Джудит Гулд
Гръцка вила (8)

8.

Маями, Флорида

Времето се държа прилично и изчака, преди да пусне гръмотевичната си буря. Марибел Пиналес шофираше. Трейси, седнала на мястото до нея, стискаше урната, съдържаща праха на баща й. Времето се задържа спокойно, докато достигнаха скромната къща в Коконат Гроув. Марибел паркира елегантната си малка червена корола, двете се подслониха под отрупаната с глицинии предна веранда, и точно в този момент природата представи своето шоу.

Като прелюдия, небето се оцвети в мастилено черно и мощен вятър зашиба палмите, мимозите и дъбовете; започна да разкъсва оградите от фикус, бухналите шефлери^[1] и бугенвилии; затрополи по загниващата, обрасла решетка, която ефектно скриваше къщата от улицата.

Марибел отвори вратата с мрежата против комари и извади ключа, който Трейси й беше дала. Едва успя да открехне предната врата, да щракне лампите и вентилатора на тавана, когато основната атракция започна.

Взривяващи се светкавици огряваха дъсчиците на полуотворените кепенци. Шумни гръмотевици разтърсваха земята, отекваха по дъските и дюшемето и залюляваха старата къща из основи. Горе първият вихър от тежки дъждовни капки танцуваше, почуквайки по ламаринения покрив, и след броени минути прерасна в толкова силен тътен, че Трейси едва успя да чуе собствените си мисли от рева на падащите плътни дъждовни завеси.

Марибел остави предната врата отворена, за да улови насрещния вятър, но тръшна рамката против комари с възгласа:

— Уха! Едва успях!

Трейси не отговори. Стоеше безмълвна, притиснала урната към тялото си, оглеждаше стаята като изгубено дете и се опитваше да разбере какво бе толкова различно.

Нещо липсваше. И тогава се усети.

Присъствието на баща й.

Къщата е мъртва, каза си тя. Баща й и вдъхваше живот. А без него всичко изглеждаше като без жизнени вещи и неуловими духове. Особено в тази предна стая с уютните, излъчващи мъжко присъствие шезлонги и диван; библиотечки, отрупани с грижливо подредени томове, и къси черджета по широките, лакирани дъски на пода. Без него, каква беше стойността на стъклената антикварна кутия, съдържаща колекция принадлежности за зимен риболов от Минесота? Тук Том Съливан си отпочиваше с вдигнати крака, гледаше телевизия, четеше или слушаше Били Холидей от скритото си богатство грамофонни плочи. В тази стая той бе отделял неизброими часове, приучвайки Трейси на любов към джаза, да играе шах и покер, да потъва в книгите или просто да цени онзи най-семпъл, но най-скъп от всички дарове — уединението.

За съжаление нищо не можеше да върне времето.

Трейси осъзна, че този остров на спокойствието никога нямаше да бъде същият.

Тя бе така погълната от спомени, че дори не се сепна, когато — БУМ — като картечен изстрел, един от кепенците в задната част на къщата се откачи и започна шумно да хлопа от вятъра.

— Аз ще го оправя — обади се Марибел, благодарна на възможността да излезе. С потракващи токчета тя обиколи припряно къщата и провери всички прозорци.

Когато се върна в предната стая, Трейси стоеше на същото място, на което я бе оставила. Все още притискаше урната до гърдите си.

Марибел виждаше, че денят бе взел своя данък. И наистина, последните два дни биха изцедили енергията на всеки.

Безбройни добронамерени телефонни обаждания за изказване на съболезнования, поднасяне на готвени ястия и салати, непрекъснато поднасяне на цветя. Отпъждане на репортери с любезна учтивост, за да не се създадат бъдещи врагове.

Приготовленията нямаха край. Тялото трябваше да се транспортира от градската морга до погребалния дом. Ковчегът да се пренесе до двора на храма на Харе Кришна, където последователите на тази вяра от уважение към толерантния, но нерелигиозен Том Съливан предоставиха помещенията си на разположение на Трейси. Да се уточни датата на самото кремиране, да не пропускаме откриването и уведомяването на предишните съседи, които се бяха преместили след продажба на къщите си и които биха желали да го почетат за последно.

