Джудит Гулд
Гръцка вила (26)

26.

Трейси изучаваше крушението в кабинета си с очите на външен човек, сякаш никога преди не беше виждала това място. Обикновено почистваше всеки ден след приключване на работа, но през последните няколко дни й се насъбра прекалено много, за да се замисли за това как изглежда офисът й. Отдавна бе забравена нощта, когато за първи път чу писъците и последвалата драма във връзка със съседната кула.

Всеки час Трейси прекарваше в опити да скалъпи нещо смислено от ръкописа на Урания, а работата се усложняваше още повече поради факта, че трябваше да се занимава и със самата звезда. Непрекъснато й се налагаше да гъделичка егото на Урания, а в същото време внимателно, но твърдо да отстоява определени промени и да обяснява защо са необходими.

За своя изненада Трейси много бързо откри, че застаряващата актриса, легендарната звезда и красавица, освен всичко, бе несигурна като малко дете и се нуждаеше неимоверно много от утвърждаване, внимание и любов. Егото й, меко казано крехко, се преплиташе и в ръкописа, така че когато трябваше да накара Урания да разбере важността на промените й, Трейси пипаше с ръкавици — въплъщение на самия такт и дипломатичност.

Трейси преработваше страници и ги предаваше на Урания да ги прегледа, а тя ги връщаше с изписани с флумастер бележки, надраскани навсякъде с детинския й почерк.

— Трябва да си личи моят глас, скъпа — казваше тя на Трейси.

Или:

— Никога не бих използвала тази дума. Прекалено е… вулгарна.

Същото важеше за промените в сюжета и идеите.

— Не, не, скъпа — казваше Урания. — Не разбираш ли? Това не съм аз.

Преработките на Трейси се преработваха, след това се преработваха отново и отново. Възможностите на Урания да хвърля във въздуха усилията й като че ли бяха безгранични. Съвсем скоро Трейси разбра, че най-лошият враг на проекта бе егото на звездата Урания.

Непрекъснатите прекъсвания и каламбури от страна на звездата поглъщаха огромни количества време. Време, с което не разполагаха. Трейси продължаваше напред въпреки Урания, твърдо решена да завърши проекта.

Тя подреди планините от листи, отрупали бюрото й, сортира страниците, които непрекъснато избутваше през последните няколко дена, и се захвана да изтрие праха от компютъра и бюрото — нещо, което не позволяваше на Илики. Слава на бога за този отдих, размишляваше тя, докато почистваше прашния екран на компютъра.

Предния ден Урания бе влязла тържествено в офиса, заставайки зад гърба й с цигара в ръка.

— Трейси — каза тя, издишайки облаче дим към тавана. — Налага се да отсъствам няколко дни. Обществени ангажименти, нали разбираш. Знам, че ще ти е трудно да напредваш без помощта ми, но виж какво можеш да направиш, дори и да е съвсем малко. Като се върна, ще наваксаме.

Трейси приключи с чистенето и подреждането, взе няколко диска, които се канеше да надпише и в този момент чу чукане на вратата.

— Хей, можеш ли да ми отделиш минутка? — попита Марк.

— За теб винаги мога да отделя минутка — отвърна тя усмихнато. Седна и вдигна поглед към него. — Какво има?

— Исках да те попитам дали тази вечер искаш да вечеряме заедно? Само двамата.

— Чудесно — отговори Трейси. Идеята й се стори повече от вълнуваща, но внимаваше да не прозвучи прекалено развълнувана. Не искаше Марк да си помисли, че си има работа с някоя нетърпелива хлапачка. — Тук или навън?

— Навън, естествено — засмя се Марк. — Но съвсем небрежно. Какво ще кажеш?

— Добре. Точно каквото ми заръча лекарят след дългия затвор тук с Урания.

— Е, тя отлетя на метлата си — каза Марк.

— Ах, ти, лошо момче — разсмя се безпомощно Трейси.

— Така че трябва да се възползваме от отсъствието й — продължи той. — Да се позабавляваме малко.

— Къде отиде? — попита Трейси.

— В Хонконг. Поемат й разноските и й дават един хубав голям чек, за да открие нов търговски център.

— Търговски център?

Марк кимна.

— Никога не й достигат парите, така че приема каквото й да е, където и да е.

— Сигурно е малко… унизително… за нея.

— Урания лесно се справя с това.

Трейси се натъжи от новината и усети цялата тежест на собствената си работа по ръкописа. Урания се нуждае от парите повече, отколкото предполагах. Нуждае се и от работа. Нямаше нужда да й обясняват, че трудно се намираха предложения за една застаряваща актриса. Сигурно се чувства ужасно. Да поддържа този имидж без финансовата сигурност, с която да го подкрепи.

