Джудит Гулд
Гръцка вила (23)

23.

Маями, Флорида

Късно сутринта във вторник в Бигс-Даймън, в устремения към небето стъклен асансьор.

— Тази ситуация? — изрече Монтаг Плезънс. — Имам усещането, че тук номерът с доброто ченге, лошото ченге няма да свърши работа. Не и при този келеш. Нали видя фоайето за милиони долари? Ами гледката оттук? — Той посочи с ръка надолу.

Стенли проследи с поглед ръката му. Под тях Брикел авеню и река Маями постепенно се отдалечаваха и смаляваха мащаба си.

— Ами акрите мрамор долу? — продължи Монтаг. — Тази кула за стотици милиони? Хора с такива пари направо се изхождат върху другите. След време дори започват да си мислят, че собствените им изпражнения не миришат.

— А в същност вонят до небесата — измърмори Стенли Садуид.

— Именно. Ето защо не трябва да оставяме на мира Бигс. Да го хванем още от началото. Да го притиснем и да увеличаваме натиска.

— Забавно ти е да поставяш важните клечки на мястото им, нали? — попита Стенли, гледайки го право в очите.

Монтаг сви рамене и се усмихна свирепо, а зъбите му заблестяха на фона на тъмната му кожа с цвят на ром. Черната му като катран коса все още бе сплетена на плитки, но гардеробът му бе претърпял основни промени. Нямаше ги мънистата по врата и китката му, изумителната многоцветна риза и саронгът с десен на батик. Вместо тях Монтаг бе облякъл чудесен виолетово-син костюм, бледорозова риза и копринена рипсена вратовръзка с десени от преплитащи се розово, черно и бяло.

Монтаг Плезънс бе напълно преобразен и изглеждаше така, сякаш има среща с представители на Форд. Или пък го очакваше подиумът на модно ревю.

Но имаше причина за това модно отстъпление. Той бе въоръжен до зъби, а облеклото му щеше да спомогне да се изравняват разликите. Да застане на равна нога на тази среща очи в очи с Бигс.

Дрехите, този велик приравнител.

Де да беше така, каза си той язвително.

Асансьорът изсвири тихичко и плавно спря. Червеният диод посочваше тридесет и първия етаж. Вратите на стъклената кабинка се плъзнаха безшумно.

Стенли едва погледна луксозното помещение. Меките килими, зелените като глетчер бюра и кожените канапета възприе само като фон и не я впечатлиха.

Зад рецепцията седеше като украшение красива блондинка. Телефонни слушалки на главата, малко извито микрофонче, красиво оформен бюст и професионално положен грим, наета на служба — или за показ, зачуди се Стенли — като израз на пресметливост, ако не точно вдъхновение, от страна на отдела, който в днешно време гръмко наричаха Човешки ресурси, но за който по-възрастните все още мислеха като за Личен състав.

Стенли се запъти директно към рецепцията, а Монтаг закрачи бавно наоколо с разкопчано сако, мушнал ръце в джобовете, показващ нахакано държание. Изразяваше безразличие, но в същото време попиваше всеки милиметър от обстановката, а очите му шареха насам, натам, навсякъде.

— Идваме за среща с господин Бигс — съобщи Стенли полушепнешком, сякаш се намираше във висше учебно заведение или в храм.

Блондинката се усмихна изкуствено.

— Съжалявам. Опасявам се, че господин Бигс е много ангажиран. Може да оставите визитката си!

Стенли се усмихна приветливо, извади малкото си кожено портмоне и размаха идентификационната си карта.

— Виждате ли, положението е такова. — Гласът й не звучеше изобщо приветливо. — Аз съм детектив Стенли Садуид. А онзи господин там? Това е детектив Монтаг Плезънс. Идваме от полицейското управление в Маями, отдел „Измами“. Имате два варианта. Или господин Бигс ще ни приеме тук, или ще ни придружи до главния офис на управлението. Както искате.

Рецепционистката се поколеба. Очевидно не знаеше какво да прави. Единствените й контакти с полицията в миналото се заключаваха до ситуациите, в които трябваше да ги повика на номер осемдесет и шест във връзка с неприятни посетители или демонстранти.

Но полицията да дойде да търси господин Бигс! Това бе ново и го нямаше в инструкциите.

— Лично аз — подхвана Стенли поверително — смятам, че господин Бигс би погледнал по-благосклонно на вас, ако отмените някой от ангажиментите му така, че да ни приеме — и наистина го мисля, сладурче, както казваме в полицията.

Притисната между чука и наковалнята, рецепционистката поддаде.

— Е, добре. — Набра някакви числа и заговори тихо в микрофона. Замълча заслушана и промълви: — Разбира се, Мона, ще изчакам. — След около минутка получи отговор. Кимна към Стенли. Кимна, но не се усмихна и произнесе хладно: — Моля седнете. Секретарката на господин Бигс ще дойде всеки момент. Ще ви придружи до офиса.

Стенли кимна, благодари и се затътри бавно към Монтаг, който все още крачеше из луксозната зала.

