат долу-горе същите и наистина стана така, с изключение на по-честите прекъсвания. Трейси работеше в офиса си часове наред, като спираше за обяд и вечеря, и очакваше с нетърпение малкото реплики, които си разменяха с Илики по време на яденето. Те винаги бяха кратки, но дружелюбни, и Трейси реално общуваше само с нея. Срещаше Мария Стефану и Ставрос из къщата и терасите, запътили се по задълженията си, но те само й кимваха или разменяха погледи.

На края на всеки ден тя предаваше на Урания серия нови листи, или, което се случваше по-често, оставяше ги на бюрото в офиса на Урания. Преди обед на следващия ден, актрисата неизбежно идваше в офиса на Трейси и тръшваше листите със своите промени и поправки, обръщаше се и си тръгваше, подхвърляйки няколко оскъдни, пренебрежителни думи. Страниците винаги приличаха на бойно поле, но Трейси реши да не спори с Урания, освен ако корекциите й не бяха съвсем несвързани и нямаше как да ги включи. Когато обсъждаха нещо, Урания не я слушаше и отхвърляше доводите за решението на Трейси. Настояваше всичко да е по нейния начин, след което излизаше като вихър от офиса.

Телефонът звънна и Трейси го вдигна на второто иззвъняване.

— Ало! — каза тя разсеяно.

— Хей, познай кой е!

— Ох, Марк! — извика тя. — Толкова се радвам, че се обаждаш.

— Много ми липсваш — каза той. — Не можеш и да си представиш дори колко много.

— И ти ми липсваш. Нямам търпение да се върнеш.

— Няма да се бавя дълго — отговори Марк. — Опаковам всичко тук и ще тръгна възможно най-скоро. Все още не съм сигурен кога точно, но ще ти кажа веднага след като разбера.

— Чудесно. Всичко наред ли е?

— При мен е нормално. А при теб?

— Доста напреднах. И знаеш ли какво?

— Какво?

— Няма да повярваш. Днес Урания ме покани на вечеря.

— Много хубаво — отговори Марк. — Само бъди нащрек.

— Мога да се грижа за себе си.

— Знам, че можеш — отвърна Марк, — но се притеснявам малко. И двамата знаем, че понякога е истинска пиявица и ти изпива душичката.

— Много нагледно — разсмя се Трейси.

— Ох, дявол да го вземе — изруга той. — Някой звъни. По-добре да затварям. Ще ти се обадя скоро. — Марк направи кратка пауза. — Трейси?

— Да?

— Обичам те!

— Аз също те обичам!

Трейси затвори слушалката и започна да повтаря наум последните му думи. Обичам те. Някак не можеше да повярва, че любовта им е в действителността. Но в същото време тя й носеше огромно успокоение, от каквото в момента имаше голяма нужда.

Работата напредваше в отсъствието на Марк, а Трейси се чувстваше все по-самотна. Копнежът й по него бе нараснал до болка — състояние, непознато за нея до този момент. Едва дочакваше телефонните му обаждания. Беше се обаждал няколко пъти и почти винаги говореше първо с Урания, ако тя си беше вкъщи, а после настояваше да разговаря с Трейси. Тези разговори бяха животоспасяващи, но все пак не можеха да заместят човека.

Ето ме тук, мислеше си Трейси, на този красив, магически остров, с работа, за която много писатели биха извършили дори престъпление, а не съм щастлива без него. Вечер често си лягаше направо след вечеря, понякога четеше или гледаше около час телевизия, повече заради компанията на гласовете, отколкото за нещо друго. Рядко се осмеляваше да излезе извън пределите на имението, защото винаги пазеше енергията си за работата на следващия ден.

А сега това… Телефонно обаждане от Марк и поканата на Урания за вечеря. Трейси нямаше търпение да разбере какво си бе наумила звездата, но се съсредоточи върху ръкописа и така отлетя остатъкът от деня.

 

 

Клиф ненавиждаше Санторини. Мразеше жегата и влагата. Беше подобна на тази в Маями, но още по-лоша, мислеше си той. Мразеше храната. Беше призрачна, реши той, с прекалено много странни сосове и подправки, и прекалено много отвратителни рибени очи, които надничаха към него от всички чинии. Мразеше хората, гърците дори повече от противните тълпи туристи. Гърците, сравняваше ги той, приличаха на най-гадните, най-агресивните и подозрителни копелета в Маями Бийч. Нищо чудно, че толкова много от тях живееха в Ню Йорк. Там пасваха идеално. Безочливи и подли, неподдаващи се на измами. Освен това от никого не можеше да изкопчиш никаква информация. Дори и да говореха английски, а почти всички го владееха, не можеше да получиш нищо повече от часа, а понякога и това не съобщаваха.

