Джудит Гулд
Гръцка вила (20)

20.

След като закуси на терасата, Трейси реши, че е време да се залови за работата, за която й плащаха. Върна се в мелницата, нахлузи удобно работно облекло, състоящо се от тениска без ръкави с картинка отпред, широки бели шорти до коленете и розови гумени джапанки, украсени с маргаритки от пайети.

Вътре в кабинета климатикът приятно бръмчеше и издухваше благотворен хлад в сравнение с бързо повишаващата се температура навън. Тя седна на бюрото в грозно оранжевия, но несъмнено удобен ергономичен стол и изгледа двете странични дървени маси, върху които лежаха трите купчинки листи, всяка от тях притисната с гладък, объл камък.

Две копия от ръкописа на Урания — едното чисто, другото с бележки — плюс отделна трета дебела купчина с бележки от редакторите, припомни си Трейси видяното от предния ден.

Тя раздвижи пръсти като хирург и се залови за работа.

Първо вдигна косата си и я притисна с метален кламер, какъвто обикновено се използва за прикрепяне на листи. След това забучи подострени моливи в косата си. Така нямаше да й се пречка пред лицето, а и винаги щеше да има молив под ръка. Стана и донесе ръкописите от страничните маси, постави ги на работното бюро и се върна за купчината с редакторски бележки. Реши първо да прочете романа. Така нищо странично нямаше да повлияе на преценката й. Важно беше да си състави свое собствено мнение.

Бутна настрана купа с бележки.

И така. Кой комплект от ръкописите да прочете?

Оказа се, че двата се различаваха само по това, че на чистото копие някой беше напечатал надрасканите промени. Изпълненото с бележки копие също бе мушнато настрани. След като се подготви по този начин, Трейси започна да чете.

Заглавната страница.

Хммм. Око за око. Значи това е заглавието, каза си Трейси. Не е лошо.

Прологът започваше достатъчно обещаващо. Уводният параграф съдържаше едно-единствено изречение, което определено грабваше вниманието: Психопатът държеше Монтана в силната си хватка и всяваше терор.

Отначало Трейси реши, че става въпрос за щат Монтана, но в третото изречение разбра, че въпросната Монтана беше жена.

Прологът бе кратък и съществен. Всичко на всичко пет страници и завършваше с мелодраматична сцена, подготвяща за следващите страници:

Ръцете му се впиха в шията на Монтана. В другата му ръка проблесна острие и той я намушка. Намушка я още веднъж. И още веднъж.

Той захвърли отпуснатото й тяло далеч от себе си и проследи как рухва на пода. Едва тогава, при последното й приритване, психопатът осъзна грешката си. Изпусна кървавото острие и залитна.

— Ах, по дяволите! Ти не си Монтана Рипли! — изхлипа той. — Исусе, убил съм друга кучка!

Тогава по лицето му пробягна усмивка. Истинската Монтана бе все още някъде там! Щеше да има още една възможност да изпита тръпката от преследването й. Удоволствието да я убие отново.

Трейси вдигна глава. Дотук добре. Нищо, което да не може да се поправи с няколко незначителни промени и допълнения. Обърна на глава първа. Място и дата — 21 май 1986 — директно под номера на главата, разполагаха действието във времето и пространството.

Трейси се потопи в страниците. Първата глава бе посветена на описанието на кралска сватба в митично петролно емирство, наречено Кухран. Млада американка, Джунипер Рипли от Парсипъни, Ню Джърси, се венчаваше за престолонаследника. Но Джунипер си няма и представа, че…

— Що за глупачка е тази руса красавица? — промърмори Трейси раздразнено. — Ехо?

… младоженецът има множество съпруги в харема си. И че американският посланик в Кухран, красив и наскоро овдовял, таи дълбоки чувства към нея. Вместо това двамата с посланика са непрекъснато хванати за гушата.

И това трябва да бъде роман за милиони долари? Трейси се слиса. Не можеше да повярва, че едно издателство отпуска толкова пари само на базата на известното й име. Всъщност, Трейси се почувства неимоверно оскърбена. Дотук романът на Урания Викърс намирисваше на история за изкормвачи, написана според формулираните правила — даже не беше прилично оформена.

Ставаше все по-зле. Много по-зле. Трейси откри, че Урания не може да пише художествена литература. Трейси трябваше постоянно да си напомня, че не е критичка, а писател призрак. Просто продължавай да четеш, каза си тя и се насили да продължи.

Докато четеше, Трейси отбелязваше връхния момент на всяка сцена на отделна страница. Правеше същото и за героите, записваше си физическото им описание, основната статистика като цвят на очите и косата, възраст и характерните им особености като нрав, склонности, неща, които харесват и не харесват. В един тефтер направи схема, по която да следи взаимоотношенията между различните герои.

Събитията се развиваха отегчително — бомбастични диалози, нереалистично звучащи места на действията, едностранчиви и непривлекателни герои. Водещ пример в това отношение бе самата Джунипер Рипли. Вместо героиня, на която читателите да симпатизират, тя бе разглезена, избухваше внезапно, непрекъснато се вайкаше, самосъжаляваше и бе вбесяващо суетна относно външния си вид.

Не мина много и Трейси пожела да удуши кучката. Надяваше се Урания да не е изградила образа на Джунипер Рипли позовавайки се на собствения си характер. Ако беше така — внимание!

