Джудит Гулд
Гръцка вила (2)

2.

Трейси се прибра от работа и се втурна като луда да приготвя вечеря за баща си. На него му нареди да гледа телевизия.

— Мога и сам да си приготвя вечерята — възпротиви се той. — По дяволите, не съм дете и мога сам да се грижа за себе си. Намали темпото и се приготви спокойно. Такава красива млада дама като тебе, която отива на пламенна среща…

Трейси прогони баща си с думите:

— Първо на първо, не отивам на пламенна среща, а само на вечеря. И второ, ще ти приготвя нещо за хапване пред телевизора и това е всичко.

Трейси се държеше заповеднически, защото се чувстваше гузна, че излиза с Брайън и оставя баща си сам в къщи.

Постави лазанята в микровълновата печка, препече чесновия хляб и сервира храната върху табла с охладена бутилка Бад. След това си взе душ и остави влагата да накъдри косата й на спирали в стил Холивуд. Когато Брайън наду клаксона на колата, тя вече бе приключила с обличането, за по-сигурно спортно, но все пак достатъчно елегантно, че да може да влезе почти навсякъде.

— Уха! — подсвирна баща й с възхищение, когато тя се завъртя пред него. — Малкото ми момиченце е за чудо и приказ!

— Само така си приказваш. И двамата знаем, че си предубеден.

Тя взе мобилния си телефон, провери дали е включен и го мушна в портмонето си. Агентът й Марк не се бе обаждал, но все още имаше изгледи да го стори. Предвид разликата от три часа във времето и навикът му да работи до късно, той често звънеше, когато в Маями вече бе девет или десет часа.

— Ако не вярваш на мен — поде той, — върви и питай огледалото.

И тя стори точно това. Със своите зелени като оливин очи, пепеляво русата си коса и нежния тен Трейси изглеждаше като модерна млада дама от Флорида. Беше избрала памучна морско синя блузка с презрамки, оранжеви панталони без маншети и лилави велурени сандали с токчета, които се завързваха с каишки около глезените. И ако се окажеше, че нещата вземат малко по-официален характер, Трейси бе наметнала през раменете си шал с лилави, червени и резедави цветове, произведен от чудесно падаща тъкан — много ценна и евтина находка. Портмонето й бе малко, квадратно, с цип, покрито с морско сини пайети и презрамка от морско синьо лико.

Подходящо, каза си тя, за всякакви изненади от Брайън. Едно нещо бе научила със сигурност: никога не знаеше какво я очаква с Брайън. Можеха да изпратят деня в моторна лодка и да вечерят в Бимини. Или да сменят клуб след клуб в Саут Бийч — Беш, Екзайл, Хани и да прекарат цялата нощ в танци. Или наистина щеше да я изненада, като останат през цялото време на едно място — да пият вино, вечерят и да танцуват буги-вуги в Б.Е.Д. например, или в Оксиджен Лаундж.

Той не обичаше да е предсказуем.

И това бе едно от нещата, които Трейси харесваше.

Брайън бе също така непредсказуем относно колите, които караше. Същински маниак на тема скорости, той притежаваше нарастваща колекция от класически коли. Тази вечер бе избрал Корвет 1959 кабриолет, за който можеха да му завидят всички колекционери на автомобили. Решетката на автомобила наподобяваше челюстите на акула, а червеното купе — тялото на добре закръглена блестяща римлянка, с характерни вдлъбнати странични панели. Плюс типичните бели страни, хромови калници и кръгли двойни фарове, монтирани един до друг.

Колата направо грабваше вниманието, особено със смъкнат гюрук.

Той изскочи от колата в мига, когато Трейси стъпи на верандата. Не отвори вратата, а грациозно я прескочи. Приземи се ловко на асфалта, заобиколи предницата и отвори вратата на мястото до шофьора.

Истински джентълмен от старата школа. Дали ще й целуне ръка, зачуди се Трейси.

Не се чуди дълго. Докато тя се приближаваше, Брайън навярно си каза по дяволите, пусна дръжката на вратата и разтвори широко ръце.

Тя се втурна право в прегръдката му, а стегнатото му и мускулесто тяло се притисна до нейното. Положи странично лице върху гърдите му и вдиша дълбоко. Той винаги ухаеше толкова хубаво на чисто. Никога на парфюм, само на сапун, на мъж и на изпрани дрехи.

Трейси долови ударите на сърцето му, мятащо се бясно в гръдния му кош, докато двигателят на корвета пърпореше тихо, изключен от скорост. Тя тутакси почувства напрегнатото издуване в панталоните му и той се прилепи към ханша й. Трейси го сграбчи за ръцете, наведе глава назад и го погледна право в топазените му очи.

