Джудит Гулд
Гръцка вила (21)

21.

Маями, Флорида

Главният офис на полицейското управление в Маями представлява огромен, масивен бетонен бункер на пет етажа. Несръчно изработената му фасада е облицована с плочки с глинен цвят; други плочки — но този път разноцветни, изрисувани на ръка от художници и съчетани безразборно — оформят една огромна абстрактна фреска. Освен че е в унисон с нешаблонната архитектура на града, фреската е олицетворение и на закона, че определен процент от фондовете за всички общински сгради трябва да се посвещават на изкуството — прогресивен идеал, който, както показва тази постройка, може да бъде нож с две остриета. Фреската, въпреки добрите намерения, културата да се сведе до масите, е известна с това, че причинява главоболие при силна слънчева светлина, което се дължи на ослепителния блясък, отразен от гланцираните плочки.

В момента обаче не съществуваше опасност плочките да отразят ослепителния блясък на небесното светило, понеже известното слънце над Маями не грееше. Което се случваше често през лятото — върховият момент в дъждовния период. За сметка на това зеленикаво черни буреносни облаци се скупчваха ниско над главите, а въздухът се изпълни с мирис на озон. Зигзаговидна раздвоена светкавица запулсира за миг, освети зловещото небе и се разби на земята на неудобно близко разстояние.

Марибел, с една ръка притиснала предпазливо до гърдите си кафяв плик, а с другата — сграбчила Рамон, промълви без дъх:

— Надявам се, че този твой приятел в отдел „Измами“… как се казваше?

Токчетата й затракаха в триизмерно стакато по плавно издигащата се рампа, използвана от инвалидите в колички за придвижване към главния вход на полицейското управление. Двамата с Рамон се опитваха да надбягат бързо приближаващата се буря.

— Монтаг Плезънс — подсказа Рамон, повишил глас, за да надвика усилващия се вятър, който заплющя по дрехите им и издуха косата на Марибел на една страна.

— Точно така, Монтаг Плезънс.

Тя извърна глава настрани от вихрения танц на въртящите се във въздуха прах и чакъл и се присви при поредния рунд на светкавиците. Почти едновременно последва пронизителен гръмотевичен тътен, чието ехо забумтя като артилериен откос.

— Хайде! — подкани я той. — Да побързаме, преди да се измокрим.

Въпреки нестабилните обувки на висок ток, Марибел бързо набра скорост.

— Е, надявам се, че този Монтаг ще може да направи нещо — почти извика Марибел. — Освен че Трейс ми е най-добрата приятелка, изобщо не понасям мошениците, които разрушават живота на хората и се измъкват безнаказано! Трябва да има някакъв начин да бъдат спрени.

— Съвсем скоро ще разберем. Казах ти вече, че ако може нещо да се направи, то Монти е човекът.

Рамон и Марибел се втурнаха през предната врата във фоайето на сградата минутка преди бурята да се разрази. Само секунди по-късно оръдеен залп от дъждовни капки бясно забарабани по прозорците: отвън палмите се закланяха на вятъра, а листата им се подгониха във въздуха под ритмите на бумтящ казан за боклук, търкалящ се празен по тротоара, предал съдържанието си в развилнялата се прегръдка на вихъра.

— Пфу! — възкликна облекчено Марибел. — Успяхме на косъм.

Рей я преведе през редици от хора, изчакващи във фоайето да поотмине бурята, и спря пред рецепцията. Зад бюрото стоеше униформен ветеран от полицейското управление на Маями — кльощав полицай с кожа като говежда пастърма, червени уши като кани, четинеста коса, скосена назад в старомодна сплескана прическа, и присвити очи, които създаваха впечатлението, че са виждали всичко.

— Имаме среща с детективи Плезънс и Садуид, отдел „Измами“ — каза Рамон.

Ченгето вдигна телефона.

— За кого да предам?

Рамон му подаде визитната си картичка. Ченгето я отдалечи от очите си и примижа, набра вътрешен номер и избъбри нещо по телефона. Когато затвори, подаде на Рамон ламиниран посетителски пропуск.

— Ще ви бъда задължен, ако го върнете на излизане. Офисът, който търсите, е на третия етаж. Асансьорът е в тази посока.

— Благодаря — отговори Рамон учтиво. — Зная пътя.

