Джудит Гулд
Гръцка вила (22)

22.

Санторини, Гърция

Трейси работеше усилено в продължение вече на седмица, потапяйки се в разбърканата история, която Урания се опитваше да разкаже. Това бе мъчителна задача, но поне един засилващ се интерес улесняваше донякъде работата й. Всъщност, това бе много повече от интерес, реши тя, но не знаеше как да го нарече. Поне засега. Знаеше само, че се засилваше връзката между нея и — смееше ли да го вярва? — Марк Варни.

Двамата успяваха да откраднат мигове, през които си говореха и точно тези промеждутъци от време се превърнаха в скъпоценното й съкровище. Трейси беше сигурна и в още нещо: Марк се чувстваше по същия начин. Не беше го казал, но тя имаше непогрешимото чувство, че кратките мигове, през които бяха заедно, ставаха изключително важни за него.

Трейси гледаше втренчено компютъра, без да вижда екрана. Ако можех да споделя с някого, мислеше си тя. Ако Марибел беше тук. Тя знаеше, че навярно е прибързано да го обсъжда, но тази нова връзка я вълнуваше и изпитваше неудържимо желание да сподели с най-добрата си приятелка.

Трейси най-накрая реши да затвори компютъра и да отиде в мини маркета. Щеше да опита да свари Марибел. Приготви се за минутки и излезе.

Магазинът се намираше в пясъчно жълта сграда, съставена от два квадрата с незначителна разлика в размерите — по-малкият поставен върху по-големия. Над главния вход голям надпис гласеше МИНИ МАРКЕТ на английски, а под него с по-малки букви: Täglich Frisches Gemüse, на немски.

Две стъпала надолу водеха към входа на магазина. Тя влезе вътре и рязко спря. Два образа, сякаш маскирани, по-бледи и от заобикалящите ги сенки, като че ли се извисиха във въздуха подобно призраци.

Трейси изохка, но после осъзна, че поради силната слънчева светлина отвън не е забелязала двете старици точно от другата страна на прага.

Едната седеше на дървен сгъваем стол с ръце, облегнати върху гагата на дървен бастун, а другата стоеше зад нея. Лицата и на двете изглеждаха като спаружени ябълки и бяха облечени изцяло в традиционното за острова черно: черни забрадки, рокли с дълги ръкави, престилки, шалове, чорапогащи и обувки. Но тук приликата свършваше.

Старата жена на стола бе изпосталяла и изпита до краен предел. Млечните й очи очевидно не виждаха. Освен това бе мръсна, а дрехите й напластени с прах и мазнотии. Шала си носеше като забрадка, напълно увит около лицето й, а дългите краища бяха преметнати на прегърбените й рамене. Беззъбата й челюст изглеждаше хлътнала, а чворестите й ръце върху бастуна разкриваха подобни на рог жълти нокти, нуждаещи се от подрязване и изчистване. Самите ръце говореха за прекомерна възраст: изпъкналите й сини вени ясно личаха под отпуснатата, почти прозрачна плът.

Жената, изправена зад нея, бе по-млада, макар и не много, и по-добре облечена. Дрехите й бяха чисти, изгладени и неопетнени. Носеше традиционна забрадка, завързана под брадичката, и нелепо големи очила с бежови рамки. Тя гледаше към Трейси неодобрително, ако не и враждебно. Трейси изведнъж осъзна, че това е майката на госпожа Стефану.

— Не им позволявайте да ви изплашат — извика женски глас на английски без никакъв акцент. — Просто изглеждат като вещици. Или казвам на хората, че третата се е загубила и забавя представлението на „Макбет“, или е излязла да търси единственото око, което трябва да си поделят. Но, слава богу, няма трета — изкикоти се тя. — Мога ли да ви помогна с нещо?

Облекчена, че чува такъв безупречен английски, Трейси приближи към тезгяха. Жената отзад беше млада, стройна, със светли и ясни очи и добродушно лице. Тъмната й коса бе пристегната назад, носеше ластични дънки Ливайс и черна блузка с къси ръкави. Тя се протегна към един от плитките рафтове зад тезгяха и извади пластмасови картончета, приличащи на кредитни карти. Разпери ги на масата като крупие, раздаващо карти.