До края на третата глава художественият меден месец приключи. Джунипер, сега принцеса Лайла от Кухран, се озова в харема с другите съпруги на престолонаследника, но в същото време се оказа и истински затворник в един палат, над който господстваше великият везир, плетящ мрежи от интриги. Другите съпруги на престолонаследника я отбягваха заради западния й произход, както и заради факта, че бе настоящата фаворитка на принца. Но лошото тръгна на по-зле, когато Джунипер/Лайла откри, че е бременна — състояние, което престолонаследникът очевидно смяташе за отблъскващо и даваше ясно да се разбере, че не желае да я поглежда преди да роди детето.

Отчаяна, Джунипер/Лайла подкупва един от слугите да предава бележки на посланика, но те, естествено, биват улавяни.

Следващите няколко глави бяха предсказуеми. Неизбежният преврат в палата, по време на който слугите на амбициозния полубрат на престолонаследника, подпомогнати от великия везир, убиват краля и хвърлят престолонаследника в затвора. По време на това меле Джунипер/Лайла използва удачен момент и избягва, като намята шадора^[1] върху костюма си Шанел и натъпква джобовете с най-различни бижута.

Трейси бе направо изумена, че сцените, които трябваше да са изключително драматични, всъщност бяха болезнено скучни. И причината бе съвсем ясна. Въпреки театралните си дарби, Урания бе неспособна да вдъхне живот на празните страници.

Казано с прости думи, жената не можеше да пише.

Трейси не се присмя, но трябваше да се примири.

Не че имам голям избор, напомни си тя. Приех тази работа, всъщност, направо се нахвърлих. Освен това ми платиха в аванс. А сега трябва да се справя.

Пълната самоувереност и вяра, че ще успее да спаси литературната кариера на Урания, я притисна като реален физически товар.

Какво съм си мислила? — зачуди се тя, внезапно обхваната от паника. Та аз не знам нищо за писането. Дори нямам публикувана книга до сега. Не са продали и една-единствена моя книга. Господ да ми е на помощ! В каква каша се забърках този път, олеле…

Въпросът беше: А сега как ще се измъкна?

А отговорът: Няма да се измъкваш.

 

 

Туп-туп.

Трейси нямаше представа колко време бе изминало, докато се насилваше да чете и води записки, преди да чуе тихото почукване на вратата на терасата.

Тя се сепна и се завъртя със стола. Различи силует, надничащ през едно от стъклата в горната част на вратата, но не можа да разпознае кой е. Но който и да чукаше, трябваше да вдигне ръка като за почест, ако искаше да види стаята.

— Да? — провикна се тя.

Вратата се открехна леко и се подаде една глава. Беше Марк Варни.

— Чук-чук? — изрече той нерешително. — Да не те прекъсвам?

— Шегуваш ли се? — Трейси едва не се изпусна, че предвид скованата монотонност на романа на Урания, всеки повод да прекъсне заниманията си бе добре дошъл. Но точно в последния миг си припомни: Ако не беше Марк, нямаше да имаш тази работа. Най-малкото, което можеш да направиш, е да покажеш благодарност. — Е? — продължи тя. — Не стой там. Влизай.

— Сигурна ли си? — попита.

— Абсолютно — отговори Трейси.

Той влезе с леки стъпки и затвори вратата, оставяйки жегата отвън.

— Много хубава прическа — коментира той и смигна.

Трейси моментално вдигна ръце към косата си и попипа наострените моливи и металния кламер.

— Божичко! Сигурно съм страхотна гледка!

— Определено е функционална — усмихна се той.

Тази усмивка.

Трейси едва ли не дочу динг и видя ослепителна звезда да проблясва по зъбите на Марк Варни. Но тя помнеше заръките спрямо него и неловко посочи с ръка към онова, което смяташе за футуристичната тронна зала на Урания.

— Моля — предложи тя официално. — Седни.

Той поклати глава.

— Само минавах. Вече е почти два и си помислих, хей, защо не се възползваш от случая и да надникнеш при новото хлапе? Да я попиташ дали иска да излезе да хапне нещо.

— Два часът? — Трейси го изгледа втренчено.

— Да. Защо? — Стори й се, че долавя нотка на разочарование в гласа му. — Само не ми казвай — продължи той, — че вече си обядвала.

Тя поклати глава.

— Всъщност не съм. Просто се изумих, това е. Нямах представа, че е толкова късно.

— Ох? — Той разтегна единия край на устните си в иронична и язвителна усмивка. — Не ми казвай, че времето може да лети, когато на човек не му е интересно.

— Аз — отвърна Трейси студено — не съм казвала такова нещо.

— Не, но аз го казах. — Той небрежно пъхна ръце в джобовете на широките си бели памучни панталони, тънки като марля, и заоглежда ръкописа, жълтите тефтери и купчинките листи, върху които си водеше записките. Лицето му се изкриви в гримаса. — Как върви, или по-добре да не питам?

— Можеш да питаш, но не затаявай дъх в очакване — отвърна тя. — Няма да измъкнеш отговор от мен.

Той изненадано вдигна вежди.

— Нима?

— Поне засега не — продължи тя. — Марк, аз едва започвам. Прекалено е рано, за да, ъъъ, правим прибързани заключения.

— Хммм. — Той се усмихна развеселено.

Трейси присви очи.

— И мога ли да попитам кое е толкова смешно? — настоя тя.

— Дипломатичният ти отговор — усмихна се той. — Сбъркала си си професията. Държавният департамент определено би се възползвал от качествата ти.

Трейси се канеше да му отвърне, че с ласкателството си може всичко да постигне, но се спря навреме. Не знаеше точно какво, но нещо в него й подсказваше, че трябва да му се отговаря остроумно и находчиво. Ала Трейси трябваше да се наблюдава и контролира, за да не се подведе и Урания да си състави грешни впечатления.

Не мога да си позволя да пропилея този шанс, напомни си тя мрачно.

