Джудит Гулд
Гръцка вила (34)

34.

Когато излязоха от кафенето, Трейси не се обърна нито веднъж да погледне за Тед. Закрачиха бързо надолу към вилата.

— Каква беше цялата тази история, скъпа? — попита Урания.

— Аз… аз просто не го харесвам — отговори Трейси уклончиво. Нямаше никакво желание да сподели с Урания страховете си. Ужасяваше се при мисълта как ще реагира актрисата, ако разбере, че Трейси е домъкнала убиец в дома й. — Веднъж се опита да ме сваля в Маями и не искам пак да се случва — излъга тя.

— Мъже! — изрече Урания с оскърбителен тон.

Докато обядваха, небето бе притъмняло значително и огромни, разгневени облаци виснаха над калдерата. Силен и хладен вятър задуха по върховете на скалите, прах и пепел затанцуваха в кръг, а малкото останали навън хора се втурнаха да дирят вътре подслон срещу дъжда, който неизбежно щеше да завали.

Трейси придържаше с ръка шапката си, за да не я издуха вятърът, а слънчевите й очила предпазваха очите й от прахоляка. Когато приближиха мини маркета, Трейси с изненада откри, че независимо от лошото време грохналата старица все още седеше отпред на обичайното си място. Млечните очи на старата жена като че ли я откриха и се фокусираха върху нея, старицата се раздвижи силно развълнувана и от устата й се изля поток от неразбираеми гръцки слова.

— О, божичко! — прошепна Урания под носа си. — Не мога да понасям тази дърта вещица.

— Здрасти, Трейс — извика женски глас.

Трейси се обърна и видя Кати на вратата на мини маркета.

— Здравей, Кати — махна тя с ръка.

— Имаш съобщения — каза Кати.

Трейси се обърна към Урания, но преди още да проговори, актрисата я подкани.

— Върви. Аз се прибирам във вилата. Не мога да гледам тази ужасна дъртофелница.

— Веднага се връщам — каза Трейси, но Урания вече бе отминала забързано.

Трейси влезе в мини маркета, опитвайки се да не обръща внимание на бръщолевенето на старицата. Ръцете й отново се разтрепериха и тя бързо премина покрай нея и стигна до тезгяха.

— Какво е съобщението? — попита Трейси задъхано.

Кати й подаде лист хартия.

— Обажда се няколко пъти. Последният път бе само преди няколко минути. Каза, че било много важно.

Трейси погледна бележката. На нея бе изписан номерът на Марибел.

— Безкрайни благодарности, Кати! Трябва да видя какво има.

— Имаш ли още фонокарти? — попита Кати.

— Да. По-добре да се обадя веднага, преди бурята да се разбушува.

— Хубава идея — каза Кати. — Май наистина е важно.

— Ще се видим по-късно и още веднъж благодаря.

— Няма проблеми, Трейс.

Трейси се запъти към близката телефонна кабинка, пъхна картата и набра номера на Марибел. Ох, господи, дано това влечуго да не мине от тук и да ме види, мислеше си Трейси. За щастие Марибел вдигна при първото позвъняване.

— О, боже мой, колко се радвам, че се обаждаш! — възкликна Марибел.

— Какво има? — попита Трейси и направи опит да прозвучи възможно по-бодро и нехайно. Усети както вълнението, така и тревогата в гласа на Марибел, но очите й кръстосваха пътя и следяха за Тед Райфенбърг.

— Не получи ли съобщението ми? — попита Марибел.

— Току-що — отговори Трейси.

— Не, не! Обаждах се в жилището на Урания Викърс и помолих да ти предадат да ми се обадиш.

— Наистина ли? — учуди се Трейси. — Не знаех. — Тревогата на Трейси нарасна още повече, защото Марибел нямаше да се обади на този номер безпричинно. — Какво… какво става, Марибел?

— Ох, амига, всичко! Не искам да те безпокоя, но трябва да знаеш. Не зная как да…

— Какво, Марибел? — прекъсна я Трейси. — Просто се успокой, Марибел и ми го кажи, каквото и да е.

— Ами, първо. За едно нещо със сигурност бе права — подхвана Марибел. — Баща ти не е извършил самоубийство.