Взеха следващия свободен асансьор нагоре.

Отдел „Измами“ заемаше средна по размер зала, претъпкана с работни бюра и шкафчета за папки. Ченгета и от двата пола бяха облечени в цивилни дрехи, с навити до лактите ръкави. Седяха зад мониторите на компютри, говореха по телефона или усърдно ровеха в обемистите купища хартия, а дори и в престарелите регистри.

Встрани от тази основна зала бе разположена отделна кабина — малък офис без прозорци. На стената до отворената врата бяха заковани две табелки с гравирани имена:

ДЕТ. СТЕНЛИ САДУИД

ДЕТ. МОНТАГ ПЛЕЗЪНС

Рамон надникна през отворената врата. Марибел любопитно се надигна на пръсти иззад него и надзърна над рамото му. Видя две бюра с пластмасово покритие, събрани заедно, с лице едно срещу друго. Зад едното седеше дребна слаба жена с живо, луничаво лице, светли кехлибарени очи и прическа в стил Доръти Хамил. Тя сърбаше черно кафе от картонена чаша, докато преглеждаше редици от числа на екрана на компютъра си.

Рамон почука на отворената врата.

— Чук-чук — додаде той.

Жената се извърна.

— Хей, сеньор Последна Мода! — Лицето й светна доволно и бързо остави кафето си. — Как си, Рей? Отдавна не си ни посещавал.

— Много отдавна, Стен. Виновен съм. Ще ми простиш ли?

— На теб прощавам всичко. Знаеш го.

— Да, добре — усмихна се той. — Как я караш?

— Противно, както винаги — изкиска се тя, — или си мислиш, че нещо се е променило?

Тогава тя забеляза Марибел, която проточваше врат отзад и вдигна въпросително вежди.

— О — възкликна Рамон. — Извинявай за невъзпитаното ми поведение. — Той отстъпи малко встрани в тясната стаичка. — Това е Марибел Пиналес, моя приятелка. Марибел, това е детектив Стенли Садуид.

Марибел се приближи и се здрависа с жената. Ръкостискането на Стенли бе силно и делово, а прическата и боята успешно заблуждаваха. Стенли бе по-възрастна, отколкото изглеждаше в началото, с ясно изразени бръчици около очите и пресечени бръчки по челото.

— Никога не се опитвай да излъжеш Стен на бърза ръка — предупреди Рамон добронамерено. — Тя притежава фотографска памет.

Марибел се усмихна.

— Ще го имам предвид, преди да извърша някое престъпление.

— Изглежда не си си губил времето, Рей — избуха Стенли. — Вече ти е време.

Рамон не обърна внимание на забележката и се обърна към Марибел:

— А сега, след като се запозна със Стен, бих искал да ти представя другата половина от екипа. Запознай се с бича за гангстерите, мошениците, перачите на пари, измамниците, банковите хакери и други от този сорт. Легенда за своето време, единственият и неповторим Монтаг Плезънс.

При това име Марибел мигновено си представи напрегнат и скован дребничък британец, с тънки като молив мустачки и носова интонация. Високомерен тип със стиснати устни, пиещ само Пим. Или пък аристократ от далечния Север, излязъл направо от рекламата на Ралф Лоурен.

Марибел не можеше да бъде по-далеч от истината.

Легендата за своето време се завъртя на стола и се показа странично иззад монитора на компютъра си. Движенията му бяха грациозни, гъвкави и надменни като на леопард, а кожата му имаше цвят на блед ром. Черната му коса бе сплетена на множество плитчици.

Марибел бе тотално поразена. Поради няколко причини.

Като за начало Монтаг Плезънс изглеждаше така, сякаш участва в реге състав. Това впечатление се подсилваше от опърпаната му риза без ръкави, грубо съшита смесица от четири или пет разкъсани ризи с различен модел и цвят — червено, розово, лилаво, жълто и бяло. Носеше я разкопчана, без да закопчее несъразмерните копчета. Вместо панталони на кръста си бе вързал нещо подобно на саронг^[1] с десени на батик^[2]. Сандалите бяха обути на бос крак. На врата му висеше наниз от мъниста, а друг подобен — на китката.