А късно тази сутрин кратката, необвързана с конкретна вяра литургия, състояла се на открито зад портика на храма. Присъстваха най-различни хора, тъй като неограниченият кръг от познати на Том Съливан включваше множество колоритни местни образи. В по-голямата си част приятелите и познатите му принадлежаха към групата на творците: артисти, писатели, поети, хора, които живееха на яхти, плюс шепа другари за риболов и всякакъв род други ексцентрични натури. Всичките доброволно отлъчили се от основната маса разтревожени, притиснати от времето хора. И вероятно от уважение към свободния небрежен стил на Том Съливан, никой не носеше костюм и вратовръзка.

През цялото това време Трейси бе непоклатима като Гибралтарската скала. С нищо не показа колко усилия й костваше да приема успокоителните излияния или да споделя личната си скръб.

Най-изнурителният миг настъпи след литургията, когато и последните опечалени си тръгнаха. Трейси настоя да последва катафалката в крематориума.

Марибел я изгледа втрещено.

— Майната му! — изруга тя. — За бога, защо?

— Защото трябва да съм там и да гледам — отвърна просто Трейси.

— Да гледаш? Да гледаш какво?

— Кремирането.

— Исусе, не!

— Вси светии, да! — Трейси бе непоколебима.

Не че Марибел беше гнуслива, или не беше виждала смъртта. Напротив, тя отлично познаваше етикецията при жалеене до най-малката подробност. Поради кубино-американския си произход, беше придобила доста богат опит при случаи на смърт. Сред батальоните от застаряващи лели и чичовци, армиите от племеннички и племенници, истинските орди първи, втори и трети братовчеди — да не споменаваме многобройната, подобна на стадо общност от приятели, съседи и познати — Марибел бе присъствала на много повече от полагащия й се дял погребения. Знаеше, кога да бъде внимателна и успокояваща. И кога да бъде внимателна, но твърда.

Опитът й подсказваше, че точно сега беше време за второто.

— Ето така — предложи Марибел и се протегна да вземе урната от Трейси. — Защо не оставим това за малко, а?

Като някое дете, което защитава най-ценната си вещ, Трейси се обърна и притисна урната още по-близо до себе си. Нямаше намерение да се разделя с нея, сякаш ако я пуснеше от ръцете си, бездната между нея и баща й щеше да се разшири.

Марибел предугади мотивите на Трейси и избра съответния подход.

— Сега, Трейс — започна да я придумва тя, като говореше достатъчно високо, за да бъде чута от тътена на пороя, стичащ се по ламаринения покрив. Беше решила да използва най-убедителното оръжие: внимателна, но неумолима логика. — Няма да направим нищо драстично, нали така? Само ще я оставим за известно време.

Трейси смръщи чело.

— Така — продължи Марибел — ще избегнеш възможността случайно да я изтървеш.

— Ох… — Трейси пое рязко дъх, при което гръдният й кош се надигна и тя се замисли върху аргумента на Марибел. Не й беше хрумнало, че може случайно да изтърве урната, но след като семето бе вече посято, самата представа за подобно сквернословие я изпълни с ужас.

Марибел протегна ръце.

— Хайде, аз ще я оставя някъде.

Трейси все още се колебаеше.

В това време, като че ли, за да сложат край на спора, светкавици подобно на пулсиращ лъч проникнаха през трите прозореца и осветиха ярко стаята. Почти едновременно с това се чу оглушителен трясък и — скръц! — гръмотевицата се стовари върху недалечно дърво.

Трейси подскочи от проглушаващия ушите тътен, а урната едва не се изплъзна от дланите й. Може би, реши тя, Марибел е права. Може би трябва да я оставя.

С тържествеността на ритуал Трейси предложи урната на Марибел.

