Джудит Гулд
Гръцка вила (35)

35.

Косата й се сплъсти от дъжда, а дрехите й залепнаха за тялото. Тежката дървена врата се отвори изненадващо лесно и Трейси прекрачи от другата страна на дебелата стена, която разделяше именията. Блъсна вратата зад себе си, но не я заключи. Сега, когато беше преминала границата, тя спря да си поеме дъх. В светлината на прожектора Трейси забеляза, че пътечката до кулата бе от същия бял мрамор на сребърни ивици, каквито бе виждала в цяла Гърция.

Трябва да внимавам, каза си тя, или ще се пребия. Знаеше, че камъкът е много хлъзгав дори и без да е мокър от дъжда.

Трейси освети кулата с лъча — за първи път я виждаше от този ъгъл. И сякаш за да й помогне, друга светкавица освети за кратко околността. От двете страни на пътеката към синята врата земята бе застлана с дебел килим от листа, които се гонеха безредно и покриваха мраморния камък, завземайки го почти напълно. Самата кула буквално се скриваше от погледа зад огромните бугенвилии и други увивни растения, които растяха наоколо и по нея, и които препречваха ниската част на извитите решетки на прозорците.

Вътре беше тъмно. Трейси пое дълбоко дъх и изкачи няколкото стъпала до вратата с надеждата, че тя ще е отворена, или че ключът за портата ще пасне и на тази врата. Трейси отметна от очите си измокрената от дъжда коса и напъна вратата.

По дяволите, заключена е, каза си. Извади големия ключ от джоба си и го пробва. Той пасна идеално в ключалката и вратата мигновено подаде.

Трейси отвори и влезе в кулата, затаила треперливо дъх. Сърцето й бясно се мяташе в гърдите и Трейси буквално почувства как адреналинът се качва по вените й. Тя освети с прожектора тъмата и откри, че се намира в голяма стая с бели стени с хоросанова мазилка и няколко местни дървени мебели. На стените бяха окачени снимки в рамки, а басмени завеси прикриваха ниши, които служеха като килери. Малка кухничка бе вдадена в едната стена.

Внезапно пронизителният писък отново се разнесе. Трейси почувства, че сърцето й замира — толкова близък и смразяващ бе звукът. Светлината на прожектора затрептя от треперенето на ръката й, но Трейси успя да забележи тесните виещи се каменни стълби в отдалечения край на стаята, които се губеха някъде нагоре.

Тя тутакси се насочи към тях, преди да загуби смелост, и тръгна нагоре. Колкото по-нагоре се изкачваше, толкова по-силен ставаше ужасният писък. Стъпалата бяха изключително стръмни и тя осветяваше с прожектора само онези, непосредствено пред нея. Когато се изкачи до края, Трейси разходи лъча из стаята. Намираше се в малко фоайе, или антре, с характерните стени с бял хоросан и плочки на пода, досущ като онези на долния етаж. Право пред себе си Трейси съзря дървена врата в стената.

Писъците, още по-смразяващи поради близостта им, преминаваха през дебелото дърво като през въздух. Трейси се приближи до вратата, постави ръка на бравата и си пое дълбоко дъх. Натисна.

Заключена! Дявол да го вземе! Тя отново извади ключа от джоба си с надеждата, че ще отключи и тази врата. Опита да овладее треперещата си ръка и го пъхна в ключалката. Той се завъртя гладко и вратата веднага се открехна.

Трейси се отдръпна назад и се стегна. Нямам представа кой или какво е от другата страна, каза си тя. Знам само, че трябва да помогна. С тази мисъл тя изгаси прожектора, за да не стресне обитателя на стаята, бутна вратата и пристъпи.

Трейси остана неподвижна, а очите й привикнаха към тъмнината дотолкова, че различиха прозорците в дебелите стени на кулата, макар и тъмнината там да бе с един оттенък по-светла. Зловещите звуци внезапно се снишиха до ниски, жалостиви стонове като на ранено животно. Трейси не искаше да включва прожектора, но нямаше друг избор. Насочи го към пода и натисна копчето.

Моля те, господи, помоли се тя, ако те има и ме чуваш, дай ми сили в този момент.