— Ама че място има този перко — изрече той полугласно. — Направо ти се приисква да се пренесеш, нали?

— Убедена съм, че го надценяваш — погледна го строго Стенли.

— Замисляла ли си се някога колко хора работят в лъскави офиси като този, а после в пет следобед се прибират в пълното си с хлебарки бунище?

— Работиш там, където трябва да работиш — отвърна Стенли. — Живееш там, където трябва да живееш. Освен това съм чувала, че домът е там, където ти е сърцето.

— Да, вярно е — погледна я Монтаг. — Особено ако е къща за двадесет и пет милиона долара на остров Стар. Или пък някой апартамент за три милиона долара на Фишер.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? Ужасно си циничен.

— А ти не си ли? — усмихна се той.

Вниманието и на двамата бе привлечено от великолепна блондинка, която влезе в залата и се огледа. Беше облечена в костюм Шанел с динен цвят, обувки със същия цвят и средни токчета, а на лицето й бе изписана повърхностна, професионална усмивка, характерна за стюардесите и собствениците на бутици из целия свят. Протегна ръка като за добре дошли и се приближи по килима с думите:

— Детективи Садуид и Плезънс, предполагам?

Стенли и Монтаг кимнаха в потвърждение, че наистина са въпросните лица.

— Аз съм Мона Клеймър, изпълнителен асистент на господин Бигс.

Монтаг и Стенли се ръкуваха подред и всеки я прецени за себе си. Мона Клеймър бе висока пет фута и десет. Макар и елегантна, тя бе предизвикателно закръглена на подходящите места. Марковите й очила бяха с рогова рамка, косата й бе пристегната назад и приличаше на онези жени от филмите, които изуваха обувките си, захвърляха настрани очилата си и разпускаха с тръскане гъстата си коса, която се разстилаше по раменете им.

— Моля, последвайте ме! — произнесе тя лаконично.

Монтаг и Стенли кимнаха един на друг и Мона Клеймър ги поведе по луксозен коридор до просторна конферентна зала без прозорци.

— Ще съобщя на господин Бигс, че го очаквате — каза тя и се оттегли, като затвори вратата след себе си.

Не минаха и пет минути и важната клечка влезе с леки стъпки.

— Извинете — произнесе той и показа белите си зъби. — Имах важен телефонен разговор. Нали знаете как е.

— Всъщност, не знам. — Монтаг представи себе си и Стенли, след което седнаха в близкия край на безкрайно дългата конферентна маса, Брайън Бигс начело, а Стенли и Монтаг съответно от лявата и дясната му страна, един срещу друг.

— Значи сте от полицейското управление в Маями? Отдел „Измами“? — За миг красивото като на актьор аеродинамично лице на Брайън Ръдърфорд Бигс се намръщи. И добави, сякаш да се увери, че е чул правилно. — „Измами“ ли казахте?

— Точно така, сър — кимна Стенли. — И преди да продължим, ви уведомяваме, че имате право на разговора да присъства адвокатът ви.

Брайън Бигс се засмя непринудено.

— Адвокат! О, моля ви! Защо е необходим адвокат? Нали не ми предявявате обвинения?

— Не точно обвинения, сър. — Стенли поклати глава. — Но бихме искали да ви зададем няколко въпроса.

Той отново се разсмя.

— Питайте! Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но всички сме узаконени. Всички филиали на Бигс-Даймън.

Стенли запази тържествеността и спокойствието в гласа си.

— Не ми се иска да ви разочаровам, сър, но не за това сме дошли.

Нещо в тона й го накара да направи кратка пауза.

— О? — Той скептично вдигна вежди, а погледът му сновеше между Стенли и Монтаг. — Опасявам се, че ще трябва да ме осветлите по въпроса. Както знаете, фирмата ни е голяма. Огромна. Или, както обичаме да казваме, имаме повече подразделения и от армията на Патън. — А когато никой не се разсмя, добави: — Това е наша вътрешна шега, нали разбирате.

Стенли и Монтаг се спогледаха, като двамата си мислеха: Ето почва се. Подлият негодник вече се опитва да се дистанцира от това, което ще последва.

Като повечето полицаи, работещи заедно, Стенли Садуид и Монтаг Плезънс в много отношения бяха близки като женена двойка; всъщност, бяха дори по-близки, отколкото с половинките си, и използваха свой собствен език на жестовете. През половината от случаите дори и те бяха излишни. Двамата лесно общуваха без думи, само чрез размяна на специфични погледи.

— Става въпрос, сър — подхвана Монтаг, — за определен имот, който едно от вашите подразделения, както ги нарекохте, е обявило за просрочен.

Брайън Бигс се усмихна и леко поклати глава. Сякаш двамата бяха ученици, които не са разбрали съвсем точно елементарния урок.

— Имот, казвате? Нали не очаквате, че ще помня всеки имот, с който се занимаваме? Както вече ви казах, ние сме огромни.

— Да, с повече подразделения от армията на Патън — добави Монтаг.

Брайън преглътна, опитвайки се да не обръща внимание на саркастичната забележка.

