Джудит Гулд
Гръцка вила (37)

37.

Санторини, Гърция

Трейси се рееше на границата на съня и в съзнанието й проникна тиха, отдалечена музика в стил ню ейдж. Повтарящите се акорди и ритъм наподобяваха успокояващото, ритмично плискане на морските вълни. Тя отново потъна в лека дрямка и се усмихна, когато си спомни колко странен й се бе сторил фактът, че тази клубна музика звучеше толкова често от уредбата на Урания. Скоро разбра, че Урания не се опитваше да се прави на млада. Просто тази музика успокояваше нервите й. Трейси откри, че и на нея й действа по същия начин.

Музиката отново достигна до съзнанието й, когато усети хладна кърпа леко да докосва челото й. Същата студенина се понесе и по бузите й, носа и брадичката. Трейси с мъка отвори клепачи и през премрежения си поглед зърна Марк, седнал до нея на леглото.

Леко извърна глава и видя Урания, удобно изтегната на един стол, вдигнала босите си крака с алено червени нокти на пръстите, на чисто белите чаршафи на леглото. Тя пушеше и наблюдаваше Марк, който се грижеше за Трейси, а на силно начервените й алени устни бе изписана блага усмивка.

— О, ти се събуди, скъпа! — изгука Урания тихо.

— Да. Сигурно съм задрямала след вечеря.

Марк отмести кърпата от лицето й.

— Да, така е — каза той. — Добре дошла отново. — Той се наведе и нежно я целуна по устните.

— Здрасти — каза Трейси и отвърна на целувката му.

— Как се чувстваш, скъпа? — попита Урания и загаси цигарата в пепелника.

— Много по-добре.

Тя се опита да се надигне в леглото, а Марк нагласи възглавницата така, че да подпира гърба й.

— Сигурна ли си? — попита я.

— Абсолютно — усмихна се Трейси. Нагласи се така, че седна почти изправена и се облегна на пухкавите възглавници, примигвайки с очи при множеството болки.

Нямаше нито една сериозна рана, но почти цялото й тяло бе покрито с драскотини и всеки мускул бе пренапрегнат. Еластична превръзка пристягаше изкълчения й глезен. Драскотините не бяха превързани, но се почистваха с кислородна вода и се мажеха с мехлем с антибиотици два пъти на ден. Марк настояваше да изпълнява този ритуал всяка сутрин и вечер.

Когато шокът й отмина, тя осъзна какъв късмет е извадила, че оцеля при това нападение. Психическите травми щяха да зарастват много по-дълго, но дори и техният ефект намаля благодарение на присъствието на Марк и на факта, че я бе спасил.

Трейси все още се будеше посред нощ, цялата обляна в пот, и се тресеше от ужасяващите сънища, които я преследваха. Писъкът в нощта; лицето на Гая — майка й, близначката на Урания, когато умираше; мъжът, Тед — но не Тед — който я преследваше, преследваше, преследваше и в крайна сметка я дърпаше надолу, надолу, надолу в цистерната. За щастие Марк беше до нея, когато Трейси се събуждаше, омотана в чаршафите, и я прегръщаше успокоително, при което тя отново заспиваше.

— Можеш ли да хапнеш още нещо? — попита я той. — На вечеря не яде много.

— Не — поклати глава Трейси, — но ако не ви затруднявам, може би нещо за пиене.

— Аз ще донеса — каза Урания бодро. — Какво искаш, скъпа? Сок, вода, сода? Каквото и да е. Просто кажи.

— Само малко вода, Урания — отговори Трейси.

— Газирана?

— Идеално.

Урания нахлузи сандалите си и припряно излезе от стаята.

Марк се наведе, целуна Трейси по челото и взе ръката й.

— Най-сетне сами — прошепна той.

— Тя е като загрижена квачка — усмихна се Трейси и погледна Марк в очите. — И двамата сте като загрижени квачки.

— Защото и двамата те обичаме. По различен начин.

— И аз те обичам — каза Трейси и стисна ръката му. За миг се унесе в мисли, след което се прокашля. — Урания реши ли кога ще е погребението?