Трейси се втрещи на мига, макар и да бе сигурна в това.

— От къде… от къде знаеш това, Марибел? — попита тя, когато отново успя да проговори.

— Нали ти разправях за онова ченге, Монтаг Плезънс? Онзи тип, когото Рей познава от „Измами“. Сещаш ли се?

— Да, спомням си — отвърна Трейси. — Разбира се, че си спомням. И какво, Марибел?

— Задържали колата на баща ти и той накарал един екип да я прегледа внимателно. Оказва се, че някой е бърникал педала на газта и спирачката. Не знам как точно, но Рей разбира от тези работи. Казаха, че някой си е поиграл с колата така, че спирачките да откажат, а педалът на газта да заседне. Да се заклещи, разбираш ли? Така колата ще се движи бързо и ще е невъзможно да спре.

Трейси не отговори веднага и Марибел попита:

— Трейс, там ли си още? Какво?

Трейси преглътна с мъка.

— Тук… тук съм — произнесе на пресекулки тя. Побиха я тръпки и й се повдигна. О, господи! — мислеше си. Тед Райфенбърг е убиецът и той е някъде тук. — Това… това означава, че определено е било убийство, нали?

— Точно това означава, карина — отговори Марибел.

Трейси почувства известно облекчение от факта, че баща й не бе прибягнал към самоубийство, но в същото време мисълта, че е бил убит, не я успокояваше особено. Точно обратното. Особено когато знаеше, че току-що бе разговаряла с убиеца му.

— Започнаха следствие — продължи Марибел. — Официално и така нататък. Не само да задават въпроси, за да видят какво ще открият, разбираш ли?

— Разбирам. Знаех си, че… не може да се е самоубил, но това… не знам какво да кажа. Направо тръпки ме полазват. — Трейси се опитваше да говори спокойно, за да не разтревожи прекалено Марибел.

Марибел се поколеба, преди да продължи.

— Трябва да ти кажа и още нещо, карина — подхвана тя най-сетне.

Трейси се бе замислила и асимилираше информацията, която Марибел й предаде — и до която тя самата току-що бе достигнала, — и изобщо не чу последните думи на Марибел.

— Трейс? Там ли си? — попита Марибел.

— Да… тук съм — отговори тя, загледана в черните облаци, извисяващи се над калдерата, след което отново претърси с поглед пътя. — Съжалявам, просто размишлявах над онова, което ми каза.

— Добре. Слушай сега! — настоя Марибел. — Моля те!

— Слушам те.

— Брайън и някакъв главорез идваха вкъщи. Не зная кое беше онова влечуго с него. Но търсеха теб.

— Мен?

— Да. Теб — натърти Марибел. — Онова влечуго почна да ме удря, за да разбере къде си, тогава Брайън намери номера ти, залепен на компютъра ми.

— Какво? — Трейси така се изуми при тази новина, че не намери думи. — Но… но…

— Слушай, Трейс — продължи Марибел. — Съжалявам, но нищо не можах да направя. Онова копеле ми изкара дъха с шамарите си и преди да се усетя какво става, Брайън намери номера ти.

— О, божичко! — възкликна Трейси и едва не изтърва слушалката. Ръцете й се разтрепериха неудържимо. — Ти нямаш вина. Не се притеснявай за това, Марибел. Внимавай за себе си и не се притеснявай за мен. Искам да кажа, какво въобще може да ми стори някакъв главорез? Та аз съм толкова далеч, трябва да прекоси почти половината свят.

— Знам, знам — каза Марибел. — Но все пак…

— Не се притеснявай за мен — повтори Трейси. — Тук съм в пълна безопасност. — Не искаше да лъже Марибел, но чувстваше, че трябва. — Освен това имението е толкова безопасно, че не можеш и да си представиш даже. — Трейси се опитваше да убеди и себе си в истинността на думите, които изричаше, но знаеше, че това бяха лъжи. Той вече е бил в имението, каза си тя.

— Сигурна ли си? — попита Марибел. — Наистина съм разтревожена. Този тип пипа грубо, разбираш ли?

— Марибел, няма нужда да се притесняваш за мен. Много съжалявам, че те замесих в тази… тази каша.

— Ти си ми като сестра, карина — отговори Марибел. — Не го забравяй.

