Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Greek Villa, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 18гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna(2015)
Разпознаване и корекция
egesihora(2015)

Издание:

Джудит Гулд. Гръцка вила

Американска. Първо издание

ИК „Компас“, София, 2004

Редактор: Любен Любенов

ISBN: 954-701-160-Х

История

  1. —Добавяне

3.

Марибел се облече и беше готова да излезе, когато мъжът, с когото имаше среща, позвъни на вратата. Тя обаче нямаше намерение да се втурва веднага натам. От опит беше научила, че на мъжете им се отразява добре да почакат минута-две.

— Уно моментито! — провикна се тя.

Марибел бе готова за забавления. Носеше прилепнала по тялото червена къса рокля с гол гръб, с банели за гърдите и дълги като спагети презрамки, които се кръстосваха на врата й. Черните й дантелени чорапогащи идеално контрастираха на червените й оригинални кожени обувки с високи като небостъргачи токчета и каишки около глезените.

Тя бавно се запъти към вратата с полюшкваща се секси походка. Спря до шкафчето в коридора, взе лъщящото си червено портмоне с щампован алигатор и, което бе по-важно, хвърли последен поглед в огледалото над шкафа.

Нацупи устни и възхитено инспектира основния слой електриково червено червило и втория слой влажен прозрачен гланц. На техния фон белоснежните й зъби идеално изпъкваха. А очите й… Тя доволно кимна. Ефектът на очите й, блестящи като черни маслини, заедно с остро извитите и заострени черни вежди, се подсилваше от обилно използваните сенки Мадина Милано абсолют 46, топъл нюанс на червеното — така придобиваше едно дяволито излъчване. Не беше забравила и да лакира ноктите си в подходящ цвят и те блестяха с вече засъхналия лак О.П.И. — червен!

— Арррррр-иба! — изви тя тихо и застана в поза за фламенко. — Катрин Зита-Джоунс, пукни от яд!

След това отметна назад дългата си гъста черна коса, изпрати въздушна целувка на отражението си в огледалото и се запъти към вратата.

Рамон Фелипе Есколано стоеше усмихнат под светлината на верандата й.

Dios mio[1]! Тя остро пое дъх. Когато се видяха за първи път — това беше единствената им среща до сега, по време на която набързо се уговориха за тази вечер — той бе от глава до пети в каре: консервативен с тропически десен костюм от три части, оранжева копринена вратовръзка, френски ръкавели със златни бутони. Още тогава й взе ума с излъчвания сексапил. Но това, което не очакваше, за което не смееше дори да се надява, бе фактът, че костюмът може да крие такива възхитителни и върховни качества.

Dios mio! — наистина.

Рамон Есколано бе висок и строен. Лицето му бе изградено от равнини и ъгли: отвесни скули, квадратна челюст, издадени устни, които молеха за целувка, и очи, които някога наричаха очи трепачи. Големи, черни и влажни, с дълги мигли, очи, в които можеш безвъзвратно да се изгубиш. Късата, консервативно сресана черна коса, която си спомняше от първата им среща, бе трансформирана в стилна прическа със заострени връхчета.

— Хо-ла[2]! — Марибел поздрави провлечено и го загледа одобрително от глава до пети, докато модният й радар, включен на максимум, регистрираше и най-малките подробности.

Подробности, като черната му фланелка с остро деколте, изпод която прозираха чифт красиво оформени мускулести ръце и се загатваше за коремните му плочки. Надиплените му свободно падащи бели ленени панталони, които оставяха всичко на въображението — акт на внимание към Ралф Лоурен Поло, предположи тя — бяха пристегнати с черен колан от кожа на алигатор и, ако Марибел не се лъжеше, носеше марката на Бари Киселщайн Корд. Плюс бялото спортно сако, което небрежно бе преметнал през рамо (приличаше на Армани, а не някаква имитация) и голям Ролекс, който, въпреки че беше безбожно скъп, бе изработен семпло, но с вкус, от неръждаема стомана.

Като цяло много ефектен, но в същото време не прекалено крещящ.

В същност, помисли си тя с известна доза гордост, мъж според моите вкусове…

За никого не беше тайна, че Марибел имаше слабост към красивите и модно облечени мъже. Всички, с които излизаше, бяха отражение на нея самата. И след като тя влагаше сто и един процента от себе си, за да изглежда добре, естествено, че заслужаваше мъж, който прави същото.

— И на теб хола! — отвърна той и се усмихна широко, при което се разкриха ослепително белите му зъби. Издърпа ръка иззад гърба си и със замах й подаде розова роза с дълго стъбло. — Красиво цвете за друго красиво цвете.

