Джудит Гулд
Гръцка вила (7)

7.

Санторини, Гърция

Сравняват красотата на Оя с живописна картичка. Невероятно и ослепително бяло селце, сгушено в отвесните склонове на скалистите върхове, наподобяващо разхвърляни захарни бучки.

Нагоре и надолу погледът потъва в синевата на небето и морето. Куполите на варосаните църкви са също сини. Синкава изглежда и прекъснатата линия неясна суша, която обгражда изпълнената с вода, с размери четири на шест мили калдера^[1] — кратер, появил се в резултат на вулканичен катаклизъм в древността.

И на последно място, но не последно по значение, син — в този случай лазурен — е и леко трапецовидният ромб на плувния басейн на Урания Викърс. Кацнал опасно на хиляди фута над Егейско море, непреградените му ръбове създават у къпещите се илюзията за безкрайност, като че ли водата му се влива директно в самото море.

Имението на Урания е на три нива и представлява криволичеща шестоъгълна площ с осемнадесет стаи, построени дълбоко навътре в истински пещери в склона на хълма. Фасадите на стаите са варосани, с много прозорци и се свързват посредством цяла мрежа от стръмни стъпала, тесни пътечки и обгорени от слънцето тераси. Отвътре и отвън подовете са облицовани с крокалия — каменна мозайка от кръгли естествено бели камъчета, инкрустирани с черни, изписващи сложни шарки и граници. В духа на островната традиция, цели каскади от бугенвилии, олеандри и светло червени мушката в саксии грабват окото с цветната си палитра.

Ако съществува рай, то той определено е на това място.

Но дори Цикладите, тази перла в короната на Средиземно море, не са предпазени от ритуалните погроми, пораждащи се в заседателните зали на манхатънските еснафи.

— Ох, за бога, скъпа, защо въобще трябва да се разстройвам?

Урания крачеше по терасата сякаш бе на сцената. Блестяща в прозрачния си копринен кафтан, украсен с ясно изразени вертикални линии, паралелни точки и тирета в синкаво черно, бродиран с плътни концентрични кръгове от златиста нишка, наподобяващи стила на Гюстав Климт, тя изглеждаше величествено, за което допринасяше дори кафявата цигара, забодена в телескопичното цигаре от слонова кост с изумителна дължина, от което тя периодически дръпваше, но без да вдишва дима, и което възприемаше по-скоро като театрален реквизит, отколкото като порок.

— Факт е — продължи тя и използва драматичния си талант да подчертае словата си с трепване на очите, — че ти безкрайно много ми помогна, драга Джулия. Най-сетне ме вкара в правия път. Много съм ти признателна, скъпа. Наистина. Не бих могла да ти се отблагодаря.

Със замах Урания наклони цигарето под остър ъгъл нагоре, дръпна и изпусна облаче дим, наподобявайки Норма Дезмънд на Глория Свонсън. Ако оставим настрана драматизма, Урания бе звезда в своето собствено, макар и постепенно залязващо съзвездие.

Прекомерно високата, кокалеста и безизразна Джулия Маркоф се намръщи и размени остри погледи със своите две подчинени. И трите бяха с чупливи коси като на Сара Джесика Паркър, но на тях стояха като змии, свити за атака.

Урания се носеше леко по ниската стена на терасата, надвиснала над морето. Беше края на лятото и силуетът й се открояваше на слънцето, канещо се да приключи с дневните си задължения, но което сякаш не възнамеряваше да го стори, преди да си тръгнат Джулия Маркоф и нейните недостойни помощнички.

Джулия реагира на блестящото изпълнение на Урания с явно облекчение.

— Толкова се радвам, че не се разстройваш, мила. Бях покрусена от мисълта, че ще го разбереш погрешно, а знаеш, че обичам да запазвам приятелските си отношения с моите автори. Важно е да се разбираме. А сега, абсолютно ли си сигурна, че не желаеш писател призрак? Рейчи или Рути ще грабнат с две ръце възможността да останат и да ти помогнат да оформиш романа си. — Тя погледна за подкрепа първо едната, после другата от своите подражателки. — Не е ли така, куклички?