— Изчаква, докато се оправиш достатъчно — отговори Марк.

— Вече съм добре.

— Сигурна ли си?

— Да. Абсолютно. Сигурно щях да се оправя и по-рано, ако не бяха тези болкоуспокояващи и успокоителни, които ми дава докторът. Мисля, че за това не съм гладна. Толкова са силни, че ме превърнаха в зомби.

— Може би точно от това се нуждаеш. Искам да кажа, след всичко онова, което преживя. И всичко наведнъж.

— Може би — промърмори Трейси, — но толкова е хубаво да се върна към нормалното. Да се пречистя от тях. Макар че се случиха много ужасни неща, струва ми се, че щях да се справя много по-добре, без да гледам на света през замъглена завеса. Освен това ми омръзна да се отнасят с мен като с инвалид.

— Ето, Трейси — каза Урания, когато се върна в стаята. — Сложих резенче лимон. Искаш ли да пиеш сега?

— Да, моля. — Трейси пое чашата и отпи голяма глътка, след което я постави на нощното шкафче. — Благодаря, Урания.

— Няма защо — отвърна Урания, изу сандалите си и отново вдигна крака на леглото.

Трейси се загледа в очарователното създание, на което като че ли му доставяше удоволствие да й прислугва.

— Готова съм за погребението — съобщи Трейси с равен глас. — Марк ми каза, че изчакваш да се оправя и аз оценявам жеста ти.

— Това е най-малкото, което мога да сторя — сви рамене Урания. — Ако наистина мислиш, че си се оправила, тогава ще го уредя. Отец Апостолу е съгласен да каже няколко думи в малко католическо гробище недалеч оттук. Гая… майка ти… — продължи Урания със сподавен глас, а в очите й бликнаха сълзи. — Съжалявам, скъпа. Още не мога да го преодолея. — Тя изтри сълзите си с ръка, изчака няколко минути да се успокои и продължи: — Гая беше вярваща, поне преди. Така че отец Апостолу ще каже няколко думи на гробището, ако нямаш нищо против, след което ще дойдем тук за вечеря. Какво ще кажеш за утре?

— Мисля, че е добре и наистина оценявам грижите ти към мен, Урания.

В интерес на истината, Трейси наистина оценяваше усилията на Урания спрямо нея, но чувстваше нещо странно в цялата тази история. Това, че се допитваха до нея относно приготовленията по погребението, само засилваше факта, че тя въобще не бе познавала тази жена. Ако не беше чувала измъчените й писъци през нощта и ако не беше свидетелка на отвратителното й убийство, Трейси съвсем откровено си мислеше, че нямаше да има изобщо никакви чувства към жената.

— Ще отида да се обадя на отец Апостолу и да уточним часа — каза Урания и се изправи. — Веднага ще се върна.

Те загледаха подире й докато напускаше стаята, след което Марк се наведе и отново целуна Трейси. Тя обви с ръце врата му, придърпа го към себе си и отвърна на целувката му.

— О, толкова се радвам, че си тук — прошепна тя пламенно. — Освен факта, че нямаше да съм жива, ти си и превъзходен лекар… и още по-добър любовник.

— Стига да не повредя стоката — усмихна се Марк.

— Няма никакви изгледи за това — каза Трейси. — Караш ме да се чувствам все по-добре. Всъщност, толкова добре, че когато Урания се върне, няма да е зле да й кажем, че смятаме да си лягаме рано.

— Мислиш ли, че старата ти леля Урания ще повярва?

— Ни най-малко — засмя се Трейси. — Но ще се заеме с нещо някъде другаде.

— Докато ние се заемем със себе си тук, нали?

— Да — каза тя и кимна с глава. — Ще сме много заети.

— Тогава ще ида да я пресрещна в коридора и да й кажа, че сме заети с превързване на раните ти.

— Не е нужно да го правиш, но ще ми доставиш голямо удоволствие.

— Веднага се връщам.