— Когато става въпрос за работа, на всички ни се налага да вършим неща, които бихме предпочели да не вършим — продължи той. — Сега нямаше да съм тук, ако не бях обещал на Урания да я изчакам да се върне, преди да тръгна за Щатите. Моята работа в това време се натрупва.

— Не разбирам — каза Трейси. — Защо ти е толкова важно да си тук в нейно отсъствие?

— За да хвърлям по едно око на нещата — усмихна се той.

— Искаш да кажеш на мен? — Трейси също се усмихна.

Марк кимна.

— Трябва да съм сигурен, че този ръкопис ще бъде завършен, нали така?

— Тя не ми вярва, нали?

— Струва ми се, че точно сега я е обхванала някаква параноя — отвърна Марк. — Ангажименти, като откриването на търговски центрове винаги й напомнят, че банковата й сметка непрекъснато трябва да се захранва. Както и да е, аз ти вярвам, а освен това можем да се позабавляваме, докато я няма.

— Ами твоята работа? — попита Трейси.

— Ами… — подхвана Марк колебливо. — Наистина трябва да се върна в Щатите, но… е, мислех си, че след като си тук сам-самичка, няма да е зле да поговорим за работата ти и да те опозная по-добре. Нали и ти си ми клиент. — Марк я погледна и се усмихна закачливо.

— Разбирам — каза Трейси. И си мислеше, че разбира. Марк наистина проявяваше към нея същия интерес, какъвто и тя към него.

— Освен това много от работата си мога да я върша по електронната поща, факса и телефона. Което ми напомня, че веднага трябва да пусна няколко писма. Ако започна сега, може и да приключа за вечеря. Имам доста работа.

— Тогава да не те задържам. Аз пък ще си почина малко и ще се поразходя из града.

— Хубаво. Значи ще се срещнем тук около осем?

— Добре.

— Ще се видим по-късно. — Излезе от офиса.

Трейси се загледа след него. Охо, каза си тя. Не зная в какво се забърквам, но ужасно ми харесва.

Трейси се зае да надписва дисковете и да ги прибира в чекмеджето. После излезе от офиса и тръгна да търси Мария Стефану, която намери в кухнята. В ръката си тя държеше огромен старомоден ключ, прикрепен към халка. Когато видя Трейси да влиза през вратата на кухнята, госпожа Стефану се опита да скрие ключа, но усилията й бяха напразни. Ключът бе твърде голям. Тя извърна очи и окачи ключа на една кука в стената, където висяха още няколко ключа на подобни куки.

Трейси не обърна внимание на необяснимото й поведение и поиска фотоапарата си.

— Днес ще излизам — съобщи тя на Мария Стефану, — и искам да направя няколко снимки.

Жената навири брадичка.

— Мадам Викърс разрешила ли ви е да почивате днес? — попита тя високомерно.

— Това е между мен и мадам — изрепчи се Трейси в отговор.

Мария Стефану погледна изненадано, но бързо възвърна обичайното си мрачно спокойствие.

— Изчакайте на терасата — припя тя.

Трейси излезе в жегата навън и се подслони под сянката, която хвърляше стената между вилата и съседното имение. Седна на рядко използвания стол до малката масичка, върху която остави дамската си чанта и картата ключ. Точно зад нея в стената имаше малък отвор с решетки, който Трейси бе виждала само от разстояние. Тя се обърна да го разгледа внимателно. Макар висок около фут и също толкова широк, Трейси не видя нищо от гъстите пълзящи растения на отсрещния край на стената, които скриваха всичко под себе си.

Тя затвори очи срещу ослепителното отражение на слънцето в басейна и се наслади на повяващия освежаващ бриз с чувство на облекчение, че е далеч от изнурителната концентрация, която изискваше работата в офиса. Трейси се отпусна на стола и протегна ръка, давайки възможност на тялото си да отпочине. Не бе сигурна дали задряма, или не, нито колко време измина, но се сепна и отвори очи.

Мария Стефану стоеше до нея, безмълвна и заплашителна, стиснала в ръка фотоапарата на Трейси.

Трейси се протегна и взе фотоапарата.

— Благодаря — каза.

— Не забравяйте пейджъра си — припомни й жената, след което се обърна и закрачи с маршова стъпка към къщата.

— Приятен ден и на вас — промърмори Трейси към отдалечаващия се гръб на Мария Стефану.

Трейси стана и се протегна, взе чантата си и напъха фотоапарата. Сложи очилата си и понечи да тръгне.