Слънцето все още не бе залязло и златиста светлина, процеждаща се през джунглата от клони, проблесна по кожата му и освети всяко кътче и ъгълче на красиво изваяното му лице. Устните му леко се отделиха, но не за да продума, а за да я поздрави безмълвно.

— Брайън?…

Изрече ли го? Или го вдиша? Или си го помисли? Не беше сигурна. Във всеки случай нямаше нужда от напомняне. Брайън наведе глава напред, притисна ръка около талията й, притегли я към себе си и постави другата ръка на тила й.

След което устните им се срещнаха.

Ушите й забучаха, сякаш чуваше далечния тътен на Ниагара.

Топлите му и нежни устни игриво захапаха нейните. Тя отвърна настойчиво и алчно и приглушено изстена, когато усети как езикът му се плъзна покрай устните й, попивайки сладката и мека влага в устата й. Известно време езиците им бавно танцуваха прекрасен менует, след което ускориха темпото до страстно танго.

В ушите й тътенът на Ниагара се усили до гръм. Високочестотен ток пробягна между двамата. Изгарящ пламък премина от неговата уста в нейната и се разля по цялото й тяло и крайници.

Целувката му се задълбочи, той засмука въздуха от дробовете й и го пое в своите, задържа го за миг, след което бавно го издиша обратно в нейните. Трейси едва издържаше това сексуално опиянение. Имаше чувството, че около двамата вилнее буря, а те са изолирани като в пашкул от целия свят.

Трейси се почувства така истински жизнена, както никога до тогава, а гладът й не признаваше никакви граници.

„Боже господи, помогни ми! — помисли си тя. — Не мога да му се наситя!“

И като доказателство за слабостта й, топла влага се стече в слабините й. Неспособна да се контролира, тя сладострастно се потърка към притиснатата между бедрата й ерекция.

— Уха! — ухили се той, като прекъсна свързващата ги целувка и вдигна глава. Тръсна я леко и добави: — По-спокойно. Не ти ли се струва, че се държим като примрели за секс тийнейджъри?

Тя с неудоволствие пусна ръцете му.

— Аз само — промърмори тя — исках да ти кажа здравей и да изразя чувствата си.

— Здравей! — Той избухна в сърдечен смях. — Уха, ако така казваш здравей направо ми се приисква да замина някъде за известно време, та да видя как ще ме посрещнеш с Добре дошъл у дома!

— В интерес на истината няма да е много по-различно — отвърна тя дрезгаво.

Той изглеждаше разочарован, но в този момент тя вдигна ръка с големия блестящ камък на пръста й.

Той се усмихна и кимна.

Тя също се усмихна. Колко ясно си спомняше оная нощ, когато й предложи брак. Вечеряха навън в „Ред фиш грил“ в Корал Гейбълз, на маса под едно от палмовите дървета, чиито стволове бяха обвити в малки бели коледни светлинки. Фенерчета блестяха на края на терасата, а все още имаше и достатъчно дневна светлина, която позволяваше на погледа да се устреми далеч отвъд тучните ливади към безкрайната синева на сливащите се небе и море.

Някъде между аперитива и предястието той извади малка червена кутийка с изписан златист надпис Картие, отвори я, извади пръстена и го сложи на пръста й.

Естествено, той й пасна идеално. Брайън вършеше всичко идеално.

— Виждаш ли — тихо поде тя. — Може все още да не сме женени, но аз така или иначе съм твоя. Няма значение дали сме разделени само ден или цяла седмица или месец — във всички случаи болката е една и съща.

— Романтична както винаги — отвърна той и нежно прокара пръст по бузата й. След което отстъпи назад и отвори вратата на корвета. — На вашите услуги, принцесо! — Нарочно го произнесе като Гавин Маклеод: принцеса. Подаде й ръка. — Ако мога да се осмеля?…

Трейси влезе в тон и високомерно протегна ръка. Той се наведе над нея, докосна я леко с устни и й помогна да седне в колата. След което затвори вратата.

Тя се настани на тапицираната с бяла кожа седалка и закопча колана. Вдигна поглед към предното стъкло и проследи Брайън, който заобиколи наперено и мина откъм страната на шофьора.

Според думите на Марибел, Брайън Ръдърфорд Бигс бе истински дар за жените. Може и да имаше право. Той беше изключително красив, орловият нос и косото чело придаваха на профила му аеродинамична форма, проектирана специално като украшение за тялото. Черната му гъста лъскава коса бе пригладена назад и от него лъхаше на пари, власт и увереност. Нищо чудно, че го подготвяха да поеме огромния бизнес на семейството.

