Джудит Гулд
Гръцка вила (25)

25.

Писъците долитаха от тъмнината, черна и дълбока.

В продължение на няколко минути тя бе напълно неориентирана, рееща се на границата между съня и реалността. Постепенно чернотата загуби своята наситеност и околните предмети се материализираха. Бледа лунна светлина се процеждаше през разположените в шахматен ред квадратни прозорци, издигащи се диагонално към тавана.

Подскачащият й пулс започна да се успокоява, когато се ориентира. Беше посред нощ, а тя лежеше в леглото си в мелницата. Трейси масажира лявата си китка сякаш за да раздвижи кръвта си. Погледна към будилника, който показваше 2:22.

Беше чела някъде, че мрачната старица с косата избираше за посещенията си точно тези ранни часове на утрото и почукваше със сърпа си на вратите на възрастните и недъгавите.

Това в никакъв случай не бяха мисли, след които да сънува сладки сънища.

Но Трейси не беше готова да заспива. Чувстваше се странно неспокойна.

Оя, трезвата Оя, спеше дълбоко. Трейси се намръщи. Нещо определено бе преминало през слоевете на съня й, за да я събуди.

Тогава чу писъците.

Трейси застина, когато пронизителните, смразяващи кръвта викове разтърсиха нощта. Тръпки я побиха до мозъка на костите. Тези крясъци не принадлежаха към спокойствието и тишината на изпадналата в кома Оя.

След около половин минута писъците спряха, но тръпките продължиха да лазят по тялото на Трейси. Навярно воят се надаваше от създание от зоологическата градина, макар че никое животно, за което се сещаше, да не бе способно да оформи звук с такава силна ярост, примесена с толкова дълбока и натрапчива болка, предизвикваща състрадание. Ревът със сигурност произлизаше от някое максимално защитено убежище, а не от това съвършено като на картинка селце.

В последвалата тишина Трейси седна вкочанено неподвижна, напрегнато заслушана за писъците, които очакваше да чуе отново. Беше й невъзможно да се отпусне. Повече от самите писъци я притесняваше фактът, че те звучаха толкова отблизо, сякаш идваха отвън, направо пред мелницата.

Което беше чиста глупост, осъзна тя. Как беше възможно… освен ако по главната улица на Оя не се движеше нещо злокобно, а обитателите, потайни като целулоидна Трансилвания, заковаваха с летви всеки отвор при смрачаване, правеха заклинания против злите сили и отказваха да съобщят на нищо неподозиращите странници какво всъщност не беше наред.

Но тези писъци истински ли бяха? Или ги сънуваше в кошмар? Логическата част от мозъка й вече се опитваше да хвърли сянката на съмнението върху онова, което ушите й бяха доловили, приписвайки тези писъци на свръхактивното й въображение и кошмара, от който трябва да се е събудила.

О, я забрави, нареди си тя. Заспивай. Нищо няма.

Въпреки лошите си предчувствия, тя си наложи да легне. Но дори и в това положение ушите й останаха нащрек, настроени да доловят всеки звук, който не принадлежеше на нощта.

Възможно ли е всъщност все още да спя? — зачуди се тя. Че само съм сънувала, че се събуждам?

Сън в съня…

Тя се начумери в тъмното. Да, напълно възможно. Дори посвоему съвсем правдоподобно. Поне достатъчно, че да се освободи от известна част от напрежението и да започне да се отпуска.

Тъкмо в този момент последваха още шумове.

— Какво е това, по дяволите? — изруга Трейси.

Този път не бяха писъци, а тих, призрачен смях.

Трейси отметна завивките и провеси крака над ръба на леглото. Постоя за миг така, стъпила здраво с крака върху бодливия тъкан анадолски килим. После скочи, грабна бродираната бяла памучна завивка от леглото и я намота около себе си. Въздържа се да светне, за да не би някой да види светлината през прозореца й, и забърза боса по хладната крокалия навън към фоайето.