Той я целуна, изправи се и излезе да търси Урания. Трейси се загледа в него докато излизаше, все още зашеметена донякъде от богоподобната му красота и от любовта му към нея. През последната година късметът ми е ужасен, каза си тя, но след запознанството ми с Марк… влюбването ми в Марк… нещата изглеждат доста по-добре.

Той се върна скоро в стаята.

— Мисията изпълнена — докладва късо.

— Толкова лесно ли беше? — попита тя.

— Забележително, нали? След цялата тази история, легендарната Урания Викърс е кротка като агънце. И се обзалагам, че ще е такава още няколко дена.

— Палавник такъв — усмихна се Трейси. — Да говориш така за бедната ми стара леля. Ела тук. Ще трябва да ме целунеш, за да ми се извиниш.

— С удоволствие — каза той, настани се на леглото до нея и я целуна по устата.

 

 

Небето бе покрито с облаци, хладен вятър брулеше мрачния пейзаж. Бяла пяна украсяваше бурното море, докъдето стигаше погледът. Погребението се извършваше в старо католическо гробище недалеч от имението на Урания, а малкият параклис, зад който се намираше, бе досущ като множеството други в Санторини: покрив с лазурен купол, завършващ на върха си с кръст, варосани хоросанови стени и стара дървена врата. Проповедникът, отец Апостолу, се бе изправил пред простия ковчег, покрит с бели рози, и четеше откъси от погребалната литургия, но вятърът отвяваше думите му, така, че не се разбираше нищо от онова, което казваше.

Урания, Трейси и Марк стояха един до друг, а зад тях се бяха наредили помощниците в домакинството. В далечината фотографи с телескопични фотообективи правеха снимки, а моторчетата на апаратите им непрекъснато бръмчаха. Слуховете за убийството неизбежно се разпространиха и фотографите се спуснаха към острова на тълпи, но местната полиция, винаги защитаваща уединението на Урания, бе впрегнала всичките си сили, за да не допусне нито един от тях близо до гробището или имението.

Трейси виждаше мърдането на устните на проповедника, чуваше далечния му монотонен говор, но мислите й бяха другаде. С крайчеца на окото си зърна сълзите, които се стичаха по лицето на Урания, виждаше ги дори зад тежкото черно було, което падаше от голямата й черна шапка. Те й напомниха за нощта на убийството — нощта, когато Трейси за първи път видя Урания без маска — и последвалите разкрития.

Когато Марк я издърпа от цистерната, той я понесе на ръце към брулената от вятъра и дъжда тераса край басейна, където тя настоя да я пусне. Урания се появи по пътеката откъм входната порта, преметнала палтото си над главата, за да се предпази от поройния дъжд.

— Марк! — извика тя — Какво, за бога… — При което видя изцапаните, изпокъсани дрехи на Трейси и ивиците пръст и кръв, примесени с дъжда, по лицето, ръцете и краката й. — Господи, какво се е случило тук, Трейси? — Закова се тя на терасата, втренчена в двамата, без да обръща внимание на дъжда.

— По-бързо — каза Марк. — Да влезем вътре. Трябва да извикаме лекар и полицията.

— Полицията? — повтори Урания и ги поведе към вратата; всички влязоха в коридора. — Но… но аз току-що идвам от съседа сър Хю. Какво, по дяволите, става тук?

Когато влязоха и запалиха фенерите, Трейси изля водопад от думи в опити да разкаже случилото се. Урания се ужаси при този разказ и едва не припадна, когато чу за смъртта в кулата. Марк извади мобилния телефон на Урания от вечерната й чанта с мъниста, включи го и набра номера, който само Урания и шепа други важни обитатели на острова знаеха в случай на нужда.

Измина над един час преди най-сетне да пристигнат полицията и бърза помощ. Персоналът в имението — Ставрос, госпожа Стефану, майка й и Илики — бе откаран във Фира за преглед в тамошната клиника. Бързо установиха, че са били упоени, но нямаха други увреждания. Следователят изнесе тялото от кулата, но оставиха Тед там, където беше паднал, в старата цистерна — решиха, че цистерната на практика е бездънна. Претърсиха всяко ъгълче на имението с прожекторите си и накрая си тръгнаха, след като взеха показания и заключиха, че вече няма никаква опасност.

