Джудит Гулд
Гръцка вила (5)

5.

Когато се върна в телевизионната станция, любопитковците — предимно Марибел и неколцина приятели — все още обядваха навън. Това бе истинска благословия. Онези, които се интересуваха от подобни неща, нямаше да забележат ранното й завръщане.

Трейси кръстоса пръсти никой да не забележи единствената сигурна улика — липсващият годежен пръстен. Нямаше готовност да дава обяснения за случилото се. За късмет този ден имаше множество събития и предостатъчна работа около тях, така че съзнанието на Трейси бе ангажирано. Нещо повече, когато Марибел и компания се втурнаха в офиса след обяд, те също се заеха с купищата ангажименти. С малко повече късмет ще успея да се измъкна без никой да разбере за Брайън.

Следобедът напредна, а новините се трупаха по-бързо, отколкото можеха да ги обработят. Диспечерът непрекъснато изпращаше техническия персонал от едно място на друго, използваше клетъчните телефони за свръзка с новинарските екипи и направляваше микробусите с репортерите и видеооператорите от едно местопроизшествие на друго.

А новините се сипеха непрекъснато.

Тайно подслушан разговор по телефона на Американското дружество за защита на животните разкри историята на една жена, която отглеждала в мобилния си дом петдесет и четири некастрирани котки.

Заблуден куршум, изстрелян от неизвестен извършител, ранил тригодишно момченце, докато се люлеело на люлката в детския кът на квартала.

Далеч в покрайнините на областта Дейд, една мила прабаба, обичана заради множеството си добронамерени постъпки и благотворителност, бе арестувана за това, че с помощта на две дузини лампи за специално осветление е превърнала гаража си в истинска оранжерия, претъпкана с отлична реколта марихуана.

Поради огромното количество новини телевизионната станция започна да изпитва недостиг от репортери. Такава опасност винаги съществуваше при малките независими станции, каквато беше и ВМАИ.

Същият този следобед някой трябваше да отрази събитията, които другите репортери не можеха да покрият. Някой, който, така да се каже, до сега е стоял зад кулисите.

Така изгряваха звездите.

 

 

Трейси ни най-малко не очакваше подобно развитие, особено когато денят бе натоварен с необичайно много местни новини, важните факти и статистиката за които трябваше да се проверява и препроверява. И тя вършеше точно това на компютъра си, когато Джоел Заидоф, директорът на отдел Новини, я потупа по рамото и я извика със себе си.

— Ей, хлапе, зарежи всичко и тръгвай след мен.

Трейси се завъртя със стола си и се втренчи в него.

Джоел Заидоф бе към четиридесетте, набит, с надвиснали вежди, облечен в спортна риза с къси ръкави на бели и сини ивици. Косата му бе оредяла, а шкембето му се провесваше над колана.

Резкият му и експедитивен маниер, както и склонността му към сарказъм, често погрешно се тълкуваха като грубост.

— На мен ли говорите? — изписука Трейси.

Джоел Заидоф сметна за нужно да се огледа.

— Не. Говоря на един от моите седем невидими лакеи, които ме следват навсякъде. Разбира се, че говоря на теб!

— Но аз съм в разгара на…

— Няма значение в разгара на какво си. Имаме недостиг на хора и ако мога да се доверя на очите си, ти си достатъчно фотогенична, за да те оцени мъжката част от зрителите. Скоро ще разберем това. Ясен ли съм?

Трейси се втрещи.

— Фотогенична? Аз?

— Е? — изръмжа той. — Какво чакаш? Коледа? Хайде!

Той се запъти към редицата от асансьори, без да се обръща назад, сигурен, че тя го следва.

Трейси трябваше да подтичва, за да не изостава — толкова бърза бе крачката му.

— Ето — каза той и й подхвърли прикрепен към връвчица ламиниран временен репортерски пропуск, който се носеше на врата. — Това ще ти е нужно.

Трейси го улови и без да го оглежда го прекара през главата си.

— Всички микробуси са заети някъде, така че ще трябва да се задоволим с най-обикновена кола — обясняваше й той докато слизаха с асансьора към приземния етаж и гаражите. — Аз ще шофирам и ще снимам с видеокамерата. Готова ли си да застанеш отпред с микрофон в ръка и да отразяваш събитията, докато лентата се върти?

— Аз… аз никога… — подхвана Трейси.

Вратата на асансьора се отвори с тихо жужене и те се насочиха към паркинга, а Джоел пропъди с ръка опасенията на Трейси.

— Лесна работа — избъбри той. — Освен това не е някаква важна новина. Чисто и просто обикновен инцидент. Нали знаеш, от онези, при които някоя кола пада от подвижния мост? Нищо ново. Но все пак трябва да го отразим.

Сърцето на Трейси заудря бясно. Това е големият ми шанс, помисли си тя. Ако не оплескам всичко, може би ще ме оставят да отразявам и други събития. Кой знае?

 

 

За движението в Маями подвижните мостове имат същата функция, каквато имат главните пътни артерии за останалата част на страната. Маями Бийч представлява група от седемнадесет острова и мрежата от надземни пътища и подвижни мостове го свързва в едно цяло и осигурява нормален достъп от островите към главната част. Същинският Маями, отвъд залива Бискейн, не е свързан с островите, но си има своята река и се задоволява с безбройните мостове по нея. В резултат на това, местните шофьори са много добре запознати със сигналния, подобен на слонски, рев и предупредителния трясък, придружаващи вдигането или смъкването на подвижния мост. По необходимост пътното движение споделя правото си за преминаване с водния транспорт.

И няма нужда да се споменава, че всеки инцидент по тези подвижни мостове обърква плановете на онези, ползващи ги редовно, особено когато наближава следобедният час пик.