Ако Клиф ненавиждаше Санторини, то Оя ненавиждаше още повече. Никога през живота си не бе вървял пеша толкова много. Нагоре, надолу, нагоре, надолу. И винаги в проклетата жега. Като че ли нямаше край. Дори не можеше да следи мадамата в кола. Никакви коли не се разрешаваха.

Но най-много от всичко ненавиждаше мястото, в което живееше тя. Направо надолу по хълма. Зад заключени порти. Стени. Отгоре, от глупавата тясна улица, която минаваше през цялото село, нямаше удобно място — нито едно-единствено удобно място — от което да шпионира жилището, без наоколо да се мотаят тълпи туристи и местни. Дори и тогава на практика, бе невъзможно да види какво става зад тези стени. Зърна крайче от басейн, от което побесня още повече, понеже там, където беше отседнал, нямаше. Съвсем скоро откри, че почти никъде в проклетите жилища на това затънтено село няма басейни.

Но видя достатъчно, за да разбере, че ще успее да свърши работата.

Онова товарно муле, гърка, когото беше забелязал — онзи, който работеше във вилата, нямаше да е проблем. Ако е толкова глупав, колкото изглежда, разсъждаваше Клиф, той дори не може да съобрази да се прибере вътре, за да не се измокри от дъжда. Ако изобщо валеше в това забравено от бога място. Освен това сериозно се съмняваше, че товарното муле и мадамата се движеха заедно.

Дори и онази уличница, дето едно време я даваха по филмите, нямаше да е проблем. Тя бе кожа и кости, а освен това и стара. А и за нея винаги съществуваше опасността да се препъне на високите си токчета и да се пребие по стъпалата. Едно стабилно бутване, ако се изпречеше, и старата кучка щеше да е история.

Клиф се усмихна. Просто трябваше да наблюдава и да изчака до падането на нощта. Тази нощ щеше да се промъкне и да огледа къщата, да види кой е там, кой бе най-лесният път за бягство. Хей, дори още тази нощ можеше да я убие.

Сервитьорът се появи на масата му.

— Нещо друго? — попита той вежливо.

Клиф вдигна поглед към него и отвърна с най-противния си глас.

— Не.

Без да обръща внимание на тона на гласа му, сервитьорът пъхна касов бон в малката чашка и я постави на масата. Клиф я взе и я погледна. Четири евро. Измъкна портфейла си и демонстративно зарови така, че келнерът да види препълненото му с евро съдържание, а после извади от джоба си две монети от по две евро. Даде му да разбере, че няма никакво намерение да му остави и цент повече за това гръцко кафе, което имаше вкус на урина, и за водата, която дори не беше газирана.

— Благодаря — каза сервитьорът и се отдалечи.

Ха, помисли си Клиф. Това лайно не иска да ми достави удоволствието да го видя вбесен. Той стана и се протегна. Прекоси улицата и хвърли още един кос поглед към къщата. Както обикновено, не видя нищо. Просто още едно бяло петно на острова, смесващо се с всички други бели петна, абсолютно невъзможно да се различи откъде започва едното и къде свършва другото.

Погледна към часовника на китката си и реши, че е време да докладва на онзи разглезен Бигс в Маями. Да разкаже на този боклук какво става в Гърция. Загуба на време, но нали му беше шеф…

Той закрачи надолу по улицата, неразличим от останалите туристи. Маратонки — сега не се ли носеха из целия свят? — камуфлажни къси гащета и светлокафява риза. Очила и бейзболна шапка с надпис NYPD. Засмя се. Тази сутрин я беше взел от Оя. Не се притесняваше, че някой ще запомни подозрителен тип от Щатите с бейзболна шапка с надпис NYPD. Та половината хлапета в Гърция носеха такива.