— Що се отнася до телефонните карти — каза тя, — ще ви трябва поне една ОТЕ от пет евро, или от десет, ако възнамерявате да звъните няколко пъти в чужбина. Или пък ако не следите стриктно часовника и имате склонност към дългите разговори с приятели, тогава ви препоръчвам две от десет евро.

Трейси я изгледа обезпокоено. Очевидно жената притежаваше гадателски способности. Как иначе би предугадила единствената причина на посещението й?

— Хайде, съвземете се и не ме гледайте така, сякаш съм извънземна — каза младата жена. — Не мога да чета мисли.

— Тогава как…

— … познах за какво сте дошли?

Трейси кимна.

— За това не е необходимо да си ясновидка. Вижте, вие сте наета от Урания Викърс, нали?

— Аз… съм нейната нова секретарка.

— Секретарка! Искате да кажете административен асистент, нали? Мисля, че секретарка излезе от употреба.

— Ето — каза Трейси, — аз съм жена, която използва унизителен за жените език.

Младата жена се усмихна.

— Е, сигурна съм, че ще се виждаме често. — Тя подаде ръка. — Между другото, казвам се Кати Василатос.

Трейси пое протегнатата ръка и се ръкува.

— А аз съм Трейси Съливан.

— Та така. Госпожа Викърс е печално известна със стиснатостта си. А онази заядливка, госпожа Стефану? Тя прави всичко необходимо гостите да разберат, че трябва да използват собствените си мобилни телефони, да се обаждат за сметка на тези, които търсят, или да си купят фонокарти и да използват обществените телефони. Няма да повярвате колко фонокарти продавам на гостите на вашата работодателка.

Аха! — каза си Трейси. Когато става въпрос за клюки, магазинерите нямат равни на себе си.

— Да разбирам ли тогава, че Урания Викърс има много гости? — запита Трейси с престорено незаинтересован глас.

Кати сбърчи чело замислено.

— Като се замисля — започна тя бавно, — не и наполовина на онова, което човек би очаквал, като имаме предвид, че тя е — или беше — известна звезда… но въпреки това много повече, отколкото заслужава.

— Ами роднини? — осмели се Трейси все така престорено нехайно.

— Хммм — поклати глава Кати. — Странно. Тук наистина ме хванахте. Не си спомням никакви роднини, а ако е имало такива, сигурна съм, че щях да си спомня. Такова нещо не се забравя, някой да е роднина на кино звезда, нали така?

Трейси поклати глава.

— А слухът ми е толкова остър, няма да повярвате. Когато пусна транзистора? Мога да слушам музика или новините, да говоря с клиент, да поръчвам по телефона партида зеленчуци и в същото време да доловя какво си шепнат хората в най-далечния край. Можете ли да повярвате? Всичко това наведнъж и то от тук?

— Изумително!

— Всъщност, не! Ако работите в магазина на мама и татко толкова дълго, колкото мене, ще научите всякакви номера, за да облекчите скуката и еднообразието. Но да се върнем на госпожа Викърс. Не можем да отхвърлим възможността нейни роднини да са идвали тук за фонокарти без да разговарят и без да се представят. Повечето хора не го правят. Оя е много преходна. Едни тълпи идват, други си отиват, а нови продължават да идват. Много малко хора остават тук през цялото лято.

— Да, предполагам, че е така.

— Също така трябва да имате предвид, че аз съм на смяна само през половината време. През другата половина в магазина е Майки. Сигурна съм, че никога не е споменавал за роднина на Урания Викърс, но кой знае? Някои неща просто минават покрай ушите на мъжете. Те просто не са настроени на същата вълна като нас. Защо не се отбиете по-късно, когато се сменим? Можете сама да го попитате.

Трейси би желала, но не искаше да изглежда прекалено заинтересована. Фактът, че може да е лично засегната от миналото на Урания, не бе само нейна работа.

— А, не е важно — каза тя и отклони темата.