Джоел, дългогодишен ветеран по улиците на Маями, затвори прозорците и включи климатика на максимум, след което се впуснаха на юг по Интерстейт 95. Трейси гледаше през прозореца докато прекосяваха река Маями и следеше с очи движението на железницата, движеща се плавно в обратната посока, която като че ли бе зареяна някъде високо в небето на високите си кокили от надвесени като арка железопътни линии, същинска небесна магистрала. Джоел обърна по Саутийст севънт стрийт и пое на изток. След четири пресечки спря поради задръстеното движение, насочено на север.

Трейси заби нокти и силно стисна облегалката, а от устата й се отрони тихо стенание.

Ох, божичко! Брикел авеню!

Джоел забеляза реакцията й и я погледна косо.

— Какво има?

Трейси поклати отрицателно глава и се загледа напред.

— Нищо! — промърмори тя глухо, изричайки нещо толкова далеч от истината.

Джоел не се задълбочи. Той се пресегна пред нея, отвори жабката, извади отвътре голяма картонена табелка с едро изписан надпис Преса и го постави над таблото.

Трейси седеше неподвижно, като скована. Мястото на произшествието я изплаши до смърт. Беше се случило точно там, където Брайън я заведе на обяд. Южната част на моста на Брикел авеню се виждаше от вътрешността на ресторант Капитал грил.

Ами ако…

Накъдето и да погледнеше, виждаше суетящи се униформени полицаи. Те направляваха движението с отсечени жестове и пронизително надуване на свирките, отклонявайки част от задръстеното движение по Фифт стрийт. Махаха на болшинството шофьори да направят обратен завой и да се върнат по пътя, от който бяха дошли, използвайки лентата с три платна на Брикел авеню.

Благодарение на репортерския пропуск, колата на Джоел премина покрай най-голямото скупчване на коли, прекоси булеварда и достигна до сравнително спокойния паркинг на Шератън до залива Бискейн. Тук, в подножието на надвисналата рампа, застинала под ъгъл спрямо неподвижната каменна секция на моста, едно ченге на мотоциклет вдигна облечената си в ръкавица ръка с дланта напред.

Натискането на един бутон се придружи от едва доловимо бръмчене и прозорецът от страната на шофьора се спусна плавно надолу. Трейси, аклиматизирана към хладното удобство на климатика, почувства внезапния горещ порив като огнен език, протягащ се от бумтяща пещ.

Джоел мушна глава през прозореца и погледна нагоре.

— Да, господин полицай?

— На табелката пише Преса.

— Точно така. — Джоел извади портфейла си и го вдигна, за да покаже официалната репортерска карта. — ВМАИ-ТВ — добави той.

Полицаят ги насочи към място, което бе определено специално за колите и фургоните на медиите. Джоел започна да маневрира из претрупаното с паркирали коли пространство, а Трейси гледаше през прозореца към моста. Двете водещи на север платна на рампата бяха претрупани с коли и шляещи се пешеходци, които по всяка вероятност бяха задържани за разпит като свидетели. Там, където първите коли бяха спрели пред многобройните червени светлини на светофара, ивичестата бариера, прегражда ща пътя, бе премазана и накривена. Напред се издигаше съвсем празен сто и петдесетфутов път. А малко по-нататък двете разделени стоманено-бетонни половини на подвижния мост се извисяваха към небето. По-близката кула бе украсена с гигантски урни и висока бронзова колона. На върха й бе излят бронзов индиански воин от племето текуеста, застинал миг преди да пусне стрелата си.

А сцената отдолу представляваше типичната гледка за което и да е автомобилно произшествие. Множество спасителни части бяха безредно разположени от вътрешната страна на верижна ограда, заобикаляща изравнен от булдозер парцел на струващото няколко милиона имение, разположено на брега. Арсеналът от автомобили бе традиционният при такива случаи: противопожарни камиони, линейки, кранове, полицейски коли и мотоциклети.

Само дето, помисли си Трейси, ако някоя кола наистина се е катурнала в реката, едва ли вече ще могат да спасят някого. Тогава осъзна, че нещо липсваше. Най-съществената съставка за всяко произшествие.

Останките от крушението. Такива нямаше.

Което при дадените обстоятелства не беше толкова изненадващо, тъй като трагедията се бе разиграла във водата. Вярно, че катери на полицията и бреговата охрана вече се бяха събрали по няколко от долната и горна страна на моста, разположени на тези позиции да връщат всички плавателни съдове. От друг катер по средата на реката двама водолази, екипирани за подводното спускане, придържаха маските си за лице и скочиха ловко и в синхрон зад борда. Чу се плискане и те изчезнаха под водата, а на тяхно място на повърхността се появиха кръгове мехурчета.

Трейси отвори вратата, излезе от колата и хвърли преценяващ поглед към флотилиите микробуси и коли, принадлежащи на конкуренцията — ВФОР (СБС-ТВ), ВПЛГ (АБС-ТВ), ВТВИ (НВС-ТВ) и СНН.

Толкова много, за да излъчат репортаж от местопроизшествието, помисли си тя кисело. При това тя не включваше новинарските екипи от ВССВ и ВЛТВ, испаноезичните телевизионни станции. Нито пък членовете на пресата, представящи както англоезичното, така и испаноезичното радио и вестници.

Пърпоренето на моторите я оглуши, водата се пенеше и на повърхността й се появяваха вълнички. Сенки на хеликоптери я уловиха за кратко и пробягнаха край нея. Трейси надигна глава и засенчи с ръка очите си от слънцето. Подобно на въздушни акули, хеликоптери на репортери и полицията кръжаха над главите. Междувременно полицията припряно издигаше бариери на моста, пред входа за пешеходци, отцепвайки района от нарастващата тълпа зяпачи.

Тълпата като че ли се беше събрала да гледа цирк.

Трагедия, възприемаща се като забавление, каза си Трейси мрачно. Нека акробатите да се търкалят. Липсваха само продавачите на фъстъци и пуканки.

— Ей! Хлапе!