Клиф остана доволен от покупките си в Оя. Малко по-надолу по пътя намери железарски магазин, който се оказа истински арсенал за хора с неговите умения. Тел. Въже. Изолирбанд. Ножове. Много повече, отколкото му бе необходимо за работата. Не искаше да пътува с оръжие — или нещо, което летищната охрана можеше да сметне за оръжие — и малко се притесняваше, защото не познаваше терена. Ако знаеше онова, което знаеше сега, нямаше въобще да се притеснява. Дори реши, че на този остров оръжието е излишно. Самият релеф беше убиец. Каменистите скали. Бетонните и мраморни стъпала, водещи надолу. Дълбоката хиляди фута калдера.

Но много му хареса тънката тел, която купи от жената в железарския магазин. Така щеше да свърши всичко лично и отблизо.

 

 

Масата се осветяваше от свещи във ветроупорни фенери, които ги предпазваха от повяващия от калдерата бриз. Съдовете бяха от китайски порцелан, лъскаво сребро и бляскав кристал. Използваха дебели бели памучни салфетки, колосани и изгладени до съвършенство.

Урания се бе облякла и гримирала за вечерята така, сякаш всеки миг очакваше да се появи някой главен директор. Носеше прозираща бяла копринена блузка и пасващи й златисти шалвари. Диаманти проблясваха от ушите й, шията и двете китки.

— Изглеждаш… хубаво. — Урания подбра внимателно думите си, когато Трейси седна на масата. Очите й лакомо погълнаха младата жена, сякаш искаше да запамети всяка подробност от външността й.

Трейси се почувства като бедна роднина в белите си памучни панталони и моряшки пуловер, но съвсем ясно осъзнаваше, че не може и да очаква дори да изглежда така ефектно като Урания Викърс.

— Благодаря — отговори Трейси и се засмя. — Не си донесох много дрехи. А пък и гардеробът ми е безнадежден. Искам да кажа, че нямам нищо, което може да се сравни с твоите хубави тоалети.

— Това е част от бизнеса, скъпа. Аз трябва да се обличам така. Очакват го от мене и донякъде вече ми е станало навик. Но ми харесва.

По време на вечерята Урания я разпитваше за миналото й, сякаш наистина искаше да разбере всичко, а Трейси отговаряше доколкото можеше честно.

— О, мъже! — възкликна Урания, когато Трейси набързо й описа раздялата с Брайън. — Ловенето от тях са като змии, скрити в тревата — трудно можеш да им вярваш, не мислиш ли?

— Предполагам, че е така. Със сигурност обаче вече се съмнявам в собствената си преценка.

— Навярно все още ужасно те боли.

— Всъщност, не — отговори Трейси. — Като се замисля, чудя се дали въобще съм била истински влюбена в него.

— Тогава ти е по-лесно. Но от опит знам, че трябва да си много внимателна с мъжете. — Урания вдигна вежди многозначително и Трейси се запита дали имаше предвид Марк.

За щастие тя изостави темата и подхвана друга, като я похвали за ученето в Колумбия и работата й в телевизионната станция.

— Хубаво е, че си намерила работа веднага след колежа. Ако въобще е необходимо да се занимаваш с колеж. Практиката е всичко, скъпа. Ако питаш мен, да прекараш цялото си време, изолирана от действителността, е чиста загуба, но вероятно е добра осигуровка. Дори и за телевизионните филми нямат такава голяма нужда от по-възрастни жени, но пък в новинарската секция винаги могат да си намерят място.

Когато Трейси я попита — внимаваше въпросите да не са твърде лични и да не е прекалено любопитна — за миналото й, актрисата се засмя.

— Скъпа, не знаеш ли? Написала съм автобиография. Заглавието е „Няма време за сълзи“. В нея ще намериш всичко, което искаш да разбереш за мен. Ще ти я дам да я прочетеш.

— Ще ми бъде приятно — вметна Трейси.

— Не е много лоша за четене. Обхваща много неща. Голяма част от живота ми. — Урания отпи глътка вино и продължи: — Я да видя. Тридесет и няколко филма; едно нервно разстройство; автомобилна катастрофа и като последица от нея — проблеми в гръбнака, които все още ме тормозят (същата катастрофа, в която загина първият ми съпруг); качване и смъкване на килограми; пристрастяване към алкохол и демерол и рехабилитация; годините ми на пълна безработица и пълно изчезване от лицето на земята — от седемдесет и осма до осемдесет и трета…

Времето, през което съм родена аз, помисли си Трейси.