— Както и да е. — Кати звучеше разочаровано. — Само предлагам, това е всичко. И както винаги казвам: Какво е животът, ако няма малко клюки в него? Знаете ли какво? Ще попитам Майки и следващият пък като ви видя, ще ви предам думите му. Устройва ли ви?

Това бе добре дошло за Трейси.

— Да ви кажа нещо друго за това ужасно вълнуващо място? — попита тя.

Трейси вдигна ръка, сякаш за да спре движеща се кола.

— Моля ви — изстена тя. — Пожалете ме. Вече съм достигнала точката си на пресищане. Още от самото си пристигане съм на ръба на сензорно претоварване.

— Разбирам какво имате предвид — разсмя се Кати. — Трябва ви време. Колкото по-дълго стоите тук, толкова по-обикновено ще ви се струва мястото.

— Наистина ли? — Трейси не звучеше убедено.

— Наистина. А аз знам.

Трейси наклони глава на една страна и сбърчи чело.

— Знаете ли — отбеляза тя, говорейки бавно, — има едно нещо, което не разбирам особено.

— И какво е то?

— Вашият английски. Невероятно добър е и отлично използвате разговорните форми. Не мога да открия и следа от гръцки акцент.

— Надявам се да не откривате — намръщи се Кати. — Родителите ми емигрирали в Канада, когато съм била на две години. Израснах в Торонто.

— Е, това обяснява всичко. Значи сега живеете тук? По-добре ли е?

— Ако под тук имате предвид Гърция, да. Върнах се след като се омъжих за Майки. Все още не сте го виждали.

— Майки… звучи ми американско. Или е канадец?

— Всъщност, кръстен е Макис, което е гръцкият еквивалент на Майкъл, или Майк.

— Значи е бил роден в Гърция?

— Да, точно като мен. Само че в Закинтос. Това е по-нататък, в Йония. Както и моите, неговите родители също емигрирали в Канада, когато едва прохождал. Не ме питайте защо, но освен че бяхме привлечени един от друг, и двамата се почувствахме длъжни да се върнем.

— А той с какво се занимава?

— В момента е вкъщи. Пази чудовищата.

Тя посочи към стената зад тезгяха не без известна доза родителска гордост. Трейси проследи с поглед пръста й. Там, зад купища цигарени опаковки, жълти и зелени кутии с ленти, батерии с различни размери, еднократни запалки и други подобни, бяха забити с кабарчета няколко снимки с нагънати вече краища. На едната, момченце на седем или осем години, облечено с тениска с картинка на покемон, опитваше да гледа през плътно прилепващи очила за възрастни. На друга по-малката му сестричка бе вперила тържествен поглед във фотоапарата. А на трета двете деца бяха заедно.

— Възхитителни са!

— Искате да кажете, че изглеждат възхитително — разсмя се Кати. — Но да ви кажа, те са ужасно буйни. Та с Майки се сменяме. Когато аз съм тук, в магазина, той е в къщи с тях. А когато аз съм у дома, той е тук.

— Което ме подсеща за нещо. Предполагам, че познавате Прометей?

— Ха, вече сте се запознали с Про?

Трейси кимна.

— Е, не бих казала, че съм ужасно изненадана. Всеки, който остане тук известно време, неминуемо се сблъсква с него… или, по-скоро, той се сблъсква в него.

— Каква е неговата история?

Кати въздъхна и издуха облаче дим към тавана. След което фиксира Трейси с меките си кафяви, кадифени очи.

— Освен че е сладък като бонбон, извънредно симпатичен, високоинтелигентен и напълно възхитителен? И че побърква вашата госпожа Стефану с котките си?

— Тя не е моята госпожа Стефану, да знаете — отвърна хапливо Трейси.

— Нито пък моята — усмихна се Кати криво. — Имаме късмет, а? — Тя си напълни дробовете с още дим и го изпусна бавно. — Но ме попитахте за Про. Хммм. Я да видя. Откъде да започна? Е, първо, той е истински малък пещерняк. Както казват, познава всяка пещера, ниша и пролука в този край на острова.

— А така ли е в действителност?

— Не бих се усъмнила. Има моменти, в които той буквално изпълзява иззад някоя скала.