На входа спря и притисна ухо до цепката между касата на вратата и самата врата. Затаи дъх и се заслуша внимателно.

В началото чуваше само тишината. А после, от известно разстояние, но недалеч, се понесе гукане, подобно звуците на щастливо бебе, разнообразявани от време на време от кискания като на хлапачка. Възможно най-тихо Трейси бавно отключи резето. Разнесе се остро щракване, което прозвуча изключително силно в собствените й уши, но най-вероятно недоловимо от разстояние пет фута. После внимателно затърси пипнешком дръжката на вратата и я натисна. Затаи дъх и открехна един инч.

Пантите, които определено имаха нужда от смазване, запротестираха скърцащо. Защо никой не забелязваше тези неща през деня? Но нощният въздух бе приятен и освежаващо хладен. И тих. Гуканията и кисканията, подобно на писъците преди това, бяха спрели.

Трейси открехна вратата още няколко инча, достатъчно, за да подаде глава и да се ослуша. Погледна първо наляво, после надясно, а накрая и надолу.

Нямаше нищо нередно. Звездите блестяха с все сила, украсили небето като с пайети. Луната приличаше на бял ятаган, насочен весело под ъгъл, и излъчваше бледа, но достатъчна светлина. Кубовидните бели сгради на Оя присвяткваха призрачно бледи по върховете на скалите.

Трейси отвори вратата достатъчно широко, за да се промъкне. Сърцето й се мяташе в гърдите, подтиквайки я да се върне, но тя не му обърна внимание. Погледна дали влачещите се зад нея краища на завивката не са на прага и тихо затвори вратата зад себе си.

Щрак!

Нещо в окончателността на този звук я стресна. Тя се хвърли към дървените табли на вратата, но беше късно. Звукът бе от падането на резето.

Трейси едва се сдържа да не изстене на глас и напъна дръжката на вратата. Естествено, бе забравила да освободи механизма за автоматично заключване. Нито пък се беше сетила да си вземе картата ключ.

Беше се заключила отвън.

Хубава работа, Съливан, сгълча се тя. Каква каша си забърка. Да видим сега как ще се измъкнеш.

След като си дръпна едно конско наум, Трейси се успокои достатъчно и започна да обмисля възможностите си. Имаше и други пътища за влизане — може би не в мелницата, но поне в кабинета й. Например тесните, издълбани в твърдата скала стъпала, по които я бе повела госпожа Стефану през първия ден. Те започваха от хола, в задната част на най-ниското ниво.

Да. Ако прекараше остатъка от нощта в кабинета, тогава какво? Винаги можеше да каже, че е работила до късно и е заспала на бюрото. Ако някой въобще го поставеше под въпрос. А когато сутринта Илики отключеше мелницата, за да оправи леглото и да изчисти банята, Трейси щеше да се вмъкне…

Този вариант изглеждаше наистина приемлив. И беше толкова правдоподобен, че никой нямаше и да се замисли.

Забележително как такова просто решение на проблема може да успокои нервите. Вместо да се чувства като дебнещ шпионин, Трейси на мига усети прилив на нови сили.

След като измисли как да влезе вътре, притесняваше я единствено това, как ще преодолее стръмните външни стъпала, без да се спъне и пребие. Трейси се отдалечи от вратата и внимателно тръгна напред, когато поредният звук я закова на място.

Сатанинският смях — кудкудякащ, съскащ и утихващ — като че ли се спусна по въздуха отвисоко, тласкан от черни, жилави крила. Трейси инстинктивно погледна нагоре, за да открие източника му.

Точно в този момент силна светлина се прокрадна в една от разположените на горния етаж стаи на съседната кула, приличаща на затвор. Прозорецът, който очевидно се отваряше навътре, бе разтворен в нощта, а пердетата дръпнати настрани. Трейси се съсредоточи върху черната сянка, която танцуваше с лудостта на дервиш нагоре-надолу по стената.