— … грандиозното ми завръщане по телевизията в „Сага“ като Делфин Гърнси; катастрофалният ми брак с Егон Бъргър, който се удави по време на бракоразводното дело. — Урания спря за момент, запали цигара и погледна към Трейси. — Той ме съдеше за издръжка. После следват минисериите; филмите за телевизионния екран; чуждестранните филми; пътуващите гастроли и фиаското в Бродуей. Трябва да прочетеш и за абсолютното гробище за актрисите извън борда — телевизионните шоута с участието на специален гост звезда. Да не споменавам последния си престой в центъра Бети Форд и последния ми катастрофален брак. За неудачник на име Питър Планте, независим продуцент, който се претрепа в колата си с някаква проститутка. — Урания изпусна кълбо дим и отново погледна Трейси. — Прекрасно, нали?

— Невероятно — промълви Трейси. — Наистина невероятно.

— Но вярно, скъпа. Сега разбираш защо жълтата преса ми е измислила прякора Веселата вдовица. Катастрофа, в която умира един съпруг, и за която се предполага, че аз съм шофирала пияна; удавяне в басейн, за което видимо аз съм отговорна, и двойно убийство, което според твърденията аз съм извършила.

Трейси я изгледа смаяно. Как можеш да оцелееш при толкова трагедии, запита се тя наум, без да се превърнеш в душевна развалина? Нищо чудно, че Урания е толкова подозрителна, нервозна и неприятна кралица на драмата.

— И какъв грешен прякор ми лепнаха само — продължи Урания. — Наистина Веселата вдовица. В интерес на истината Черната вдовица ще е много по-подходящ. Всяко нещастие направо ме опустошаваше. Опустошаваше! Бях влюбена във всичките си мъже и независимо от това как завършваше бракът, в мен все още има частичка, която винаги ще ги обича.

— Наистина е много тъжно — промълви Трейси съчувствено. — И толкова жестоко от страна на пресата.

— Е, трябва да свикнеш, особено ако имаш слава на писател или си известна от телевизията. Когато си на върха, направо те разкъсват на парченца, а когато паднеш на дъното, просто те подритват.

— Сигурно ужасно боли. Дори и да не е вярно онова, което разправят.

— Наистина боли — съгласи се Урания и запали още една цигара. — И имаш чувството, че целият свят е срещу теб. Обхваща те ужасно чувство на самота.

— Не си ли имала деца? — осмели се Трейси. — Искам да кажа, че едно дете може би щеше да помогне…

Думите й заглъхнаха и отмряха, когато Трейси забеляза как Урания се присви като от остра болка. Очевидно това бе тема, която предпочиташе да не обсъжда. Трейси я наблюдаваше как изпуска кълбенца дим, загледана в далечината, сякаш обмисляше отговора си.

Думите й бяха тихи и колебливи.

— Аз… ами съдбата просто не ми е отредила деца, скъпа — проговори тя най-накрая. След това лицето й рязко се оживи и на устните й се появи усмивка — истинска или престорена, Трейси не успя да различи. — Но да говорим за нещо друго.

— Добре — съгласи се Трейси. — Не исках да…

— Няма значение — прекъсна я Урания и отмахна с ръка. — Виждам, че напоследък работиш до изтощение и вече напредна с голяма част от ръкописа. Ти си една от малкото ми познати жени, които са дисциплинирани като мен.

— Приемам го като комплимент — засмя се Трейси леко.

— Така и трябва. Та след като сме напред с материала, струва ми се, че трябва повече да си почиваш. Използвай басейна. Изучавай острова. Пазарувай. Каквото ти харесва.

— Благодаря — каза Трейси. — Толкова се задълбочих в работата, че не ми оставаше време да се замисля за нещо друго.

— Е, вече е време. Може да идем в селото заедно? Да се поразходим малко. Искаш ли?

— С удоволствие — отговори Трейси, изумена донякъде от тази покана.

— Хубаво. Трябва да знаеш, че имам скрити подбуди. Поне частично.

— Скрити подбуди? — попита Трейси. В съзнанието й съвсем ясно изплува образното сравнение на Марк.

— Да. Ужасявам се да излизам сама. Не са страшни хората, които те мразят — онези, които смятат, че наистина си лошият герой от някой филм. Те просто те ругаят, когато минат покрай теб.

— Шегуваш се — слиса се Трейси.