Трейси бавно вдигна лъча на прожектора от пода. С плавно и равномерно движение тя го разходи из стаята. Подобно на първия етаж, и тук стените бяха измазани с бял хоросан и на тях висяха снимки и картини в рамки. В един от ъглите на стаята светлината улови блясъка на няколко мъждукащи кадилници и свещници, провесени от тавана. Приличаха на онези, използвани в гръцките православни църкви, а златни или сребърни кръстове заменяха кристалните висулки. Зад тях Трейси различи няколко икони, някои от които в проблясващи сребърни рамки. Притаи дъх, когато съзря печална Дева Мария, която като че ли гледаше право в нея. Прожекторът освети изключително мрачно разпятие и тя бързо отдръпна лъча от изобразяваната сцена на страдание.

С рязко движение Трейси премести светлинния сноп от ъгъла, но после се усети и си напомни, че трябва да го придвижи бавно, за да не причини повече неудобство, отколкото бе необходимо. Стоновете утихнаха почти напълно и вече наподобяваха пъшкане или хриптене. Тя бавно насочи светлината наляво, после надясно, после…

Там! Едно легло с басмени завивки.

Тя бавно запристъпва към него и отново насочи светлината към пода. Когато се приближи, първото нещо, което привлече вниманието й, бе едно огромно разпятие над средата на таблата. Трейси отмести поглед към леглото и видя в него очертанията на фигура. Сега пъшканията и стоновете звучаха в ушите й почти толкова силно, колкото ужасните писъци по-рано.

Трейси вдигна лъча и го насочи така, че само крайчеца му да осветява легналата по гръб фигура.

— Ооооооооо неееееееее — изстена Трейси и се отдръпна от леглото с подскок.

Закри бързо лице с ръце, сякаш да предпази очите си от онова, което видя. Прожекторът падна и се приземи шумно на плочките. Усети, че ще повърне и запуши уста с ръце. Хладна пот изби по челото й, тръпки полазиха по гърба й. Помисли, че всеки момент ще припадне, но се хвана за таблата на леглото и се овладя, насилвайки се да диша, за да спре повдигането в стомаха си и виенето на свят.

Когато най-сетне се овладя, тя се наведе да вземе прожектора. Потърси го пипнешком и накрая го откри. Вдигна го и насочи центъра на лъча далеч от жената в леглото, както и преди, така че само външният кръг на светлината да я осветява.

Това е… Урания, каза си Трейси с ужас и се насили да погледне към жената, но… не е Урания.

Докато я гледаше, очите на жената сновяха из стаята и накрая изцяло се съсредоточиха върху Трейси. Тя разпозна почти еднаквата, изящна структура на кокала, същите красиви очи, съвършения нос и чувствени устни. Дори и косата, доколкото виждаше, някога е била абсолютно същата, макар сега да бе с посивели кичури. Изражението й — изражението на Урания, но не, не точно Урания — бе умолително. Тънка като върлина ръка се вдигна от леглото с умоляващ жест и Трейси почувства как неканени сълзи се появиха по лицето й.

О, боже мой, какво става? Коя е тази жена, какво се е случило с нея и какво да правя сега?

Жената стоеше с протегната и леко трепереща ръка — тънки пръсти, толкова елегантни и така подобни на тези на Урания. Трейси я пое внимателно. Беше хладна, но нежна и деликатна, а когато погледна надолу видя, че е бледа като платно, сякаш недокосвана от слънцето.

Трейси седна предпазливо на крайчеца на леглото и се вгледа в умоляващите очи на жената — същите като на Урания, само че изпълнени с болка и скръб.

— Всичко… всичко… ще е наред — прошепна Трейси утешително като че ли успокояваше дете. — Аз съм… аз съм тук и всичко ще е наред.

Очите на жената — огромни и проблясващи в светлината на прожектора, се съсредоточиха върху Трейси и започнаха да изучават лицето й. Внезапно тя почувства необяснимо притеснение и леко се смути, сякаш поради неизвестна причина бе особено уязвима за проникващия поглед на тази жена. Стори й се, че забеляза бледа усмивка на устните й, а нежен поглед замени скръбта и болката в очите й.