По-късно откриха, че истинското име на мъжа е Фредерико Паоло Салерно и че е роден в Ню Йорк. Живеел в Маями Бийч, Флорида. Фредерико е имал връзки с тамошната организирана престъпност, или поне това научиха от Интерпол.

Местната полиция заключи, че мотивът за влизането му в имението, обездвижването на прислугата и убийството на старата жена, която се е изпречила на пътя му, е бил желанието му да изнасили Трейси. Тя е била единственият човек в имението, когото познавал, с изключение на Урания — но на нея е бил представен съвсем наскоро и според експертното им мнение той бил завладян от желание към Трейси. Тя нямаше желание да обсъжда с тях възможните причини за онова, което се бе случило, и остана безмълвна.

Лекарят се погрижи за раните на Трейси. Макар и да бяха предимно повърхностни, много от тях трябваше да се третират против възможна инфекция. Превърза глезена й с ластичен бинт, даде й успокоителни и болкоуспокояващи и остави шишенца с хапчета със заръките, поне за сега всеки ден да взема по три от всяко.

В хола фенерите хвърляха светлина, която при нормални условия би била романтична, но в тази ужасна нощ само подсилваше гротескните събития. Трейси лежеше на един диван, загърната с одеяло, а Марк седеше до нея, прегърнал я през раменете. Урания придърпа един стол към тях и седна с чаша бренди в едната си ръка и цигара в другата. Косата й, заплетена като на Медуза, се спускаше в безпорядък по лицето й, изкривено от силна болка, а гримът й се стичаше зацапан от сълзите. Изведнъж на Трейси й се стори, че тя изглежда много по-стара и дори красивата вечерна рокля с мъниста, която бе облякла за вечерята със сър Хю, изглеждаше някак лепкава, а блясъкът й — приглушен от събитията през нощта.

— Предполагам — бе казала Урания през цигарения дим, — че поне за едно чудо трябва да сме благодарни. — На тъжните й устни се появи усмивка, когато погледна към Марк. — И това е, че самолетът ти е успял да кацне в бурята. Иначе Трейси щеше да загине.

— Когато тръгвахме от Атина, всичко беше нормално — каза Марк. — Надали щяхме да излетим, ако знаеха какво предстои — не очакваха толкова силна буря.

Урания отпи от брендито и остави чашата на масата.

— Трейси, сигурна ли си, че не искаш малко бренди, скъпа?

— Не мисля — поклати глава тя. — Вече усещам действието на успокоителното.

— И аз усещам действието на моето успокоително — промълви Урания. — Но все пак имам нужда и от бренди. Марк?

— Мисля, че и аз имам нужда — отговори той. Потупа леко Трейси по рамото, приближи се до масичката с питиета, наля си щедра доза и се върна при Трейси на дивана.

Урания се загледа в маникюра си, потънала в мисли, но накрая вдигна поглед към Трейси. В очите й се четеше безкрайна тъга. Тя се прокашля и подхвана:

— Аз… аз… предполагам, че ти дължа обяснение, а това… няма да е лесно и за двете ни.

Трейси кимна. Тя реши да остави Урания да приказва и да я изслуша, без да й задава въпроси, макар в главата й да се въртяха множество питания въпреки унесеното й състояние.

— Не е нужно да говориш за това сега, Урания — предложи Марк. — Няма да е зле да се опиташ първо да си починеш.

— Не, Марк — поклати тя глава. — Сега едва ли бих могла да си почина, а освен това искам да се освободя от тези неща.

Тя смачка цигарата си, запали друга и се изправи. Закрачи бавно из стаята и нервно дръпна от цигарата. Накрая седна отново на стола, отпи от брендито и пак погледна към Трейси.

— Гая… жената в кулата, беше моята сестра близначка. Сигурна съм, че вече си се досетила, ако си успяла да я видиш ясно. Бяхме еднояйчни близначки, имахме дори същите бенки на лявата ябълчна кост. Всички ни казваха, че можем спокойно да се представяме една за друга и ние понякога го правехме, така, на игра. Израснахме заедно и бяхме неразделни. Надали други сестри са били така близки, както бяхме ние… поне за известно време.