Марибел я прие също толкова тържествено. Тя преувеличи вниманието, с което я постави върху дъбовото шкафче със стъклена вратичка, в което се намираше колекцията на Том Съливан от ръчно издялани принадлежности за риболов в заледени места.

— Ето — тя плесна ръце и се отдръпна. — Сега е на сигурно място. Не се ли чувстваш по-добре?

Трейси се изопна, когато друга пулсираща луминесценция освети летвите на кепенците. Но интензитетът на светкавицата бе намалял и изминаха две секунди преди скоростта на звука да пренесе придружаващия гръмотевичен гръм.

Центърът на бурята отминаваше.

Марибел хвана Трейси под ръка.

— А сега, приятелко, какво ще кажеш да се погрижим за тебе, а?

Трейси я загледа с празен поглед. Поради всепоглъщащата скръб бе безчувствена, макар и временно, към всякакъв личен физически дискомфорт!

— Първо — подхвана Марибел и насочи обвинително лакирания си пръст към обувките на Трейси, — можеш да изуеш тези сандали. Не си ги събувала от сутринта и краката ти сигурно са отекли.

Трейси се подпря на Марибел и послушно вдигна единия си крак, събу обувката и повтори същото с другия крак.

— Чудесно. Справяш се много добре! — кимна Марибел одобрително. Сложи ръка на рамото на Трейси и я поведе през тесния коридор към дъното на къщата, където бе спалнята й.

Трейси забави крачка.

— А сега какво? — поиска да разбере тя.

— Сега ще ти съблечем този тесен костюм и блузата и ще ти облечем нещо по-удобно. Например някоя стара тениска и шорти. Или може би тениска и панталон. — Марибел сви рамене. — Нещо старо, без значение какво. Гарантирам ти, че за останалата част от деня никой, абсолютно никой, няма да те безпокои. Няма да пусна никого в тази къща, дори това да е президентът.

Трейси не продума около минута, но отказа да върви. Отмести поглед от Марибел към коридора, след това отново към приятелката си и я попита какво ще правят след като се преоблече.

— Естествено, че това, което ти е нужно. — Марибел изглеждаше малко стресната от въпроса. — Ще седнем, ще си вдигнем краката и ще релаксираме. Важното е да не правим нищо. Какво мислеше, че ще правим?

Трейси потъна в мисли, след което промърмори:

— Прекалено съм развълнувана, за да релаксирам. — Тя леко разшава пръстите си. — Иска ми се да правя нещо.

Марибел я погледна косо.

— Доообре — произнесе бавно. — Страхотно. Имаш ли идея какво е това нещо, което ти се иска да правиш?

— Трябва да започна да подреждам работите на татко. Нали знаеш, да намеря документите му? Да се уверя, че няма просрочени сметки, да отменя абонаменти, да видя дали е имал застраховка. Такива неща.

— Да, но не забравяш ли нещо? — каза тихо Марибел.

Трейси вдигна безмълвно поглед.

— Разказвала си ми, че баща ти е много потаен. Че криел важните си документи и други неща, или ги е заключвал.

Трейси кимна.

— Това е една от причините, поради които искам да се захвана с тази задача. Трябва да намеря къде си държи нещата.

Тя се намръщи още повече, а очите й пребродиха предната стая и се насочиха навън, през рамката против комари, където от покрива на верандата се изливаха същински сребристи завеси от вода.

— Всъщност — добави тя почти шепнешком, — нямам абсолютно никаква идея кое какво е. Никаква представа.

— В такъв случай — отговори практичната Марибел. — определено няма да ни навреди, ако започнем да търсим, нали?

 

 

— Риболовни такъми! Нищо повече от някакви проклети, стари, ръждясали риболовни такъми!

Трейси изрита очуканата кутия за инструменти, при което съдържанието й се разхвърча във всички посоки.

— Защо, по дяволите, е заключил тези боклуци? Никой нормален човек няма да пожелае да ги открадне!