Но той беше нещо повече от просто висок, тъмен и красив. Определено излъчваше мъжественост.

Брайън отвори вратата си със замах, наведе се и седна зад волана, обърна се към Трейси и й отправи една от обезоръжаващите си усмивки.

— И така, къде отиваме? — полюбопитства тя и нагласи шала върху раменете си.

— Ще видиш.

Изведнъж я обхвана тревожно предчувствие.

— Да не би най-накрая да ме запознаеш с родителите си? — попита тя разтревожено. Беше й любопитно, защо Брайън все още не я бе представил на родителите си, но, от друга страна, въобще не изгаряше от нетърпение. — Моля те, Брайън, ако си си наумил това, трябва да ми кажеш. Щях да се облека по-подходящо…

— Скъпа, няма ли да престанеш? Изглеждаш екстра. А колкото до моите родители, няма нужда да се притесняваш за тях — засега.

— Какво искаш да кажеш с това засега? — настоя тя.

— Просто се шегувам — усмихна се той. — Както и да е. Татко сключи бизнес сделка в Шанхай и е толкова доволен, че реши да си вземе една седмица и да го отпразнува. Вместо да се прибере направо в къщи, накара майка ми да отлети до Мавриций да го посрещне. Ще останат там около седмица, нещо като втори меден месец.

— Слава на Всемогъщия — промърмори Трейси.

— Ох, за бога! — вметна той. — Те са чисто и просто родителите ми. Не разбирам защо толкова се притесняваш да се запознаеш с тях.

— Не се притеснявам. — Засмя се отривисто. — Е, добре де, притеснявам се, но наистина искам да се запозная с тях. Само дето не искам да създам лошо впечатление за себе си от първата среща, това е всичко. Трябва да ми обещаеш, че когато му дойде времето, ще ме предупредиш предварително.

— Така че да си извадиш перлите? — подразни я той.

Трейси се намуси.

— По някакво стечение на обстоятелствата, нямам такива — отвърна тя хапливо. — Освен това, ако все още не си забелязал, не съм от типа с перлите и бижутата.

— И слава богу! — Тъмните очи на Брайън потънаха в нейните. — Кое, мислиш, беше първото нещо, което предизвика интереса ми към теб? — Той се наведе към нея и я погали по бузата. — Последното нещо, от което се нуждая, е още една дебютантка. Имал съм вземане-даване с достатъчно такива и ми стигат за цял живот.

Трейси си позволи да се отпусне.

— И така, след като няма да ходим в дома на родителите ти, тогава къде отиваме?

— Както вече ти казах, ще видиш — отвърна той. На лицето му се изписа разгулна усмивка, погледна в огледалото за обратно виждане, превключи на първа и натисна газта.

 

 

След като прекосиха залива Бискейн по магистралата Макартър, Брайън насочи хромовата муцуна на колата по първата рампа надолу. В момента, в който навлязоха в Саут Бийч, той свърна рязко надясно по Алтън роуд и изви по друг остър завой надясно към яхтен кей Маями Бийч.

Брайън намали скоростта и ловко маневрира с корвета край редицата от коли, чакащи обслужващия паркинга персонал, който се стрелкаше насам-натам в опити да насмогне на навалицата пред рибния ресторант. С типичното си незачитане на всякаква власт Брайън спря на празно място, пред което един знак изрично съобщаваше Паркирането забранено. Трейси се почувства противоречиво: възпитана в духа на средната класа, тя изтръпна пред възможността да си навлече неприятности, а бунтовникът в нея се възхити на начина, по който Брайън пренебрегна правилата, мислеше си, че това е страхотно и желаеше да постигне същото хладнокръвие.

— Ето, пристигнахме — обяви той. Изключи двигателя и започна да вдига гюрука.

След опияняващия тътен от вятъра и движението, настъпилата тишина й се стори неземна. Цъкащите шумове от изстиващия двигател под капака звучаха абсурдно силно.

Брайън заключи колата, постави ръка на кръста й и я поведе към закотвените яхти. Пристаните стърчаха от павирания кей към водата подобно на пръсти, някои от които бяха изправени, а други — извити под прав ъгъл. От двете страни на всеки от тях бяха завързани лодки. Те бяха най-различни — от лодки с дължина около 20 фута до огромни бели чудовища с над осемдесет фута дължина.

Трейси погледна Брайън.