Любопитството на Трейси надделя над решението й да слуша мълчаливо.

— Това промени ли се? — попита тя. — Имам предвид близостта ви. Отдалечихте ли се една от друга?

— Когато… когато започнах да се прочувам — отговори Урания, — се виждахме много по-малко. Не че не исках, но аз работех непрекъснато, обикновено бяхме някъде далеч, а освен това Гая презираше светлините на прожекторите и вниманието, което й се обръщаше само заради мен. Или поне аз така си мислех.

Урания всмукна от цигарата и изпусна облаче дим към тавана.

— Както и да е, тя се омъжи и живя в Европа няколко години по време на първия си брак.

— Повече от един път ли се е омъжвала? — попита Трейси, а любопитството й нарастваше с всяка минута.

— Да — кимна Урания. — Първият път беше много нещастна. Той бе англичанин, богат и красив, и пияница, и комарджия. Тя го знаеше, но мислеше, че ще успее да го промени. Като глупачка смяташе, че бракът ще се окаже нужното лекарство. Той превърна живота й в ад, така че в крайна сметка тя се разведе и се прибра обратно вкъщи.

Урания загаси цигарата си в пепелника и въздъхна.

— И омъжи ли се отново? — попита тихо Трейси.

Урания помълча известно време, загледана в маникюра си. След това пое дълбоко дъх и вдигна поглед.

— Да — промълви тя и издиша. — Омъжи се отново, скоро след това. — В гласа й се долови нотка на раздразнение.

— А този брак? — попита Трейси. — Успешен ли се оказа?

— Ох… той изглеждаше идеален — отговори Урания. — На пръв поглед. Но имаше… проблеми.

Преди Трейси да успее да зададе друг въпрос, Марк я изпревари.

— Каква беше причината за нейното… състояние? — попита той, внимателно подбирайки думите си, така, че да не я засегне. — Защо я държахте в кулата?

Урания запали друга цигара.

— Тя не беше луда, ако това имаш предвид — отвърна остро и зае отбранителна позиция.

— Не — изрече меко Марк. — Нямах това предвид. Но трябва да признаеш, че е странно, задето сте държали тази жена — твоята близначка — там, без никой да знае за това.

— Аз знаех — извика Урания. — Ох, и още как! — В очите й се появиха сълзи и тя ги изтри с пръсти.

— Съжалявам, Урания — отрони Марк. — Не исках да те разстройвам.

Урания отмахна извинението му с бързо движение на ръката.

— Мария Стефану, разбира се, също знаеше, а и местният доктор. Ние се грижехме за нея години наред. — Тя направи кратка пауза и отпи от брендито. — Толкова е трудно да говоря за това — продължи, като остави чашата. — Толкова дълго го държах в себе си. — Спря и пое дълбоко дъх. — Та така. Гая и Виктор, първият й съпруг, се прибирали към къщата си извън града след тържество в Лондон. Виктор, естествено, е бил пиян и карал с превишена скорост. Претърпели ужасна катастрофа. Ланд роувърът им бил изцяло смачкан. Виктор се отървал без нито една драскотина, но Гая изхвръкнала от колата с тежки наранявания по главата.

— Значи за това… са й били нужни грижи? — попита Марк.

— Да. След катастрофата тя се разведе и се прибра в Щатите. Най-накрая се отказа от него. Известно време лежа в болница в Лондон и там са направили всичко по силите си. Имала нараняване на фронталния лоб. Известно време след като се прибра, изглеждаше и се държеше точно както и преди. Красива, нежна и мила.

В очите на Урания отново бликнаха сълзи. Марк стана, взе няколко книжни кърпички и й ги подаде. Урания попи сълзите си.

— Благодаря ти, скъпи — каза и изгаси цигарата си.

Марк се върна на дивана до Трейси и я прегърна през раменете.