Трейси се обърна по посока на гласа. Джоел се беше надвесил над багажника на колата. Той подхвърли без предупреждение безжичен микрофон с прикрепеното лого на ВМАИ.

Тя ловко го хвана във въздуха.

— Добро хващане — кимна той. — Да не си била лидер на клакьорите в гимназията?

— Моя милост? Толкова популярна? — Тя го изгледа от глава до пети. — Сигурно се майтапите.

Той сви рамене.

— Откъде да знам.

Повдигна голяма професионална камера и я положи на рамо като истински професионалист.

— Някога бях оператор — подхвърли той в отговор на въпросително повдигнатите вежди на Трейси. — Около милион години преди ти да дойдеш.

Тръшна багажника с една ръка и се огледа наоколо, за да се ориентира.

— Слушай, ето какво ще направим — инструктира я той. — За сега ще се разделим. Аз ще заснема нещата, които са що-годе обещаващи и ще подуша наоколо да видя какво мога да изкопая. Навремето имах нюх към това. А ти през това време се качи на моста. Обикаляй! Наостри си ушите. Но запомни, инстинктът е най-важен. Усещаш ли онази жегваща тръпка? Следвай я. — Той погледна часовника си. — След петнадесет минути ще се видим тук да разменим информация. Става ли?

— Става.

Трейси погледна часовника си, стар Таймекс, поосвежен малко от новата чудесно изглеждаща жълта гумена каишка.

— А… — добави той. — И още нещо.

Тя го погледна.

— Не се притеснявай да проявиш агресия, нали разбираш? Ние сме репортери. Хората го очакват от нас. И не се притеснявай да използваш непозволени средства. В този бизнес никой не печели от добротата си. Първото нещо, което им минава през съзнанието, когато видят жена, е, че в главата й има макарони вместо мозък.

Трейси си каза наум: В превод: Забрави, че си дама. Няма нищо лошо да си гадняр.

— Ясно — кимна тя.

Разделиха се. Джоел се запъти към място, откъдето можеше да заснеме общ изглед към местопроизшествието. А Трейси започна да се навърта около униформените полицаи на моста, но всички те млъкваха още в момента, в който видеха репортерския й пропуск.

Всички повтаряха едно и също.

— Съжалявам, госпожо. Ще трябва да се обърнете към прес аташето. Той ще даде интервю веднага след като установим нещо по-конкретно.

— Хайде, момчета — опитваше се да ги придума тя, осланяйки се донякъде на съчувствието им. — Както виждате от временния ми репортерски пропуск, аз съм съвсем нова. Няма ли да се смилите, а? Да ми кажете нещо. Каквото и да е? Може да е неофициално…

Навсякъде й отвръщаха с категорично клатене на главата.

— Съжаляваме, госпожо. Имаме заповеди.

Трейси продължи да се движи и да опитва късмета си, и така се приближи до колите, паркирани непосредствено зад вдигнатата ментово зелена бариера на подвижния мост. Онези униформени мъже не бяха ли екипи полицаи, разпитващи шофьорите?

Хмммм, помисли си тя, привлечена от първите две коли, паркирани една до друга. Ето това изглежда малко по-обещаващо.

Колата в лявото платно бе стара, марка Транс Ам, която бе направена по-скоро от стомана в Бондекс, отколкото в Детройт. Вратата на шофьора бе отворена, а жената зад кормилото бе седнала странично, с крака на асфалта. Лицето й бе начумерено и отегчено и беше слаба като вейка. Носеше омачкани лимонено-жълти шорти, сини джапанки и светло зелена блуза с гол гръб. Въпреки тропическите цветове обаче, самата тя изглеждаше някак сива. Косата й бе руса, с черни корени, която определено се нуждаеше от къпане. Жената бе положила кокалестите си лакти на коленете, а брадичката си бе подпряла на стиснатата в юмрук ръка. Бузите й заприличваха на вдлъбнати кухини при всяко дърпане от цигарата.

Жената палеше цигара от цигара, жадна за поредната си порция катран и никотин. Тя ръкомахаше с цигара в ръка, сякаш описваше с пръчка във въздуха йероглифи от кълбета дим и жестикулираше нервно, докато разговаряше с две ченгета.

Ако се съдеше по държанието й, преживяното определено я беше разтърсило. Според същия признак, не беше особено въодушевена от мотаещите се наоколо ченгета с тефтери и химикали в ръка. Без съмнение те всеки момент можеха да се задълбаят и да проверят достоверността на информацията й. Или може би вече го бяха сторили?

Подозрително присвитите очи на жената определено издаваха, че не е абсолютна привърженичка на съблюдаването на законите.

Аха, нещо шикалкави, каза си Трейси триумфално. Обзалагам се на всичко, че е очевидец.

Трейси внимателно тръгна към ченгетата откъм гърбовете им, така че да не забележат нейното присъствие, и небрежно доближи колата. Спря на около десет фута точно зад гърбовете на полицаите. Те все още не я бяха забелязали, а от това място можеше да чува разговора им.

До тук добре…

Когато се приближи, Трейси забеляза, че жената в колата бе много по-млада, отколкото изглеждаше в началото. Бедността и тежката работа определено бяха оставили отпечатъците си. Трейси се зачуди колко ли деца я чакаха в къщи.

— Да, тъй е. Де да бях обърнала повече внимание… — Съдейки по плътния й дрезгав акцент, Трейси я определи към бедните слоеве на Флорида, — Но хич не очаквах, ч’ той ш’ натисне газта. Нал’ тъй?

Жената звучеше раздразнено и направи пауза, за да дръпне дълбоко от цигарата. Изпусна през ноздрите си две кълбета дим. След това повдигна глава и погледна ченгетата. Тя бавно заклати глава.

— Божичко, кой би казал, че този тип е тъй луд? Хм?

Единият от полицаите каза:

— Значи, сте останали с впечатлението, че шофьорът… ъъъ… е постъпил така нарочно?