— Няма — въздъхна Трейси и очите й се напълниха със сълзи. Отново погледна към пътя. Трябва да се махна от тук, каза си тя, и да се върна във вилата. — Слушай, трябва да тръгвам. Задава се лоша буря и ще ме хване, ако не побързам да се прибера вкъщи.

— Добре. Но обещай, че ще внимаваш.

— Ще внимавам. Обещавам. А сега наистина трябва да тръгвам. Ще ти звънна скоро.

— Обичам те — каза Марибел. — Моля те, обади ми се скоро.

— Ще се обадя — обеща Трейси. — Знаеш, че и аз те обичам. Чао.

— Чао, карина!

Трейси затвори и извади фонокартата. Огледа се набързо, но не видя Тед Райфенбърг. Мушна фонокартата в чантата си, извади ключа и забърза към портата на имението. Отключи и затича, доколкото можеше, надолу по стълбите, като през цялото време се оглеждаше за някакви следи от Тед.

Вятърът бе толкова силен, че едва не я събори. Когато стигна до вилата, не видя никого. Погледна към терасата с басейна, но не зърна Тед. Искаше да претърси цялата вила, но не смееше да тревожи Урания. Качи се до мелницата и облече топъл анцуг, като през цялото време се опитваше да асимилира съобщението на Марибел и присъствието на Тед Райфенбърг на острова. Погледна часовника си и видя, че остава малко време до вечеря.

Чудя се дали Урания ще ме покани да ядем заедно тази вечер? Съмняваше се, тъй като Урания не беше в добро настроение, когато тръгнаха от кафенето. Трябва да поговоря с някого за това, каза си Трейси. Но знаеше, че не е много удачно да го обсъжда с Урания. Тя щеше да побеснее, задето Трейси е застрашила имението.

Помисли си да се обади на мобилния телефон на Марк, но реши да не го притеснява. Не сега. Щяха да го обсъдят, когато се върнеше.

Изведнъж осъзна, че действията й се забавят и че клепачите й натежават. Ух! Целият този обяд, каза си тя. Обядът и тази топла стая след хладния вятър навън. Трейси се приближи до вратата и я открехна да влезе малко чист въздух, но после размисли.

Какви ги мисля! Някъде навън се разхожда убиец, а аз искам да му отворя вратата!

Забеляза, че Ставрос бе смъкнал чадърите на терасата с басейна, но не видя нищо нередно. Обърна се и погледна към примамливото легло.

Една лека дрямка, каза си тя. Мога да свърша още малко работа преди вечеря. Освен ако… Марк не се върне. Тя се усмихна щастливо при тази мисъл, а сетне се излегна с брой на Интернешънъл херълд трибюн в ръка. Очите й се затвориха, преди да успее да прочете и един параграф.

 

 

Когато отвори очи, видя само непрогледен мрак и веднага усети влажния хлад, който бе пропил в стаята. Тръпки полазиха по ръцете й и можеше да се закълне, че космите на врата й се изправиха под прав ъгъл. Стомахът й се сви на топка и сълзи се появиха в ъгълчетата на очите й.

Писъкът, каза си тя нещастно. Този писък. Отново. Само че този път той звучеше по-безнадеждно, по-болезнено и по-страховито от всякога.

За миг тя остана да лежи неподвижно, парализирана от сърцераздирателния звук, носен от силния вятър. Когато най-накрая си наложи да се размърда, Трейси се претърколи, светна лампата на нощната масичка и погледна часовника.

О, господи! — изненада се тя. Минава полунощ. Проспала съм вечерята. Измъкна се от леглото, приближи се до вратата на балкона и я отвори. Драпериите се издуха като платна при силен вятър. Навън е станало доста хладно, каза си тя, и веднага затвори.

Тогава го чу отново, този ужасен писък, още по-силен и по-страховит от преди. Трейси се присви и застина пред вратата, а в главата й се завъртяха противоречиви емоции. В крайна сметка се осмели да излезе на балкона. Отвори вратата, пристъпи предпазливо и погледна към кулата отвъд стената. Зад прозореца с железни решетки нямаше нито движение, нито светлина.