— Съжалявам — промърмори Урания. — Предполагам, че изобщо не съм преодоляла случилото се с Гая. Винаги съм го смятала за толкова несправедливо. — Тя отпи още глътка от брендито и продължи: — Лекарите ме предупредиха за онова, което най-вероятно ще последва, но аз не им повярвах. Както казах, след катастрофата Гая приличаше на себе си и определено изглеждаше красива както винаги. Но не мина много време и започнах да забелязвам малки промени, промени в личността.

— Например? — попита Марк.

— О, в началото бяха едва забележими. Стана малко по-затворена, не беше така… жизнена, или жива, ако мога така да се изразя. А после установих, че започна да послъгва, нещо абсолютно нехарактерно за нея. С определени хора се преструваше, че съм аз и като че ли не изпитваше никакви угризения. Държеше се като дете, когато искаше да постигне нещо. Всъщност, дете е точната дума за онова, в което се превръщаше.

— Трябва да е било ужасно — вметна Трейси. — Да наблюдаваш този процес.

— Беше ужасяващо и тъжно, но не можех да направя нищо, освен да я наглеждам. Всички лекари казваха едно и също. Безнадеждно. Заради увреждането във фронталния лоб умствените й способности се влошаваха и щяха да продължат да се влошават. По това време нямах работа. Нито в киното, нито в телевизията. Нищо. Работех още от шестнадесетгодишна възраст, а когато наближих тридесетте, работата спря. Сякаш бях изтрита от лицето на земята. Поне можех да прекарвам повече време с Гая, отколкото в миналото. — Тя отново въздъхна тежко, сякаш се изтощи от усилията, които полагаше за този разказ, но продължи.

— За останалото, предполагам, се досещате. Тя се влошаваше все повече и повече и в крайна сметка я доведох тук, където да е под наблюдение и денем, и нощем, без да е необходимо да я затварят в някоя ужасна институция. Знам, че не изглежда много приятна, но Мария Стефану се отнасяше чудесно с Гая и ако някой от островитяните знаеше за нея — а съм сигурна, че са знаели, те бяха достатъчно любезни никога да не отварят думичка за това.

— Ами вторият й съпруг? — попита Трейси. — Какво стана с него?

Урания я погледна и сви рамене.

— Не знам — каза тя.

— Те имаха ли деца? — попита Трейси.

Урания я погледна изненадано, но замълча за миг.

— Защо задаваш този въпрос? — поиска да разбере тя.

— Просто ми е любопитно.

— След като искаш да знаеш — каза Урания и изпусна цигарен дим, — Гая наистина имаше дете.

— И какво стана с него? — попита Трейси, решена да разбере възможно повече. Вече знаеше, че още от самото начало с Марибел бяха попаднали на следа.

Урания като че ли се смути и сбърчи вежди.

— И това не знам — призна тя.

— Но… но как е възможно? — изуми се Трейси. — Сестра ти е имала мъж и дете, а ти не знаеш какво се е случило с тях?

Марк нежно я потупа по рамото, за да я предупреди, че прекалено притиска Урания, но Трейси не му обърна внимание.

— Трейси, скъпа — поде Урания с язвителен тон, — аз не съм виновна, че те изчезнаха, нали? Той взе бебето и се изпари яко дим. Направих всичко възможно да ги намеря — все пак при него беше малкото момиченце на Гая, но не открих и следа от тях.

Момиченце! — помисли си Трейси. Тя се отскубна от успокояващата прегръдка на Марк, отметна одеялото, с което все още бе загърната, и се изправи на крака.

— Имаш ли нещо против да ти покажа нещо — попита тя Урания.

Урания я погледна с любопитство.

— Какво? — попита. — Какво си си наумила, Трейси?

— Веднага се връщам — каза тя. — Искам да ти покажа нещо.

Преди Урания или Марк да успеят да възразят, тя се затича направо към стаята си, взе албума и се върна долу.

Урания и Марк тихо разговаряха и вдигнаха погледи към нея, когато влезе в хола.

— Какво е това? — попита Марк.