Тя прокара ръце по влажната си коса и продължи:

— Бррррр!

След това избърса с ръка капчиците пот по челото си и победено отпусна крака. Плъзна се надолу, опряла гръб в стената и седна.

— Отказвам се! — извести тя стаята и остана да седи с наклонена леко назад глава, хипнотизирана от въртенето на трите махагонови перки на стария вентилатор на тавана.

Наближаваше полунощ и въздухът бе влажен като в Екваториална Африка. Двете с Марибел изгубиха сума ти часове да претърсват къщата от хиляда и двеста квадратни фута, включително и навеса за инструменти в задния двор.

А възнаграждението за усилията им? Нищо. Нула. Въздух. Цялото им ровене беше на вятъра — провериха дори дали няма разхлабени дъски по пода и стените.

Марибел, дочула удара на кутията за инструменти в стената, внимателно надникна от вратата. Като се увери, че към нея не летят други оръжия, тя влезе и захвърли накривения нож от неръждаема стомана, който използваше като лост да отваря заключените чекмеджета на нощното шкафче на Том Съливан. Съдейки по изражението й, тя също бе разочарована.

— Нищо не разбирам — изстена тя изтощено.

Марибел се присъедини към Трейси и седна в същата поза, но точно под прозореца.

Сега, след като времето се беше оправило, множество насекоми, привлечени от светлината, се бяха полепили по мрежата и бръмчаха пресекливо. Цикадите въодушевено свиреха. Милиарди дървесни жаби, излезли след дъжда, крякаха бурно.

Марибел отпусна глава на една страна, после я изправи, описа кръг и я отпусна на другата страна. Тя присви очи към Трейси.

— Не че някога съм се съмнявала в думите ти, но когато ми каза, че баща ти е потаен, мислех, че без съмнение преувеличаваш. Сега обаче виждам, че не си. Всичко, което може да се заключи с брава или катинар, е заключено. Всяко чекмедже на нощно шкафче или бюро. Никога не съм виждала нещо подобно. Само си помисли, Трейси. Питам те. Това странно ли е?

— Странно е — съгласи се Трейси и отскубна мъхче от мокета. — Татко беше най-чудесният мъж на земята, баща, за който всяко хлапе си мечтае. — Тя свъси вежди и изпусна многострадална въздишка. — Но имаше два основни недостатъка.

Марибел мълчеше, давайки възможност на Трейси да продължи със свое темпо.

— Единият бе, че отказваше и дума да продума за майка ми. Наистина, Марибел, нито думичка! Другият бе, че не издаваше нищо за финансите си.

Марибел издаде замислено устни.

— Да, но все някъде трябва да има документи — настоя тя. — Ако не тук, тогава някъде другаде. Може в някой сейф, макар че не попаднах на подобен ключ. — Тя повдигна вежди. — А случайно ти да си намирала такъв?

Трейси завъртя очи.

— Нямаше ли да ти кажа, ако бях? А проверих всички джобове на дрехите му.

— Добре, хайде да обсъдим това разумно и да използваме главите си. Претърсихме навсякъде. Не остана място, което да не сме преровили, понеже тази къща няма нито мазе, нито таван.

Трейси се плесна с ръка по челото.

— Разбира се! — възкликна тя, а бузите й пламнаха от вдъхновение, докато скачаше на крака.

— Разбира се — какво? — изръмжа Марибел, като се намръщи.

— Очевидно е! Каква глупачка съм само!

Придържайки се за перваза, Марибел изтощено се придърпа и стана.

— Какво е толкова очевидно?

— Не се ли досещаш? Цялото това претърсване е било само уловка. Така че никога да не заподозра.

— Брей! — Марибел протегна ръка с дланта напред. — Я намали малко. Напълно се обърках. Така. Уловка, за да не заподозреш какво?

— Къде крие всичко — поясни Трейси. — Естествено, сигурно е предполагал, че ще го открия в случай, че… е, в случай на нещо подобно, което се случи сега. Но за да го сторя, или трябва да разчистя цялата къща, или да търся като отчаян копой.