— За обяда — каза Марк. — При работата, с която си се захванала, съветът ми е да се храниш добре. Пази енергията си. — Марк се засмя кисело. — Ще ти трябва.

— И през какви злокобни изпитания ще трябва да премина? — запита Трейси, гледайки го изпод сведените си клепки. Зелените й очи, наполовина скрити, блестяха силно и тя самата не осъзнаваше впечатлението, което му направи.

— Можеш да питаш, но не затаявай дъх в очакване — върна й го той с нейните камъни. — Както и да е, защо не си вземеш чантата, или каквото там вземат жените, когато излизат? Защото не приемам отрицателен отговор.

— Ще ми трябват няколко минутки да се приготвя — отвърна Трейси усмихнато. — Става ли?

— Разбира се — отвърна той. — Ще те чакам тук.

Трейси изскочи от стаята и затвори вратата. В резултат на силното му излъчване и личен магнетизъм, необикновената му способност да концентрира цялото си внимание върху теб, сякаш единствено ти в целия свят означаваш нещо — а да не забравяме и убийствената му красота. Трейси забрави за добрите си намерения и за правилата на Урания.

 

 

Марк се загледа във вратата на вестибюла, през която изчезна Трейси и въздъхна. Исусе, мислеше си той. Тя наистина е красива, без да е изписана като кукла. А също така е талантлива, освежаваща, семпла и съблазнителна — глътка свеж въздух в сравнение с изкуствената театралност, безкрайните пристъпи на обсебване от собствената личност и непредсказуемата смяна на настроения на жени като Урания Викърс. Тя е като рядко диво цвете, младо, невинно и без никакво лукавство. Наистина глътка свеж въздух.

 

 

Трейси влезе в мелницата, без да подозира за въздействието, което бе оказала върху Марк. Минавайки покрай огледалото тя зърна деловия си вид и се нахвърли върху прическата си стил Флинстоун. Махна моливите, които бе забучила като китайски пръчки, отстрани металния кламер и разтръска глава.

Насочи се към препълнения с дрехи гардероб. Подобно на моливите и кламера, удобните й работни дрехи също трябваше да си отидат.

Тя изхлузи тениската и я хвърли небрежно на леглото, докато минаваше покрай него. Сетне спря за момент, намръщи се и се върна няколко стъпки назад. Това бе класически пример за закъсняла реакция.

Стори й се, че бе видяла нещо и не се лъжеше. В средата на пухкавата й възглавница на оправеното й легло лежеше тънко като конец златно ланче. Несъмнено изработено от истинско злато. Нищо друго не блестеше с такава топлина. На пръв поглед изглеждаше, че е захвърлено там небрежно, но погледнато отблизо, Трейси забеляза, че е внимателно оформено и наподобява профил на котка.

Колкото по-дълго го гледаше, толкова по-ясно личеше този профил. Със сигурност беше дело на Прометей.

Трейси се протегна за ланчето, но ръката й замръзна по средата. Прометей беше само дете. Чудеше се откъде и при какви обстоятелства се беше сдобил с това притежание. Само да не е чрез кражба! Тя го гледа още около минута и реши — да, защо не? — да го сложи. Прометей имаше добри намерения и тъй като Трейси в никакъв случай не можеше да приеме такъв подарък, особено от дете, щеше да му окаже честта да го носи само временно. Така нямаше да се обиди, когато му го върне. Тя вдигна ланчето и закопча с напипване миниатюрната закопчалка на врата си.

Трейси събу шортите и пъргаво облече къса рокля с широка талия и едри райета с кръстосващи се на гърба презрамки. Джапанките замени с крехки на вид червени кожени сандали, с които бе истинско удоволствие да се върви. Взе чифт слънчеви очила с бели рамки и розови стъкла, грабна огромната си чанта и излезе.

Преобразена по този начин, тя беше готова за обяд. Да, но беше ли готова за Марк Варни? Това бе въпросът.

 

 

— Нали не те е страх от височини? — Марк Варни водеше Трейси през тясната лъкатушеща главна улица на Оя, представляваща пешеходен маршрут и гъмжаща от туристи, която се разширяваше, стесняваше, издигаше или снишаваше в зависимост от прищевките на скалистия пейзаж.

На Трейси не й се удаде възможност да отговори. По тази знойна оживена артерия трябваше да се избягват задръстванията от непрекъснатото движение на пешеходци, да се заобикалят блокадите от любопитни, зяпнали витрините, да се промушват покрай туристическите групи, скупчени около екскурзовода си, вдигнал високо някакъв вид идентификационен знак. В много редки случаи двамата с Марк успяваха да крачат редом един до друг. Най-често трябваше да се провират един зад друг между редиците от хора.

От дясно се издигаше почти непрекъсната, вълнообразна стена от търговски сгради. От страната на калдерата постройките от време на време отстъпваха пред вълнуващите гледки, а тесни стъпала водеха до разположени на покривите таверни или надолу към сенчести ресторанти тераси. Въпреки множеството модни бижутерии, магазини за ръчно произведени стоки, търговски центрове за сувенири и входове, обикновено лабиринт от стъпала или една зала, водещи надолу към традиционните пещерни къщи, всяко второ заведение като че ли беше за обществено хранене.

— Тук ще направим остър завой наляво — провикна се Марк зад нея. Той постави ръце върху голите й рамене, насочи я през сновящите в двете посоки тълпи, слязоха надолу по няколко стръмни стъпала и минаха през хладен и тъмен коридор.