Трейси се усмихна и леко потупа крехката й ръка, но усмивката й бързо изчезна, когато видя, че очите на жената се фокусираха върху нещо зад нея и се уголемиха от ужас. Трейси проследи погледа й, обърна се и зърна фигура — мъж — която се приближаваше отзад в мрака.

— Какво… кой… — започна тя.

— Здравей, Трейс — проговори той и в същото време бедрата му докоснаха леко гърба й, а той се изправи зад нея.

— Тед! — промълви тя задъхано. — Какво… какво правиш тук? Откъде дойде?

В този момент забеляза, че от облечената му в ръкавица ръка виси дълга тънка тел, в двата си края навита и вързана на възел около малки дървени трупчета. Усети как ръката на жената се вкопчи в нейната, а след това се отскубна. Трейси се обърна да я погледне и видя, че се протяга към масата откъм далечния край на леглото.

Тед рязко отскочи от Трейси и се втурна към другия край на леглото.

— Аз не бих направил това! — изръмжа той.

Жената се разпищя и за миг голям месингов свещник проблесна в светлината на прожектора и се стовари към рамото на Тед.

— Какво правиш? — извика Трейси към него, скочи и изтича към леглото. — Какво пра…

Той замахна с мощната си ръка, удари я в гърдите и я блъсна на пода.

— Оууу! — изохка Трейси и падна на твърдите плочки на пода.

Останала без въздух, тя се подпря на ръце и предпази главата си от удар. Изтърва прожектора, но виждаше светлината му — вече приглушено блещукаща, на пода недалеч от нея.

Писъците на жената бяха преминали в задавени хрипове и този ужасен звук накара Трейси да се надигне и да пропълзи към прожектора. Сграбчи го и се изправи, след това изтича до леглото, където приведеният Тед извиваше с ръце краищата на телта и душеше жената.

Трейси забеляза, че ужасеният блясък в очите на старата жена угасна в същото време, в което крехките й ръце престанаха да се борят. Дългите й слаби ръце потрепнаха за миг като пърхане на птиче и се отпуснаха в леглото. Трейси вдигна големия квадратен прожектор над главата си и с все сила го стовари върху черепа на Тед. Тя усети удара с ръцете си и стомахът й се сви, когато чу тъпия звук. Тед изстена и се строполи върху тялото на жената, където остана да лежи неподвижно, но Трейси не видя лицето му. Прожекторът изгасна.

О, божичко, не! — завайка се тя наум.

Трейси го разтърси с ръце, натисна няколко пъти копчето за включване, но прожекторът не проработи. Обезумяла, тя го захвърли на леглото. О, господи, какво да правя сега?

Знаеше, че трябва незабавно да помогне на жената, стига да не беше вече късно, и да извика полицията. Трябва да се махна оттук, реши тя. Да ида някъде, откъдето мога да повикам полицията. Ако телефоните все още бяха прекъснати поради бурята, все някой щеше да знае как да извикат помощ. И линейка.

Силен гръм отекна в стаята, а последвалите светкавици осветиха страховитата жива картина на леглото. Изпълнените с ужас очи на жената като че ли се бяха втренчили в нея над рамото на Тед. Тя е мъртва, помисли си Трейси нещастно. Със сигурност. Трейси бързо извърна поглед и зърна една ниша в стената, близо до коридора към антрето. Както в повечето ниши в имението на Урания, и в тази имаше старомоден фенер. Може би ще намеря и прожектор, каза си тя.

Трейси забърза натам с надеждата, че във фенера ще намери свещ, а отстрани — кибрит. След замирането на светкавицата стаята отново потъна в мрак, но тя вече бе напипала фенера. Със свободната си ръка потърси кибрит. Ето го! Намерих го!

Върна фенера обратно, запали клечка и я вдигна да огледа положението. Нямаше прожектор, но във фенера имаше свещ. Трейси веднага я запали и пъхна кибрита в джоба си. Вдигна високо фенера, обърна се и реши да погледне отново в стаята, но размисли и излезе в антрето.

Вдигнала фенера пред себе си, Трейси огледа стълбите, които се извиваха и изчезваха от погледа в незнайните дълбини надолу. О, господи, помогни ми, помоли се тя и пое по първото стъпало. Опря с разтуптяно сърце и пулсът й се ускори. Насили се да слезе още едно стъпало, после още едно. Спря отново и почувства как студена пот изби по челото и врата й.