— К’во? Искаш да кажеш, ч’ той съ самубил? — И тя погледна полицая с широко отворени очи.

— Да, госпожо — кимна ченгето. — Точно това питам.

Жената се намръщи, обмисляйки възможността. По лицето й се четеше как прехвърля случая от различни гледни точки. След което сви рамене, загубила интерес.

— Отде да знам? Искам да кажа, по дяволите!

Последно дръпване и тя изхвърли фаса на асфалта, след което го смачка с джапанката си.

— Може да е искал да натисне спирачката, а вместо туй да е надул газта — продължи тя. — Ил’ да е решил, ч’ може да мине оттатъка. Колко пъти съм виждала да правят тъй. Дечурлига предимно. На риск. Аз, такова, само размишлявам. Мостът вече беше напол’вина вдигнат.

— Имаше ли пътници в колата?

— Не съм видяла таки’а. Тъй ил’ иначе обърнах му нула внимание, не и преди да изфърчи кат някой адски прилеп и дъ съ забий от моста. — Тя подсмръкна сякаш имаше нужда да си издуха носа и затърси цигарите си. Прерови с пръст вътрешността на пакета, но той се оказа празен.

— Ау, виж ти! — повиши тя глас и при последната сричка достигна отчаяни фалцетни нотки. Смачка празната кутия на топка и безсилно я захвърли на земята, без въобще да й хрумне, че замърсява. — По дяволите!

Прокара ръка през косата си, а пръстите й оставиха мазни следи. Започна да се изнервя. Разшава се на седалката и се загледа в посоката, откъдето бе дошла. Всякакъв интерес към произшествието се изпари поради предизвиканото неудобство.

— Какъв беше моделът и марката на колата? — подтикна я един от полицаите.

Тя вдигна ръце и ги отпусна на бедрата си.

— Виж к’во, пушачката ми свърши и умирам от умора, разбираш ли? Колко време ш’ ме държите тук, а? Ш’ закъснея за вкъщи след работа, а пък зълвата гледа децата. Нейната смяна почва след час. Ня’ам време за тез глупости!

— Госпожо? — Гласът на служителя звучеше тихо и учтиво, но в същото време строго и нетърпящо врели-некипели. — Моделът и марката на колата?

— Ох, не ’нам — смотолеви тя. — Черна. Може би синя. — Тя пак сви рамене. — Сива също е възможно. В ’секи случай беше средна на размер.

— Нормална или с гюрук?

Тя се разшава.

— Нормална — произнесе тя раздразнено.

Трейси въздъхна почти болезнено облекчено.

Благодаря, благодаря, благодаря, господи, занарежда тя тихо. Поне не е Брайън.

— Вижте, някой от вас пуши ли? — Жената загледа с надежда полицаите един след друг.

Когато всички заклатиха отрицателно глави, Трейси забеляза, че погледът на жената премина покрай тях и достигна до самата нея.

Ох — ох!

Трейси моментално поклати глава и се обърна, преструвайки се, че се оглежда. Все едно е туристка, хваната в този капан в една от колите, която е решила да излезе и да се полюбува на търговската част на Маями.

Гледайки през рамо, Трейси изчака докато полицаите си тръгнат. За себе си реши, че една бизнес походка много ще й приляга. Това все пак бе първата й бойна задача. Истински шанс. Ще е срамота да го пропилее.

Колата до онзи модел Транс Ам бе нов лъскав Ягуар, цялата с бронзов цвят металик и затъмнени прозорци, двойни фарове и яйцевидна решетка. Друга двойка ченгета току-що бяха приключили с въпросите си към шофьора и се заеха с един бял Хюндай, който беше следващ в редичката.

Трейси доближи ягуара тъкмо когато затъмненият прозорец на мястото на шофьора се вдигаше. Въпреки това тя успя да зърне шофьора. Лъскав тип около тридесетте с елегантни очила Долче & Габана. Косата му бе нашарена на ивици, внимателно разрешена според последната мода. Служител в корпорация? Търговец? Галеник на някой фонд? В наши дни трудно можеше да се досетиш за професията на другите. Трудно беше да се различи фризьора от хирурга.

Е, каза си Трейси решително, какъвто и да е, едно нещо е сигурно. Печели онзи, който рискува.

Тя почука с кокалчетата на пръстите си по затъмнения прозорец на вратата откъм шофьора, след което се приведе и се усмихна приятно. Знаеше от опит, че една приятна усмивка можеше да постигне почти всичко.

С едва доловимо жужене прозорецът се спусна надолу.

— Да? — попита мъжът.

— Здравейте! — поздрави Трейси приветливо. В стъклата на очилата му тя различи две свои тъмни миниатюрни копия. — Чудех се дали е възможно да помогнете на едно момиче?

— Съжалявам! — заяви той със звучен и тънък гласец. — Свърших всичкия лак за нокти.

Под формата на шега, но в същото време и доста ясно, той даде да се разбере, че е обратен.

И какво ново има тук, зачуди се тя. Попитай което и да е момиче и то ще ти каже, че почти всеки мъж трепач в Маями е обратен.

— Та казвахте, че…? — подсказа й шофьорът на ягуара. — Че се нуждаете от помощ…?

— Ох. Да.

Внезапно нервни вълни обхванаха Трейси. Това беше първият й случай и ако въобще човек се нуждаеше от опит в професията си, моментът сега изискваше точно това. От друга страна, как въобще щеше да придобие нужния опит, ако не попадаше в ситуации, в които да го натрупа?

— Работя за ВМАИ — обясни тя и вдигна ламинирания репортерски пропуск, който носеше на врата си. — Телевизионната станция. Всъщност, както можете да видите и от този репортерски пропуск, той е временен. Нова съм. Случи се така, че нямаше кой да отрази този инцидент и така… Ами, казано накратко, директорът на новините ме грабна и… ето ме тук! Осъзнавам, че това е тежка задача, господин…?