Трейси свали очилата с розови стъкла. Цигарен дим опари очите й и й бяха необходими няколко минути, за да привикнат. Тогава установи, че са в полупразна дупка в стената. Нямаше много неща, които да говорят в полза на заведението, освен осветената хладилна витрина с тортички и тихият пулсиращ техно ритъм на звучащата музика. Две от масите бяха заети и от пепелниците и на двете облачета син цигарен дим се носеха бавно нагоре.

— Ние сме насам. — Марк посочи с пръст към дъното.

Врата в далечния край на стената извеждаше към балкон, на който бяха разположени съвсем близо една до друга три маси за двама с миниатюрни размери. Тясната тераса като че ли висеше на хиляди фута във въздуха.

Трейси едва не изстена на глас. Кураж, каза си тя.

Марк се приближи до единствената свободна маса в най-далечния ляв ъгъл, издърпа стол за нея и я подкани.

— Голям късмет извадихме. — Гласът му прозвуча глухо, сякаш трябваше да преодолее огромно разстояние. — Що се отнася до гледката, това са трите най-хубави маси в Оя.

Трейси изгледа злобно двойките на другите две маси. На централната седяха млад мъж с руса, почти бяла коса, когото Трейси сметна за скандинавец, и събеседничката му — млада мургава жена с царствена осанка и лебедова тънка шия. В далечния десен ъгъл седяха двама младежи.

Трейси завидя на всички за безстрашието им.

Кураж, кураж, кураж, повтаряше си тя непрекъснато.

Със застинало изражение на лицето, което можеше да мине и за усмивка, тя предпазливо седна с мисълта, че трябва да е благодарна поне на това, че Марк не й предложи мястото в ъгъла, обградено от двете страни с парапет.

Слънцето печеше безмилостно и за миг Трейси бе обхваната от ужасното усещане, че всичко се накланя, че бялата кубистична архитектура на Оя се тресе и накланя и започва бавно да се търкаля по стръмните склонове към морето.

— Трейс? Трейс? — Марк се беше навел загрижено напред през масичката и разтърсваше ръката й.

Трейси се сепна и бързо сложи слънчевите си очила.

— Какво ти е? — попита той. — Бледа си като платно.

Загриженият му глас стори чудото: катурващите се към морето сгради се плъзнаха обратно нагоре по скалата и всичко придоби реалния си образ. Трейси си позволи да издиша дълбоко и дълго. След това се насили да се огледа. Несигурните само до преди миг постройки си стояха на място. Всичко в този прекрасен като картичка изглед бе неподвижно, сгушено в скалите високо над дълбоката синя калдера. Цялото бедствие бе само илюзия.

Марк се плесна по челото.

— Само не ми казвай — предположи той и направи гримаса, — че се страхуваш от височини.

Трейси се усмихна едва-едва.

— Не ги обичам особено.

— И аз да избера именно това място! — Той незабавно бутна стола си назад и понечи да се изправи. — Хайде, ще отидем другаде.

Трейси поклати глава.

— Седни. Вече… съм добре. Струва ми се. Освен това трябва да се науча да го преодолявам. Особено на този остров, където всичко е вертикално.

— Ох, по дяволите! — изруга той под носа си.

— Какво има сега?

— Настанихме те в оная проклета мелница заради близостта й до кабинета. Колко неразумно от наша страна. Не ни хрумна…

— Забрави! — Трейси се усмихна по-широко. — С това се справих, като си устроих легло на долния етаж. Ставрос и още един мъж смъкнаха гардероба и там държа дрехите си.

Тя се протегна през масата и положи длан върху ръката на Марк.

— Виждаш ли? Всичко е наред. Мога и сама да се справям.

Тя пусна ръката му и се облегна.

— Няма значение. По-важното е, че казах на госпожа Стефану, че не ми е възможно да спя на горния етаж заради сомнамбулизма ми. Ако искаш да ми направиш услуга, не казвай на никого за акрофобията ми. Става ли?

— Не виждам защо да го разказвам. Това си е лично твоя работа. Но не виждам защо трябва да криеш. Всеки си има някаква фобия. Няма нищо срамно.

— Знам. Но все пак не бих искала тази гъркиня дракон да разбере.

— А, хайде! Стефану не е толкова лоша. Наистина се държи малко сурово, няма чувство за хумор и е много изпълнителна…

Трейси поклати глава и се намръщи.

— Не ме питай защо — промърмори тя, — но не бих й предоставила шанса да използва височините, за да ме мъчи изтънчено.

Той я изгледа втренчено.

Тя вдигна ръце и ги отпусна.

— Зная, че звучи налудничаво и пресилено, но ми направи тази услуга, Марк. Моля те!

— Твоите желания са заповеди за мен. А сега искам да се чувстваш удобно. Сигурна ли си, че не е по-добре да идем другаде?

— Абсолютно — кимна тя категорично. Нещо в него предизвикваше доверие и тя се чувстваше защитена. — Ако трябва да преодолея страховете си, предпочитам това да стане, докато си с мен. Ако нямаш нищо против. Така ако припадна, ти ще ме хванеш.

Марк видимо се разтревожи.

— Нали няма да…

— Не, не, не — разсмя се тя. — Спокойно! Само използвах сравнение.

Двамата усетиха как чуждо тяло се материализира до масата им и вдигнаха погледи.

Старомодно облечена жена с чорлава побеляла коса и мъжки маниери стоеше до тях на терасата.

— Калимера — измънка тя кисело, поставяйки на масата запечатана и охладена еднолитрова бутилка минерална вода, две чаши и още една трета, не по-голяма от използваните мерки за спиртни напитки, в която напъха малък касов бон.

— Калимера — отвърна Марк вежливо и погледна въпросително към Трейси. — Какво предпочиташ? Вино или бира?