— Предполагам — попита Трейси внимателно, — че си има дом? Че не е някой беден палавник, живеещ диво в някоя пещера?

— Про? Бездомен! Мили боже, не. Има си дом, да, при това доста хубав. Единственото затруднение е, че има един родител. Само баща му, който прекалено му угажда и го разглезва.

Трейси не можа да не сравни възпитанието на Прометей със своето собствено. Тя също имаше само един родител. И татко ме разглезваше, припомни си тя.

— Според мен — продължи Кати, — това обсипване с материални неща навярно цели да компенсира липсващата майка. Но нищо не може да я замени, нали?

— Не мисля — съгласи се Трейси. — А какво се е случило с майка му? Починала ли е?

Кати ядно издиша кълбенце дим.

— Де да беше! Така поне Про и баща му щяха да се чувстват близки. Но не! — Тя заклати отвратено глава. — Един прекрасен ден мама взема и си стяга багажа и си тръгва — без да каже дори адио, или можете да ме намерите еди-къде си. Според слуховете, по това време е имала вземане-даване с малолетен моряк от един от пасажерските кораби. Нали знаете, от онези, които обикалят няколко острова на всеки пет дена и оставят пътниците на брега да пазаруват за няколко часа? Явно се е срещала с онзи тип редовно, а накрая на сезона е избягала с него.

— Колко ужасно! И кога се случи това?

— Септември ще станат две години.

— Бедничкият Про! Сигурно е бил съкрушен!

— Мисля, че все още е.

— Да, със сигурност — промърмори Трейси. — Нищо чудно, че така обича уличните котки. Определено знае от личен опит какво е да си изоставен.

Трейси погледна към вратата и зърна стенния часовник над нея.

— Олеле! — възкликна тя. — Трябва да тръгвам.

Тя бързо извади седем часа. Имаше големи шансове да намери Марибел в Маями. Точно сега, представи си Трейси, приятелката й най-вероятно започваше втората си голяма чаша силно кафе Бустело.

— Наминах само да купя фонокарти — каза тя забързано. — Трябва да тръгвам. Трябва да се обадя по телефона, иначе…

— Добре дошла в квартала, Трейс. Сигурна съм, че ще го намериш за… очарователен. — Последната дума тя произнесе разкривено. — Недей да страниш от нас.

— Няма — обеща Трейси.

— Ya sas — усмихна се Кати. — Това е довиждане на гръцки.

— Ya sas — повтори Трейси и метна чантата си през рамо. Тя се забърза към вратата покрай двете старици, но лакътят й случайно докосна рамото на сляпата жена.

Сблъсъкът бе съвсем лек, но реакцията, която предизвика, направо изуми Трейси. Старицата изстена и извика много по-силно, отколкото заслужаваше едно такова леко смушкване. Последва водопад от грубо звучащи гръцки думи.

— Съжалявам — промърмори Трейси с леко смутен глас.

Трейси понечи да измине останалото разстояние покрай стариците внимателно и на пръсти, но една ръка внезапно се стрелна, заби нокти в рамото й и я върна обратно в магазина.

Трейси подскочи. Какво, за бога, ставаше тук? Тя погледна надолу към престарялото съсухрено лице. От това разстояние очите не изглеждаха напълно млечни. Приличаха повече на сварени белтъци с най-лек нюанс на синьото и бяха широко отворени, като че ли предупреждаваха. Злокобно. Какъвто беше и треперливият изкривен пръст с мръсния, подобен на рог нокът, насочен право към нея. Жената приличаше на вещица от някоя кошмарна приказка.

Космите по врата на Трейси се изправиха, сякаш подухна лек бриз, какъвто нямаше. Кожата по ръцете й настръхна, а по гръбнака й се разляха студени, смразяващи вълни. Старата вещица грачеше на гръцки, но Трейси нямаше ни най-малка представа какво бръщолеви. Но каквото и да беше, не звучеше никак приятно. Всъщност звучеше като поредица от мръсотии.

Или зловещи ругатни.

