Джудит Гулд
Гръцка вила (6)

6.

Джоел продължаваше да държи камерата включена и насочена към нея, но вдигна око от окуляра. Лицето му изразяваше абсолютна загриженост.

— Трейси, какво става?

Застанал от едната й страна, Тед Райфенбърг повтори като ехо:

— Добре ли… но разбира се, че не си добре! Всеки идиот може да го види.

— Ох… боже… мой… — Трейси бе възвърнала, макар и слабо, способността си да говори, но устните й бяха така пресъхнали, че думите се процеждаха в дрезгав шепот. Дишаше тежко и бързо, сякаш беше тичала.

Ох, пожела си тя, само да можех да избягам от този кошмар наяве! Да бягам, бягам и да не спирам. Може би ако се ощипя, или ако си заповядам да се събудя…

Но Трейси знаеше, че от този кошмар не можеше да се събуди.

Чувстваше се отвратително гадно: не успя дори да мигне и целият й добре подреден свят се разби брутално на парчета. Струваше й се невъзможно трагедии от такава величина да изтрещят като гръм от ясно небе и да я поразят без никакво предупреждение.

Описанието на Тед отпреди няколко минути се заблъска бясно в съзнанието й като куршум, който търси откъде да излезе: … определено беше нарочно… чух как изчаква подходящия момент… форсира двигателя.

Не! Едва не изкрещя Трейси. Тед, грешиш!

Със сигурност грешеше. Не може да е било самоубийство поради една проста причина: тялото беше на баща й.

И не само й се искаше да не е самоубийство. Всеки, който го познаваше, щеше да потвърди. Том Съливан определено не беше от типа на самоубийците. Та нали й каза, че ще се видят довечера.

Напротив! Той беше борец, готов да предизвика всеки, независимо от последствията.

Нали го бе доказал с безкрайната си битка срещу строителните предприемачи „Палм Коуст инкорпорейтид“.

Някой мина покрай нея и блъсна лявата й ръка. Нечий лакът я сръга отдясно и я завъртя. И всичко това докато стоеше там, с микрофон в ръка. Тя смътно различаваше униформените служители, които се опитваха да въдворят ред; журналистите и операторите, маневриращи умело да се приближат до колата, вече изцяло извадена от водата.

Колата. Не просто някаква стара кола, а тази на баща й. А вътре в нея — баща й.

Вниманието й бе привлечено от едно движение на Джоел. Той все още нямаше представа какво става, но вече сериозно се бе разтревожил. Достатъчно, за да започне да смъква камерата.

Камерата, каза си Трейси безмълвно, а мозъкът й даде на късо, като включваше и изключваше на периоди, подобно на разхлабена електрическа връзка в лампа. Но имаше далечното усещане, че камерата може да й помогне по някакъв начин.

Една-единствена дума пулсираше в съзнанието й: Огън…

Разбира се! Понякога се налагаше да се бориш с огън срещу огъня!

— Джоел! — Гърлото й така се беше стегнало, че трябваше два пъти да го прочисти. — Джоел! — повтори тя по-твърдо, а в очите й гореше пламенен блясък.

Той я погледна угрижено.

— Постави камерата обратно на рамото си — каза тя. Гласът й звучеше пресипнало и тихо, но в същото време спокойно и непоколебимо.

Трейси забеляза как двамата с Тед се спогледаха. Учудващо, но Джоел, старият професионалист, се колебаеше да продължи. Той присви очи и изгледа Трейси.

— Сигурна ли си, че си добре? — запита Джоел.

— Да, сигурна съм — произнесе Трейси с по-силен глас.

Тя изправи глава — и защо не? Нямаше от какво да се срамува. Непрекъснато се случваха произшествия. А така с един куршум щеше да улучи два заека. На първо място щеше да отблъсне голяма част от лешоядите още преди да са се спуснали, и второ, по-важното, щеше да оправдае баща си, или поне щеше публично и пламенно да го защити срещу предположението, че се е самоубил.