Той не само че се чувстваше абсолютно удобно в този нетипичен за полицейското управление костюм, но и несъзнателно от него се излъчваше неустоим сексапил. Мускулести ръце, характерните шест плочки на корема, към което се прибавяше и нахаканото му държане.

— Ей, брато — каза той и адресира престорения си глас към Рамон. — К’во ни се пречкаш сега, ние се трепем тука. Май си загазил с твойте богаташчета, т’ва ли е? Ний сме едни обществени слуги и никой пет пари не ни дава, чат ли си?

След това зърна Марибел, изправи се на стола и се усмихна широко, показвайки белите си като алпийски сняг зъби.

— Здрас-сти, краса-ви-це! — поздрави той, при което наклони глава настрани и прие разтревожен вид. — Сега Монтаг веднага се пита к’во ли търси такава красива дама с един правист подлизурко като Рамон?

— О, я стига глупости, Монти — прекъсна го Рей добродушно. А към Марибел добави шепнешком като на сцена: — Не се подвеждай от фалшивия му ямайски акцент. Нито пък по скърпените му дрехи. Мозъкът му предизвиква кошмари у всеки мошеник счетоводител.

Марибел погледна Рамон, след това отново се втренчи в Монтаг.

— Но той ченге ли е?

— О, да — кимна. — Може да го докаже със значката си. Що се отнася до… ъъъ… гардероба му, обикновено не го закачат, понеже понякога доброволно работи навън под прикритие. Иначе на никого няма да му се размине, ако дойде в полицейското управление с пола. Освен ако не е проститутка от ареста. — Рамон направи кратка пауза. — Хей, Монти! Да не би да си докарваш странични доходи от порочни занимания и да не си ми казал?

Монтаг се засегна.

— По дяволите. Нося пола, изглеждам чудесно, брато.

— Я стига вече! — намеси се строго Стенли. — Монтаг, дръж се прилично. Рей, не му давай поводи да започва. Трябва да поддържаме реномето на отдела.

Марибел реши на момента да обърне в своя полза очевидния интерес на Монтаг към нея. Може би щеше да е по-склонен да я изслуша и в действителност да направи нещо, ако го предизвикаше малко. Всичко за Трейси, каза си тя. След което потисна смеха си. Сякаш никога преди не съм флиртувала.

— Защо не седнете? — каза той и посочи два превъзходни дървени стола.

Рамон издърпа единия за Марибел и седна на другия. Тя кръстоса крака и ги насочи в посока към Монтаг, без да си направи труда да придърпа надолу минижупа си. Остави една от обувките си с високи заострени токчета да виси свободно от крака й. Това бяха чудни обувки, високи четири инча и половина, които тя наричаше убийствените токчета поради въздействието им върху мъжете. Повечето мъже обичаха да я гледат с тях.

— И така, на какво дължим честта на присъствието ти, адвокате? — попита Стенли с делови тон.

Марибел усети как Монтаг поглъща с очи тялото й и се размърда леко на място, в същото време излагайки на показ още малко от бедрата си. Ще го разпаля и притесня, каза си тя безсрамно. Ще иска да чуе всяка думичка, която изричам. Освен това сега, когато седеше толкова близо до него, тя видя, че въпреки плитчиците и маскировката си Монтаг бе изключително красив и мъжествен екземпляр.

— Марибел ми разказа една история, към която сметнах, че ще проявите интерес — поде Рамон с глас, който тутакси придоби професионално звучене. — Мисля, че е точно във вашата област. Тя носи доста документи, които да прегледате, ако ви остане време.

Марибел повдигна кафявия плик върху коленете си и го потупа с пръсти, сякаш искаше да каже ето ги.

Стенли погледна към плика с присвити очи.

— Защо първо не я изслушаме? — попита тя.

— А ако преценим, че отдел „Измами“ проявява интерес, ще погледнем книжата — добави Монтаг, усмихвайки се предизвикателно към Марибел.

— Звучи добре — съгласи се Рамон и се обърна към Марибел. — Защо не им разкажеш всичко, което разказа на мен — каза той и постави ръка на облегалката на стола й. — Не изпускай нищо.

— Ами… — Марибел прочисти гърлото си. — Откъде да започна? Прекалено много неща са.

— Имаме достатъчно време за такава красива дама — каза Монтаг, изпълнен с желание.

— Разкажете ни основните моменти — намеси се Стенли — и можем да започнем оттам.