Цялата трепереща, Трейси се загърна плътно със завивката, но нищо не можеше да прогони хладните тръпки, пълзящи по тялото й. Те не се дължаха на понижение в температурата, а се пораждаха от лудостта, която се носеше от онази стая на последния етаж. Несъзнателно ръката й се плъзна под завивката и притисна висящия на шията й амулет. Беше закачила дара на старицата на ланчето, оставено от Прометей.

В този час и в тази странна обстановка, при събитията, на които беше свидетел, Трейси намираше за съвсем уместно носенето на заклинание срещу злите сили.

От прозореца се усилваше и утихваше приглушено кудкудякане, а фигурата танцуваше в бесни кръгове, изложена на показ в центъра на стаята — Цък! — застина и остана неподвижна. Ръцете й бяха протегнати напред, а странната форма, която бе приела, се дължеше на гъвкавостта на чаршафа, с който се бе загърнала от глава до пети, стиснала краищата му в напрегнатите си юмруци. Този най-прост и единствен реквизит се преплиташе с човешкото тяло и извайваше тревожна скулптура.

Сетне, като че ли чу някаква бавна музика, доловима само за нея, скулптурата се раздвижи. Това не бяха движенията на лудия дервиш. По-скоро бавни стъпки, агонизиращи конвулсии на зловещ танц.

Драматичните, бавни разтягания на тъканта в тази посока, после в онази, разкриваха много повече една измъчена, безумна душа, отколкото всички предишни неистови кръгове и вихри. Подтиквана от любопитство и благоговение, Трейси се намери по-близо до стената, разделяща двата имота. Камъните и цимента под босите й крака бяха студени и грапави. Въпреки че не сваляше очи от прозореца, за да гледа къде стъпва, Трейси се придвижваше учудващо стабилно и без да се препъва.

Когато достигна място, откъдето най-добре можеше да наблюдава чудноватото представление, тя се спря като хипнотизирана. Наклони глава, загледана нагоре, трескаво възбудена от разнообразните емоции, които предизвикваха тези отвлечени чупки. Като че ли не съществуваха граници за изразителната им сила. Трейси усещаше ритъм и логика, задвижваща движенията, и определена стъпка, която те следваха. Мелодия в съзнанието? Емоция? Или може би начин за прогонване на личните демони.

Призрачното среднощно представление бе едновременно отблъскващо и натрапчиво красиво. А Трейси го наблюдаваше като омагьосана. Чувстваше, че върши нещо нередно, но не бе в състояние да откъсне поглед.

По средата на това разтегляне на тъканта фигурата рязко замря. И остана неподвижна.

Сетне бавно и на степени, милиметър по милиметър, се разкри забулено в сенки лице. Толкова, колкото едно око да надзърне иззад опънатия и разтворен чаршаф.

Трейси усети, че това око я търсеше, можеше да се закълне, че в действителност почувства мига на неговата среща с нейните.

Резултатът бе като електрически шок.

Последвалите събития се случиха с такава бърза последователност, че след това Трейси си ги спомняше неясно. Опънатите ръце захвърлиха чаршафа настрани, при което се разкри силуетът на горната част на фигурата. Мъжка или женска трудно бе да се различи — толкова злобен бе изразът за онази частица от секундата, през която бе обляна в светлина и толкова бързо се втурна към решетките на прозореца, където се превърна в сянка на фона на заслепяващата светлина отзад.

Трейси инстинктивно се сви назад, сякаш се опасяваше, че магическата фигура бе способна да събере свръхчовешка сила, да изтръгне решетките и да полети право към нея като някой кръвожаден прилеп Дракула.

Силуетът се впи в решетките и зави яростно.

— Как смееш? Значи вече наемат шпиони!

Гласът бе женски, но трудно можеше да се различи като такъв през съсканията, виенето и плюенето. Ръцете й, бледи и подобни на птичи нокти на лунната светлина, се вкопчиха във фигурите от ковано желязо.