— Джоел — повтори Трейси буйно. — Трябва да ми позволиш да го направя.

— Там е работата. Да направиш какво? — поиска да разбере той. — Очевидно познаваш шофьора…

— За бога! — прекъсна го Трейси. — Стига си губил време! Хайде да приключваме!

Джоел въздъхна и сви рамене.

— Щом настояваш — отстъпи той с неудоволствие.

Все още не напълно убеден, все пак вдигна камерата на рамо. Когато червената й светлинка отново замига, Трейси разбра, че е започнал да снима.

Микрофонът бясно се разтресе в ръката й и тя си наложи да го задържи неподвижен.

— Тази… тази кола, която току-що изтеглиха от реката — подхвана Трейси със заковани в камерата очи, — аз… аз познавам тази кола. Името на шофьора е… — Тук тя затаи дъх. — Името на шофьора беше — поправи се тя дрезгаво — Том Съливан от Коконат Гроув.

Света Богородичке! Джоел размърда устни безмълвно и остана с отворена уста.

— Мога да съобщя името на шофьора — продължи Трейси, — защото въпреки, че неговото… тяло не е официално идентифицирано, отразяващата това събитие разпозна както него, така и колата. — Тя направи кратка пауза да си поеме дъх. — Според жестоко стечение на обстоятелствата, за които официалните лица все още не знаят, роднината на Томас Съливан… вече е информирана. Казвам това напълно убедено, защото Том Съливан е… не. — Трейси се намръщи и поклати глава. — Трябва да го кажа другояче… Томас Съливан беше мой… мой баща!

При последната дума гласът й се извиси. Тя внезапно се предаде на емоциите, вдигна ръка да прикрие лицето си, но отправи с микрофона знак към Джоел да продължи да снима.

След минутка тя възвърна самообладанието си. Прехапа силно долната си трепереща устна, върху която останаха бледи белези. Успокои лицето си. Вдигна глава и погледна решително към обектива.

— Зная, че при отразяването на фактически новини няма място за спекулации и лично мнение. Но в този конкретен случай смятам, че в памет на баща си съм длъжна да наруша това правило и да изкажа мнението си. С други думи, аз лично имам множество причини да вярвам, че този Том Съливан, когото познавах, бащата, който ме отгледа и дари с любов и когото аз обичам от цялото си сърце, никога, никога не би се замислил за самоубийство, камо ли да го извърши. Той прекалено уважаваше живота и вярваше, че трябва да се живее пълноценно.

Трейси направи пауза да събере сили за следващата част от своята импровизирана реч, извираща от сърцето й. Тя преглътна отново, за да смаже гърлото си.

— Баща ми беше борец. Всеки, който го познаваше, ще потвърди. А когато го видях за последно, тази сутрин… Знаете ли какво правеше? — Преди да си отговори, Трейси погледна камерата въпросително. — Можете ли да повярвате, същото нещо, което правеше всяка сутрин? Точно така. Пиеше кафе и решаваше кръстословицата в Маями херълд. Това звучи ли ви като за човек, който е решил да се самоубие? — Тя поклати глава. — На мен не — отговори си сама Трейси.

Тя стоеше с оголена душа, излъчваща сила, толкова нереална, колкото и кошмара, в който бе попаднала. Каза всичко, което трябваше да каже. За сега нямаше какво друго да добави. Дори и да имаше, Трейси не би била в състояние да го въплъти в думи. Силният шок, който преживя, последван от усилията за записа, изсмукаха всичките й останали сили.

— Това… това е всичко, струва ми се — извини се тя немощно. — Съжалявам, но… не мога да продължа.

Тя отдалечи микрофона от себе си, сякаш искаше да отпъди тази трагедия възможно по-далеч.

Тед, който стоеше най-близо до нея, бързо го взе измежду пръстите й. Джоел веднага спря да записва и свали камерата.