— Какво искате да знаете? — попита.

— Открихме, че сте директор на строителна компания „Палм Коуст“ — съобщи Стенли с равен глас. — Тя като че ли не е част от семейството фирми на Бигс-Даймън.

— И какво за нея? — попита Брайън, а увереното му държание рязко стана по-агресивно.

— Ипотеката върху този имот, за който говорим, имотът на Том Съливан в Коконат Гроув, е била продавана и препродавана редица пъти — каза Монтаг. — А сега се държи от строителните предприемачи „Палм Коуст“.

— Продаването на ипотеки е обичайна практика и вие го знаете — вмъкна Брайън. В гласа му се прокрадна раздразнение и видимо стана неспокоен. — Всички в бранша го правят всеки ден.

— Вярно — потвърди Стенли. — Знаем, сър. Понякога дори забелязваме необичайни обстоятелства, както например с ипотеката на Съливан. Тази ипотека е била продавана и препродавана толкова много пъти, че единственото нещо, което ни хрумва, е, че някой иска да скрие идентичността на онзи, който всъщност държи ипотеката за имота. Не беше лесно да проследим дирята и да достигнем до „Палм Коуст“.

Брайън сви рамене и разпери ръце:

— И какво? Случва се постоянно.

— Може и така да е — каза Монтаг, — но в този случай, сър, ако искате ни наречете глупаци, се интересуваме защо сте направили нещо подобно. — Монтаг приглади плитчиците си с ръка и погледна към тавана. — Искам да кажа, свързването ви с „Палм Коуст“ бе като да намерим игла в купа сено. Разбирате ли какво имам предвид? Защо такъв приятен човек като вас би искал да скрие идентичността си, господин Бигс?

Монтаг спря за момент, смъкна поглед от тавана и погледна Брайън право в очите. Беше му забавно да наблюдава как тази важна клечка превключи на бързи обороти, опитвайки се да намери отговор на въпроса му.

— Да не би да е имало нещо общо с годежа ви с дъщерята на Том Съливан? — продължи Монтаг, решен да го види как се гърчи. — Ъъъ, Трейси, така май се казваше младата дама?

По челото на Брайън Бигс избиха капчици пот, а той рязко избута стола си и стана на крака. Не остана и следа от чара и обаянието му.

— Вижте, ако нямате да ми казвате нищо друго, графикът ми е доста претоварен.

— Моля ви, сър, почти приключваме — отговори Стенли. — Защо не седнете и…

— Не зная към какво се стремите — прекъсна я Брайън, — но ми губите времето.

— Ако ни дадете още една минутка, сър, ще ви кажем към какво се стремим — каза Монтаг. — Във ваш интерес е да седнете на задника си и да ни изслушате.

Брайън почувства как пот пропива скъпия му, ушит по поръчка костюм Търнбил и ризата Асер, а сърцето му забумтя силно. Той стоеше мълчаливо и в недоумение, обмисляйки възможностите си. В крайна сметка реши да ги изслуша. Най-вероятно е — нищо, каза си той. Всичко, което знаят дотук, пред съда ще е просто празни приказки.

Той отново седна и изписа усмивка на лицето си.

— Не смятам за нужно да ви обяснявам защо не исках момичето, с което излизах, да разбере, че държа ипотеката върху бедняшката бърлога на баща й в Коконат Гроув — каза той миролюбиво. — Нали разбирате какво искам да кажа, детективи? Щеше да опищи района, ако знаеше, че аз обявявам пресрочването.

Монтаг се разсмя.

— Да, човече. И щеше да вдигне олелия до бога, ако знаеше, че ти си не само тлъстия котарак, който държи ипотеката върху къщата на нейния старец, но също така и предприемача, който иска да я купи, нали така? — Монтаг не изчака за отговор и продължи, а думите се лееха все по-бързо. — И вероятно направо щеше да те заподозре, ако знаеше, че старецът й не се е самоубил, а е умрял при злополука, след като някой си е поиграл със спирачките и педала за газта на колата му. Как мислите? Съгласен ли сте с мен, сър? Не смятате ли, че щеше да е малко подозрителна, ако откриеше, че в колата на стареца й няма спирачна течност? И не сте ли съгласен, че щеше направо да побеснее, ако знаеше, че педалът за газта е бил така нагласен, че да засече? Да засили колата и да не може да я спре? Защото, нали разбирате, сър, точно това открихме, като прегледахме колата, и ми се струва, че „Измами“ ще предаде случаят на отдел „Убийства“. Разбирате ли какво имам предвид, сър?

Кръвта се смъкна от лицето на Брайън и той рязко стана.

— Като имам предвид глупостите, които дрънкате — предположенията, или както искате ги наричайте, които подмятате, — настоявам, преди да кажа каквото и да е било на разговора да присъства един от адвокатите ми.

— Идеално, господин Бигс, сър — каза Монтаг. — Имаме време. — Той хвърли поглед към Стенли, която се усмихна дискретно. Бинго, помисли си Монтаг. Хванахме го копеленцето.