Марибел започна да се дразни.

— Ще започнеш ли да говориш свързано? — А когато Трейси тръгна към вратата, извика: — Чакай! Къде отиваш?

— В навеса.

— Но ние вече търсихме там.

— Знам. Само ще взема стълба.

— Не. Да не искаш да кажеш, че ще се катерим по дърветата?

— Нищо толкова радикално, Марибел. Всичко си дойде на мястото, когато спомена за мазета и тавани.

— Трябва ли да ти напомням, че тази къща няма нито едното, нито другото?

— Няма нужда. Но дори и да няма нормален таван, все пак има пространство, в което можеш да лазиш. Там се влиза само през капандура и със стълба. — Трейси направи знак с ръка. — Последвай ме, ще ти покажа.

Трейси я поведе към банята, отвори вратата, а когато влязоха, посочи нагоре към дървения таван с жлебове и прорези.

— Виждаш ли онези тъмни очертания? Това е капандурата. И само забележи колко много замазка е паднала от там. Обзалагам се на всичко, че през всичките тези години документите са били над главата ми.

Марибел не изглеждаше напълно убедена.

— Казвам ти, Марибел, те са там горе. Направо ги надушвам.

Трейси се беше втренчила в тавана с блестящи очи.

— Всъщност — добави тя, — толкова съм сигурна, че са там, че ще заложа най-новия си чифт имитация на Маноло Бланик. Най-хубавите.

— Да не искаш да кажеш — онези червените с пластмасови токчета?

Трейси свали поглед от тавана.

— Точно те. Червените с пластмасови токчета — потвърди тя.

Марибел я погледна благоговейно.

— Уха! Трябва да си абсолютно сигурна, щом си готова да ги заложиш.

Трейси постави приятелски ръка върху рамото на Марибел.

— Погледни го от тази страна, амига. Това е единственото логично място, което не сме претърсили. Нали така? Пък ако загубя тези обувки, какво? — Трейси сви рамене. — Без документите на татко съм за никъде.

 

 

Там беше.

Лежеше в средата на меко одеяло от прах и плесен, по което съвсем скоро някой беше минавал — следите все още си личаха.

Там беше, уловено от лъча на прожектора на Трейси.

Предметът, който търсеха.

Старомоден метален пътнически сандък, реликва от една по-славна епоха на пътешествия. От онзи тип, който вече не произвеждаха и за вдигането, на който бяха необходими двама души. Огромен и тежък, с дебела кожена дръжка от всеки край и закръглено месингово покритие по ъглите, чиято железария бе придобила приятен бледозелен цвят от окисляването. Заключен с големи ключалки, също месингови, и огромна по размер скоба с комбиниран катанец от по-нови времена.

— Света богородичке! — прошепна едва чуто Трейси.

Едва успяваше да си поеме дъх, но това не се дължеше на праха. Сърцето й се мяташе така бясно, сякаш всеки момент щеше да изскочи от гърдите й.

— Е? — подкани я Марибел нетърпеливо от основата на стълбата. — Виждаш ли нещо?

Трейси се изкатери за миг по останалите стъпала на стълбата. Помещението не можеше да се нарече таванско, но все пак предоставяше малко повече място от това просто да пълзиш и бе доста удобно благодарение на шперплата, който баща й бе поставил над решетката. Мястото не можеше да мине за нормална стая — максималната височина в центъра бе четири и половина фута и се скосяваше до няколко инча от всяка страна. Трейси трябваше да се придвижи приведена напред, за да достигне до сандъка.

Тя долови зад себе си тупуркането на Марибел, която също се изкачваше по стълбата. След това я чу как рязко поема дъх, когато погледът й попадна на пътническия сандък.

— Нямам представа как са го качили дотук, но не виждам начин това нещо да мине през капандурата — отсъди Марибел.

Трейси не се притесни.

— И какво от това? Ще разбием ключалката му тук и ще пренесем на части съдържанието му долу.