— Водата ми е напълно достатъчна, благодаря.

Той се обърна към жената.

— Една бира Митос — поръча той и тя се затътри по онзи специфичен начин, характерен за хората с плоски стъпала.

— Няма ли меню? — попита Трейси.

— Всичко по реда си — отвърна Марк. Той развъртя капачката на бутилката с вода и напълни първо нейната, а след това и своята чаша.

Трейси я вдигна за наздравица.

— Наздраве! — каза тя и отпи жадно. Водата бе приятно хладна, сладка и утоляваше жаждата. Трейси буквално замърка от удоволствие, след което постави чашата обратно. — Ах, точно от това имах нужда. Ти не си ли жаден?

— Чакам си пивото — усмихна се той.

Не след дълго жената се върна, постави още една празна чаша и охладена бутилка бира Митос, която отвори. Напъха още един касов бон в малката чаша и отново се отдалечи.

Марк хвана с една ръка празната чаша, а с другата — бутилката бира, наведе ги една към друга и наля. Трейси не знаеше какво да очаква от гръцката бира, но на външен вид изглеждаше като всяка друга по света: същата жълтеникава отсянка, същата бяла пяна. Почувства се странно разочарована.

Марк вдигна чаша.

— Gia sas! За твое здраве на гръцки.

Изпи половината и облиза с върха на езика останалата по горната му устна пяна.

— Нищо не може да се сравни с леденостудената бира в един горещ зноен ден. Сигурна ли си, че не мога да те убедя да изпиеш една?

— Абсолютно сигурна. Не забравяй — напомни му Трейси, — за мен това е просто обедна почивка. Главата ми трябва да е бистра. Все още ме чакат сума ти часове четене.

Каква почерпка, помисли си тя язвително, но запази коментара за себе си. Трейси сложи ръце върху масата.

— Предполагам, че това е работен обяд?

Марк се усмихна.

— Всички обяди с клиенти са работни обяди. Но това не означава, че някои от тях не са по-приятни от другите.

Що за отговор е това! — зачуди се Трейси.

— А шефът? — попита Трейси. — Разбра ли се с нашата звезда? — Трейси осъзна, че сбърка и съжали за думите си в момента, в който ги произнесе.

Поведението на Марк се промени изцяло. Той се стегна, гласът му стана леден, а от очите му залъха хлад.

— Едно нещо трябва да си изясним още отсега — каза той тихо, но настойчиво. — Ако въпросът ти е дали съм поискал разрешение от Урания да те изведа на обяд, или не съм, отговорът ми е не. Не съм.

Трейси мълчеше. Разбираше, че е отишла твърде далеч.

— Опитвам се да съм добър гостенин — продължи той. — Променям някои свои привички, за да не преобърна кораба. Но не бъркай пасивността на любезния гост със слабост и безволие. Освен това вече съм голямо момче. Няма защо да искам разрешение от Урания за постъпките си. Тя не ми е нито майка, нито пазителка, нито съпруга, нито пък, както казват сега, партньор в живота. Тя е клиент. Клиент от голяма величина поради известността си, но все пак клиент. — Той изпи бирата в чашата и я напълни с останалото в бутилката пиво. — Така че ако се чудиш какво правя точно в този момент, ще ти кажа. Обръщам внимание на собствения си бизнес и обядвам с друг, също така важен мой клиент — ти. Да, ти. Това е наша работа и ако на някой не му харесва, негов проблем. — Той спря като да си поеме дъх и бавно започна да върти чашата върху малката маса. Когато проговори отново, безстрастният му глас звучеше мило. — Разбирам, че положението ти в дома на Урания е доста особено, тъй като не си нито гостенка, нито нейна прислужничка. Ти си наета от Урания и живееш на нейна територия. Това обаче не те прави нейна робиня, нито пък означава, че си длъжна да отговаряш пред Стефану. Тя е икономката и това е. Чуй ме, Трейс. Ти не си, повтарям, не си длъжна да се отчиташ за всяко свое действие или случка в личния си живот. Имаш право на самостоятелност. — Поведението му се промени още веднъж и той отново възвърна предишното си спокойствие и се отпусна. — Ето — каза той, подпря лакът на дървеното перило на балкона и се усмихна леко. — Моята предълга лекция помогна ли ти да си изясниш ситуацията?

— Уха — отговори Трейси. — А сега за онова, което изръсих преди малко. — Тя направи тромав жест.

— А, забрави! — посъветва я той и махна с ръка.

— Не! Не мога просто така да го забравя! — възпротиви се Трейси. — Искам да се извиня. Не беше моя работа и нямах право. Предполагам, че причината, поради която го казах е… че Урания се държи така, сякаш те притежава.

— Урания — каза той и се засмя безрадостно — се държи така, сякаш притежава всичко. Особено към нещо или някого, когото не притежава. Послушай съвета ми — ако не внимаваш, ще те схруска за закуска. Ще се почувстваш сдъвкана на дребни залъци, а след това изплюта.

— Аз… аз определено ще го имам предвид — избъбри Трейси стреснато.

Марк я погледна в очите.

— И добре ще направиш. Повярвай ми. Когато вече не си й необходима — той посочи с палец към парапета на балкона, — чао, бейби. Няма да се поколебае да те изхвърли на улицата без да ти каже нито благодаря, нито довиждане или беше ми приятно. И нямам предвид точно тебе. — Той отново се засмя тъжно. — Същото се отнася и за мен, както и за всеки друг около нея, който вече не й е необходим.

Трейси не можеше да повярва на тази откровеност — особено след като Урания му беше клиент.

— Описваш я като някакво чудовище — възкликна тя.