Тогава чу стъпки. Или й се причуха?

Трейси замръзна на място и се ослуша, а тялото й се разтрепери неконтролируемо. Чу ги отново. Да, още една стъпка! Беше сигурна. Идваха от спалнята.

Искаше й се да изпищи силно и да избяга с все сили, но се опасяваше да не издаде звук и Тед да я чуе. И сега какво? — каза си тя. Той трябва да слезе оттук. По тези стъпала.

С желязно самообладание Трейси направи още една крачка надолу, а когато отново чу стъпките, този път по-близо, се опита да се съсредоточи само върху стъпалата, по които стъпваше, без да мисли какво има далеч напред, на дъното, нито пък за онова, което я следваше по петите.

Когато най-накрая видя плочки вместо дървените стъпала, Трейси разбра, че се е справила и едва не извика облекчено. Успя да различи в другия край на стаята външния коридор и чу трополенето на дъжда по вратата. Втурна се натам, вдигнала фенера пред себе си и почти я стигна, когато една ръка — неговата ръка — притисна рамото й като в менгеме.

 

 

Таксито влезе в някаква дупка по пътя и така силно се раздруса, че Марк отхвръкна към предната седалка.

— Добре ли сте? — попита загрижено шофьорът.

— Нищо ми няма. Не се притеснявайте за мен, а карайте както можете.

Марк разбираше, че шофьорът няма вина. Поройният дъжд намаляваше видимостта до минимум. Чистачките не издържаха на съревнованието с разбеснелия се дъжд, а вятърът бе толкова силен, че буквално изблъскаше малкото такси настрани.

Дяволски късмет изкарах, че успях да го навия да ме откара до Оя, помисли си Марк. Повечето таксиджии бяха зарязали поста си пред летището, подирили подслон от бурята. Освен това подозираха, че малко самолети ще кацнат по това време — ако въобще кацнеха, така че нямаше да загубят особено.

Марк избърса запотеното странично стъкло и се загледа навън. От малкото, което виждаше, предположи, че вече са на последната отсечка към Оя, по пътя с острите завои, врязани в скалата. Обхвана го вълнение, че скоро ще види Трейси, макар и помрачено от притесненията за онова, което чу по телефона. Припомняйки си разговора им, Марк заподозря, че тя омаловажава сериозността на положението, за да не го тревожи и още повече му се прииска да пристигне възможно най-бързо.

Господи, надявам се всичко да е наред, каза си той обезпокоено. Че Трейси е добре. Въпреки че беше изморен и мокър, Марк искаше още с пристигането си да изясни всичко, което се случваше във вилата. Знаеше, че навярно в имението е тъмно поради прекъсването на тока в целия остров, но искаше да се увери, че Трейси е в безопасност. И то възможно по-бързо.

 

 

Трейси изпищя силно и се извъртя без дори да се огледа, замахна с все сила и го удари по главата с фенера.

— Кучка! — изрева той, но ръката му пусна рамото й.

Тя чу тъп звук и предположи, че е паднал, но вече не виждаше къде се намира. Свещта бе изгаснала.

Загубила ориентация в тъмното, тя се втурна към онова, което смяташе, че е вратата, и изписка, когато тежка тъкан се изпречи на пътя й в тъмното, удари се в тялото й и обви лицето й в мъхнатата си топлина.

Ох, божичко! Къде съм?

Обхваната от паника, Трейси започна да се бори с материята и опита да я отмахне, но внезапно падна на колене и охлузи лакти в хоросановата мазилка на стената.

Макар и да не виждаше нищо, очевидно бе в тясно, затворено пространство, което бе много по-тъмно от голямата отворена стая. Протегна ръка и затърси пипнешком дългата басма, която служеше за врата на килера. Когато я усети, Трейси се извъртя така, че да е с лице към тази посока.

Внимателно дръпна пердето настрани и се опита да различи нещо в голямата стая. Успя да види само очертанията на Тед, легнал на пода до входната врата на кулата. Никога не ще успея да мина покрай него и да се измъкна. Освен ако…

Трейси знаеше, че пещерите под имението водят към тази кула, както и към нейната мелница и съседните места. Нали Прометей й ги бе показал. Той всъщност й показа пещерата, която водеше към същата тази кула. Но къде? — зачуди се тя. Откъде ли се слизаше в пещерата? Тя бе видяла само другия край — откъдето се влизаше в кулата.