Трейси насочи поглед към долната тераса в очакване да види Мария Стефану да излиза от вилата, следвана от мъжа с лекарската чанта. Зачака, загледана към терасата, но никой не се появи.

Тогава ужасното стенание отново прозвуча и се извиси над воя на вятъра и шумоленето на листата. Сърцето й се ускори бясно, а пулсът й затуптя в ушите със силата на гръм. Искаше да избяга от този вопъл, но в същото време противоположна сила я подтикваше да предложи разтуха на онзи, който страдаше в такава агония.

Трейси неистово претърси с поглед долната тераса, но все още нямаше и следа от Мария Стефану и доктора. Не се долавяше никакво движение, освен от образуваните от вятъра вълнички в басейна и от декоративните растения, които се бореха да останат прави в саксиите си.

Ужасният звук отново се понесе и в очите на Трейси се появиха сълзи. Тя ги изтри с пръсти и погледна към кулата. Все още беше тъмно и не се забелязваше никакво движение — нито там, нито долу на терасата.

Трябва да направя нещо, каза си тя, изпълнена с решение. След като няма никой друг, трябва аз да се заема.

С тази мисъл, забравила за личната си безопасност, тя изправи рамене и се върна в стаята си. Все още бе с анцуга си, но трябваше да сложи някакви обувки. Гуменките, каза си тя. Отиде до гардероба, извади ги и седна да ги завърже.

Внезапно силен гръм, какъвто никога преди не бе чувала, разцепи небето и Трейси неволно подскочи. Стаята за миг се освети от невиждана до тогава светкавица и Трейси изтръпна при вида на злокобните сенки, които се отразиха наоколо.

Бързо завърза връзките на гуменките, излезе и се втурна надолу по стъпалата. Откъде да започна? — попита се. Как да се справя? Спря за миг в антрето да обмисли алтернативите и бързо реши. От върха на хранителната верига, разбира се, каза си тя. А тук това означава Урания. Макар и да отрече странностите, които се случват в съседите, тя излъга. Така че започвам от нея.

Трейси се запъти към покоите на Урания и почука на вратата. Не получи отговор и почука по-силно. Пак никакъв отговор. Сега не му е времето да се съобразявам с формалности, помисли си тя. Трейси отвори широко вратата и влезе в стаята. Застланото с разкошни завивки легло на Урания бе празно. Влезе във всекидневната, но и там не я намери. Банята също се оказа празна. Сигурно е излязла. Вероятно е у сър Хю.

Добре тогава, разсъди Трейси. Следващият по ранг. Мария Стефану. Трейси изкриви лице в гримаса само при мисълта да се обърне към тази жена, но нямаше избор. Излезе от покоите на Урания, прекоси антрето и се озова на терасата.

Разтърсваща земята гръмотевица прозвуча като че ли точно над имението и Трейси се закова на място. Стори й се, че земята буквално се раздвижи под краката й. Последвалата светкавица се плъзна над калдерата и протегна ослепителните си ужасяващи пипала, осветявайки нощната тъма с нездрава дневна светлина. Тогава Трейси отново тръгна с бърза крачка.

Тя се стрелна към помещенията за прислугата, обезпокоена от неприятното време и факта дали щеше да успее да открие Мария Стефану. Когато стигна, не си направи труда да почука на външната врата, а направо влезе. Знаеше, че госпожа Стефану и майка й, Ставрос и Илики имаха отделни стаи в помещението, но не бе запозната с разположението им.

Озова се в малко антре, което водеше право напред, а от двете страни имаше врати. Застана пред първата отляво и почука. Никой не отговори. Тя бутна вратата и влезе. Мария Стефану лежеше в леглото просната по гръб, напълно облечена. В другия ъгъл на стаята майка й лежеше в леглото си в подобно положение, също с дрехите. Трейси отново погледна към Мария Стефану.

С дрехите си ли е заспала? — зачуди се тя. Или… Трейси пристъпи леко към леглото. Видя, че жената лежеше в странна поза.

— Госпожа Стефану? — извика тя тихичко.

Не последва нито отговор, нито пък се забеляза някакво движение.

Трейси прочисти гърлото си:

— Госпожа Стефану! — повтори тя с по-висок глас.

Отново нямаше нито отговор, нито раздвижване.