— Не, не се шегувам. Малко е смущаващо, но нищо повече. Но феновете, които те обичат, те са истинската напаст. Не се спират пред нищо, за да се докопат до нещо. Следват те навсякъде. Опитват се да те докоснат, да те почувстват. Опитват се да откраднат я шалче, я шапка, очила или каквото и да е. Дори обувка. Нали разбираш какво искам да кажа?

— Да. — И Трейси наистина разбираше, макар и да й беше трудно да си го представи.

— Затова е хубаво да си с някого — продължи Урания. — А сега, когато Марк си тръгна — той ми беше защитник, нали разбираш, може би няма да имаш нищо против, ако от време на време излизаме заедно.

— Нямам търпение — отговори Трейси. Защитник, помисли си тя. Значи така го възприема Урания. — Но не знам какъв защитник мога да бъда аз — добави Трейси.

— Ще се справиш чудесно — изтъкна Урания. — Никога не се е налагало Марк да прибягва до физическа сила. Просто се явяваше като буфер между мен и тях.

Трейси кимна.

Урания я загледа за миг.

— Той ти липсва, нали? — попита тя.

— Моля? — отвърна Трейси, сякаш не чу въпроса й.

— Няма нужда да се преструваш пред мен, Трейси. Зная, че с Марк се обичате — или е само похот. Каквото и да е. Когато звънне, винаги ми казва две-три мили думи, а след това през цялото време си бъбри с теб.

— Ами, аз… — Трейси се опитваше да избере подходящите думи. Не знаеше как да отговори на Урания.

— Не е нужно да споделяш с мен. Ще те оставя на лудостта ти, но нека да те предупредя.

— Да ме предупредиш за какво? — попита Трейси.

— На твое място не бих се забърквала с Марк. Искам да кажа, извън професионален аспект. В този смисъл той се държи много добре с мен, може и към теб да е такъв. Но като любовник… щях да съм много внимателна. Той е убийствено красив и млад и, от това, което чувам, е изключително склонен към безразборни връзки.

Трейси я изгледа шокирано. Марк очевидно бе красив и млад, но да е склонен към безразборни връзки? Нямаше такова впечатление за него. Чудеше се дали Урания говори истината и осъзна, че актрисата навярно знае много неща за Марк, които Трейси не знаеше.

— Ще внимавам — промълви Трейси.

— Много умно от твоя страна. Особено в наши дни, в този изпълнен с опасности век, когато можеш да си навлечеш неприятности само от едно преспиване с някого.

Ето пак, каза си Трейси. Горчивият негативизъм, който се прокрадва във всеки аспект на живота й. Не че думите на Урания не бяха верни — нямаше и съмнение в това. В наши дни сексът можеше да бъде смъртоносен. Но всичко в живота на Урания се пречупваше, дори управляваше, по-скоро от негативната гледна точка, отколкото от радостта, която можеше да получи в определената ситуация.

Урания стана от масата.

— Беше ми приятно да си поговорим, Трейси. А сега ще се прибирам в стаята си да поработя малко. Трябва да прегледам страниците, които свърши днес и да звънна на някои приятели в Атина.

Трейси също стана.

— Благодаря ти, Урания. Беше ми много приятно.

— Не е нужно и ти да си тръгваш, скъпа. Наслаждавай се на нощния въздух. Поплувай, ако искаш. Каквото ти харесва. Илики ще раздигне.

— Благодаря, мисля да поостана още малко — отвърна Трейси.

 

 

Трейси се загледа след Урания, която пристъпваше величествено по терасата към вилата подобно бляскаво видение в бяло. После се обърна и се запъти към стената, разделяща отвесния склон към калдерата и дълго се взира в нея. През нощта бе също толкова жива, както и през деня. Трейси наблюдаваше идването и отплаването на фериботи и кораби и се наслаждаваше на весело осветените пасажерски кораби до Фира. Тя бавно започна да обикаля кръглата тераса, зареяла поглед към прекрасната гледка от всеки възможен ъгъл.

В съзнанието й се въртяха изумителните събития, макар и само схематично представени, от живота на Урания. Край стената, която разделяше вилата от мистериозната кула в съседство, мислите й рязко се прекъснаха от шумен трясък. Трейси погледна слисано изцапаните си с пръст панталони и блуза и разхвърчалите се към краката й парченца керамика.

— Какво, по дяволите, става тук? — учуди се тя.