Определено изтъркан, но все пак мил жест. Марибел прие розата с усмивка на изненада, поднесе цветето към носа си и вдиша дълбоко нежния му аромат.

— Готова ли си за една приятна и ленива вечеря, след която може да потанцуваме?

— Буено[3]! — Очите й заискриха. Думите му звучаха все по-добре и по-добре.

— Резервирал съм маса в Кис Стейкхаус & Лаундж. Имаш ли нещо против?

Дали има нещо против? Та това беше едно от петте й любими места!

Марибел го хвана под ръка.

— О, мисля, че ще го преживея — подхвърли тя небрежно, понеже не искаше да звучи така, сякаш държи на това прекалено много.

— Значи в Кис.

 

 

Кис, разположен на ъгъла на Линкълн роуд и Джеймс авеню, представляваше комплекс от ресторант, клуб, дискотека и кабаре. Всичко бе много изискано и отговаряше на вкусовете на хайлайфа в Маями. Всички маси, както вътре, така и отвън, бяха положени върху изваяни поставки, а столовете с доста преувеличени високи облегалки изглеждаха като постмодернистични тронове със заострени върхове.

Рей бе успял да запази маса отвън, под палмите и звездите.

— Искрено ти препоръчвам маргарита — предложи той, докато оберкелнерът кавалерстваше на Марибел за стола.

— Повярвай ми — засмя се Марибел. — Няма нужда да ме насилват, когато става дума за маргарита.

— Две маргарити — поръча той на сервитьорката, като вдигна ръка и изпъна два пръста.

Когато питиетата пристигнаха, вдигнаха наздравица.

— За нас — обяви Рей и вдигна чашата си високо.

— За нас — отвърна Марибел като ехо, а дъхът й като че ли спря в гърлото. Ръката й затрепери, докато се чукаха. Марибел отпи от питието и хвърли поглед към Рамон през ръба на чашата.

Той също я гледаше.

— Харесва ли ти маргаритата? — попита той тихо.

Тя улови нотката в гласа му и почувства, че се изчервява. Искаше й се да отвърне Харесвам теб. Искам да ме любиш.

— Прелестно! — изрече тя на глас, но очите й ясно предаваха посланието, че има предвид не само питието.

Благодарение на маргаритите опознаването не беше трудно. Обсъждаха всичко и нищо, и двамата се изненадаха, когато установиха колко много общи неща имат помежду си.

— Не мога да повярвам — възкликна Марибел с блеснали очи. — Луд си по хокей на лед, танцови ремикси, Ози Озбърн и чуждестранните филми? Хайде, признай си, че някой ти е подшушнал, че Висконти също е на първо място в списъка ми.

Той поклати отрицателно глава.

— Искаш да кажеш, че никой не ти го е споменавал? Закълни се в бог!

Рамон постави ръка на сърцето си и се усмихна.

— Заклевам се в бог!

— Уха! — възкликна тя и се загледа как отпива от маргаритата и облизва с върха на езика си солта от горната си устна. В същото време си мислеше: Сигурно сънувам. Надали има по-идеален мъж.

Въпреки че Марибел бе принудена да разпределя внимателно бюджета си и да прибягва до имитации и магазини за втора употреба, а Рамон носеше дрехи на Армани и Поло, бе излъскан и с Ролекс, тя скоро установи, че миналото и на двамата не се различава много.

Той бе отгледан само от майка си. Тя също. Семействата и на двамата бяха в Маями и Куба.

Поръчаха си още няколко маргарити, по някое време Марибел наклони глава и заяви:

— Искам да знам повече.

— Тогава ме подложи на кръстосан разпит.

— Не си ли ужасно млад, за да си адвокат?

— По-стар съм, отколкото изглеждам — усмихна се той.

— Я стига!

— Сериозно. Изселихме се от Куба тук през седемдесет и осма.

— Ти си от испански произход? — погледна го тя изненадано.

— Точно така. — Той отпи от маргаритата и облиза солта от горната си устна. — С майка ми дойдохме с първия кораб. — Той започна да върти чашата в ръцете си, а сетне вдигна поглед към Марибел. — Какво толкова те изненадва?

— Защото нямаш никакъв акцент в английския. Дори аз имам, макар че съм родена тук.

— Да, но си отраснала в испанската общност. Когато пристигнахме, бях на осем години и майка ми настояваше да си намери работа във вътрешността на страната и да живее сред англикани, така че трябваше да посещавам училище, в което се говореше само английски. — Рамон направи гримаса. — Проблемът беше, че те не бяха просто англикани, а бедняци от Флорида.