— Божичко, колко съжалявам — каза Тед на Трейси. — Ако можех да предположа, че това е баща ти, никога не бих си отворил устата.

Трейси го погледна и поклати глава.

— Не, Тед — изрече тя със съвършено достойнство. — Ти каза това, което си видял. Точно както и аз, на свой ред, казах каквото сърцето ми чувства. Не мога да изправя версията ти срещу теб. — Тя се опита да се усмихне, но не намери и капчица енергия в себе си.

— Трейс — намеси се Джоел. — Трябва да поговорим. За предпочитане насаме. — Той кимна към посоката, където бяха паркирали.

Трейси мигновено настръхна при тази мисъл. Тя яростно заклати глава.

— Не! Ох, не, недей — заохка тя със свит и напрегнат глас. — Н… Н… нали няма да ме отрежеш, Джоел?

— Не смятам да…

— Извинявай, но точно това се опитваш да направиш. Така че не отричай. Знам, че го предлагаш за мое добро. Въпреки това, отговорът ми е не. Н-Е. — Тя се приближи до него и стисна ръката му като в менгеме. Очите й блестяха от забавеното действие на шока. — Заради мен, Джоел, трябва да направиш каквото те моля. Искам да занесеш този запис навреме. Имам нужда да го направиш!

— Но защо? Не разбираш ли, че се изправяш пред най-отвратителната ситуация в живота си? Имай ми доверие, знам какво говоря. Толкова дълго съм в този бизнес, че зад гърба ми ме наричат Метусела^[1].

Тя поклати глава.

— Не, Джоел, ти не разбираш. Единствено така мога да избегна безмилостното преследване на останалите лешояди. Освен това някой трябва да защити баща ми. Ако не го сторя аз, можеш ли да ми посочиш кой друг?

Той я погледна, пръстите й потъваха все по-дълбоко и по-дълбоко в ръката му, а младото й лице грееше от онзи жар, характерен за борещите се за справедливост.

— На всичкото отгоре разполагаме и със записа на Тед — припомни му тя. — В случай, че се притесняваш, че репортажът няма да е балансиран.

— Това не ме притеснява — поклати глава Джоел Заидоф.

— Виж какво, Джоел. Забрави, че съм замесена лично, става ли? Просто мисли за мен като репортер. Който и да е репортер.

— Ох, добре! — въздъхна той.

— Сериозно ти говоря — продължи Трейси.

Изписаната болка на лицето на Джоел бе доказателство, че разбира. Но реши да й даде още един последен шанс да се откаже.

— Сигурна ли си? — попита. — Искам да кажа, абсолютно сигурна? Веднъж излъчим ли го, няма връщане назад.

— Мислиш ли, че не знам — прошепна Трейси яростно. — Не съм дете. А сега тръгвай! Занеси записа в студиото навреме за предаването. И стига си се притеснявал за мен. Няма да се разпадна на парчета преди да се прибера у дома. Има хиляди таксита зад Шератън.

— Не мисля, че точно сега трябва да оставаш сама!

— Няма да съм сама. Ако имам нужда, Тед — Трейси погледна въпросително към Тед Райфенбърг — ще ме придружи до вкъщи. Нали, Тед?

— С радост ще го сторя — отговори Тед. — Всъщност, настоявам за това. Не си в състояние да се прибереш сама. — След което се обърна към Джоел. — Ще се погрижа някоя приятелка да прекара нощта при нея.

— Добра идея — кимна Джоел.

— Какво ви става и на двамата? — настоя Трейси. — Вие наистина ли смятате, че жените са по-слабия пол? В това ли е проблемът?

Няколко минути Джоел я гледаше изпитателно, след което взе решение и грабна видео камерата. Той се забърза, провирайки се между униформените полицаи и репортерски хрътки.

— Джоел — викна Трейси след него.

Той се обърна и я погледна.

Тя задържа погледа му.

— Благодаря! — много по-тихо, отколкото смяташе, произнесе Трейси. — Длъжница съм ти.