От израженията им ставаше ясно, че нито една от тях не би изявила желание да стори нещо подобно, но и двете се усмихнаха пресилено. Едната каза:

— С радост.

А другата измърмори унило:

— С удоволствие.

И двете звучаха така, сякаш Джулия им бе предложила да се кандидатират доброволно за газовата камера.

Но чувството им беше взаимно. Със същото удоволствие, Урания би приела да измъкнат ноктите й с клещи. Тя нямаше да се подложи на мъчението да позволи на която и да е от тях да бърника ръкописа й, да променя едно, да прибавя друго и да го лиши от неподражаемия глас на Урания, а след публикуването из цял Ню Йорк да разправя: Не Урания Викърс, а всъщност аз написах романа.

Първият роман на звездата бе получил незначителен успех, дължащ се предимно на фактора любопитство. Хората го купуваха с една цел: да видят дали Урания може да пише.

За предпочитане бе да не се задълбават в отговора на този въпрос. И както един критик написа в списание Ню Йорк: Винаги сме знаели, че не може да играе, но винаги си е струвало и е било забавно да гледаш предвзетите маниери на Урания Викърс. Сега знаем, че Урания не може и да пише. Но за съжаление, да четеш нейните романи нито си струва, нито е забавно. Те прибавят един напълно нов нюанс на термина „изтерзани“.

— Наистина не смятам, че е необходимо някой да остане — измърка Урания. — Следващата седмица ще ти изпратя някои страници.

— За мен ще е удоволствие! — Или поне така каза Джулия.

Урания отново се загледа в панорамата за няколко минути. Тя зае поза със стегнат ханш и се престори, че изучава състава на синята калдера, на дълбокото синьо небе и лилавеещия полукръг от редицата острови отвъд огромния, изпълнен с вода кратер. Хиляда фута по-долу кораб, смален от разстоянието до размерите на детска играчка, бързо напредваше. Далечното бръмчене на двигателите му се процеждаше в тишината.

— О, скъпи мои, погледнете само! — извика Урания. — Отворете очите си и вижте!

Урания разпери широко ръце с драматизъм, сякаш искаше физически да прегърне гледката.

— Не е ли направо болезнено великолепно, та чак сълзи ти се появяват? Хората може да се прехласват по Бора-Бора, Капри или Малките Антили и така нататък. Но това тук — това е красота, драма и история. И само си представете! Там, на онзи остров в средата, живият вулкан все още изпуска дим и сяра и всъщност, казвам го съвсем сериозно, затопля водата.

Джулия, родена и израснала в Бронкс, заклета жителка на Манхатън по свой избор, дори не си направи труда да прикрие потръпването си.

— Ако трябва да съм абсолютно честна, не бих желала — каза тя твърдо. — Определено е ужасяващо. Как може да живееш върху жив вулкан?

Прическата — последна мода, излъсканите зъби, седмичният грим и изтънченият гардероб от Сакс и Пол Стюарт се връзваха с този имидж. За нещастие обаче, Джулия Маркоф бе запазила диалекта от Бронкс и вместо живееш казваше живейш.

— О, животът тук е истинска приказка, скъпа — изстреля Урания. — Доволен и без стрес. Много по-безопасен от… — изкушаваше се да каже зарзаватчийниците в Манхатън, но потисна желанието си и вместо това довърши: — Улиците на Ню Йорк.

С тези думи звездата се врътна, подпряла лакът в едната си длан, хванала цигарето вертикално нагоре. Тя долови стъпки на боси крака и се загледа в сенките зад своята аудитория от трима души. Зад Медуза и нейните две кохорти, един мъж с рядка хубост, облечен в селска риза от естествен лен и бели навити работни панталони, се бе привел отпуснато в сянката на извития като дъга праг. И наблюдаваше представлението с интерес.

— Ах, Марк! Така се надявах да се присъединиш към нас, преди милата Джулия да си тръгне! — След което се обърна към Джулия: — Знаеш ли, че той е един от феновете, които те обожават.