Трейси бе така изумена от бързината и пламенността на тази словесна атака, че изминаха няколко мига, преди да осъзнае, че зловещите крясъци на жената бяха на английски. Не само на английски, но на английски с американски акцент, със съвсем лек южняшки оттенък.

Но сега нямаше време да го асимилира. Засвяткаха крушки и осветиха прозорци и входове на двете долни тераси.

Трейси се сви, сякаш чу алармени сирени. Време е да се изпарявам, реши тя. Мястото й бе прекалено видимо. Твърде лесно можеха да я забележат отдолу.

Междувременно бесът продължаваше да нарежда гръмки фрази от съседния прозорец.

— Знаете, че не можете да ме държите заключена завинаги!

Последва кискане като на вещица, а в гласа на лудостта се долавяха триумфални нотки.

От долната тераса, долетя шепот на сприхав разговор — единият глас съскаше, другият скърцаше като шкурка. Трейси долови обвинителна интонация, последвана от контраобвинение. Поради някаква причина — най-вероятно да не привличат внимание — светлините на стълбите и пътечките не бяха запалени. Но два тънки, движещи се светлинни лъча, подобно на лазерни мечове от Междузвездни войни, изписваха треперещи кръгове по земята. Фенери.

Фенери, които бяха в изобилие поради потенциалните спирания на тока, както бе отбелязала госпожа Стефану.

Внезапно трети, по-остър глас се присъедини към свадата долу и нареди нещо. Урания.

Свадливият шепот рязко спря и последва оживена дейност. Издължена сянка попадна пред взора на Трейси, бързо нарасна и се простря дълга и тънка, а накрая се раздели. Двама души, всеки от тях насочил затъмнен фенер към земята, се движеха бързо, но по различни маршрути, към една и съща цел: тежката дървена врата в стената, разделяща имота на Урания и онзи, на когото принадлежеше съседната кула.

Същата онази врата, осъзна Трейси болезнено, която се намираше на не повече от десет фута от нейното местоположение.

В следващия миг Трейси разпозна характерното отривисто тракане на токчета. Би ги разпознала навсякъде.

Госпожа Стефану.

Заедно с непогрешимата походка, насочена диагонално към Трейси, една друга сянка подобно черна течност, изкачваща се нагоре, се надигаше по стъпалата. Единствено ниската варосана стена до стъпалата скриваше Трейси, но само след няколко минути госпожа Стефану щеше да се появи.

Дявол да го вземе!

Трейси се огледа отчаяно. Неизбежно щяха да я открият. Нямаше време дори да опита да се затича към най-близкия сенчест ъгъл. Безсмислено е, каза си тя.

Но тя не бе единствената, която слухтеше наоколо. В следващия момент една ръка се протегна от нищото и я сграбчи за глезена.

Естествената реакция на Трейси бе да изпищи. Тя отвори широко уста, но гласните й струни отказаха да издадат нещо повече от слабо цвърчене.

— Шшшт!

Съскащият звук бе толкова тих, че й се стори като плод на въображението й. Сетне ръката се опита да разтърси здраво глезена й, но краката й стояха неподвижно.

— Госпожице!

Този път Трейси знаеше, че въображението й не бе замесено. Какъв дявол е това?

С върховно усилие тя си наложи да извърне поглед от светлия лъч на госпожа Стефану, плъзгащ се като змия нагоре по стълбите към нея. Погледна през рамо към крака си и различи бледа призрачна ръка, протягаща се от тясна дупка в ниската каменна стена в страни от нея. Тънка, къса, бледа ръка.

Прометей?

— Госпожице!

Едва доловимият шепот — наистина бе неговият и тя остави ръката да я издърпа настойчиво встрани пред тясната дупка. С малко късмет можеше и да успее да се промуши.