Мисли! — нареди си тя. Естествено, трябва да е някъде тук, долу, а не беше виждала друго, освен входа и единствената голяма стая с вдадената в стената кухничка. И килерът. Трейси едва не извика от радост. Сигурно съм точно над пещерата, каза си тя. Навярно седя там, където трябва да е капакът към нея. Може би.

Тя пусна фенера и започна да опипва плочките на пода, като търсеше ключалка или халка, или нещо, за което да издърпа капака, който със сигурност трябваше да е тук. Трейси се раздвижи във всички посоки, за да обхване всеки инч от тясното пространство.

Тогава я напипа. Не беше ключалка или халка, а миниатюрен процеп между плочките, откъдето пръстите й ясно усетиха подухването на хладен въздух. Тя проследи с пръсти ръба и стигна до един ъгъл, премести се и опипа ъгъла и около него. Метал! Беше сигурна. Тежка халка, циментирана в плочката.

Трейси прокара пръст през халката и дръпна с все сила. Нищо. Тогава осъзна, че капакът не се помръдваше заради нея. Тялото й го притискаше надолу. Премести цялата си тежест на пръстите, клекна и опита отново, като задърпа колкото можеше. Капакът започна да се отваря със силен звук на остъргващо се дърво в плочка.

По дяволите, колко е тежък! — изруга Трейси.

Нещо се раздвижи в голямата стая и Трейси така се сепна, че едва не изтърва капака обратно. Трябва да побързам! Бързо!

Пое дълбоко дъх и дръпна с все сила, при което капакът се отвори изцяло със скърцащ звук, оглушителен в собствените й уши. Изведнъж пердето пред входа на килера се раздвижи и Трейси вдигна поглед. Едва успя да различи очертанията на Тед, който стоеше на входа и я гледаше.

Без да се замисли, Трейси засили капака към него и грабна фенера.

— Шибана кучка! — изруга той.

Трейси не спря, за да се огледа. Скочи в непроницаемия мрак на пещерата. Нямаше никаква представа какво точно имаше отдолу, нито колко беше високо, но това нямаше значение. Трябваше да избяга от този… този убиец.

Едва когато бързо тупна върху камъните и пръстта, Трейси разбра, че не беше много високо.

— Дявол да го вземе — изруга тя задъхано. Остри болки в десния й глезен пропълзяха нагоре по тялото й, а дясната й ръка бе одраскана по дължина и кървеше. Трейси не се замисли ни за миг за болките си, изправи се на крака и се отдръпна от отвора за килера.

С моя късмет, каза си тя, този маниак като нищо ще скочи отгоре ми.

Трейси застана с гръб към стената на пещерата, прехвърли тежестта си на левия крак и потърси кибрита в джоба си. Къде е? — паникьоса се тя, когато не успя веднага да го намери. Но после го напипа с пръсти и го извади от джоба си с въздишка на облекчение.

Слава богу, че са водонепромокаеми! Дрехите й все още бяха мокри от дъжда, но още първата клечка, която драсна, се запали. Тя вдигна фенера и постави свещта обратно на поставката, откъдето се бе разместила. Част от стъклото бе счупено и искрено се надяваше това да е станало в лицето на Тед. Трейси запали свещта, вдигна високо фенера и се опита да се ориентира.

Наляво или надясно, зачуди се тя. Опита се да си спомни в коя посока е входът. Ляво или дясно? Онзи, който й бе показал Прометей и който излизаше на камъните близо до старата цистерна. Ляво или дясно? Защо не обърнах повече внимание? — смъмри се тя.

Нещо горе тресна и Трейси погледна наляво. Той все още не бе там, но тя ясно усещаше, че съвсем скоро ще се появи. Най-вероятно отместваше капака, за да мине. Това решава всичко, каза си тя и без да се бави нито миг повече потегли надясно.