Джулия вдигна китка и приближи часовника към очите си, при което въздъхна:

— Времето наистина буквално лети. Май ще е по-добре да потегляме, ако искаме да хванем последния полет. Не мога да си представя дори, какви връзки си използвала, за да ни намериш места. Нямах си представа, че е толкова трудно да излетиш от този остров.

— Това, Джулия, скъпа, е така, защото Тони Бенет е объркал всичко.

— Така ли?

— Да. Човек не оставя сърцето си в Сан Франциско. — Урания изпуфтя при самата мисъл.

— Нима? — изгледа я Джулия втренчено.

— Абсолютно не. Човек оставя сърцето си в Санторини, къде другаде? О, ето го и Ставрос — додаде Урания, като имаше предвид един набит грък с гъсти черни мустаци, който даваше знак, застанал две тераси по-нагоре. — Той ще ви отведе до колата и ще ви закара на летището.

Урания веднага съжали, че е успяла да намери места за Джулия и двете й подражателки за полета тази вечер. Само ако знаеше за фобията на Джулия от вулкани… Как щеше да се наслади на мъките й, ако трябваше да прекара тук нощта.

— Да-а. Тръгваме — измърмори Джулия и добави: — Знайш ли, никога в живота си не съм виждала такава малка кола. Едва не си изкълчих краката, докато излизах от нея тази сутрин.

— Колко ужасно, скъпа!

— Да-а. Не знаех, че правят такива миниатюрни коли. За кого са? За дребосъци ли?

— Значи трябва да внимаваш, скъпа. Ще се върнете със същата кола.

Джулия благоволи да се усмихне ведро. Очевидно с облекчение напускаше това странно място в средата на нищото. Блясъкът на конските й зъби бе толкова ослепително бял, колкото й местните стени на обедното слънце.

— Е, ние тръгваме — обяви Джулия. — Радвам се, че се видяхме, кукличке.

— Удоволствието беше изцяло мое, мила Джулия. Скъпа, трябва да дойдеш някой път и да поостанеш известно време.

— Да, трябва.

В превод: Само през трупа ми.

Последва вихър от шумни въздушни целувки, от които несъмнено личеше, че Урания и Джулия бяха познати, които едва можеха да се понасят. Подражателките трябваше да се задоволят с кратките помахвания на Урания — онези присвивания на пръстите, с които се казваше чао-чао на бебета, а не на възрастни.

От сянката Марк се провикна към Джулия:

— Ще се чуем веднага след като се прибереш в офиса, съкровище. Или аз ще ти се обадя, или ти на мен.

Джулия положи усилия да постави Марк на мястото му.

— Моята секретарка ще се обади на твоята.

Марк изчака, докато главният редактор и двете й подражателки си тръгнаха. Едва тогава той зашляпа с босите си крака и застана до Урания. Заедно загледаха как Джулия и сие се изкачват с мъка по няколкото площадки външни стълби към небесносинята порта във високата варосана стена по-горе, дебела бариера, която ефикасно скриваше имението от любопитните погледи на зяпачите по единствената главна улица на Оя, която в тази си част постепенно се смаляваше в тясна виеща се пешеходна алея, претъпкана с таверни, ресторанти на открито и търговски магазини, повечето от които бяха бижутерийни, обслужващи заможните тълпи от пасажерските лайнери.

— Знаеш ли — отбеляза Марк, — понякога се чудя коя е по-голяма кучка. Ти или Джулия.

Урания, която гризеше цигарето си, му хвърли развеселен кос поглед.

— Трябва ли да се чудиш?

Мълчанието му подсказваше, че беше по-добре да изоставят тази тема.

Урания вдигна очи и установи, че Ставрос превеждаше Джулия и подражателките й през портата. Тя изчака, докато слабият двигател на малката кола изкашля и стартира и чу затръшването на врати. Едва тогава, когато чу колата да потегля, тракаща по-скоро като шевна машина, отколкото като автомобил, леля Мейм се трансформира в Круела де Вил.