— Пст! Госпожице! — дочу тя съскане някъде отблизо.

Прометей, реши тя. Но къде ли е?

Огледа се, но не го видя.

— Тук съм, госпожице.

Гласът идваше някъде откъм басейна, покрай дългата страна, граничеща с ръба на скалата. Трейси заобиколи близкия край на басейна и се насочи към скалата. Огледа се, но отново не видя никого.

— Тук — прошепна Прометей.

Трейси погледна надолу и го видя току над ръба, превит между големите камъни, а в ръцете си стискаше Зевс.

— Какво правиш? — попита го тя и се огледа да не би някой от вилата да го забележи. Дворът беше пуст, но самата мисъл я обезпокои.

— Ела тук — подкани я Прометей, сякаш прочете мислите й. — Много е лесно, особено като си с гуменки.

Трейси се поколеба за миг, после прекрачи през терасата и стъпи долу на голям камък. Продължи да слиза от камък на камък като съжаляваше, че не е оставила чантата си в стаята. За разлика от очакванията й, височината не я притесняваше, тъй като, стъпила веднъж на оголените скали, теренът не беше така отвесен, както изглеждаше отгоре. Тя стигна до Прометей и погали Зевс.

— А сега ми кажи какво, за бога, правиш тук?

— Знам всичко за пещерите в скалите — отвърна Прометей. — Как да се придвижваш в тях. Искаш ли да ти покажа?

— Обиколка с екскурзовод в пещерите — каза Трейси. — Чудесно. — А после се усмихна неуверено. — Поне смятам, че ще е чудесно. — Не беше сигурна, че идеята да влезе под земята й допадна особено.

— Ще ти хареса — опита се да я склони Прометей. — Хайде. Нека да ти покажа. Под цялото имение има проходи.

— Нима? — изненада се Трейси.

Момчето кимна.

— Как, мислиш, успявам да се появя почти навсякъде, където си пожелая?

— Разбирам.

— Пещерите водят дори и до съседната кула — заяви Прометей.

Трейси го изгледа с възобновен интерес и се усмихна загадъчно.

— Е… защо не? — отстъпи тя.

— Хайде — подкани я Прометей. — Следвай ме. Входът е само на няколко метра от тук.

— Какво е това, Про? — попита тя и посочи дървена отломка в земята, прилична на голям кръгъл капак. Изглеждаше много древен, сякаш се намираше там от векове.

— Това е стара цистерна — отговори той и я погледна. — Толкова е дълбока, че никой не знае докъде всъщност стига.

Прометей пусна котарака и той закрачи пред тях, сякаш знаеше къде отиват.

— Входът за пещерата е точно тук. — Прометей посочи към избуяла каскада от светлорозови бугенвилии.

Трейси погледна към мястото, което сочеше, на няколко фута от цистерната, но не видя нищо, освен скупчените бугенвилии и камъни.

— Къде? — попита тя. — Нищо не мога да видя.

— Никой не може — засмя се Прометей. — Може би тъкмо за това са засадили пълзящите растения. Татко казва, че преди време хората лагерували в пещерите, понякога през цялото лято. Така че ги запечатали или се опитали да ги скрият.

— Искаш да кажеш, че са живеели в тях? — попита Трейси невярващо.

— Разбира се — кимна той. — Предимно хипита, както казва татко. — Прометей стигна до бугенвилиите, протегна ръка към избуялите растения и ги отдръпна настрани. — Виждаш ли?

Трейси се огледа, но не видя нищо, освен скали. Покатери се по камъните да погледне по-отблизо. И зад туфите с цветя наистина видя отвор, който обаче бе широк толкова, че едва да пропълзиш през него.

— Ох, Про — поколеба се тя. — Не зная. Тази дупка ми се струва само за малки момчета, а не за големи момичета като мен.

— А, лесна работа — каза той и се покатери по-близо. — Ако дойдеш да погледнеш, ще видиш. Хващаш се тук — посочи той към една оголена скала — и скачаш вътре. Ела! — повика я с ръка. — Ще видиш.

Трейси се изкачи до Прометей и се увери, че момчето говореше истината. От този ъгъл отворът изглеждаше много по-голям, достатъчно широк, че лесно да се промуши.

— Ами на връщане? — обърна се тя към Прометей. — От това, което виждам, ми се струва, че е доста стръмно.

— Не — поклати глава Прометей. — Има натрупани камъни, по които се излиза от тунела.

— А как ще виждаме? — попита Трейси.

Прометей се усмихна и отдръпна още една туфа бугенвилии. Попипа с ръка зад един камък и издърпа голям прожектор, мушна отново ръка и извади още един. Бяха големи и квадратни, от онези, хвърлящи голям лъч.