— Да, но ти подхождаш от гледната точка, че вътре са нещата, които търсиш. Не се изненадвай, ако открием някои проядени от молците стари шапки и малки кутийки със свещи за рожден ден.

Трейси хвърли на приятелката си съжалителен поглед.

— О, вие, безверници! Защо не направиш нещо полезно и не слезеш долу? Тази ключалка тук изглежда доста сериозна работа. Навремето куфарите не са били такива боклуци, каквито са сега. Най-малкото ще ни трябва чук и лост. Аз ще потърся допълнителен кабел и крушка.

Марибел проряза въздуха с ръка и отдаде чест.

— Слушам, капитане! — изрече тя дръзко. Но Трейси забеляза, че тутакси се зае със задачата.

Хм, какво знаеш ти! — помисли си Трейси. Марибел може и да изглежда спокойна, но тя е също толкова нетърпелива, колкото съм и аз, да разбере какво има в този сандък.

Тук Трейси се поправи. Не! Грешка. Никой не може да е по-нетърпелив от мен. Нима това бе възможно? Цялото ми бъдеще зависи от това, какво ще открия в сандъка. Това може да се отрази на останалия ми живот. Може би…

Сърцето й задумка лудо дори при самата мисъл. Кой знае? Трейси не можеше да спре мислите си. Може би дори ще открия коя е майка ми?

Импровизираната лампа заля сандъка със сто и петдесет вата светлина. Емайлираните сини стени блеснаха ослепително като квазар и на тяхното отражение Трейси и Марибел се превърнаха в прегърбени вещици, а гигантските им сенки по долната част на скосения покрив имитираха всяко тяхно движение.

Марибел отстъпи на безопасно разстояние в страни.

— Готова ли си? — попита тя.

Трейси пое дълбоко дъх и го задържа в дробовете си. След това кимна.

— Да. Когато дам знак. Приготви се. Давай!

Трейси напрегна мускули и се отпусна на лоста, натискайки го до край. Болка пробяга по ръцете и бицепсите й, сигнализирайки й да спре.

Не, каза си тя. Още съвсем малко усилия и ще успеем. Още съвсем малко… Скобата изскърца като клон на дърво. Винтове се стрелнаха към тавана, отскочиха и се върнаха, разпилявайки се по пода.

Трейси отпусна лоста и застина в приведена като маймуна поза, задъхана, с отслабени и треперещи ръце, с бесен пулс и шумно дишане. Изкривената скоба висеше безполезно от ключалката.

— Добре — проговори тя най-сетне. — Да го отваряме.

Тя разкопча едната страна на сандъка, докато Марибел се зае с другата. Заедно повдигнаха капака. Несмазваните отдавна панти се разскърцаха със стържещ звук.

Ето. Сандъкът бе отворен.

Трейси се втренчи, обхваната от разочарование. Нямаше нищо освен една празна табла, разделена на две, която можеше да се повдигне.

— Не се отказвай тъкмо сега — окуражи я Марибел. — Не сме приключили още.

С тези думи Марибел хвана таблата, вдигна я, извади я, пусна я на пода и…

… каква находка!

Трейси не вярваше на очите си. В сандъка лежаха дебели, плесенясали кафяви пликове, престарели и буквално пръскащи се по краищата, някога овързани с вече изгнили ластици. Твърди кафяви папки, завързани с връвчици. Няколко прошити с върви кутии. Нещо подобно на стар фотоалбум. Избледняла жълта купчинка прогнил тюл, най-вероятно част от някогашен корсаж. И…

Космите по ръцете и гръбнака й настръхнаха.

… положен с лицето нагоре, по средата на всичко останало, чист, съвсем нов бял плик. С една-единствена дума — Трейси — написана набързо. Тя веднага разпозна почерка на баща си.

Трейси не можеше да се помръдне. Шокът от намирането на това имане бе по-голям от първоначалното й разочарование. Не знаеше какво да чувства. Когато видя името си, очевидно съвсем скоро написано, сякаш получи съобщение от отвъдното.