— Нали яхтата на родителите ти била твърде голяма, за да се закотви в този яхтен кей?

— Да — кимна той с гримаса на лицето, — и с постоянния екипаж от четиринадесет души можеш да се уединиш точно толкова, колкото и на някой коктейл.

Трейси кимна. В интерес на истината, тя умираше от желание да види този плаващ дворец, но не искаше да изглежда толкова нетърпелива. Съвсем скоро ще го видя, успокои се кротко.

Брайън я поведе към един от пристаните, покрай яхти с имена като Бойница, Миси, Прекрасната Нанси, Изкусния хитрец, Към максимума. Най-сетне спря на самия край и се вгледа възхитено в една лъскава пасажерска яхта, дълга петдесет и четири фута.

Тя бе аеродинамична, в европейски стил, с изтеглена назад радарна арка. Цялото пространство около кърмата като че ли бе предназначено за дейности на открито — от джетовете и ските, монтирани странично върху хидравличната платформа за скокове, до застланите с възглавници шезлонги чак до кърмата; от тапицираните канапенца, разположени под прав ъгъл, и екзотичната маса до стъклената кабина в средата на яхтата със своите двойни седалки и ергономичен щурвал. Таблото бе осеяно с толкова много компютърни монитори, че й напомняше на командния център на футуристичен космически кораб. В предната половина на гладкия, ослепителен корпус на кораба бяха разположени четири издължени овални люка с хромови рамки; на предната палуба върху тях бяха разпръснати още няколко шезлонга на няколко уединени местенца.

Брайън пусна китката й, пъхна ръце в джобовете и започна да обикаля яхтата надлъж. След като я преброди напред-назад няколко пъти, той попита:

— Е? — Без да погледне Трейси докато изричаше въпроса си, сякаш неспособен да откъсне поглед от яхтата. — Какво мислиш за нея?

Какво мислеше? В съзнанието й изплува терминът тапицирана моторна лодка, както и платформа за купони, но за пръв път Трейси реши да пробва водата преди да скочи в нея.

— Аз, ъъъ, да смятам ли, че… искам да кажа, ъъъ, твоя ли е?

— Да! — На лицето му се появи горда усмивка, сякаш току-що му се бе родило дете. — Докараха ми я днес. Харесва ли ти?

Той замахна с ръка и разкри името, ясно изписано на кърмата с декоративни черни букви и позлатени контури.

Качете се на борда

А с по-малки букви отдолу:

Маями Бийч

Качете се на борда…

Сексуалният оттенък на фразата не й убягна. Господ да ни е на помощ, помисли си Трейси и изстена безмълвно. Какво им става на мъжете покрай техните машини? — зачуди се тя. Трябва ли едни усъвършенствани двигатели да изкарват на преден план най-глупавото от тях?

— Е? — подтикна я Брайън. — Харесваш ли я?

Трейси избра лесен начин да се измъкне, без в действителност да отговори.

— Че какво може да не ми хареса?

Не че той забеляза. Просто се усмихна и продължи да гледа яхтата одобрително по същия начин, по който би загледал добре оформено момиче на плажа.

— Да, права си — проговори бавно. — Нима има нещо, което някой не би харесал?

Той най-сетне успя да откъсне очи от аеродинамичното фибростъкло и насочи цялото си внимание към Трейси. Тя моментално усети, че започва да потъва в дълбините на топазения му поглед. Не се интересуваше от яхтата, а от него.

Гласът му бе мек също като погледа му.

— Какво ще кажеш, ако счупим бутилка шампанско и я кръстим подобаващо?

Очите й все още бяха приковани в неговите.

— Никога преди не съм кръщавала яхта. Не съм сигурна, че ще имам смелостта да счупя бутилка на носа. Или пък каквото и да е било друго. Ще ме е страх да не повредя нещо.

Той премигна при тази мисъл.

— Имаш право. Тази душица няма и драскотина по себе си. Знаеш ли какво ще направим? Аз ще отворя тапата, ще ти подам бутилката и ти ще имаш честта. Само дето ще разлееш шампанското, вместо да чупиш бутилката. Става ли?

— Добре — усмихна се тя.

— А след това — промърмори той, заровил лице в шията й — ще вдигнем котва и ще отплаваме в залива. Ще го наречем нашето първо миниатюрно плаване с яхтата.

Целият свят като че ли се смали пред нея и в него останаха само двама души.

— А после? — попита тя с дрезгав глас.

— После ще хвърлим котва.

— И…?