— Така ли? — Той изпразни съдържанието на чашата си. — Това е така — продължи той, — защото Урания е чудовище. Искаш ли да чуеш нещо наистина много странно? — Горчивината в гласа му се преобрази едва ли не във възхищение. — Странно, но в това е чарът й. Да. Тъкмо благодарение на това, Урания Викърс стана звезда. — Марк изгледа Трейси замислено. — Познаваш ли някой от филмите й? Или онзи телевизионен сериал, който беше хит преди години?

Трейси поклати глава и се извини.

— Не бих казала. Някак си ги пропуснах.

— Не се безпокой — успокои я той. — Не си пропуснала много. Ако не бяха ценните й превземки, които са изключителни и които един вид я издигнаха в култ, всички щяха да са отдавна забравени. Но Урания е много умна. Повърхностна — да. Спонтанна — да. Склонна да скочи, без да се замисли — да. Но е голяма хитруша. Не се заблуждавай от празноглавието й. И никога, никога не прави грешката да я подценяваш. Много хора от бранша са го правили и в резултат на това са съжалявали. Разбираш ли, говорим за вечния боец.

Той спря и сбърчи чело.

— Нали не те отегчавам?

— Да ме отегчаваш? За бога, не! Просто се чудя защо ми разказваш всичко това.

— Защото ти също си мой клиент и не искам да те нараняват.

— Или да ме сдъвчат и изплюят на дребни късчета и парченца — пошегува се тя в опит да разведри обстановката.

Марк обаче изобщо не се усмихна.

— Повярвай ми, знам какво говоря. И така… до къде бяхме стигнали? Ах, да! Кариерата на Урания. Сигурна ли си, че искаш да продължа?

— Разбира се! Та кой би отказал? — Трейси подпря лакът на масата, облегна брадичка на юмрука си и се наведе напред. — Цялата съм в слух.

— Ами, Урания нито веднъж не е получавала прилична роля. Имала е шансове за няколко, но неминуемо някой друг получавал ролите, а в някои случаи и Оскар. Сюзън Сарандън. Шарън Стоун. Списъкът може да се продължи.

— Почти започвам да я съжалявам — промърмори Трейси.

— Не рони сълзи предварително — каза той. Те замълчаха и се облегнаха назад, когато старомодно облечената жена се появи и шумно постави още една бутилка Митос, големи бели плътни чинии, съвсем тънки книжни салфетки и евтини прибори. Отвори новата бира и мушна още един касов бон в чашката, след което си тръгна с празната бирена бутилка, която носеше, пъхнала показалеца в гърлото й. — В началото на кариерата й — продължи Марк — Урания неизбежно играела роли на наивни, невинни момичета, но не можеш вечно да разчиташ на това. След няколко години тези роли се изчерпали. Когато това се случило, Урания се нахвърляла на всяка роля, до която можела да се докопа — обикновено нещо, на което отказвали всички други актриси.

— Сигурно е боляло. — Трейси сви лице в гримаса.

— Дори и да е боляло, не го показвала. Трябва да й се признае. Урания е професионалистка. При същите тези обстоятелства кариерата на всяка друга актриса щеше да тръгне стремглаво надолу. Но Урания притежава едно поразително качество.

— Не ми казвай — прекъсна го Трейси. — Амбиция.

— Не само амбиция. Чиста, необуздана, непризнаваща никакви граници амбиция. Ако Урания притежава ценно качество, то това е умението й да се придържа към нещо докрай. Иска нещо? Направо е като ротвайлер. И макар да не е бележит учен, а актьорското й изкуство никога да не доведе до Оскар, тя никога не е била просто поредното красиво лице. Когато се изчерпали и ролите във второкласните филми в киното, не се поколебала да се обърне към телевизията. Сега това се случва много често, но през осемдесетте с това обикновено се съобщавало за залеза на кариерата. Веднага след като си приемел участие в някой от криминалните сериали и — бум! Всички вече те отписвали, като достигнал до дъното и те изхвърляли.

Трейси приглади салфетката, внимателно подравни ножа, вилицата и лъжицата.

— И всички отписали Урания — предположи тя. — Само дето тя е достигнала дъното, но не са я изхвърлили.

— Правилно. Някакъв находчив и пробивен младеж в НБС, младшо изпълнително лице, забелязал в Урания способността й за превземане. Хрумнало му да направят телевизионен кавър на — звучи направо като ерес — Всичко за Ева. Непрекъснато досаждал на висшето ръководство и накрая му дали зелена улица, както и нереалистично минимален бюджет, само за да се отърват от него. На Урания предложили някакви келяви петдесет бона, които прозвучали като плесница в лицето, но бюджетът позволявал само това.

— И тя приела.

— Тя приела. Не толкова защото се нуждаела от парите, а тя наистина се нуждаела, но заради ролята, която още по-отчаяно желаела.

Те отново замълчаха при появата на жената, която този път носеше гигантска табла, допряна за равновесие в хълбока й. Таблата изобилстваше от малки чинийки и купи, във всяка от които бяха сервирани различни деликатеси.

Трейси различи пресован патладжан, пълнен октопод, цял куп сребристо изпържени сардини с лимонови резени, сепия на скара с макарони, малки, хрупкави дребни рибки, оваляни в брашно преди да се изпържат, пай от тиквички, печен нахут и други. Много, много други. Опияняващият аромат на маслини и мащерка, джоджен и риган бе парфюм за небцето.

— Ето го и менюто — поясни Марк. — Просто вземи онова, което ти харесва.

Трейси се изуми.

— Леле! Всичко изглежда толкова хубаво. Нямам представа откъде да започна.