— Ще ти покажа — отговори Трейси. Седна на дивана и погледна към Урания. — Разказах ти за смъртта на баща си, но не ти разказах за някои негови лични вещи, които намерих скрити след смъртта му.

— Какво общо има това с мен? — повдигна вежди Урания и загаси цигарата си.

— Може и да греша, но ще разбереш. — Тя постави албума на масичката, откъдето и тримата можеха да виждат, след това отвори на снимката, на която бяха баща й и жената, за която Трейси предполагаше, че й е майка.

Урания хвърли незаинтересован поглед към снимката, но внезапно стана от стола, коленичи и извъртя албума така, че да вижда ясно.

— О… боже… мой! — изохка тя. Очите й отново се навлажниха, докато разглеждаше старата снимка. — Това са Гая и Том. По времето, когато се ожениха.

Тя вдигна поглед към Трейси.

— Откъде намери това? — попита тя с обвинителен тон.

— Беше в албума на баща ми, както виждаш. Урания — отвърна Трейси.

— Но… но какво… — Думите на Урания заглъхнаха и тя замлъкна, загледана в Трейси.

Трейси извади някакви документи от папката в албума и ги подаде на Урания.

— Би ли ги погледнала и да ми кажеш разбираш ли нещо?

Урания ги взе и ги погледна.

— Ох, Трейси. Не виждам… — В този миг прочете имената на един от документите. — Къде намери това? — настоя тя и вдигна свидетелството за брак.

— Всичко беше скрито в албума на баща ми — отговори Трейси.

Урания отново погледна документа, а след това Трейси, а брачното свидетелство затрепери в ръката й.

— Тук… тук е написано моето име. Виктория Уре. Истинското ми име. Преди в студиото да го променят.

За миг Трейси се обърка. Тя беше убедена, че баща й се е оженил за Гая, но на брачното свидетелство бе името на Урания. Не можеше да го разбере и съвсем се обърка.

Урания поклати глава и обясни.

— Това е брачното свидетелство на Гая — проговори тя с треперлив глас. — Когато се омъжи за Том, тя използва моето име. Нали ти разказах, че бе започнала да се преструва на мен след катастрофата. Спомняш ли си?

Трейси кимна.

— Открих, че е откраднала паспорта и акта ми за раждане и ги е използвала да се омъжи за Том. В началото не подозирах за това. Не зная защо го е направила. Не го разбирам напълно, но това бе част от промяната в личността й, влошаването на умственото й състояние след катастрофата.

— Погледни… погледни документите за промяна на имената — каза й Трейси. — Мисля, че ще са ти интересни.

Сега вече Трейси знаеше истината без ни най-малка сянка от съмнение. Главата й се замая от тези разкрития, но положи огромни усилия да запази спокойствие.

Урания отново погледна документите, които държеше, и ги разгледа по-внимателно. На лицето й бе изписано тотално учудване.

— Ти… ти си моя… племенничка, нали? — проговори тя най-сетне.

— Така мисля — отговори Трейси.

Марк, който до този момент ги слушаше мълчаливо и изумено, изведнъж скочи.

— Какво? — възкликна той. — Трейси, ти знаеше ли за това?

Трейси поклати глава.

— Нищо не знаех — отговори тя. — Когато татко почина, намерих тези неща. Съвсем скоро след това дойдох тук. Не знаех на какво да вярвам, но приятелката ми Марибел смяташе, че жената на снимката прилича на Урания Викърс, кинозвездата.

— Невероятно — промълви Марк, загледан в Трейси.

— Знам — отвърна Трейси и отново се обърна към Урания: — Дори не знаех коя си, когато намерих тези неща, Урания. Дори не знаех, че моето име и името на баща ми са били сменени.

— Името ти е било сменено? — попита Марк.

Трейси кимна.

Урания вдигна документа.

— Името на Трейси беше Анна Мелинда Рейнълдс — каза тя и погледна към Трейси. — Беше кръстена на майка ни. Анна. — Гласът й се сподави и тя отново погледна към друг документ, след което вдигна глава. — Баща ти беше Томас Люк Рейнълдс. Том, който се влюби в Гая. Само дето си мислеше, че това съм аз.