Той се усмихна и я притегли към себе си. Гърдите й се опряха в мускулестия му гръден кош и тя почувства силните удари на сърцето му.

— И после — прошепна той — ще я кръстим подобаващо.

 

 

Брайън хвърли котва извън шамандурите на канала в залива Бискейн. Слънцето бе залязло и небето аленееше. Беше изключил двигателите и генератора и единственият шум идваше от вълничките, които се плискаха в корпуса. Светлините на Качи се на борда, черпещи енергия от батериите, бяха включени, така че излезлите зад шамандурите на канала плавателни съдове да забележат закотвената яхта.

Трейси бе разтворила широко ръце на засипаната с възглавници облегалка на един шезлонг край кърмата и бе протегнала разкошните си крака напред. Тя вдиша дълбоко свежия солен въздух, загледана в небето над Маями, който се мержелееше в далечината като панделка от издигнати сгради, черни и извисяващи се високо към притъмняващото небе.

— От тук — промълви тя замечтано — многоетажните сгради блестят като наредени един до друг диаманти.

— И не забравяй, че между тях се появяват рубини, сапфири, смарагди и жълт кварц — добави той. — Брайън лежеше по гръб под прав ъгъл до нея, положил глава в скута й.

— Чудя се — поде тя унесено и наклони глава настрани. — Скъпоценност с какъв ли цвят би подхождал на онази сграда, осветена в тъмнопурпурен цвят, хей там отдясно? — Трейси посочи към нея с ръка. — Само знам, че не е аметист.

Брайън повдигна глава и напрегна врат, след което отново я разположи удобно в скута на Трейси.

— Предавам се — сви рамене той. — Вече казах почти всички скъпоценни камъни, които зная. Ако наистина те интересува, някой път можеш да попиташ майка ми. Тя е експерт по скъпоценните камъни. Предполагам, че в крайна сметка ще превърне в такъв и тебе.

— Не ме стряскай. Аз съм абсолютен идиот, когато стане въпрос за бижута.

— Не се опитвам да те стряскам. Освен това знам, че бързо ще се научиш. Преди да се усетиш, майка ми вече ще е успяла да те накара да тичаш насам-натам с лупа в портмонето. За нея това е нещо като картата й Америкън Експрес. Никъде не излиза без лупата си.

— Вярно ли? И защо? Просто в случай, че попадне на някоя дрънкулка, изложена на витрините на бижутерийните магазини?

— Точно така.

Света Дево, помисли си Трейси. Дори не можеше да си представи такова богатство. А когато се омъжеше, несъмнено щяха да очакват от нея да следва примера на майка му и нейните приятелки, които вечеряха в подходящия ресторант, подписваха огромни чекове за филантропични цели, познаваха различните тънкости на търговете за изящно изкуство и антикварни вещи, можеха да различат не само разликите между стила на Луи XIV и Луи XV, но също така само с един поглед да преценят качеството на съответния предмет, поръчваха си целия гардероб от най-различните модни ревюта, които посещаваха, ако, разбира се, не летяха до Париж за проби…

Само при мисълта за това на Трейси й се зави свят и внезапно я обхвана паника, че ще трябва да се впише в един толкова чужд свят. За да събере кураж Трейси придърпа чашата с шампанско от близкото вградено шкафче за питиета. Погълна съдържанието и въздъхна удовлетворено, моментално забравяйки всички задължения, които очакваха бъдещата госпожа Брайън Ръдърфорд Бигс. Тя внимателно постави чашата обратно на шкафчето.

— Този Дом Периньон определено е много добър — каза тя.

— Дом Периньон винаги е добър — засмя се той. — Гладна ли си още?

— Всъщност, не. Напълно съм заситена, въпреки че трябва да призная, че леко ми се върти главата. — Усмивката й едва се забеляза на слабия блясък на включеното осветление. — Но кому е нужна храна? Имам всичко това. — Тя мързеливо вдигна ръка да посочи фантастичната гледка. — Имам и тази яхта, имам и теб…

— В такъв случай — допълни Брайън — навярно ще пожелаем да се заситим с нещо друго…

При тези думи той се претърколи и притисна лицето си в скута й. Остана така безкрайно дълго време, без да помръдне дори един мускул. Само вдишваше. Издишваше.

Не беше необходимо да прави нищо друго, за да я възбуди. При всяко негово издишване взривове от топлина се насочваха към тънката материя на оранжевите й панталони, промъкваха се през нея и възпламеняваха плътта отдолу.