— Ай-й-й… — Марибел също направи гримаса.

— Господи, колко ги мразех… — Той поклати мрачно глава. — А как ме мразеха другите хлапета! Вечно бях аутсайдерът.

— Децата могат да бъдат много жестоки — кимна Марибел съчувствено.

— Аз ли не знам! И тъй като бях от испански произход, те непрекъснато ме тормозеха и ме питаха дали не съм престъпник или някой умопобъркан, пуснат от лудницата от Кастро. Спомням си първия ми ден в училище. Сбих се и се прибрах в къщи целият насинен. Когато се оплаках на майка си, тя не прояви никаква жалост. Просто ще трябва да се научиш да се грижиш за себе си, каза тя. А когато я помолих да се преместим в по-дружелюбен квартал? Знаеш ли какво ми отговори?

Марибел поклати глава.

— Каза, че накрая ще й благодаря. Тогава си мислех, че се е побъркала. Да й благодаря? — мислех си аз. За какво? Че ме захвърли в онова училище, пълно с разгневени акули? Но тя бе убедена, че моето поангликанчване е единственият сигурен начин да напредна в живота. Наистина да постигна нещо.

— Я чакай да отгатна. Хлапетата, които са те измъчвали? Начинът, по който са се нахвърляли върху теб?

— Да…?

— Точно това те е подтикнало да учиш до побъркване и да получаваш само шестици. Така ли е? А оценките ти, естествено, са те правили още по-нежелан.

Той я погледна странно.

— Точно така. Нека сега аз да се опитам да отгатна. Предполагам, че и ти самата си била в подобна ситуация.

— Ами, подобна, но не и същата. За щастие аз израснах в Литъл Хавана. Но, за бога, майка ми как ме караше да уча! Това със сигурност не ме направи популярна в училище, винаги ми викаха малката послушна госпожичка с чистите обувчици, домашното любимче на учителите. Но знаеш ли какво? Днес съм благодарна, че майка ми е била толкова строга.

— Знам — усмихна се той и добави тихо: — И при мен е така.

Поръча на сервитьорката още по едно, при което се заеха да изучават менюто. Сервитьорката поднесе още две маргарити и прие поръчката им.

Рей си взе пържола, средно опечена.

Марибел пожела миди с розмарин.

Рей реши, че Напа вели совиньон бланк от 1998 година ще подхожда идеално и на двете ястия.

Което се оказа вярно и така преходът от маргарити към вино бе напълно безболезнен.

След вечеря той предложи да се прехвърлят в клуба. Това бе място, където можеше да изразходиш натрупаната енергия — просторно, с извисяващи се колони и осветление с оптично влакно, дисководещите въртяха най-новите международни хитове, имаше кабаретни горещи сцени и танцьорки на ориенталски танци. Беше едва десет и половина, все още рано по стандартите на клубовете — обстановката нямаше да се нажежи по-рано от полунощ. Но на тях им харесваше и така. Липсата на притискащи те тълпи придаваше по-интимна обстановка.

Танцуваха, той поръча бутилка шампанско, продължиха да танцуват.

Едно нещо влечеше след себе си друго. Вечерята се последва от танци. А сега, сгорещени от пулсиращия ритъм, им се струваше, че само те са на дансинга и че всички останали са изчезнали. Макар телата им да не се докосваха, и двамата имаха чувството, че се любят страстно направо на полираните дъски.

Най-накрая Рей я хвана за ръката и й извика нещо в ухото. Музиката заглуши думите му, но и не беше нужно да ги чува. Знаеше какво е предложението.

Марибел се вгледа в него за миг, а искрящите й очи се разшириха. След това кимна и го последва извън клуба. Рей благоразумно реши да остави колата и да хванат такси, защото хората не шофират пияни, когато возят приятели.

 

 

Той живееше в апартамент в чисто нова многоетажна сграда близо до залива, отвъд пешеходния мост над Брикел бей драйв. Входът се отваряше посредством най-съвременна технология, използваща отпечатъците на палците. Униформеният портиер, седнал зад голямото бюро от палисандър и мрамор, ги поздрави учтиво. Същото стори и въоръжената охрана. Частен асансьор, за който също бяха необходими отпечатъци от палците, само за няколко секунди ги изнесе на стотици фута над залива Бискейн. Вратата на асансьора се плъзна и се отвори с едва доловимо жужене.