Марибел я хвана за ръката. Трейси се обърна и я погледна. Преглътна трудно. Внезапно започна да се задушава, а бликналите от очите й сълзи се търколиха тихо по бузите й, оставяйки бледи ивици по прашното й лице.

— Виждаш ли, амига? — промълви нежно Марибел. — В крайна сметка, се оказа права.

Трейси закри уста с ръката си. Беше достигнала крайната точка на емоционално претоварване. В момента не беше в състояние да произнесе нищо смислено.

Марибел продължаваше да държи ръката на Трейси.

— Искаш ли да те оставя сама за малко?

Трейси изтри с длан сълзите си и кимна безмълвно.

— Хей, no problema! — Марибел се опита да прозвучи ведро. — Ако имаш нужда от мен, просто потропай по пода. За секунда ще се кача. Става ли?

Трейси отново кимна.

— И спокойно. Няма за къде да бързаш.

След тези думи Марибел се насочи приведена към капандурата, постави единия си крак на стъпалото, след това другия и бързо слезе по стълбата.

Без Марибел мястото на тавана изглеждаше по-пусто и много по-враждебно.

Сякаш принадлежаха на някой друг, пръстите й се впуснаха към плика и го разкъсаха. Отвътре се показаха написано на ръка писмо на лист от тетрадка и няколко страници от нещо подобно на правен документ. Всички те прилежно сгънати като оригами в стила на Том Съливан.

Тя започна да чете.

„Скъпа моя Трейс!

Най-вероятно ме смяташ за глупак и страхливец, че не споделям с теб. Всъщност, не ми беше никак лесно, особено когато това означава, че не съм бил абсолютно честен към теб.

Скъпа моя, съди ме както искаш; единствено твоето мнение ще се зачита. Но те моля: опитай се да не ме съдиш твърде строго или прибързано, моя скъпоценна дъще и душа на живота ми!

Колкото и да ми е болно да го призная, този сандък е единственото ми наследство, както ще разбереш от приложения правен документ. Но не бързай да тършуваш из кутиите и папките, а първо помисли за потенциалните последствия. Вземи пример от митологията и не забравяй какво се случи с бедната Пандора. Помни, че любопитството и суетата (особено суетата, след като по най-трудния начин разбрах, че тъкмо моят инат и суета са причина за падението ми и които, вследствие на неразсъдливостта ми, те засягат директно) винаги струват доста скъпо.

Излишно е да ти пожелавам успех (въпреки че го правя), защото знам, че ще успееш във всичките си начинания. Това убеждение само ще ми е достатъчно, за да почивам в мир.

Преди всичко, учи се от моите грешки и се грижи за себе си по-добре, отколкото аз се грижих за теб.

Иска ми се да бях перфектен баща, както ти беше перфектна дъщеря.

Ако има усещания, след като си заминем, знам, че ужасно ще ми липсваш.

С цялата ми обич, завинаги твой.

Татко.“

Сълзите на Трейси закапаха по писмото. Може би в крайна сметка Тед Райфенбърг е имал право, помисли си тя горчиво. Звучеше така, сякаш баща й наистина се беше самоубил.

Тя подсмръкна и избърса носа си. Остави писмото настрани и погледна правните документи.

И веднага й се прииска да беше изчакала, да можеше да отложи ужасяващите новини.

Една-единствена ослепяваща дума резюмираше правния жаргон.

Просрочена.

Последното нещо, което очакваше, и то се стовари отгоре й като гръм. Главата й се завъртя и положи неимоверни усилия да не повърне.

В ръцете си държеше известие за просрочване върху къщата. Ако не платеше ипотеката и данъците до шест дни, щяха насилствено да я изгонят — заедно с вещите.

Баща й беше печелил безбройни битки.

Но в крайна сметка строителните предприемачи Палм Коуст инкорпорейтид бяха спечелили войната.