Трейси тихо изстена. Примигна с очи, след което ги затвори и се отнесе. Отначало бе доволна просто да се носи така, приспивана от нежното люлеене на яхтата, докато топлината, излъчвана от устата му, затопляше слабините й и по тялото й се понасяха остри тръпки на удоволствие.

Такова възбуждане не можеше да продължава безкрайно. Веднъж възпламенени, огньове с огромна сила се развилняваха неконтролируемо и бе нечовешко да се очаква, че Трейси ще успее да ги овладее. Тялото й болезнено желаеше неговото — и ако не го получеше скоро, със сигурност щеше да полудее. При все това той продължаваше просто да лежи, без да мърда и само дъхът му подклаждаше огъня й и поставяше на изпитание издръжливостта й.

Внезапно тя усети, че не може да издържа повече. Както беше седнала с превити крака, Трейси се плъзна и легна по гръб на шезлонга.

— О, Брайън — изстена тя. — Или престани, или направи нещо…

Тя повдигна таза си, сграбчи главата му с ръце и я притисна към себе си, извивайки се като змия под него.

Той бавно успя да надигне глава въпреки усилията на Трейси да задържи лицето му заровено в пролуката между краката й. Брайън се надигна, обхвана ръцете й, разхлаби пръстите й и преплете своите между нейните.

Трейси се замята енергично, но съпротивата й неизбежно бе сломена. Тя нададе болезнен вик и се предаде, а Брайън притисна ръцете й надолу в класическа разпъната поза и се намести отгоре й, докато държеше треперещото й тяло в плен.

Гърдите й учестено се движеха нагоре-надолу.

— Бавно, сладката ми — посъветва я Брайън и се вгледа в блестящите й очи. — Не бива да си толкова алчна. Не си ли чувала, че хубавите неща се случват на онези, които умеят да чакат.

— Да чакат? — Трейси го погледна в лицето. — Чакането е мъчение!

— Ако е мъчение — прошепна той, — имаме на разположение цялата нощ.

Брайън легна отгоре й така, както си бяха с дрехите. Подпря се на лакти и пръстите на краката, за да не я смачка, и наведе глава да я целуне.

Трейси разтвори плътните си устни в очакване, но той спря и я погледна в очите. Там забеляза страст, която разпали в него огъня на желанието и вече нямаше сили да продължава да я дразни. Трябваше да я има и то бързо. Брайън я целуна страстно, претърколи се на една страна и я придърпа към силното си и стегнато тяло. Ръцете му се плъзнаха под морско синята й блуза и загалиха кадифените й гърди, а езикът му се гмурна в сладостта на устата й.

Трейси изпъшка при допира на ръцете му до тялото й, а когато пръстите му започнаха да описват леки кръгове около зърната й, по възбуденото й тяло пробягаха тръпки. Стенейки тихо, Трейси го притисна по-близо до себе си и усети нарастващата му ерекция, която я очакваше. Трейси протегна търсещо ръка и го погали, а Брайън изпъшка.

На свой ред той прокара ръка в оранжевите й панталони и започна да масажира пролуката между краката й. Когато почувства влагата й, по тялото му се стрелна вълна на удоволствие и той се отдръпна.

— Хайде да се съблечем — прошепна той. — Никой не може да ни види тук, пък и да могат, какво от това?

Тя кимна и му помогна да издърпа блузата й, след което събу оранжевите си панталони. Той хвана копринените й пликчета с пръсти, загледа се с неприкрита наслада в русото й хълмче, издърпа бикините й и ги подхвърли настрани. Трейси бе свалила обувките си още при качването си на борда, за да не оставя следи по безупречната полировка. Брайън се изправи и трескаво се освободи от дрехите си, като ги захвърли върху нейните. Той разкрачи пълните си, мускулести бедра и застана в тази поза, загледан в красивото й тяло с огнен пламък в очите. Тя отвърна на погледа му, наслаждавайки се на възбудения му член и очевидната гордост, с която той възприемаше собствената си мъжественост.

След секунди той отново легна върху нея, опрян на лакти и колене, устните му покриха нейните и я целунаха с подновена страст, сетне се придвижиха към гърдите й, където с върха на езика си започна леко да докосва зърната й. Трейси се протегна и обхвана с ръка пулсиращата му мъжественост. Цялото тяло на Брайън се разтресе при този допир и той изръмжа от удоволствие, след което се протегна, хвана ръката й, отмести я от члена си и я целуна нежно. Той влезе в нея, бавно и внимателно в началото, изпаднал в транс от погледа на Трейси, излъчващ почуда и желание.