Тя се огледа, но не видя никого. После вдигна поглед към стената. Космите на ръцете и врата й настръхнаха, когато пердето на един от прозорците потрепна. Успя да зърне само леко движение на тъканта, бързо като щракване на фотоапарат, но бе сигурна, че го е видяла. Трейси остана неподвижна още миг, след което внимателно тръгна напред. Голяма теракотена саксия, от онези, древните, в които съхранявали зехтин, и които бяха широко разпрострени в Гърция, лежеше на парченца на терасата. Наоколо се бяха пръснали буци пръст и месести растения.

Още една стъпка, каза си Трейси и щеше да ме улучи по главата. Още една стъпка и можеше дори да ме убие! Тази саксия е гигантска. Тя потърка рамене с длани. Исусе! Какво става тук? Не може да е било случайност. Не. Някой умишлено се опита да ме уцели.

Реши незабавно да съобщи на Мария Стефану. Нямаше желание да притеснява Урания в стаята й и ако госпожа Стефану не искаше да проучи случая, Трейси щеше да съобщи на Урания на следващата сутрин. Тя се запъти към кухнята, където за щастие Мария Стефану пиеше кафе с Илики и й разказа за случилото се.

— Не е възможно! — отвърна Мария Стефану с неприязнен глас, от който ставаше ясно, че не вярва и думичка от онова, което бе чула.

— Тогава елате да видите бъркотията.

— Сега пия кафе — отвърна Мария Стефану. — Може би по-късно.

— Тогава не ми оставяте избор, освен да се обърна към мадам Викърс — разгневи се Трейси.

— Не! — възпротиви се Мария Стефану. — Няма да безпокоите мадам — каза тя и неохотно се надигна от стола си. — Покажете ми! — въздъхна дълбоко и гърдите й се надигнаха.

Трейси я поведе към терасата и посочи мястото, където все още лежаха огромните парчета теракота, почвата и растенията от саксията. Неопровержимо доказателство, че някой бе опитал да нарани, ако не и да убие Трейси.

Мария Стефану хвърли бърз поглед на останките.

— Най-вероятно вятърът я е съборил от стената. Или една от онези гадни котки, които все още бродят из острова.

— Не виждам как бриз като тазвечерния може да преобърне нещо толкова тежко — изтъкна Трейси.

— Възможно е — натърти Мария Стефану.

— Не виждам как — оспори Трейси. — Тази саксия с почвата сигурно тежи цял тон.

— Вятърът е силен тази вечер — настоя Мария Стефану. — Според мен сте била твърде заета да зяпате в мадам по време на вечерята и не сте забелязала вятъра. — Тя се обърна и направи няколко крачки към вилата, но се спря. — Ставрос ще почисти това, госпожице Съливан. Няма да е зле да си легнете и да забравите за инцидента.

Трейси не си направи труда да отговори.

Каква усойница, каза си тя. Можеха да ме убият, а тя го потулва, сякаш нищо не се е случило.

 

 

Трейси ядно закрачи към мелницата и тръшна вратата зад себе си, все още силно развълнувана от случилото се. Беше абсолютно сигурна, че саксията не бе паднала случайно на това място. Изведнъж осъзна, че трепери и очите й се насълзиха.

Събу обувките си, съблече дрехите и ги окачи внимателно в гардероба. Смъкна сутиена и бикините и тогава забеляза нещо на пода, което й беше убягнало по-рано.

— Ох, господи! — извика тя на глас, изпусна бельото и се затича към гардероба.

Долу на земята лежеше снимката на баща й, все още в рамката, а лицето му я гледаше усмихнато. Трейси почувства как хладни тръпки я полазват по гърба. После забеляза, че голямата папка с информацията, която бе донесла, лежеше на пода близо до портрета. Трейси вдигна снимката, прегледа я внимателно и установи, че не бе повредена. Приближи я към устните си и целуна лика на баща си, а после я занесе до нощното шкафче и я постави с благоговение.

Какво, по дяволите, става тук? — зачуди се тя, опитвайки се да се отърси от обхваналото я тревожно чувство.

Върна се обратно до гардероба и вдигна папката. Седна на леглото, изпразни съдържанието и прегледа материалите. Всичко е тук, отбеляза тя с облекчение. Върна всичко обратно, стана и издърпа стол към гардероба, след което постави папката отгоре. После закрачи бавно из стаята, търсейки с очи други нередности, но не откри нищо.