Марибел бе силно възбудена. Бавно влезе в апартамента и се завъртя на място на 360 градуса. Не можеше да повярва на очите си. Тази двуетажна надстройка на покрива с огромните си пространства приличаше на замък в небето. Подът беше от рядка полирана дървесина, а прозорците, които заемаха целите стени, предлагаха несравнима гледка. Нямаше много модни мебели, но точно защото бяха малко, показваше изискан вкус.

Отвън на необхватната частна тераса погледът попадаше върху дзен градина и басейн.

Ако това не беше реализация на американската мечта, тогава кое беше?

Рей Есколано определено бе извървял дълъг път. Разстоянието от тук до Куба беше най-малко пет милиона долара.

— Пор диос! — прошепна Марибел. — Какво богатство! Аз… нямах си и представа дори! — Тя се обърна към него. — Кажи ми, Рей. Знам, че си адвокат, но с какво по-точно се занимаваш? Наркодилъри ли защитаваш?

Той избухна в смях.

— Не. Специалист съм по данъците върху имотите. Работата ми е да намирам вратички в закона за ужасно богати клиенти, които не искат половината им състояние да се изпари в момента, в който умрат.

— И по този начин си успял да си позволиш всичко това? — Тя захласнато посочи наоколо.

— Малко по-сложно е, но мразя да говоря за бизнес, когато е време за нещо по-стойностно. — Той я гледаше прочувствено. — А от мястото, на което съм застанал, бих казал, че сега е време за нещо наистина стойностно.

Тя също го погледна.

Никой след това не си спомняше кой бе направил първата крачка. Бяха като два магнита, неумолимо привлечени един към друг. Преди да се усетят, ръцете му я обгърнаха, тя се притисна до силното му и топло тяло и повдигна лице към неговото.

Имаха чувството, че са застинали в тази поза цяла вечност. Той се любуваше на очите и гъстите й мигли, на чиния й нос и плътните, чувствени устни, полуотворени в очакване, на блестящите й зъби. Тя от своя страна поглъщаше лицето му, извисено над нейното само няколко инча, черните му кадифени очи, в които виждаше две свои миниатюрни отражения. Усещаше силния ритъм на сърцето му и усилването на своя собствен пулс.

Този миг се проточи телескопично.

Внезапно Марибел почувства, че не издържа повече.

— Рей… — Тя пое шумно дъх, преплете ръце зад тила му, надигна се на пръсти да срещне лицето му.

Марибел извика сподавено, когато устните му се докоснаха до нейните — не си и представяше, че може да са толкова меки. А тази целувка разбуди хиляди силни тръпки, които прободоха цялото й тяло.

Не след дълго сладките му леки захапвания отстъпиха пред дълбоките, жадни целувки и невъздържана страст обхвана двамата. Езиците им се срещнаха и се увлякоха като в дуел, чувствителните й зърна се уголемиха и изтръпнаха под подобната на корсет горна част на роклята.

Тя радостно откри, че възбудата бе двупосочна. Опряла таза си в неговия, за Марибел беше невъзможно да не усети напрегнатата му ерекция. Панталоните му едва я сдържаха.

Тялото й незабавно реагира и в слабините й бликна влага. Тя се олюля. Краката й отслабнаха и затрепериха като на новородено жребче, но в същото това време усещаше, че никога преди не се е чувствала толкова жизнена, така буйна и жизнерадостна. Сякаш й поникнаха криле и тя полетя, реейки се в небето все по-нагоре и по-нагоре.

С върховете на пръстите си той започна да изследва и да отбелязва пътечки като на карта по голия й гръб. Постепенно едната му ръка се понесе надолу и започна да гали дупето й, докато другата се придвижи напред и почти небрежно се плъзна под корсажа на роклята й.

Той я докосна с пръсти и този допир подобно на съскащи искри обгори голите й гърди, възпламенявайки мълнии от удоволствие, които се стрелнаха по тялото й.

— Ох, да — задъхано простена тя, притисна се към врата му и пламенно отърка бедра в еректиралия му член. — Да!

— Шшш! Не толкова бързо — прошепна той, обхвана с длан гърдата й и нежно започна да върти с пръсти зърното й.

Тя пое въздух, стисна очи и отпусна глава назад в екстаз.

— Ох, хубаво е. Толкова е хубаво! Ох, Рей…

Рамон плъзна другата си ръка под минижупа и започна да опипва.

Това беше! Изведнъж и двамата не можеха повече да се въздържат.

Марибел заби безумно нокти в раменете му и се опита да издърпа сакото.

Рей трескаво се зае да развързва презрамките на роклята й.

Тя започна да се бори с колана и ципа му.