Трейси пое дълбоко дъх, приближи се до ръба на леглото и погледна. Какво? — едва не извика тя, но машинално закри уста с ръце, за да не издаде звук. Ръцете и краката на Мария Стефану бяха здраво вързани за таблите на леглото. О, Исусе! — възкликна Трейси наум. Тя прилича на… мъртва!

Насили се да се наведе и да погледне неподвижното лице на Мария Стефану, за да открие признаци на живот. Не видя такива, но с крайчеца на окото си долови движение. Да! Диафрагмата на жената се движеше ритмично, вдигаше се и се спускаше, сякаш беше дълбоко заспала.

Трейси изпъшка на глас и едва не извика. О, господи, благодаря ти! — произнесе наум. Наведе се и започна да я разтърсва за рамото.

— Госпожа Стефану! Госпожа Стефану! Госпожа Стефану!

Жената не отговори. Дори клепките й не помръднаха, нито пък издаде звук. Движеше се само при разтърсването. Трейси се изправи, без да сваля поглед от жената, облекчена, че наистина диша. Диша, увери се тя. Тогава какво не е наред? В този момент се досети. Приспивателно. Това трябва да е. Някой, който и да го е сторил, я е упоил с нещо. Погледна я още веднъж. Нищо чудно, че не реагира на писъците отвън. Но защо го е направил? — зачуди се тя.

И кой? Трейси неволно изохка. Тед Райфенбърг.

Тя бързо надникна към майката на Мария Стефану и видя, че положението при нея е същото.

Изведнъж й мина мисълта, че извършителят, който и да бе той, навярно е все още в къщата. О, божичко, имай милост, помоли се Трейси и усети как стомахът й се свива — за момент помисли, че ще повърне. Обърна се и погледна към коридора, но не чу и не видя никого.

Отново погледна към госпожа Стефану и се зачуди как въобще щеше да успее да развърже експертно вързаните възли. Бяха изключително добре стегнати и веднага й стана ясно, че никога няма да успее да ги развърже с голи ръце. Ще трябва да донеса нож от кухнята, но по-добре да потърся първо Ставрос. Мария Стефану и майка й не усещаха неприятното състояние, а Трейси можеше само да се надява, че междувременно ще са в безопасност.

Тя забърза към коридора и се приближи към следващата врата, пое дълбоко дъх и отвори. Ставрос лежеше в леглото си, овързан по същия начин като госпожа Стефану и майка й. Трейси се приближи до леглото, увери се че и той диша, но засъхнала кръв от ноздрите му, стекла се надолу по бузите свидетелстваше за кратка борба.

При вида на кръвта Трейси усети към гърлото й да се навдига стомашен сок, но го преглътна, решена да запази самообладание. Бързо се обърна, излезе от стаята и продължи по коридора до следващата врата. Стаята на Илики, предположи Трейси, и натисна бравата без колебание. Вътре я посрещна гледка, подобна на предните. Илики бе привързана към леглото, цялата изстинала, но дишаше.

Трейси се обърна, излезе, прекоси коридора и се запъти към външната врата. Постепенно осъзна, че най-вероятно е сама в имението и изпадна в неописуем ужас. Кожата по ръцете и врата й настръхна, а на челото й изби студена пот. Цялата се разтрепери и усети, че този път надали ще успее да се пребори с повдигането. Няколко пъти пое дълбоко дъх, твърдо решена да не повръща.

Трябва да се обадя на полицията, каза си тя. Веднага. Да, ще се обадя на полицията.

Трейси се втурна в стаята на госпожа Стефану и вдигна телефона. В момента, в който допря слушалката до ухото си разбра, че линията е прекъсната. Въпреки това тя продължи да натиска бутоните с надеждата, че по някакъв начин апаратът ще проработи. Напразно. Отново се запъти към входната врата и се зачуди какво да прави.

Трейси застина за миг като парализирана при поредния гръмотевичен трясък. После отвори вратата на терасата и се огледа. Светкавица прониза небето и пред очите й красивата преди калдера се преобрази в пъклен врящ казан.

Рязка канонада от капки тутакси привлече вниманието й — безжалостни дъждовни завеси се развяваха от вятъра и я намокриха, макар да бе застанала на прага.