И внезапно си спомни за картата ключ. Ох, боже мой, изохка тя. Който и да я е взел, а може да е всеки, много лесно може да влиза и излиза. По всяко време. Трейси се почувства по-объркана и изплашена от всякога.

Какво, по дяволите, става, попита се тя отново, а в главата й се въртяха безброй въпроси. И кой, за бога? И защо?

Трейси облече голяма тениска, с която обичаше да спи, и легна, като от време на време хвърляше поглед към портрета на баща си и се чудеше кой е влизал в стаята й и с каква цел. Съзнанието й не намираше покой и колкото повече разсъждаваше върху това, толкова по-страшна й се струваше нощта.

Поканата от Урания, която смени темата, когато споменах за деца.

Гигантската саксия, която можеше да ме убие, катурната от стената в съседство с мистериозната вила, откъдето нощем долитат писъци.

А сега и някой, който е тършувал в стаята ми, оставяйки на показ, така че всеки да ги види, единствените неща, които бях скрила.

Господи… Само ако можеше Марк да е тук. Знам, че не съм луда и че тези неща действително се случиха. Искам да разбера какво става тук. Но как?

Тя внезапно се почувства изтощена въпреки, или вероятно поради, притесненията си. Тялото и умът й се изключиха в синхрон и я принудиха да стане, да измие зъбите и лицето си и да угаси лампата. Върна се обратно в удобното легло и затвори очи. Тази нощ не можеше да поеме нищо повече и се надяваше сънят да й донесе успокоение.

 

 

Писък — този непогрешим, ужасен и изпълнен с болка писък, който бе чула и преди — прониза спокойствието на тишината като рана в сърцето. Трейси скочи и се изправи в леглото, притиснала ръце към гърдите си, а кожата на ръцете и врата й настръхна.

Тя тихо стана от леглото, зашляпа към отворените двойни прозорци и надникна навън. Пердетата, подухвани от вятъра, ограничаваха гледката й, но тя съсредоточи поглед върху долната тераса. Писъкът се повтори отново, този път още по-смразяващ, а кожата й отново настръхна и сърцето й подскочи бясно. В очите й се появиха сълзи като машинален отговор на ужасния звук. Тя ги избърса с пръст и в това време дочу стъпки, проточи врат, за да вижда по-добре и погледна надолу към терасата. Мария Стефану бързаше с фенер в ръка, чийто светъл лъч я водеше към тежката дървена врата в стената.

Когато Мария Стефану достигна вратата, Трейси чу звук от превъртане на ключ в ключалката. Видя как жената отвори, при което пантите изскърцаха, и се мушна от другата страна. Но не затвори. Остави вратата открехната, а фенерът й осветяваше терасата към вилата.

След няколко минути Трейси разбра защо. Един мъж с чанта, подобна на медицинска, забърза по терасата в посока към вратата. Мина през нея и едва тогава Мария Стефану я затвори. Трейси поклати глава като че ли да изтръска това видение. Какво става там? — попита се тя.

И в отговор на мислите й писъкът пак долетя, при което тялото на Трейси изтръпна. Зловещият звук отново прониза цялото й същество и в очите й отново се появиха сълзи. О, господи! Не мога да издържам, мислеше си тя нещастно. Прекалено е ужасен, тъжен и самотен.

Събитията в кулата я привличаха твърде много, за да извърне очи и Трейси забеляза как прозорецът на последния етаж светна. Зад него силуети на фигури се движеха непрестанно във всички посоки. Тогава писъкът утихна до провлечен стон, който като че ли продължи безкрайно, без промяна на тона и звука и ясно издаваше страданието, което изпълваше стаята в кулата.

Трейси гледаше и се ослушваше търпеливо в опита да отгатне какви ужасни деяния се случват в тази стая. Но дълго време не чуваше нищо, не виждаше нищо, нито дори силует, движещ се в осветеното пространство на прозореца, и скоро това бдение я изтощи.

Трейси си легна отново и си обеща, че на следващия ден ще разнищи всичко. Мария Стефану навярно нямаше да издаде нищо, а Ставрос със сигурност щеше да си замълчи. Но, събрала смелост след вечерята с Урания, Трейси реши да засегне темата пред нея. Урания, каза си тя, е длъжна да знае какво се случва и не може да отрече онова, което видях и чух. Какво извинение може да измисли за такова ужасно развитие на нещата? Никакво, реши Трейси. Абсолютно никакво.

Трябваше да й каже истината.