Тя изпъшка от удоволствие и тялото й зажадня още повече за него. Брайън не можеше да се сдържа повече и се гмурна силно в нея, а тя простена и потръпна от глава до пети от стрелналата се по тялото й сладострастна тръпка.

В този момент Брайън покри устните й със своите и засмука жадно езика й, докато ритмично се движеше навътре-навън в страстното си желание за женствената й сладост. Трейси му се отдаде безрезервно, тялото й се движеше с неговото, а собствените й тласъци бяха не по-малко мощни от неговите. Сграбчила раменете му, Трейси мислеше, че той със сигурност е най-страхотният любовник на света и че тя със сигурност е единствената му любов.

Той започна да се движи по-настойчиво, обхванат от вихъра на неконтролируемо желание, движейки се навън-навътре с бурна невъздържаност.

Неочаквано силното пърпорене на мобилен телефон проникна през булото на сексуалното удоволствие, което ги обгръщаше. Брайън изпъшка силно, а тялото на Трейси автоматично се присви. Сигурна беше, че е нейният телефон.

Ръкописът й. Бяха ли го приели?

— Аз… аз трябва да… да го вдигна — каза тя с нежелание. Най-вероятно Марк звънеше от Лос Анжелис.

Брайън заклати глава, макар че намали и почти спря.

— Не — прошепна той. — Забрави го.

Телефонът продължи да звъни, а звукът му пронизваше ушите им.

— Брайън — поде тя и се опита да се освободи. — Важно е! Трябва да проведа този разговор.

Мощното му тяло се отпусна и той се отдръпна.

— По дяволите — изруга глухо. — Вземи проклетото нещо. — Той се извъртя и седна, захлупил глава в ръцете си, с подпрени на коленете лакти.

Трейси бързо намери портмонето си с пайети и сграбчи мобилния си телефон.

— Ало — каза тя задъхано, като натисна бутона за приемане на разговора.

— Трейси?

— Да?

Обаждаше се Марк Варни, агентът й. О, господи, помисли си тя, седнала съвсем изправено. Почувства се така, сякаш тежък ковашки чук изведнъж заби лудо в гръдния й кош. Бум-бум, бум-бум, бум-бум! Книгата! Тя протегна ръка към Брайън и той я пое, неохотно, отбеляза Трейси. После я притисна подкрепящо. Така е по-добре!

— Как си? — попита Марк.

Трейси потисна пристъп на нервен смях.

— Мисля, че ти знаеш това по-добре от мен — отвърна тя развълнувано. — Защо не ми кажеш?

— Е, добре. Слушай! Току-що обядвах с Лизет Александър от Браун Смийкс…

Бум-бум. Бум-бум. Бум…

— Тя е главният шеф, дето беше харесала резюмето ти и примерните глави — припомни й той. — Както ти казах преди няколко седмици, в Браун Смийкс зелена светлина за проектите вече не се дава от един човек. Това се извършва от комитет.

Да, да! Тя почувства непреодолим импулс да го разтърси въпреки огромното разстояние и да му изкрещи: Това вече го знам! Приказвахме за това преди две седмици! А сега казвай!

— Е, тя е приключила с четенето и го е обсъдила на срещата на редакторите тази сутрин…

— Д-да? — престраши се Трейси. Започваше определено да усеща обезпокоителни вибрации относно посоката на разговора.

— А също така, след последния ни разговор, компанията майка на Браун Смийкс е въвела нова корпоративна политика.

А-ах, по дяволите! Ето сега… Тя затвори очи за това, което предстоеше, и се подготви да го посрещне. Ръката, в която държеше телефона, се запоти и стана хлъзгава. Брайън, който бе предугадил естеството на телефонното обаждане, стисна леко свободната й ръка и на Трейси й се стори, че вижда усмивката му във вече настъпилата тъма.

— До сега — продължи Марк — комерсиалните книги на Браун Смийкс покриваха загубите, причинени от публикуването на престижни литературни творби, които водеха само до загуба на пари. Но вече не. Паб-Корп ООД, компанията родител, наскоро прокара нови решения. От сега нататък всяка книга, която публикуват, ще се разглежда като отделно заглавие. Като такова, то трябва да носи пари.

— Но моят роман е комерсиален! — вметна Трейси. — Ти самият го каза.

— Ти знаеш, че е такъв. Аз също го знам. Но в момента „Браун Смийкс“ са недоброжелателно настроени към новите автори. Особено към онези, които нямат нищо издадено, което да ги препоръча.