Да, но какво имаше зад нея? Какво я очакваше? Тясна издатина? Склон? Със сигурност нямаше да е вертикален отвес. Макар и луда глава, Прометей никога нямаше да я постави в застрашаваща живота ситуация. Дали?

Твърде късно Трейси съжали, че не е използвала часовете през деня да се запознае с точното местоположение на цялото имение. Но не изпитваше нуждата да си завира носа във всяко ъгълче и пролука.

Лъчът от фенера затрептя напред-назад на не повече от два фута от нея. Тя се сви. При следващия замах със сигурност щеше да попадне в кръга на светлината все едно е на сцена.

Фенерът рязко се извъртя в противоположната посока. В кръглия му лъч попадна набита тъмна фигура, която вече бе достигнала до тежката дървена врата, разделяща имотите. Въпреки, че бе обърната с гръб, Трейси го разпозна по осанката.

Ставрос.

Госпожа Стефану грубо избълва нещо на гръцки, а той смотолеви някакъв отговор. Последва дрънчене на голям обръч старомодни ключове.

Странно, каза си тя. За тази врата няма високо технологични пропуски, подобни на кредитна карта.

Ставрос зарови из ключовете, при което госпожа Стефану не губи нито миг повече. Решена да се присъедини към него, тя отново размаха фенера и пое по пътеката, а тракащите й токчета като че ли отброяваха оставащите мигове живот преди екзекуция.

Трейси осъзна безразсъдството си. Беше се забавила заради развиващата се драма, която проследи с любопитство, вместо да се възползва от възможността да се отдръпне.

Трябва да се скрия. Сега.

Тя прилепи ръце о дебелата плоска повърхност от двете страни на тясната дупка и се опита да се промъкне странично, опипвайки пътя с голите си крака. Груба мазилка одраска бедрата й. Беше тясно, но възможно.

Не, невъзможно. Тесният процеп стана още по-тесен и тя не можеше да помръдне.

Стената я държеше като заложник.

Дявол да го вземе! Сълзи на безсилие всеки миг щяха да запарят в очите й. Дупката бе прекалено малка. Тя се заклещи.

О, не, не съм! — каза си тя мрачно. Стисна зъби срещу болката и се насили да мине, при което одра бедрата си.

И тъкмо навреме.

Само секунда по-късно миниатюрният лъч освети мястото, където малко преди това стоеше Трейси. Отклони се надясно. След това се наклони наляво към нея.

Без да се колебае Трейси приклекна и наведе глава възможно най-ниско.

Над нея светлинният лъч срещна празния въздух, а в разсеяната светлина Трейси забеляза сгушеният до нея Прометей със Зевс в ръце, който й се усмихваше широко. Тя му благодари с усмивка и леко се размърда, за да се намести по-удобно.

Голяма грешка. Твърде късно усети как кокалчетата на пръстите на краката й бутнаха няколко нестабилни камъчета.

Не!

Тя затаи дъх, заповядвайки на камъните да спрат, но издатината, на която се бяха спотаили с Прометей, продължаваше стръмно надолу. И камъчетата се търкулнаха леко, достигнаха ръба и полетяха във въздуха.

За миг настъпи пълна тишина. За Трейси времето като че ли бе спряло подобно на дъха й. Камъните заваляха върху стърчащия покрив отдолу и се разпръскваха с шумно трополене.

Трейси се сви като от физическа болка.

Гласът на Урания се извиси отдолу.

— Какво, по дяволите, беше това?

Стъпките на госпожа Стефану заглъхнаха. Фенерът й претърси старателно участъка от стената зад себе си, откъдето смяташе, че произлиза звука. Лъчът претърси отгоре, отстрани.

Дотук нищо…

Трейси се отдръпна от дупката преди светлината да я открие и да проникне вътре, разсейвайки се накрая в тъмната безкрайност. Тя погледна въпросително към Прометей, поставил пръст пред устните си, който й правеше знаци да се успокои. Той беззвучно целуна Зевс по главата и го смушка нежно, но настойчиво.