Трейси се опита да се освободи от хватката, но ноктите се забиха още по-дълбоко в ръката й. А другата старица, майката на госпожа Стефану, се отдръпна назад и постави ръка върху гърдите си, а в уголемените й очи се четеше ужас.

Сляпата старица продължаваше да грачи и да размахва пръст, а с другата ръка разтърсваше Трейси в подкрепа на словата си.

Какво, по дяволите…

Трейси погледна безпомощно през рамо към Кати.

— Какво се е разфучала такава? Та аз едвам я докоснах. Разбирам, че е стара, но със сигурност не съм я наранила.

— О, не й обръщай внимание — посъветва я Кати. След което отправи остри слова към старицата на гръцки.

Беззъбите старчески венци се разтвориха прекомерно и тя изстреля нещо в отговор.

— Какво казва? — поиска да разбере Трейси.

— О, нищо — отговори Кати и завъртя очи. — Това е редовна проява.

— На какво? Синдром на Торет?

Кати се разсмя.

— Де да беше! Не, тя не бълва мръсотии. Мисли, че е ясновидка.

— А такава ли е? — изгледа я остро Трейси.

— Откъде да знам?

— Но какво казва?

— Казва, че веднага трябва да напуснеш — въздъхна Кати. — Настоява, че те грози смъртна опасност.

Въпреки, че Трейси гледаше на живота трезво и не вярваше на измислици, при това изречение цялата потръпна. Свирепата хватка на старицата и фанатичната й вяра в истинността на предсказанията, в комбинация с обезпокоителния сварен белтък на очите й, пронизаха Трейси и я разтърсиха. Тя се разтрепери силно.

— Какво… какво означава смъртна опасност?

— О, забрави — посъветва я Кати и махна с ръка. — Тя си мисли, че притежава дар и може да вижда бъдещето — Кати се усмихна разкривено. — На твое място не бих се притеснявала. Някои от кореняците й вярват, но те са много суеверни.

Старицата закаканиза отново и насочи думите си нагоре към Трейси. В отговор Кати отвърна с още един остър залп на гръцки.

— А сега какво? — поиска да разбере Трейси.

— Казах й да спре да плаши клиентите ми.

— Да, но… какво каза тя преди това?

— Ох — въздъхна Кати. — Обичайните врели-некипели. Нещо от рода на как наскоро си загубила любовта и за смъртта на много близък…

— Стига! — прошепна Трейси с чувството, че й се привиждат призраци. Не осъзнаваше, че цялата се е разтреперила и че Кати я гледа странно. Странната обстановка и задушаващата, жестока жега бяха погълнали изцяло Трейси. Опасяваше се, че само след миг ще припадне.

Показалецът, увенчан със сърповидния си черен нокът, бе спрял да се размахва. Старицата зарови из гънките на мръсната си черна дреха. Когато откри каквото търсеше, тя притисна нещо малко и светло към дланта на Трейси, а после я принуди да свие пръстите си около него.

Последва поредният съскащ огън от гръцки думи.

Трейси отново насочи глава в посока към Кати.

— А сега какво? — запита едва чуто.

— Наистина, Трейс. Иска ми се да не й обръщаш внимание. Това само я окуражава.

— Но аз искам да знам.

— Добре. Щом настояваш — въздъхна Кати, но продължи неохотно: — Казва, че трябва да го носиш в себе си през цялото време. Да те пази от лошото.

Трейси разтвори пръсти и погледна в дланта си. Там се беше сгушило миниатюрно златно талисманче, еднакво и от двете страни. Закръглено, светло-синьо стъклено око с черна зеница бе разположено в средата на кръг, не по-голям от четвърт инч. В горния край на тънката златна рамка около окото имаше халкичка, през която да се прокара панделка или верижка.

— Не мога да го приема — възкликна Трейси. — То е златно.

— Евтина туристическа дрънкулка, масово производство — издекламира Кати разбиращо. — Повярвай ми. Струва няколко цента. Ако искаш съвета ми, приеми го. Така ще те остави на мира. А ако наистина искаш да я зарадваш, носи го на шията си. — Кати се разсмя сподавено. — Ще прекараш известно време на този остров, нали така?

— Д-да.