Трейси почувства как малкият й удобен свят започва да се върти неконтролируемо. Нова корпоративна политика… не на издателите, а на компанията родител, която, разбира се, даваше тона. В съзнанието на Трейси се появи подвързана книга, която в забавен кадър избухна и наоколо се развихри буря от накъсани страници. Тя виждаше своята книга, нейното дете. Проектът, в който бе инвестирала стотици часове, който бе отгледала…

… и за какво? Само за да види как я убиват?

— С други думи — произнесе Трейси глухо, — моят ръкопис е отхвърлен.

Последва неловка тишина. После Марк Варни прочисти гърлото си.

— Да.

Трейси издаде сподавен вик на раздразнение. Кои, по дяволите, бяха тези корпоративни мижитурки?

— Но имай предвид — продължи Марк, — че „Браун Смийкс“ не са единствени в града. Вярно, че след всичките обединения и изкупувания са останали само няколко издателски гиганта. Но все още не сме пробвали „Бертелсмън“, нито „Тайм Уорнър“, нито пък „Саймън & Шустер“…

Трейси го остави да бърбори окуражително, но не чуваше почти нищо. В някои моменти чашата с течност се възприемаше като наполовина пълна. В други обаче същата чаша определено се тълкуваше като наполовина празна.

— Най-важното нещо е, да не се отказваш — продължаваше Марк. — Ти си прекалено добър писател, за да си пропилееш таланта. Изчакай малко.

Да, добре. Сякаш мога да си позволя да чакам.

— Ох, ох! — изохка тя внезапно, за да може да затвори и да ближе раните си на спокойствие. — Трябва… да затварям. С един приятел съм. Ще обсъдим положението някой друг път. Става ли?

— Разбира се — отговори Марк. — Но, слушай, да не вземеш сега да се отчаеш. Аз все още вярвам в тази книга, Лизет също вярва. Не е настъпил краят на света.

Трейси си пое дълбоко дъх.

— Така е — каза тя и натисна бутона, с което сложи край на разговора.

В същото време обаче си мислеше: Не е така. За мен настъпи краят на света.

Отхвърлен.

Трейси затвори телефона с треперещи пръсти и го пусна в портмонето си. След това грабна чантичката си, сякаш телефонът я бе опърлил. След това се вцепени на стола и се втренчи в палубата на яхтата, вперила невиждащ поглед в чистата белота, която блестеше дори на бледата светлина.

Съвсем разбираемо, в момента скъпата полировка на яхтата на Брайън не достигаше до съзнанието й. Нито пък останалият лукс на борда. Това, което осъзнаваше, бе мястото, в което се чувстваше като в капан — празна ничия територия, изпълнена с болка и терзания.

Толкова горчиво бе това хапче на разочарованието, толкова трудно й бе да го преглътне след всичкия този труд, преминал под знака на оптимизма, че Трейси яростно прехапа устни и замига начесто, за да пресече заплашителния порой от сълзи.

Брайън я прегърна през раменете с мускулестата си ръка и я притегли към себе си.

— Какво има, Трейси? — попита той тихо. — Хайде, кажи ми.

— Марк Варни… се обади — прошепна тя едва доловимо. — Не искат книгата ми.

Той я прегърна покровителствено.

— Не се притеснявай за това. Не е настъпил краят на света, Трейси. — Брайън докосна леко с уста ухото и шията й, прокара нежно език по врата й и я целуна по бузата. Трейси не реагира и той добави: — Хей, хайде! Отърси се от това, Трейси. Помисли за нас. Нали се сещаш?

Трейси кимна, без да го погледне.

— Знам… Брайън — продума тя. — Само дето имам нужда… точно сега имам нужда да остана сама.

Брайън шумно въздъхна.

— Сама? За бога, Трейси! Излязохме с новата ми яхта, прекарвахме си чудесно и след това глупаво обаждане аз все едно не съществувам.

— Съжалявам, Брайън. Аз… не мога да направя нищо. — Тя се опитваше да се пребори с напиращите сълзи.

— Ако можех да направя нещо, за да се почувстваш по-добре — промълви Брайън.

— Ако можех и аз — отвърна тя, — но… наистина нищо не мога да направя.

— Разбирам — успокои я той и я придърпа към себе си. — Искаш ли сега да те прибера у дома?

Трейси кимна.

— Мисля, че така ще е най-добре, Брайън.

Той нежно целуна голото й рамо.

— Щом така е най-добре за моето момиче — проточи Брайън и се опита да прикрие разочарованието си.

— Благодаря — измърмори Трейси.

Би трябвало да съм щастлива, че има някой, който се грижи така за мен, помисли си тя, но не се чувствам никак щастлива.