Зевс грациозно подскочи и застана на стената, преви гръб като подкова и вдигна високо опашка. Очите му отразяваха със зеленикав блясък светлината на фенера, злокобен ефект, подсилващ се от ивицата бяла козина на лицето му.

Котаракът се втренчи в госпожа Стефану.

Госпожа Стефану на свой ред се втренчи в него и присви очи.

— Тази котка! — изсъска тя.

Госпожа Стефану изруга, замахна високо с фенера, изписа дъга и го стовари с намерение да цапардоса котарака, но той се оказа далеч по-хитър за нея. Зевс ловко избегна удара, подскочи на пътеката и хукна в посока към мелницата.

Госпожа Стефану размаха ядно юмрук след Зевс, спрял няколко ярда по-нагоре, загледан в нея, сякаш й се присмиваше.

— Един от тези дни — закле се тя — ще я убия!

— О, за бога! — извика строго Урания отдолу по нощница, която изглеждаше като безреден вихър от копринени облачета. — Не му е сега времето да се занимаваш с котки!

И наистина не беше. Мистериозната жена в кулата очевидно бе видяла как Зевс надхитри госпожа Стефану и се заливаше от смях.

Трейси внимателно надникна нагоре и видя, че на прозореца на кулата жената бе обвила с ръце украсените решетки от ковано желязо и притискаше лице в тях.

— Мислиш, ме можеш да ме хванеш, така ли? — изсумтя тя присмехулно. — Струва ми се, че не можеш да хванеш дори една котка!

Друга вълна лудешки смях се запровира през нощта.

— Опитвате се да ме държите в тайна! Добре! Имам новини за вас! Трябва да се стараете повече! Ъ-хъ! Очите гледат! Ушите слушат!

— Млъквай! — просъска Урания. Тя бе застинала с притиснати към тялото ръце и длани, свити в разтреперани юмруци.

— Няма ли някой да я накара да млъкне! — При което Урания се прибра с бърза крачка. Затръшване на врата отрази като ехо чувствата й.

Госпожа Стефану настигна Ставрос, освети с фенера ключалката и премина през вратата в мига, в който я отключиха. Той я следваше по петите. Вратата се затръшна и те я заключиха отвътре.

Трейси и Прометей изчакваха безмълвно. Натрапчивото бяло лице вече не се виждаше в кулата. Съвсем скоро Трейси забеляза гигантска сянка да надвисва по стените на стаята зад решетките. Газени лампи ли използват! — зачуди се тя. Или сенките са просто резултат от фенерчетата?

Каквато и да бе причината, хладни тръпки пробягнаха по гръбнака й, когато със сигурност различи сянката на спринцовка — с гигантски очертания, отразена на стената.

Последва тишина, после госпожа Стефану и Ставрос изникнаха от дървената порта, заключиха я и се върнаха в стаите си. Едва тогава Прометей я смушка.

— Вече можем да тръгваме — прошепна той.

— Заключена съм отвън — отвърна тихо Трейси в отговор. — Оставих картата си вътре и вратата се заключи зад мен.

— Аз мога да вляза — каза Прометей.

— Но как? — попита Трейси.

Той сви рамене и се усмихна.

— Имам си начини. Чакай тук. Ще отворя и ще дойда да те взема.

— Добре — прошепна тя.

Прометей се забави само няколко минути.

— Вече е отворено — съобщи той.

— Благодаря ти, Прометей — каза тя. — Много ти благодаря.

— Няма за какво.

— Прометей… знаеш ли кой живее в онази кула? — попита Трейси, преди да се върне в мелницата.

Той погледна надолу към краката си и сви рамене.

— Чувал ли си тези писъци? — настоя тя.

Прометей се престори, че не я чува.

Е, добре де, каза си тя. Определено много му се натрупа за една нощ. Но през целия път към мелницата Трейси се чудеше защо момчето предпочете да мълчи за кулата.