— Е, нали не искаш да минаваш през тези брътвежи всеки път, когато се сблъскаш с нея? А повярвай ми, със сигурност ще се сблъсквате. Като си заминат туристите, това място остава абсолютно голо.

Трейси пое дълбоко дъх. Кати има право, каза си тя. Защо да се съпротивлявам? Освен това, не виждам как може да ми навреди. Така че вземай проклетото нещо, благодари на жената и приключвай с въпроса.

— Как се казва благодаря на гръцки? — попита Трейси. — Забравих.

Кати се усмихна одобрително.

— Ефхаристо — каза тя.

— Ефхаристо — произнесе тихо Трейси към старата жена.

Това подейства. Тя пусна ръката на Трейси и кимна.

Освободена от подобната на менгеме хватка, Трейси понечи да излезе, когато…

Щрак! Нещо стана. Нямаше ни най-малка представа какво. Светлината ли се промени? Кислородът ли внезапно се изпари от стаята? Каквато и да бе причината, пристъп на клаустрофобия обхвана Трейси. Изведнъж всичко наоколо се обезцвети, сякаш някакъв дух вампир изсмука до капка целия живот. Всичко стана мрачно и сиво — неразделна част от един по-тъмен и сив свят.

Перспективата също се разкриви. Нещата като че ли се приближиха… много по-близко физически, извисиха се огромни, високи и застрашителни, сякаш стените и рафтовете буквално стесняваха пространството около нея.

Трейси се почувства като Алиса в страната на чудесата, имаше усещането, че се смалява все повече и повече, а двете старици — особено сляпата — нарастваха неимоверно. Още миг и щяха да достигнат тавана, да се извисят над Трейси и да я притиснат подобно размътен, заплашителен облак.

Не можеше повече да издържа. Почувства се хваната в капан. Повдигаше й се. Не можеше да диша, поразена от чувството за предстояща неизбежност.

— Аз… изчезвам от тук! — изстена тя прегракнало и потрепери силно. Не се затича, а направо излетя.

Единствената й грижа бе да избяга.

Втурна се извън предизвикващите халюцинации тесни стени на магазина. На прага се препъна, олюля се и едва не падна. Удари шумно коляно в ръба на хладилната витрина за сладолед, но в момента не почувства болка. Да избяга, само да избяга, мислеше си Трейси, и се заизкачва с мъка по няколкото стъпала, след което се заклатушка по главната улица на Оя. Дишаше неравно, а след сумрака в магазина слънчевата светлина я заслепи. През цялото време я преследваше видението, че сляпата старица я наблюдава от вратата на мини маркета.

Наблюдава и някак си вижда…

Трейси забави крачка едва след като измина десетина-дванадесет ярда. Забави и накрай съвсем спря, за да си поеме дъх и да успокои бясно тупащото си сърце.

Щрак! Сякаш някой пак дръпна космически лост. В същия миг светът се пренареди и доби познатите очертания. Изкривената перспектива тутакси изчезна и отново стана нормална, а обезцветената сивота отстъпи място на великолепните, живи цветове. Сградите отново приеха ослепителните форми на бучки захар, небето — наситеното си пулсиращо синьо, а водата на калдерата — обичайния си цвят с един нюанс по-светъл от индигово.

Слава на бога, каза си Трейси немощно, но облекчено. Какво ми стана там? Що за магия бе това? Я се стегни! — сгълча се тя. Всичко бе само в главата ти. Позволи на въображението си да се развихри.

Нямаше никаква магия. Никакво магьосничество или черно заклинание. Сега, далеч от магазина, обляна в слънчевата светлина, Трейси се почувства абсолютно глупаво. Сигурно са ме помислили за луда.

Не че точно в момента можеше да си позволи лукса да се притеснява. Както каза и на Кати, не беше дошла тук на ваканция. Трябваше да свърши някои неща. Да продължи с работата си. Да се обади по телефона. Както и да увеличи разстоянието между себе си и тази… тази какво?

Тази вещица.

Думата и образът се появиха неканени в съзнанието й и тутакси по тялото й премина тръпка. Въображение или не, едно бе ясно: сляпата старица я изплаши до смърт.