И сред оглушителния рев на вятъра и дъжда, сред тътена на гръмотевиците Трейси отново чу ужасяващия писък, долитащ от съседното имение.

О, господи, какво да правя сега? — запита се Трейси и се присви при злокобния звук. Погледна нагоре към прозореца на кулата, но не видя нищо. Едва успя да различи самата кула през проливния дъжд, но усети, че трябва някак да стигне до там, да отиде при онзи, който се нуждае от нея.

Тя си спомни за таблото с ключове в кухнята, на което Мария Стефану бе закачила големия старомоден ключ, и за който Трейси бе почти сигурна, че щеше да отвори портата в стената. Затича се към терасата и се запъти направо към вратата на антрето. Премръзнала и измокрена до кости, тя бързо влезе в кухнята.

Ключът си стоеше точно там, където си спомняше, че го бе окачила Мария Стефану — на таблото, заедно с още няколко други. Тя го грабна, обърна се и се затича към входната врата, където спря за миг преди отново да излезе в проливния дъжд. Пое си дъх и прикова очи в тежката стара дървена врата, използвана за порта между двете имения.

Чудно какво ли ще открия отвъд?

В този момент антрето потъна в мрак. Токът спря. Трейси се сепна. О, не! Обърна се и се огледа, но не видя нищо в притъмнялата къща. Дали е бурята, зачуди се тя, или пък… онзи, който е упоил прислугата?

Започна да прехвърля различни възможности през ума си и тогава се сети за безбройните ниши в стените, където стояха стари фенери със свещи. Знаеше също така, че във всеки външен коридор имаше множество прожектори. Трейси с мъка различи формите на гигантската амфора, която стоеше в антрето близо до външната врата, клекна на колене и лакти и започна да опипва край нея.

Ето го! Тя напипа голям, почти квадратен прожектор. Стисна го с две ръце, измъкна го от скривалището му, застана пред амфората и се изправи. Натисна копчето и светъл лъч светлина се насочи право в лицето й. Само това ми липсваше! Да се заслепя в тъмното! Тя насочи лъча навън към терасата и реши да не губи нито миг. Приведе глава и се отправи към портата през шибащия дъжд.

 

 

Застанал на балкона на мелницата, той я наблюдаваше как тича. На лицето му бе изписана усмивка и едва се сдържаше да не се разсмее на глас. Не че имаше вероятност да го чуе от плисъка на дъжда и грохота на гръмотевиците. Но не му се щеше да рискува. Не, искаше да я изненада. Да я шокира. Нещо повече от гледката на двете стари жени, по-младата и товарното муле, овързани и вкочанени в помещенията на слугите.

Какво, по дяволите, прави тя? — учуди се той. Бяга към стената? Вероятно в уплахата си мисли, че се е насочила към портата на имението. Той отново се усмихна. Когато се ориентираше, щеше да открие малка изненада при външната порта. Нямаше да успее да прекара картата през ключалката. И нямаше да успее да махне лепилото, което я блокираше.

Той видя, че се опитва да отключи портата, водеща към съседното имение. Онова с малката кула. Усмивката веднага се стопи от лицето му, когато видя да я отваря.

Проклятие! — изруга и се втурна към вратата. Къде си мисли, че отива?

 

 

Малкият самолет на Олимпик еъруейс АТР-72 политаше от една въздушна яма в друга. Вятърът и дъждът го подмятаха така, сякаш бе просто детска играчка. Няколко пътника крещяха истерично при всяка светкавица, гръмотевичен гръм или внезапно пропадане на летателния апарат.

Марк седеше тихо на седалката, но така я бе стиснал, че пръстите му бяха посинели. В Атина посрещна с въодушевление разрешението за полета до Санторини въпреки задаващата се буря, но сега сериозно се съмняваше в мъдростта на въздушната компания. Разстоянието бе кратко, но не бе ясно дали ще успеят.

Пилотът съобщи по говорителите, че приближават летището в Санторини. Марк отпусна за миг подлакътниците на седалката, но ги стисна още по-здраво, когато самолетът внезапно загуби височина и се наклони силно настрани.

Господи, каза си той, надявам се да не завърша по този начин. Искам още веднъж да видя Трейси, преди да си отида.