— Подготвил съм се — каза той и ги вдигна. — Един за теб и един за мен. Само че аз ще нося и двата, докато влезем.

— Сега разбирам. Е, щом казваш…

— Ако искаш, мога да скрия чантата ти тук.

— Става — каза Трейси и смъкна от рамото си тази пречка. — Сигурен ли си, че всичко ще е наред с нея?

— Никой, освен мен не идва тук — кимна той.

Трейси му подаде чантата, а Прометей я скри в скалите.

— Готова ли си? — попита той.

— Напълно — отвърна Трейси.

— Тогава ме следвай. Като вляза, ще ти светя с прожектора. Гледай как влизам и прави същото.

Прометей хвана прожекторите в една ръка, приближи се бързо към дупката и промуши крака. Преди Трейси да разбере какво става, Прометей изчезна долу. Няколко камъчета се търколиха след него и вдигнаха облаче прах, а после Трейси чу гласа му.

— Трейс — извика той, а гласът му идваше отдалеч. — Провеси крака в дупката, след това се залюлей надолу. Не се страхувай, ще ти светя.

Трейси се нагласи по същия начин, както и Прометей преди това, и промуши крака в дупката. Наведе глава, погледна надолу и видя светлия лъч. Той осветяваше купчина ронливи камъни и прашни скални издатини, които оформяха нещо като плавен наклон нагоре към отвора, на който седеше. Е, каза си тя, поне не е отвесно надолу.

— Наведи се малко — извика й Прометей — и се опитай да слезеш, все едно пълзиш.

Трейси пое дъх и отпусна крака надолу. Едва не се прекатури, но успя да запази равновесие и заби петите на гуменките в ронещите се камъни и отломки.

— Ух! — извика тя. — Дотук добре. — Наведе се и запълзя надолу изключително бавно, докато стигна пода на пещерата. Когато най-сетне под краката й изскърца стабилна почва, тя се изправи.

— Страхотно! — извика Прометей ликуващо. — Справи се почти перфектно. Ето прожектора.

— Благодаря ти, Про — каза Трейси и пое фенера. Бавно описа дъга и видя, че подът на пещерата бе осеян с най-различни остатъци: стара маратонка, вестник, картонени чаши, бутилки сода, кутийки от презервативи и други подобни. Стените и представляваха грапави камъни — сиви, на места черни, червеникави и бежови. Таванът бе нисък, но спокойно можеше да стои изправена.

— Какво ще кажеш? — попита Прометей. — Не е ли чудесно?

— Ами… направо е прекрасно — отвърна Трейси. Въздухът, естествено, бе по-хладен, отколкото навън, но беше застоял и влажен.

— Хайде, следвай ме, тръгваме по този път — обърна се Прометей и се отправи напред по единствения възможен път засега.

Тя го последва с любопитство, примесено с ужас. Макар Прометей да знаеше какво прави, на Трейси не й харесваше това тясно място с влажния си въздух и си представяше какви ли не животни, обитаващи тези пещери.

И като потвърждение на страховете й, Трейси чу леко трополене на крачета по камъните. О, божичко, каза си тя и неволно потръпна, мишка или нещо такова.

— Про! — провикна се тя. — Про, не съм сигурна. Имаше мишка или нещо такова. Про?

— Трейс, ела тук — развълнувано извика той в отговор. — Трябва да видиш това.

Трейси насочи напред прожектора си и го видя, всъщност само крака му, право пред себе си, тъкмо преди да завие. Пое от клисавия въздух и бавно продължи, като размахваше прожектора напред-назад с надеждата да забележи евентуални препятствия на пътя си. Когато почти настигна Прометей, лицето и косата й внезапно се преплетоха в нещо.

— Про! — извика тя. — О, божичко, измъкни ме от това! — Тя вдигна свободната си ръка пред лицето и започна да разсича лепкавите нишки, като в същото време мяташе глава наляво и надясно в опити да се освободи.

— Всичко е наред — увери я Прометей. — Просто безобидна паяжина.

— О, божичко! — повтори Трейси. — Толкова е гадно. Може би… може би няма да е зле да се връщам.

— Виж първо това. Хей там, няма да отнеме повече от минута — посочи той към място на около пет фута пред тях.

— Добре — съгласи се Трейси, — но аз съм само дотам. Не мисля, че съм родена пещернячка като тебе.

— Ето. Ела да видиш.

Тя пристъпи до него и насочи прожектора натам, накъдето светеше и Прометей. Видя малка заоблена ниша в стената на пещерата, която водеше от пода към, към какво? Светна нагоре и видя нещо като дървен таван. Какво ли пък е това? — учуди се тя.