— Райфенбърг — допълни той веднага. — Теодор Райфенбърг. Но няма нужда да сме толкова официални, нали? Приятелите ми ме наричат Тед. Ако желаеш, можеш да ми викаш дори Теди, само не ме викай прекалено късно за обяд. — Той направи гримаса. — Ох, извинявай! — А после добави, сякаш това обясняваше всичко: — Тази реплика е от Мейм, струва ми се.

— Не се притеснявай, Тед. Простено ти е — усмихна се тя. — И просто за архива, името ми е Трейси Съливан. — Тя подаде ръка. — За теб съм Трейс.

Ръкуваха се през отворения прозорец.

— За мен е чест да се запозная с една привлекателна репортерка — заяви той.

Трейси го погледна така, сякаш казваше я не се занасяй, след което превключи на служебна вълна.

— Тед, имаш ли… имаш ли нещо против да ми кажеш какво точно видя тук?

— Да разбирам, че имаш предвид онази кола, която се изстреля от моста, профуча във въздуха и се гмурна с носа напред във водата?

— Точно така — кимна тя енергично. — Да.

— Ами не. Не виждам никакви проблеми да го сторя.

— Слава на бога! — изрече тя пламенно. — Не го и осъзнаваш, но най-вероятно ми спасяваш кожата.

Сега беше негов ред да я погледне многозначително. После с кратки изтръскващи движения на пръстите си й направи знак да се отдръпне и отвори вратата. Разгъна дългите си крака и се протегна. Беше висок и мускулест според съвременните стандарти за красота, но без цялата онази огромна маса. И много модерен. Целият в Гучи — от сребърно-сивата риза с нестандартна кройка до панталоните от естествена кожа на питон и футуристични черни чехли на цена четиристотин долара.

— Е? — усмихна се той и смъкна очилата си. — Целият съм твой.

Тя прочисти гърлото си.

— Я да видим! Първо, смяташ ли, че е било нарочно. Нали разбираш, някой, който извършва самоубийство? Или е било нещастен случай?

Той погледна към издигнатата рампа, след това надолу към хората от различните служби за спешни случаи. Погледът на Трейси последва неговия. Водолазите бяха се показали и сигнализираха на някого от брега. Надуваема шамандура се носеше над водата и обозначаваше мястото, където очевидно бяха открили колата.

Тед Райфенбърг въздъхна тихо. Без да отмести поглед от дейностите долу:

— Определено беше нарочно. Така трябва да беше.

— Сигурен ли си? — Трейси му хвърли остър кос поглед.

— Без съмнение. Искам да кажа, че го чух как изчаква подходящия момент, в който вдигат моста. Тогава форсира двигателя. Точно както правят мотоциклетистите на червено.

Тя кимна. Разбираше идеално какво иска да каже.

— Можеш ли да ми кажеш нещо за модела и марката на колата? Номерът й от Флорида ли беше?

— Съжалявам. Забелязах само, че бе стара. Не от онези лъскави класически автомобили, които виждаш в Саут Бийч, а просто една тъжна, очукана, ръждива таратайка.

Двамата загледаха как кранът се приближи на заден близко до водата, от хидравличната му лебедка се спускаше дълъг дебел кабел с огромна кука, висяща на края му. Един от водолазите заплува към брега да я хване и да я насочи под водата.

— Тед? — попита Трейси и се опита да звучи не заинтересована. — Ще имаш ли много против, ако те интервюирам пред камерата?

Той отмести поглед от драмата, разиграваща се долу, и повдигна вежди.

— За новините? Като очевидец?

— Като очевидец, разбира се. — Тя се обърна към него. — Ти какво мислеше?

Той се усмихна.

— Хей, забравих ли да ти спомена, че ВМАИ е най-любимата ми, когато става въпрос за телевизионни станции? Или че през цялото време дистанционното ми управление е включено на този канал? Или как включвам бутона веднага щом се прибера у дома, дори преди още да затворя входната врата?

— Тед? — прекъсна го учтиво Трейси.

— Какво?

— Можеш ли да ми направиш една съвсем малка услуга?

— Разбира се. Каквато и да е тя.

— Престани с тези врели-некипели, става ли? Много добре съм запозната с демографските показатели за аудиторията ни. А вие, господине… — тя насочи показалец към гърдите му — за съжаление започвате да не се вписвате в тази отегчителна група. Що се отнася до рейтинга ни, е, може би мрачен е един от начините да го опиша.

Той я погледна съчувствено.

— Горкичките. Ами какво стана с онази реклама на Авис? Номер две и трябва да положите повече усилия?

— Ами, опитай с номер седем, за да добиеш представа — каза тя кисело. — Първо са трите главни мрежи — пет, ако включиш ФОКС и СНН — след това двете испаноезични станции. Доста покъртително, нали? Но, по дяволите, това все пак е телевизия и ни излъчват в цялата област Маями Дейд, което прави около две хиляди квадратни мили…

Трейси изведнъж установи, че съзнанието му е ангажирано и гласът й постепенно заглъхна. Каква беше тази сила, която телевизията притежаваше? Само му спомена, че ще го дават по телевизията, макар и тази телевизия да беше ВМАИ, и вече се пречупи. Дори се наведе и се огледа в страничното огледало на ягуара. Сръчно прокара разперените си пръсти по косата и разроши още повече прическата си. Дали не беше стилист по професия?

Той се обърна и се усмихна.

— Готов съм когато кажете, госпожо — произнесе той драматично.

Но тя гледаше надолу към празния парцел, където кипеше от оживление, и търсеше с поглед Джоел Заидоф. Не след дълго успя да го открие.

Трябваше да се досетя, каза си тя. Ветеран като него непременно щеше да се добере до най-важната точка. Джоел бе застанал точно до крана, откъдето снимаше двамата водолази, които дърпаха куката с кабела към шамандурата.