— Искаш да кажеш, че той всъщност си е мислел, че се жени за Урания Викърс? — каза Марк невярващо.

— Да — кимна Урания. — Но когато се влюби в Гая, той изобщо не знаеше коя е Урания Викърс. Нямаше си и най-малката представа. Спомням си, че се почувствах малко обидена, когато разбрах, но Том беше… различен. Не се интересуваше от киното и телевизията и други такива, но обичаше Гая с цялото си сърце.

— Тогава защо е променил името си? — попита Трейси. — И моето. И ако е обичал Гая толкова много, защо ти е позволил да я отведеш?

Урания пое дълбоко дъх.

— Ох, Трейси — каза тя раздразнено. — Толкова е трудно да се обясни, но ще опитам. Знаех, че Том дори не подозираше за състоянието на Гая, когато се ожени за нея. След това се роди ти. Междувременно състоянието на Гая започна да се влошава и Том го виждаше, но не го разбираше, докато не му казах. Разбра, че в крайна сметка ще трябва да я затворят в някое заведение и беше направо съкрушен.

— Все още не разбирам защо ти е позволил да я отведеш? — каза Трейси.

— Том се страхуваше от мен. Страхуваше се малко и от Гая. Разбираш ли, мислеше си, че ще се опитаме да те отнемем.

— Но защо бихте направили това? — попита Трейси.

— Много е просто. За да удовлетворим Гая. Аз бих направила почти всичко, за да я направя щастлива, а баща ти се страхуваше, че понеже бях известна и имах пари, можех да те отнема. С моето име съдът можеше да реши да останеш при Гая. Както и да е, той не бе много щастлив, но беше склонен да остави Гая, за нейно собствено добро. Знаеше, че аз ще се погрижа за нея, така че да не се налага да я затварят в някое заведение. Но не беше съгласен да остави теб.

— Значи заради това… — започна Трейси.

— Затова той изчезна заедно с теб — довърши Урания. — Страхуваше се, че ще се опитаме да те вземем от него. Не можахме да открием никакви следи. Но трябва да призная, че не търсих много усилено. Том беше изключително независим и предположих, че иска свой собствен живот… живот с теб. Така че… го оставих. — Урания отпи от брендито и върна чашата на масата. — Трябва да призная също, че не исках цялата работа да се разчува. Не смятах, че ще е добре за кариерата ми, ако се развихреше съдебна битка и всички разберяха за състоянието на Гая. Както ти казах, работата и без това беше намаляла и не исках да рискувам, по какъвто и да било начин бъдещето си. По това време ми беше изключително трудно. Както и на всички нас.

Трейси се загледа в тази жена, без да знае какво точно да мисли. Прекалено много неща се събраха наведнъж и я обхванаха противоречиви емоции. От една страна, разбираше любовта на баща й към нея, но не можеше да не се разгневи, че през цялото време е мълчал. Да не се е страхувал, че тя ще пожелае да иде при майка си? Да я види най-сетне? Или просто се опитваше да я предпази от болката да я види в това състояние? И Урания. Тя признаваше, че не ги е търсила много усилено. Въобще ли не се интересуваше от дъщерята на близначката си? Собствената й плът и кръв?

Сякаш прочела мислите й, Урания я погледна. На изражението на лицето й бе изписано колебание.

— Трейси — подхвана тя с тих глас, — аз… не знам как да го кажа, но… аз… наистина съм развълнувана, че се появи. Предполагам, че и за двете ни е такъв шок, че не знаем какво да направим или да кажем, но аз… аз те обичах тогава. Ти беше… си… дъщерята на Гая. Мисля, че отново мога да те обичам.

Сълзи се появиха в очите на Трейси и тя тихо зарида. Марк я прегърна. Урания също заплака и сълзи се стекоха по бузите й. Тя стана, седна на дивана до Трейси и я прегърна през кръста.

— Можем… можем да се справим с това — изхълца Урания. — Заедно можем да се справим и отново да бъдем едно семейство.