— Добре — кимна Марибел и пое дълбоко дъх преди да се впусне в историята.

След бавното начало в продължение на следващите тридесет минути Марибел бълваше думи като порой и неведнъж й се налагаше да забавя и повтаря така, че Стенли и Монтаг да схванат смисъла. Тя им разказа подробно какво се бе случило с бащата на Марибел, като наблегна на нищожната вероятност да се самоубие, натискът, който му оказвали от строителната фирма да продаде къщата в Коконат Гроув, начинът, по който Брайън измамил Трейси, и препродажбата на ипотеката, за която Трейси не знаеше. Стенли и Монтаг я прекъсваха няколко пъти и й задаваха въпроси, но когато Марибел спомена строителните предприемачи Палм Коуст, те бързо се спогледаха.

Марибел не пропусна погледите им.

— Чували ли сте за тях? — попита тя.

— И още как — отговори Стенли.

— И нещо при тях ужасно вони — добави Монтаг съвсем сериозно.

— Цялата тази работа вони — изръмжа Стенли и въздъхна разгневено.

— Мислите ли, че можете да помогнете? — попита Рамон.

Монтаг кимна.

— Първо — започна той със сериозен глас, — ще прегледаме колата на Съливан основно. Сигурен съм, че все още е задържана, така че в това отношение няма да имаме проблем. Да видим какво ще ни каже колата му. — Той погледна към Стенли за потвърждение.

Тя кимна категорично и прибави:

— И смятам, че внимателно ще прегледаме книжата, които носите, преди да посетим господин Брайън Бигс.

Марибел плесна с ръце. Едва се сдържаше да не се развика радостно. Де да можех да звънна сега на Трейси, каза си тя. Нямаше търпение да й съобщи добрата вест. А това наистина беше добра вест. Марибел бе сигурна в това. Сигурна така, както и в това, че Том Съливан не бе извършил самоубийство и че нещо много съмнително ставаше в Палм Коуст.

Тя изведнъж усети как Рамон рязко я стисна по рамото.

— По-добре ли се чувстваш? — попита я той с широка усмивка на красивото си лице.

— И още как — отговори тя. — Много по-добре, Рей.

— Не се притеснявайте — каза Монтаг. — Ако има нещо в онова, което ни разказахте — а лично аз смятам, че има, — ще го разнищим до дъно. — Той се обърна към Стенли: — Нали така, партньоре?

— Ще ни отнеме известно време — кимна тя, — но скоро ще се свържем с вас. Във всеки случай, за колата. Монтаг ще се обади на юридическия отдел, за да се заемат веднага с колата. — Тя се обърна към него: — Струва ми се, че онези момчета ти дължат някои услуги, нали така, Монти?

— Нали ме познаваш, Стенли? Разбира се, че ми дължат. Бих казал, че още този следобед ще се заемат с колата.

— Е, ние няма да ви се пречкаме повече — вмъкна Рамон. — Ще ви оставим да си вършите работата. Готова ли си? — обърна се той към Марибел.

Тя кимна и се изправи, пристъпи към Стенли и протегна ръка.

— Много ви благодаря — изрече тържествено. — Това означава много за мен и моята приятелка.

Стенли се ръкува.

— Вашата приятелка е случила с вас — каза тя.

— На всички би било полезно да имат такава приятелка. Ще направим всичко възможно.

— Благодаря — повтори Марибел, след което се обърна и приближи към Монтаг. — Благодаря и на вас, Монтаг — каза тя и протегна ръка.

Монтаг я пое с две ръце и нежно я задържа.

— Не се притеснявай, красиво момиче — каза. — Ние сме насреща. — Той притисна ръката й и я погледна закачливо.

Марибел приближи разголеното си бедро към него.

— Толкова съм благодарна… Не зная как да ви се отблагодаря, но ми беше приятно да се запознаем и се надявам да се видим отново.

— По-добре да тръгваме — намеси се Рамон. — Ще се обадиш, нали, Монти?

— Естествено — отговори Монти и най-сетне пусна ръката на Марибел. — И то съвсем скоро.

— Довиждане — приключи Марибел с глас, пълен с обещания. Тя се обърна съвсем неохотно и последва Рамон към вратата, където спря и помаха през рамо. — Чао.