— Там — Трейси вдигна ръка и посочи с пръст към крана. — Трябва да слезем там — обясни тя на Тед. — Просто ме следвай, макар и да не ти обещавам да те направя звезда.

— Звездите — осведоми я Тед Райфенбърг важно — се раждат, а не се правят. Във всеки случай — той се поклони театрално и размаха ръка — apres moi le deluge.

Трейси забърза надолу към крана. Наближаваше четири следобед. Вече отброяваха последните минути. Тя усещаше как напрежението видимо нараства сред множеството телевизионни екипи. Едва ли някой друг осъзнаваше по-ясно от Джоел Заидоф отлитането на тиктакащите секунди.

Трейси не си губи времето да запознава Тед Райфенбърг с директора на отдел Новини. Докато Тед изчакваше отстрани, Джоел свали от рамото си голямата камера и внимателно я постави между краката си. След което двамата с Трейси приближиха глави и сравниха записките си.

— Какво имаме дотук? — попита Трейси. В едната си ръка държеше жълт тефтер, а в другата дебел флумастер. Готова да води записки и да записва основни думи — нейната собствена версия на стенографията. Заместител от подръчни материали на компютъризирания подсказващ текст за водещите в студиото.

— Какво имаме ли? — изръмжа Джоел отвратено. — Пълна нула, ето това имаме. Нищо. Само дето водолазите съобщиха за едно мъжко тяло в колата. Че са казали на полицаите номера на автомобила и че той вече е вкаран в компютърната база.

— И?

— Починал е при удара. Коланът му не бил закопчан.

Трейси хвърли поглед към Тед, който стоеше наблизо, докато двамата с Джоел обсъждаха положението.

— Интересно — произнесе тя бавно, почуквайки по зъбите си с маркера. — Незакопчаният колан подкрепя онова, което Тед каза за форсирането на двигателя. Очевидно е било самоубийство.

Джоел се намръщи.

— Да, но в нашия бизнес очевидно не ни върши работа. Всъщност, това си е чиста заблуда. Или вече в лекциите по журналистика това не го преподават? В наши дни фактически репортаж се наричаше процесът на отговорно представяне на новините — можеш ли да го повярваш? А не на спекулациите.

Грубият сарказъм успя да я ужили. Но Трейси внимаваше да не се поддава на този вид мъчения. Тя отметна глава и отвърна остро.

— Знам какво означава да се отразяват новините, Джоел. Но да погледнем фактите. Самият ти каза, че имаме кръгла нула.

— И какво предлагаш? — въздъхна Джоел.

— Ами, без репортерски микробус очевидно не можем да излъчим на живо до студиото — подчерта Трейси.

— На мен ли го казваш? — измърмори Джоел заядливо и хвърли унищожителен поглед на микробусите на конкурентите с изписаните върху автомобилите имена: АБС, НБС, СБС.

Трейси се консултира с часовника си и се увери, че оставаха всичко на всичко петдесет и девет минути до специалното издание — гордостта и радостта на ВМАИ. Едночасова смесица от по-тежки и по-леки местни новини, спорт и времето, това бе най-популярното предаване на станцията, което неизменно получаваше най-висок рейтинг и следователно, носеше лъвския пай от приходите.

Всички конкурентни телевизионни станции щяха да излъчват репортажи на живо от мястото на драмата, която се разиграваше тук. Всички, с изключение на ВМАИ.

Нямаше да има репортаж на живо. Все пак трябваше да има начин да се справят с положението.

Какво са правили, когато са нямали сателитни включвания?

Внезапно Трейси я озари вдъхновението.

— Слушай, Джоел — поде тя развълнувано. — Представи си, че рискуваме. Не ме гледай така преди да си ме изслушал. Представи си, че снимаш как интервюирам Тед? Схващаш ли?

Тя придърпа Тед по-близо до себе си и го хвана за горната част на ръката като жив трофей.

— Това е експонат А — обясни тя. — Няма значение, че нямаме експонат Б.

— Продължавай! — подкани я Джоел, заинтригуван пряко волята си.

— Ами ако оформя въпросите си по определен начин, например да го питам за неговото мнение… а след това той повтори онова, което ми каза за шофьора и форсирането на двигателя… е, това няма да се смята за фактическо твърдение от наша страна, нали? Искам да кажа, че в съда това със сигурност ще се счете за подвеждащ въпрос. Но ние не сме в съда. И така няма да се приеме като спекулация — Трейси се усмихна. — И най-хубавото е, че никой не може да ни обвини в неспазване на правилата, особено ако застана пред камерата и повторя, че Тед е очевидец и добавя, че все още очакваме официално потвърждение и така нататък…

— Хм! — замисли се Джоел. Той се поколеба известно време, мушнал ръце в джобовете. От там се дочу звънтене на монети, докато се клатеше напред-назад на петите си. — Ами… — промърмори той.

Джоел погледна Трейси със странно и любопитно изражение на лицето, сякаш за първи път наистина я забелязваше.

Трейси чакаше и се стараеше да овладее нетърпението си.

— Хм! — повтори Джоел. След което добави: — Дъ… ааа — като провлече думата с една кратка и една много дълга сричка. — Знаеш ли какво? Не си чак толкова глупава кукличка.

— Бре! — възкликна Трейси язвително. — Благодаря, Джоел.

Той изсумтя и размаха ръка напред-назад, сякаш искаше да отпъди рояк досадни мушички.

Трейси се съсредоточи върху предстоящата работа.

— Всъщност извадихме голям късмет, Джоел. Ако не губим повече време, останалите станции могат да ни дишат праха. Поне що се отнася до местните новини в пет часа. И знаеш ли защо? — попита Трейси, като се опитваше да прикрие триумфа в гласа си. — Доколкото съдя, примамихме единствения очевидец, на когото ченгетата не са запушили устата.