— Рррррр! Тази… тази тъпачка! — избълва Урания, давайки воля на всичко, което бе потискала през целия ден. — Тази противна идиотка с големи челюсти и ниска култура, тази тъпачка от Бронкс! Тя за каква се смята да идва тука и да се опитва да ми пробутва бандата си писатели призраци? На мен! Представи си! — Тя се обърна разгневено към Марк, а гласът й клокочеше от яд. — Безочието, да дойде тук — тук! — в моя дом, моето убежище! И за какво? Да ми предложи услугите на писател призрак! Сякаш аз съм неспособна да си напиша романа сама! Господи, каква кучка!

В яростта си Урания счупи цигарето на две. Тя се втренчи в повредената слонова кост, след което запокити надалеч двете парчета. Те се приземиха със слабо подрънкване на инкрустирания с камъчета под на терасата, а остатък от цигара продължи да блещука пресекливо.

— От сега нататък — фучеше тя — Джулия гаднярска Маркоф, тази накъдрена старомодна драка, по-добре да си седи там, където й е мястото — в убийствения си офис, и там да се прави на голямата работа. Навсякъде другаде тя определено вони до небесата!

От устата на Урания, която вярваше, че дължи на публиката си винаги да е издокарана от глава до пети и наконтена до съвършенство, парфюмирана с любимия си аромат Пантер де Картие, това бе далеч по-язвително жегване от която и да е поредица от пет букви. Що се отнасяше до Урания, това бе най-голямата обида.

Марк изчака, давайки възможност на грубиянката да изпусне всичката пара. Едва след като се укроти и се пльосна на белия шезлонг със сини възглавници край басейна, той се осмели да си отвори устата.

Макар и млад за агент, Марк не беше неопитен. Той се бе учил при най-добрия — необикновения, починал наскоро, супер агент Джулиус Бум Бум Майчини и бе наследил от шефа и наставника си голяма част от неговите клиенти знаменитости. Ето защо той знаеше как овреме да се справя с техните непредсказуеми характери.

Това надали бяха идеалните условия за работа, особено като се има предвид, че беше пристигнал едва вчера. Организмът му още не се беше приспособил към часовата разлика, което не беше изненадващо предвид тринадесет часовия полет от ЛАХ, за да подкрепи Урания, когато трябваше да кръстоса шпага със също толкова войнствената редакторка. Като че ли, учудено ще запита някой, Урания имаше нужда от някой, който да я държи за ръка.

Всъщност — и това може да изненада тълпата, — Урания наистина имаше такава нужда.

За доказателство, просто отстранете ролята на звезда, махнете съпътстващите реквизити и погледнете под излъсканата и добре поддържана фасада. Отхвърлете перфектния грим и бляскавите одежди, струващите 1845 долара сандали Гучи от нокти на щраус, или силно извитите подметки, които заедно с високите токове и няколко оскъдни инча червени и тюркоазени кожени каишки, се равняваха на 455 доларови домашни пантофи от Маноло Бланик. Премахнете основните аксесоари — черно-бяла чанта с цип от Тодс, която възлизаше на солидната сума от 950 долара; чантата Епи от Хермес, струваща колкото четири-пет чанти от Тодс, несесерите с форма на чудновати животинки — и насекоми, от Джудит Лайбер.

Сетне следваха и дребните бижута от бижутерии от Фифт авеню, които също не излизаха евтино — злато и оливин, аквамарин и топази да не споменаваме диамантите, рубините и смарагдите. Отнемете също другите основни реквизити: апартаментите и вилите на най-хубавите адреси, покоите в петзвездни хотели, бутилките от подбрани реколти Кристал, купите за лед от Белуга. И обкръжението от разни типове, понеже ги намираше за забавни, защото я ласкаеха, като й отдаваха цялото си внимание и можеха да я разсмиват. Красиви хрантутници; същества за купони, които бяха толкова забавни и скандални, мили, но за които отиваше толкова много ядене и пиене. Махнете всичко това и какво ще откриете? Определено не и заслепяващата, изкусителна сирена, която завърта глави из целия свят, а по-скоро…

Марк се чудеше: Защо почти винаги става така?