— Тогава ще ти кажа какво ще направим. Аз ще избера четири ястия, а ти ще избереш други четири и ще опитаме от всички. Съгласна ли си?

— Идеално! — Очите на Трейси блеснаха. — Истински апетитно меню. Как позна, че си падам по етническата кухня?

Той се усмихна и избра чиния със сепия, копър и зелени маслини.

— О, просто изглеждаш готова за приключения.

— Приемам това за комплимент — изгледа го Трейси.

— Казах го като комплимент.

Трейси се зае да избира ястията.

— Знаеш ли, много е странно — поде тя. — Бившият ми годеник ненавиждаше ресторантите, по които го мъкнех. Определено предпочиташе традиционните пържоли и картофи. Всичко екзотично възприемаше — тя вдигна ръце и изписа кавички във въздуха, — като храната еквивалент на бънджи скоковете.

Трейси спря, колебаеща се между малка купа зелен боб и яхния от бамя. В крайна сметка двамата заедно избраха общо девет различни блюда.

Трейси се усмихна към жената и даде знак, че са приключили с избора си. Жената прегледа ястията с остър поглед, кимна одобрително и се отдалечи с все още тежката и отрупана табла.

— Боже мой! — възкликна Трейси, вперила поглед в масичката, на която едва се събираха чиниите и купите и краищата им рисковано стърчаха от ръба. — Как въобще ще успеем да изядем всичко това?

На този въпрос й отговори меко отъркване в краката. Трейси погледна надолу.

Видя една от котките, които не бяха изчезнали през зимата. Тя беше мършава и сива, с огромни жълти очи, следящи за подхвърлена храна. Към тях тутакси се насочиха други две котки — едната черна, другата с цвят на мармалад. Никоя не изглеждаше преяла.

— Нали нямаш много против? — Трейси погледна към Марк.

— Какво? Да ги храним? — Той хвана една сардина за опашката и я подхвърли във въздуха.

Сивата котка моментално подскочи, улови я ловко с лапички и я задъвка.

Преполовиха пържените сардини, а Марк и Трейси все още си разпределяха деликатесите в чиниите. Жената се върна и постави още един касов бон в малката чашка. Дори и да имаше свое мнение за храненето на котките, тя не го сподели.

— Dio marides tighanites? — каза Марк.

Жената кимна и отново влезе вътре.

— Какво беше това? — попита Трейси.

— Поръчах още две порции пържени рибки — обясни той, кимайки към котките, с което завинаги спечели сърцето на Трейси. — Иначе ние самите няма да успеем да ги опитаме.

— Ах — подкачи го тя, — колко мило! Кой би предположил, че някъде дълбоко в студеното сърце на агента се е спотаила някаква добринка?

— Само не казвай на никого — разсмя се той, наведе се напред, загреба половината от пълнения октопод и го сложи в нейната чиния, а останалото взе за себе си.

Малко по малко масата се опразваше, като натрупваха празната посуда една върху друга, подобно на накривена кула. Когато най-сетне препълниха чиниите си с последното ястие, жената се върна с две ароматно ухаещи плакета хрупкави, панирани рибки, изпържени в зехтин, и напъха в чашката неизбежния касов бон. Разчисти всичко свободно от масата и се отдалечи.

Марк си наля още една чаша Митос.

— Древните са имали традиция — съобщи той. — Първо виното, после пилето.

— Наистина ли? — попита Трейси, взе ножа и вилицата и забоде една мръвка. — Явно си запознат с най-старите и най-дребните порядки.

— Нали? — каза той весело. — Всъщност нищичко не зная. Току-що си го измислих. Но звучи хубаво, нали?

— Ах, ти… — Трейси не изрече думата, която й хрумна.

—… гадняр? — подсказа той добронамерено. — Това ти беше на езика, нали?

— Не съм го казала — увъртя тя надменно и се зае с храната.

— Е, този път ще ти простя — каза той. — Gia sas! — Марк вдигна чашата си, отпи голяма глътка и премлясна. — Ах, нектар. Какво ли щяхме да правим без чудото на ферментацията?

Трейси не можа да се удържи. Понякога репчещият й се характер вземаше надмощие.

— Ами, щяхме да имаме по-малко социални проблеми… като например каране в пияно състояние и домашно насилие… А що се отнася до здравето, ще спомена само церозата на черния дроб.

Тя налапа една хапка октопод. И незабавно замълча благоговейно. Трейси затвори очи и задъвка бавно, за да усети по-добре различните аромати. Замърка преди още да е преглътнала.

— Божествено — изрече тя в екстаз. — Направо божествено!

— Достойно за боговете? — докачи я Марк, вдигайки въпросително вежди.

— Достойно за целия пантеон — отвърна тя в изблик на щедрост.

— Дори мястото, от което ти се завива свят?

— Дори твоите умни забележки — добави тя хапливо и насочи зъбците на вилицата към него. — За толкова вкусна храна почти, казвам почти, съм склонна да пробвам парапланеризъм.

Известно време се храниха мълчаливо, вглъбени в поглъщането на смесените аромати на земята и морето, неспособни да се концентрират върху никакъв разговор. Накрая, когато Трейси напредна с гигантската порция в чинията си (в голяма степен благодарение на котките, на които редовно подхвърляше вкусни мръвки), тя се върна на разговора, подхванат преди сервирането на храната.

— Преди да ни поднесат това изобилие — започна тя, — ме информираше за „Всичко за Ева“.

— Ммм… — Той вдигна пръст да покаже, че устата му е пълна и Трейси го изчака да сдъвче и преглътне. Марк отпи от бирата, за да прокара хапката, след което продължи: — Точно така. „Всичко за Ева“. Печелил първо място за най-добър филм през 1950 година. Да смятам ли, че си запозната с историята?