— Хммм — измърмори Джоел. — Голяма печалба.

— Време е да снимаме вече — напомни Трейси забързано, като пусна ръката на Тед и намести тефтера така, че да й е удобно да си води записки. — И така, Джоел. Какво успя да откриеш? Някакви имена? Кървави подробности? Марката на колата? Нещо друго?

Джоел поклати глава.

— Само това, че шофьорът е бил сам. Нямало е други пътници. И че самоличността все още не се съобщава, докато не уведомят близките.

Трейси не се изненада. В такива случаи това беше нормално, така и трябваше да бъде.

Тя започна да съпоставя на ум останалата информация, която й беше известна, и набързо надраска записките си, използвайки своята стенография. Докато дописваше записките си, Трейси остана приятно изненадана. Макар да разполагаха с оскъдна информация, написана на лист, историята всъщност се осветли и придоби по-ясни очертания, отколкото имаше в съзнанието й.

Тя почука с маркер по зъбите си и попита:

— Джоел? Ти си старата пушка. Някакви предложения?

— Само това, че ще се помотая тук докато извадят колата от водата. Но не разчитам много. Освен това трябва да си оставя достатъчно време, за да се върна в студиото, да редактирам набързо записа и да го подготвя за излъчване.

— А когато си тръгнеш, аз да остана ли или да се прибера с тебе? — попита Трейси.

— Ти си нашият репортер на мястото на събитието, така че ще останеш тук. Иначе ще се върнем обратно в каменната епоха. Така поне ще се обаждаш по телефона и ще ни информираш за развитията на нещата. Дръж! — Той извади от джоба издължения си клетъчен телефон и й го подхвърли. Тя го улови безпроблемно.

— Набери 01 — поясни Джоел — и той автоматично ще позвъни в кабинета ми. Ако набереш 02, ще се свържеш директно с офиса на редакторите. На кой от двата номера ще се обадиш, зависи от развоя на събитията тук. А ако някой от микробусите се освободи, така че да излъчваме на живо… но кога ще стане това… както и да е — сви рамене Джоел. — Ако се разкрие нещо важно докато тече предаването, препоръчвам ти да звъниш направо в редакцията.

— С други думи, ще се обаждам в ефир? Ще отразявам по телефона? Шаня и Ед ще ми задават въпроси?

Шаня Ландис и Едгардо Хуарес бяха звездите водещи във ВМАИ.

— Да, да, и пак да. А междувременно на екрана ще се излъчи твоя снимка. Представи си. Твоята муцунка ще я гледат навсякъде из Маями и Дейд.

Той се наведе, вдигна видео камерата и я метна на дясното си рамо. Започна да фокусира Трейси през окуляра. Намръщи се. Уравновеси камерата, а с лявата ръка започна да прави кратки вълнообразни движения.

— Застани малко вляво. Не толкова много. Половин стъпка вдясно. Ето така. А сега не мърдай! Хващам те на идеален фон.

Един от водолазите се показа над водата. Вдигна ръка и даде знак на шофьора на крана да започва. След това удари с плавници и отново се изгуби под водата.

— Чуй ме сега. Съвсем скоро ще стане много шумно — предвиди Джоел. — И запомни, на пет включвам. Говори директно в микрофона. Не се притеснявай за крана или останалия шум. Микрофонът е проектиран така, че да улавя само близките звуци. Най-високите задни шумове автоматично се филтрират. — Той направи пауза. — Готова ли си?

Трейси изпълни дробовете си с въздух, задържа го и бавно го изпусна. Стисна яростно микрофона. Напрежението нарасна като променлив електрически ток и се изрази като тик под дясното й око.

— Абсолютно готова — потвърди тя.

Дори и да бе развълнуван, Джоел не го показваше по никакъв начин.

— Чудесно! А сега следи лявата ми ръка. — При тези думи той я стисна в юмрук. — Ще броя до пет, на глас и с пръсти. Разбра ли?

Тя кимна и в същото време трепна при механичното изскърцване на грамадното жълто чудовище. То започна да навива протестиращия смазан сребристо-черен кабел и го опъна. Сега започна истинската шумотевица, която отклони вниманието на Трейси от камерата.

— … и пет.

Трейси подхвана.

— Трагичен инцидент, или самоубийство?

Деловият й глас беше перфектен. Безпристрастен и сериозен, но в същото време уверен, овладян и ясен.

— Това е въпросът, който възникна този следобед пред полицията в Маями, а отговорът може да се забави с дни, дори седмици. Засега сигурните факти са само два. Загинал е един мъж, а жителите и посетителите са безсилни пред създалото се задръстване в началото на пиковия час. Всичките пет платна на Брикел авеню, от Саутуест севънт стрийт до Саутийст фърст стрийт — една от главните артерии на града, пресичаща реката, са затворени за неопределено време заради инцидента на моста на Брикел авеню, а движението се насочва по алтернативни маршрути. Междувременно полицията очаква изтеглянето на потъналия автомобил, за да започне разследването на причините за тази трагедия. Както вероятно дочувате, прави се всичко възможно да се извади колата, която всеки момент ще се подаде над водата. Но основният въпрос, който вълнува всички, е: Защо? Един от очевидците описа автомобила като стара марка и твърди, че причината за инцидента е решението на шофьора да се самоубие. Тук до мен е очевидецът Теодор Райфенбърг от Корал Гейбълз, който е шофирал зад въпросната кола.

Трейси се обърна към Тед й се наведе към него, така че и двамата да са в обхвата на камерата. След това изрече към микрофона:

— Тед, казвате, че сте били свидетел на този ужасен инцидент и сте убеден, че това е било самоубийство. Защо мислите така?

Трейси наклони микрофона към Тед.

Той се наведе над него.