… една изплашена и изгубена жена дете. Разглезено същество, което без съответните си реквизити и реплики едва можеше да завърже връзките на обувките си. Същество, чието его непрекъснато трябваше да се ласкае, чиято самооценка — да се подхранва, подхранва, подхранва. Същество, което всъщност дълбоко в сърцето си беше самотно, уязвимо, предразположено към мрачни пристъпи на самосъжаление и отчаяние.

Но проблемите на Урания бяха съвсем истински. Стилът й на живот поглъщаше парите по-бързо, отколкото ги печелеше. Договорът за две книги на стойност пет милиона долара, който Бум Бум Манчини успя да й спечели преди смъртта си, бе застрашен от прекратяване.

А после какво? Това беше въпрос, който Урания нямаше желание да засяга поради простата причина, че не съществуваше успокоителен отговор.

Ролите за жени на възрастта на Урания бяха оскъдни както в киното, така и в телевизията. Няма нужда да споменаваме, че тя отдавна бе похарчила аванса от един милион долара, който получи при подписването на договора. Край Урания парите като че ли просто се изпаряваха.

В момента примката все повече се стягаше около шията й. Дължеше на модните си дизайнери цели малки състояния, просрочваше плащането на наема за апартамента си в Париж, не беше плащала на домакинската прислуга в Бевърли Хилс и Париж от седмици. Имаше сметки от магазини за цветя, ресторанти, петзвездни хотели и от организаторите на тържества. Ако не капеха по малко пари от чуждестранните продажби на предния й роман, шоуто, което представляваше Урания, щеше да бъде застрашено от прекратяване. За неопределено време.

Накратко, Урания Викърс беше в безизходица. Не точно без пукната пара, но само с шестдесет хиляди долара — цената за една прилична модна рокля.

Господи, мислеше си тя, само ако можеше да се докопа до парите, които трябваше да получи по договора за двете книги! За съжаление, останалите две вноски зависеха от приключването на ръкописите — по един милион за книга.

За съжаление, но повечето от тези пари също отдавна бяха похарчени — и никой в нейно присъствие не смееше дори да прошепне тази ужасяваща дума данъци.

Да, тя наистина пишеше и то като маниачка. Урания можеше да покаже купища и купища ръкописи, но така също и страници противни факсове, които осъждаха усилията й като неприемливи, незрели, далеч от върха, както и термини като няма да мине.

Съвсем ясно бе, че меденият месец с издателя й беше приключил. И за да се утежни още повече положението, самите Грийнлийф букс, където Джулия Маркоф бе главен редактор, бяха с разклатени основи. Като малко подразделение на голяма издателска къща, името им беше престижно и поради тази причина зачитаха мнението им.

Но вече не.

С всичките сливания и изкупувания, които се случваха в издателската индустрия, родителската компания на Грийнлийф неотдавна бе абсорбирана от Инфо-Медия, световен издателски гигант. Един от онези международни конгломерати с глава на хидра, който притежаваше огромна власт и пет пари не даваше нито за авторите — знаменитости или литератори, нито за книгите. Интересуваха се единствено от долната черта. Точка.

Което вкратце обясняваше визитата на Джулия Маркоф. Всъщност тя бе пратена в Гърция да постави ултиматум на Урания: или за четири месеца да предаде приемлив и завършен ръкопис, или щяха да прекратят договора.

По-лоши новини едва ли можеше да има. Това означаваше, че имаше опасност бъдещите фондове на Урания, на които тя толкова много разчиташе, да бъдат отрязани. И още по-лошо, Инфо-Медия заплашваха красивото закръглено дупе на Урания със съд и възнамеряваха да си възстановят изцяло дадения от Грийнлийф аванс от един милион долара. Същият този аванс, който бе изплатен отдавна и също така отдавна похарчен.

Накратко, това определено не бяха най-добрите времена за Урания Викърс. Нещата стояха така, че независимо колко се стараеше, за нея имаше само една посока.

И тя беше надолу.