Трейси вдигна фенера пред себе си и се опита да види нещо познато, но пътят не й говореше нищо. Камъни, почва и пак камъни и почва. На места трябваше да се привежда — така ли беше, когато влизаха с Прометей? — а на други вървеше изправена. Следваха завои и извивки, за които нямаше никакви спомени. Но това нямаше значение. Важното беше да избяга. Трейси ускори крачка.

Дочу се друг трясък. Тя се забърза и едва не извика, когато лицето и косата й се оплетоха в паяжина, изплетена напреки на коридора. Трейси бясно замаха със свободната си ръка и затърка лицето и врата си, опитвайки се да отмахне полепналите нишки.

Продължи напред още по-бързо с надеждата, че е избрала вярната посока. Знаеше, че има и други изходи от пещерата, но не беше сигурна къде са, нито пък към какво водеха. Трябваше да намери онзи, през който влязоха с Прометей.

Недалеч зад себе си тя чу трополене на камъни и силно тупване, последвано от сумтене, навярно ругатни. Не можеше да каже със сигурност. Спънал се е и е паднал, помисли си тя и ускори крачка. Трябва да запазя преднината си.

Тя тръгна още по-бързо и достигна до един завой в галерията, а когато отминаваше, подритна с десния си крак някакъв камък и едва не падна, но със свободната си ръка се подпря на скалата и запази равновесие. Искаше й се едновременно да изстене, да изругае и да се разплаче, но се насили да запази мълчание и да изтърпи ужасните болки в крака си — глезенът, а сега и пръстът.

Трейси закуцука въпреки измъчващата я болка и се чудеше дали изобщо ще успее да стигне до изхода, който й бе показал — Прометей — вече бе почти убедена, че върви в грешна посока. Последва друг завой и когато го отмина й се стори, че пред нея мракът не е толкова гъст. Със сигурност дочу дъждовната буря и хладният, застоял въздух в пещерата стана изведнъж по-топъл и малко по-влажен.

В този миг, освен трополенето на дъжда тя дочу и нещо друго: стъпките на мъжа, който я преследваше. Чуваше го да рита камъни и пръст, както и да ругае и да сипе заплахи.

Тя закрачи бързо, забравила за болката и страха. Петдесет фута, четиридесет, тридесет, двадесет. Затича се — към избавлението и свободата, към светлината и живота.

Ето я! Дупката между камъните, която й показа Прометей. Тя бе точно пред нея, малко нагоре, но Трейси знаеше, че лесно може да се изкатери по ронливия чакъл. Тя се втурна, буквално се хвърли към каменистия сипей, залови се за голите камъни над себе си и запълзя нагоре, нагоре, нагоре, нагоре към изхода.

Стигна върха, показа глава навън в дъжда и внезапно усети, че нещо сграбчи крака й. Божичко! Не! Не сега!

 

 

Марк остави багажа си в антрето. Намери прожектор и се втурна в къщата да търси Трейси. Установи, че във вилата няма никой и закрачи към помещенията на прислугата. Мария Стефану със сигурност знаеше къде са всички. Когато видя ужасяващата картина, Марк неистово се втурна да претърсва цялото имение.

— Трейси! — викаше той безспирно. — Трейси!

Но никой не отговаряше на настойчивите му призиви. Обезумял, Марк изтича към терасата с басейна, без да обръща внимание на шибащия дъжд — вече измокрен до кости, и освети с прожектора двора и имението, претърсвайки всеки милиметър за следи от нея.

Сърцето му бясно се мяташе в гърдите, а потта от страха му се смеси с дъжда по тялото.

— Трейси! — ревеше той с пълно гърло срещу вятъра. — Трейси!

 

 

Тя опита да се освободи от ръката му, която я стискаше в здрава хватка и зарита с все сила. Сълзи се появиха в очите й и се смесиха с дъжда, измокрил лицето й. Трейси усети, че все още стиска в ръка фенера, но не знаеше дали щеше да й бъде от полза. Извъртя се и го запрати надолу в дупката. Усети, че кракът й тутакси се освободи и тя с мъка се покатери навън, ожулвайки до кръв коленете си.

Трейси се изправи и веднага разбра, че се намира над огромна бездна към калдерата, която бе на около хиляда фута под нея. Мигом й се зави свят и напълно загуби ориентация. Трябва да се махна оттук, каза си тя. Трябва!