— Ами, той си беше паркирал и сякаш чакаше рампата на моста да се вдигне. Искам да кажа, че стоеше там още преди да се разсвирят клаксоните, преди светофарът да светне червено и преди червено-бялата бариера да се спусне. Трябваше рязко да натисна спирачките, защото не осъзнавах, че не се движи. Цяло чудо е, че колата зад мен успя да спре навреме без да ме блъсне. Шофьорът, мисля, че беше жена, започна бясно да надува клаксона, сякаш искаше да ни каже да се размърдаме. Точно в това време прозвуча предупредителният сигнал и светофарът се смени. Малко след това и рампата започна да се вдига.

— През това време придадохте ли някакво значение на факта, че колата пред вас е спряла точно на това място?

— Не — поклати той глава. — Нямаше причини за това. Сигурно съм сметнал, че е видял приближаващ се кораб и се е досетил, че ще вдигнат моста. В този смисъл в действията му имаше резон. Нали разбирате, като при определени светофари, с които сте свикнали дотолкова, не можете да пресметнете с точност до секундата момента, в който светлините ще се сменят…

Трейси кимна.

— И кой беше първият признак, който забелязахте, за да твърдите, че постъпката е била преднамерена?

— Предполагам, че форсирането на двигателя. То започна веднага след като мостът започна да се издига. Нали знаете, задържате съединителя, но надувате педала на газта. Да повишите оборотите.

— С други думи, като състезателна кола, която чака сигнала за старт?

— Да — потвърди той и леко се изненада. — Точно така изглеждаше. Но всъщност не направи някакво странно впечатление. Много хора форсират двигателя на червен светофар. — Тед сви рамене. — Виждал съм да го правят и на подвижни мостове. Само че не толкова често.

Внезапно голяма приливна вълна се надигна по водната повърхност и набра скорост. Вълнението нарасна и хората се защураха насам-натам заедно с промяната на положението на хидравликата на крана.

Определено предстоеше нещо. Но какво? Възкръсването на потопения автомобил?

Трейси инстинктивно поднесе микрофона към устата си.

— Един момент, Тед!

След това направи половин крачка в страни и отново застана анфас пред камерата.

— От промяната на настроението наоколо разбирам, че съвсем скоро ще научим най-новото…

Сега Трейси напълно усети недостатъците на видео записа. Де да можеше да отразява развитието на живо!

Както всички други, привлечени на това място, зрителят в нея се обърна по посока на опънатия, мазен кабел, потънал във водните дълбини. Водолазите отново излязоха на повърхността и запляскаха на място с отдръпнати от лицата им маски на безопасно разстояние от кабела.

Там, където той падаше във водата, Трейси различи определено раздвижване, от което се образуваха концентрични водни кръгове. След секунди вълничките набираха скорост и ставаха все по-мощни.

Трейси разбираше, че от една страна тя е просто още един любопитен зяпач. От друга, осъзнаваше задълженията си. Като репортер, тя бе очите и ушите на стотици хиляди зрители.

Потопеният автомобил всеки момент щеше да се покаже на повърхността. Разбунена вода се надигна като огромен пръстен, а концентричните кръгове придобиха невероятни размери и мощ.

Последва силен плясък, придружен от тътен на стичаща се вода. Кабелът бавно надигна натежалата от вода кола, като първо се показа предницата. Лъчите на субтропичното слънце се плъзнаха по мекия хром на решетката и амортисьорите и отскочиха с ослепяващ блясък. Цели водни стени се стичаха от висящия тъмно сив капак, а металното му тяло проблесна на слънцето и като че ли се обагри с нова лъскава боя, която само след минутка се стопи до предишната си излющена сивота.

Колата се издигаше все по-високо и по-високо. Експлозив от мехурчета се взриви на повърхността: целият уловен в купето въздух се освободи и водата около колата като че ли закипя.

Бавно, но сигурно изплуваха предното стъкло и горната част на покрива — стъклото се бе запазило изненадващо непокътнато.

И макар че беше износена, колата изглеждаше съвсем малко повредена — сигурен знак за възрастта и качеството й. Очевидно хромът беше истински Маккой — хромов метал, а не посребрена пластмаса, която при такъв удар във водата щеше да се разбие: купето и хромът бяха от истински тежък метал.

Трейси се увери, че прикаченото към микрофона лого на ВМАИ все още бе в кадър и докладва:

— А ето го и автомобилът, който поради една или друга причина полетя от вдигащата се рампа, опита се напразно да достигне небето, но вместо това потъна на дъното на река Маями. Засега можем само да кажем, че е наистина стар автомобил…

Въпреки царящия наоколо осезаем ритъм на въодушевление, Трейси коментираше със спокоен глас. Тя бе спокойна и уравновесена, все едно отразяваше фестивал на артишока^[1], или описваше последната мода в банските костюми.

От отворените прозорци на колата се стичаше и пляскаше обратно в реката цял ниагарски водопад от тиня и дребни сребристи рибки. От страничния прозорец на шофьорското място една бледа глава с безизразно лице се люлееше отпуснато върху тялото.

— … а доколкото се простират познанията ми за колите — продължи Трейси, — този прилича на Олдсмобил Сиера. Това е марка, която вероятно датира от средата на седемдесетте…

И точно в този момент тежък ковашки чук като че ли я удари в корема. На безстрастното репортерско изражение на Трейси се изписа неописуем ужас. Тя спря по средата на изречението, а лицето й пребледня като платно.

О, мили боже, не!

Тя познаваше тази кола. Тя я познаваше толкова добре, колкото и нейния подобен на парцалена кукла пътник.

Олдсмобил Сиера. Стара марка. Убито сиво…

Как не можа да се досети?

Татко? — помисли си тя втрещена и безмълвна.

Не! Всичко вътре в нея крещеше. Не може да бъде! Това е някакво съвпадение!

Тя се олюля като пияна в един безкраен и мъчителен миг, а тялото й изписа кръгове, перфектно имитиращи тези на Чаплин. Още секунда-две и тя със сигурност щеше да припадне.