Прометей се обърна и я погледна с усмивка на лицето.

— Видя ли? Нали ти казах?

— Какво да видя?

— Това е капандурата към кулата до мелницата — поясни Прометей. — Вероятно преди е имало стълба надолу, но отдавна вече я няма.

Трейси отново вдигна поглед и бавно прокара лъча от прожектора по целия таван. Приличаше на дървена капандура, да, но сякаш от години не бе отваряна.

— Но за какво им е? — попита тя.

— Татко казва — сви рамене Прометей, — че островитяните навярно са ги ползвали, за да бягат от нашествениците. Турците, венецианците и кой знае още какви. Може да са ги използвали и за да се промъкват от къща в къща. Например любовниците.

Трейси едва не избухна в смях. Такива разсъждения върху порядките в живота, произнесени от устата на десетгодишно момче.

— Значи има и други?

— О, да. Галериите водят до много такива. Сигурна ли си, че не искаш да разглеждаш още?

— Не ми се иска да те разочаровам, но мисля, че за днес ми стига.

— Няма нищо — усмихна се широко Прометей. — Не ме разочароваш. Ти си единственият човек, освен татко, който е бил с мен тук долу. Добре. Нека да мина отпред, за да водя.

Трейси тръгна плътно след него, насочила прожектора към пода, близо до краката му. Не след дълго видя светлината от входа. Когато влизаха не бе обърнала внимание на светлината зад себе си, която посочваше изхода им.

Прометей се доближи до наклона от ронливи камъни и скални издатини и се обърна към Трейси.

— Искаш ли да взема прожектора ти?

— Мисля, че ще се справя — отвърна Трейси. Наклонът не изглеждаше труден.

— Добре тогава, аз излизам.

Тя наблюдаваше как Прометей пълзи нагоре по камъните. Камъчета се отронваха при всяка негова стъпка, но той без усилие се изкачи до горе. Когато стигна, обърна се и седна, провесил крака надолу.

— Хайде, Трейс. Ще светя надолу така, че да не се налага да използваш своя прожектор.

— Добре. — Тя тръгна по наклона, но веднага се плъзна обратно по отронените камъни. — Проклети да са! — изруга тя. Тръгна отново, но този път внимаваше да стъпва стабилно. Стигна до изхода без повече неприятности и се зарадва на слънчевата светлина и свежия въздух.

— Уха, Про! Беше вълнуващо! — И гадничко, но това не искаше да му го казва. Въобще не беше за нея.

— Знаех си, че ще ти хареса — усмихна се той.

Те седнаха един до друг на камъните зад буйните бугенвилии, скрити от любопитни погледи, отправени към тази страна на скалата.

— Между другото — каза Трейси, — има нещо, което искам да те попитам.

— Какво?

— На леглото си намерих златно ланче — каза тя. — Внимателно оформено като котка. — Трейси погледна към Прометей. — Мисля, че имаш нещо общо с това, нали?

Прометей кимна и я погледна срамежливо.

— Да. Благодарствен подарък за това, че спаси Зевс от госпожа Стефану.

— Това е много екстравагантна огърлица — каза тя и я издърпа изпод тениската си така, че да я види. — Не съм сигурна, че мога да я приема. Това е ужасно скъп предмет за такова малко момче като тебе, че да го подаряваш.

— Не! — извика Прометей. — Получих го от германката, която има бижутериен магазин в Оя. Нали я знаеш, онази, за която работят всичките й племенници.

— Не мисля, че я познавам.

— Ами понякога изпълнявам някои нейни поръчки, така че тя от време на време ми дава такива дребни неща. Като огърлицата. Изпълнявам поръчки и на племенниците й, само дето те не са й истински племенници. Тя само така им вика.

— Да, но такава огърлица не е евтина, Прометей — продължи Трейси. — А аз наистина не я заслужавам за онова, което сторих.

— Напротив, заслужаваш я — настоя той. — Няма да я взема обратно. Аз ти я подарих, Трейс. Моля те, моля те, приеми я!

— Значи наистина си работил за нея, така ли?

Той я погледна с честен израз на лицето.

— Да. Не съм я откраднал, ако имаш това предвид.

— Просто не искам да си навлечеш неприятности заради мен — каза му тя.

— Няма — увери я Прометей.

— Е, в такъв случай приемам огърлицата и много ти благодаря. Красива е и когато я нося, винаги ще се сещам за теб и нашето приключение в пещерата.

— А — отговори Прометей, — не е нужно, Трейс. Ти си ми приятелка. Край по въпроса.