Той успя да изхлузи плътно прилепналата еластична материя през главата й.

Дрехи полетяха на всички посоки.

Най-накрая, голи като Адам и Ева, те застанаха на няколко стъпки един от друг и се загледаха, дишащи тежко и притаили дъх. Преценяваха се, доволни от това, което виждаха.

Марибел прокара одобрителен поглед по хармоничното и гладко тяло като на плувец, но плувец, изправил ятаган от пулсираща плът всред гъста туфа черни срамни косми.

Рей изпи с очи чувствените извивки на младата жена — здрави и горди гърди, плосък корем, ослепителни бедра и хълмче, подстригано по формата на бикините.

Това прекъсване приключи почти веднага след началото му. След което тази първична сила отново ги прилепи един към друг. Устите им отново се съединиха необуздано. Той започна да мачка пълните й гърди с тъмновиолетови зърна. Нейните пръсти се забиха в дупето му и го придърпаха плътно, приклещвайки напрегнатия му фалос между своя и неговия корем. Там той започна настойчиво да трепти и пулсира, като че ли притежаваше своя собствена воля.

Отначало Рей се опита да се отдръпне и да предостави на мъжкото си достойнство място за маневри, но бедрата й като че ли бяха залепени за неговите. После се опита да я отблъсне, но пръстите й се забиха още по-дълбоко в задните му части и го притиснаха още по-здраво към нея. Осуетените му опити да се освободи предизвикаха гърлен смях, идващ от дълбините на страстната им целувка.

Рамон отлепи устните.

— Ах, ти… ти… вещица такава! — промърмори й той и я стрелна с присвити очи. — Изведнъж почваме да играем грубо, за да постигнем целта си, така ли?

— Кой играе грубо? — Тя закачливо имитира погледа му и нацупи красивите си устни.

— Знаеш кой — отвърна той. — Ти!

И без предупреждение пусна гърдите й, наведе се бързо като светкавица и я сграбчи в долната част на бедрата й. Вдигна я високо над пода и я понесе с главата надолу към секционното канапе. Приближи се откъм задната му страна, постави я да седне на меката кожена облегалка и я пусна.

— Кой се смее сега? — изсмя се той.

Тя запази равновесие като сключи ръце около врата му.

— Аз — захили се тя.

Но като видя сбърченото му чело, реши да спре да го дразни и го пусна, катурвайки се бавно назад докато се приземи на канапето с главата надолу. Дупето й се опря в облегалката, краката й стърчаха над нея, а стъпалата й висяха във въздуха. Главата й стигна почти до пода, а дългата й черна коса се разпери като ветрило по полираните гранитни плочки.

— А сега какво? — прошепна му тя. Очите й бяха кръгли и бляскави. — Големият лош вълк там ли ще стои, или какво? Червената шапчица го чака, нали знаеш.

Той издаде свиреп вой и изръмжа.

— А сега големият лош вълк ще те изяде.

При тези думи той я сграбчи за краката, разтвори ги широко и се гмурна към слабините й с главата напред.

Езикът му бе влажен колкото вагината й и с него той започна да опитва дълбоко скритите й тайни. Тя беше мека, топла и очакваща. Тялото й се заизвива, но приглушените й викове не бяха викове на болка.

Когато той вдигна глава да поеме дъх, тя се тласна към него.

— Не, Рей! — простена тя. — Моля те, не спирай.

Той погледна надолу към лицето й. Тя мяташе глава напред-назад, косата й се удряше яростно в пода, а на лицето й бе изписано изражение на силна концентрация.

— Моля те, Рей, толкова е хубаво…

Той пое въздух в дробовете си, задържа го и отново се гмурна. Когато го вдиша вътре в нея, тя направо обезумя.

Безумието й нарасна още повече, когато Рей плъзна два пръста навътре и нагоре в нея и нежно захапа клитора й. Точно в този момент тя свърши! Очите й се ококориха, по тялото й преминаха спазми, а той се удави в нектара й.

Той повдигна влажната си брадичка и й се усмихна.

Тя го изгледа укорително.

— Защо спря? Не искам да спираш.

— Не спирам — отвърна той тихо. — Защо бързаш толкова? Откъде е този плам?

— Той е вътре в мен! — прошепна тя страстно.

— В такъв случай, моя малка секси гълъбице — усмихна се той, — няма за какво да се притесняваш. Аз едва сега започвам.

Бележки

[1] Dios mio! (исп.) — Бога ми! — Б.пр.

[2] Хола! (исп.) — Здравей! — Б.пр.

[3] Буено (исп.) — Добре — Б.пр.