Знаеше, че се намира точно зад стените на имението, почти вкъщи, но трябваше внимателно да преодолее камъните и да внимава за старата цистерна. В този миг го чу да изпълзява от пещерата, обърна се и погледна.

— Ще те хвана, Трейс! — надвика той дъжда. — Ще те хвана!

Тя се обърна, приведе се и пое по хлъзгавите камъни в посока към стената на имението. Когато достигна до старата цистерна, скрита в камънака, тя изведнъж разбра какво трябва да направи. Клекна и с цялата си сила започна да бута капака. Учудващо, той се отмести много лесно, Трейси загуби равновесие и едва не се катурна, но се подпря на ръце и приклекна.

Той я следваше на не повече от десет фута и Трейси го видя съвсем ясно. Дъждът брулеше окървавеното му лице, но той напредваше с лекота.

— Ще те убия! — изрева той. — Няма да ми се изплъзнеш!

Трейси заобиколи пълзешком и застана от другия край на цистерната. Когато стигна, изправи се в цял ръст и се обърна с лице към него да го подразни.

Той видя, че Трейси се спря и се загледа в него, направи две сигурни крачки, а после се хвърли напред. Трейси чуваше задъханото му дишане и можеше да се закълне, че усети топлия му дъх върху кожата си. Тогава кракът му загуби почва, той изпищя и изчезна в старата цистерна.

Трейси внимателно се приближи и надникна. В този миг ръката му се протегна и сграбчи навехнатия й глезен и Трейси усети как тялото й започва да се плъзга по камъните към цистерната. Видя едната му ръка върху крака си, а другата бе стиснала капака на цистерната.

Трейси зарита ръката му със свободния си крак, но той беше по-силен от нея. Преди да се усети, той я притегли към отворената цистерна. Ръката му се премести към коляното й и я стисна като желязно менгеме. Трейси продължаваше да рита, но той внезапно сграбчи свободния й крак с ръката, с която стискаше капака. Сега се държеше за нея с две ръце, а тя неумолимо се плъзгаше към цистерната заедно с него.

Ох, господи! — мислеше си тя с ужас. Той ще повлече и мен!

И двата й крака вече висяха над отворената цистерна, а тя се бореше с все сила срещу него. Ръцете му стискаха толкова силно, че Трейси имаше усещането, че ще смачкат краката й. Тя се хвана за хлъзгавите от дъжда камъни и опита да се задържи, за да не полети с него към непознатите дълбини на цистерната.

Изведнъж усети, че тазът й скоро ще премине ръба.

— Не! Не! Не! — изпищя тя и в същото време зарита с крака, стиснала още по-здраво камъните. Разпери ръце с надеждата да се задържи по-стабилно, но те се влачеха по камъните към дупката, както и цялото й тяло.

Трейси започна да се плъзга към ръба и, мигом забравила за усилията си да се задържи за камъните, замята крака с цялата си останала сила. Хватката на единия й крак се отслаби и тя започна да рита като бясна. Успя да го удари по главата, макар че остра болка прониза стъпалото й и чу виковете му, когато той рязко пусна крака й и полетя към дъното на цистерната.

Сега краката й бяха свободни и тя опита да се вкопчи в камъните. Но усещаше как милиметър по милиметър се плъзгаше надолу.

Трябва ли да свърша така? Тя стисна още по-здраво ръба на цистерната, но надали щеше да се задържи за повече от няколко секунди. Напразни бяха опитите й да се изтегли.

Точно когато загуби всякаква надежда, нечии силни ръце я хванаха за китките и я задърпаха. Какво… какво, по дяволите, каза си тя. Беше сигурна, че е мъртва или че сънуваше. Още миг и Трейси бе извън цистерната, легнала на една страна и едва поемаща си дъх.

Силни ръце я погалиха и я притеглиха.

— Трейси — чу сякаш отдалече. — Ох, Трейси!

Марк! — каза си тя, сигурна, че е мъртва в рая.

Но толкова истински чувстваше тези ръце, и толкова истински звучеше гласът му. Тя с мъка вдигна поглед и видя лицето му. Това в очите му сълзи ли са? — зачуди се тя. Сълзи в рая?

Миг преди да припадне, Трейси осъзна реалността. Тя беше жива и Марк най-сетне се бе върнал.