— Та кой не е? Мина цяла вечност, но ако си спомням правилно, става въпрос за известна звезда от Бродуей.

— Героиня на име Марго Шанинг, изпълнявана от Бети Дейвис в тази класика — кимна той. — Да.

— И красиво младо момиче Ева, която се прокрадва в живота й.

— Да. Ева Харингтън, име, което се е превърнало в синоним за открадване на нечия служба, партньор или роля. В известна степен може да се каже, че това е предшественикът на по-късните култови класики като „Долината на куклите“. Без куклите, разбира се. Или по-съвременния Шоугърлс, който много хора отхвърлиха, но който на мен ми хареса сам за себе си. Той също постепенно си събра доста голяма публика след пускането му на екрана.

Една от котките измяука жаловито.

Марк бързо подхвърли една след друга по една рибка на всяка от чакащите котки. Всички подскочиха на задните си крака, за да уловят ловко храната с предните си лапи, а после се отдалечиха настрани и се заеха с плячката си. Марк изчисти със салфетка мазните си пръсти.

— Когато на Урания й предложили ролята — продължи Марк, — тя съвсем естествено веднага й се нахвърлила. Кой в нейното положение не би го сторил? Кариерата й като че ли приключвала. В интерес на истината, тя дори би си платила, за да играе — което се е и случило в известен смисъл. Получила петдесет хилядарки за участие в телевизионен филм в две серии, общо четири часа. Според стандартите в бранша това се равнява на нещо по-лошо и от плесница в лицето.

Трейси поклати глава заинтригувано.

— Нали не се е почувствала обидена и наранена?

Марк сви рамене.

— В шоу бизнеса човек играе според сопата. Както казах и преди, Урания е професионалистка. Имала е предостатъчно възходи и падения и винаги е успявала да се вдигне на крака. Важното е, че е видяла в предложението онова, което можело да съживи кариерата й. И как само се е отдала! Хвърлила се е в ролята на Марго Шанинг така, сякаш е дошъл краят на света.

На лицето на Марк се изписа лека тъга и той добави:

— Понякога съм убеден, че тя все още играе тази роля. Сега, в действителния живот. Ако си гледала кавър версията, ще разпознаеш някои моменти.

— Не съм — промърмори Трейси. — Само не ме питай как така съм го пропуснала.

— Не се безпокой. — Усмивката на Марк се разкриви. — Сигурен съм, че в имението има достатъчно видеокасети. Не бих се изненадал, ако Урания е заредила всяка гостна с целия си репертоар, както го нарича тя. Със сигурност това важи и за мелницата.

Трейси сбърчи чело замислено.

— Ако е така, телевизорът и видеото сигурно са на горния етаж. Както и да е…

— Добре. — Марк остави ножа и вилицата. — Казано накратко, заснемането приключило и лентата била редактирана. Телевизионните важни клечки я прегледали и се замислили. Мислили. Продължили да мислят.

— Но за бога, защо? С каква цел?

— Ти ми кажи.

— Как бих…

— Точно. — Марк се усмихна мрачно. — Това е характерно за пиесата, наречена съставяне на програми. Явно не можели да решат дали това, което имат, е добро, лошо, толкова лошо, че чак става добро, или пък е абсолютен провал.

Трейси примигна невярващо.

— Това ми звучи направо невероятно.

— То си е направо невероятно, меко казано. Междувременно Урания потънала в забвение. Не намирала никаква работа. Както знаеш, в шоу бизнеса или си популярен, или загиваш.

— Да, но нали се е снимала в онзи филм за телевизията…

— Няма значение — Марк поклати глава. — Ако си играл в нещо, което не е видяло бял свят, все едно си мъртъв.

— И все пак, как Урания е успяла да се завърне? — поиска да разбере Трейси.

— Както се получава обикновено: абсолютно случайно. Някъде около година и половина по-късно телевизионната мрежа събрала всичките си пиленца в един двор — супер скъпа поредица от мини серии, в която вложили всичко, за да щурмуват най-гледаното време при пролетните избори. И знаеш ли какво се е случило?

Трейси го изчака да си смаже гърлото с още бира, сдобивайки се по невнимание с малки мустачета от пяна по горната устна. Трейси реши да не привлича вниманието му върху този факт. Намираше го за странно сладък.

— Случило се това — продължи той, — че проектът в крайна сметка се оказал двойно бедствие. Първо, стартирането на продукцията се забавило няколко седмици поради стачка на телевизионните актьори. Това достатъчно объркало програмата за снимки, но изпълнителните лица преценили, че ще успеят да наваксат загубеното време, като пришпорят продукцията.

— А успели ли са? И по-конкретно, постигнали ли са целта си?

— Учудващо, но отговорът и на двата въпроса е да. Дори още по-учудващ факт е, че следващите шест седмици преминали гладко като при коя да е друга продукция. Разбира се, неизбежни били обичайните досадни проблеми и свади, но нищо по-сериозно. Дори в Лос Анжелис можело да се усети облекчението, лъхащо от главния офис в Ню Йорк. И само три седмици преди приключване на снимките — бам!

Марк удари с юмрук дланта на другата си ръка така внезапно, че Трейси подскочи.

— Водещата звезда сторила непростимото — продължи той. — Можеш ли да повярваш, че е имал нахалството да загине при катастрофа?

Трейси се втренчи в Марк. Не го познаваше толкова добре, че да прецени дали говори сериозно, или с ирония.

Марк разтегна устни в язвително разкривена усмивка, което я успокои.

— Много неразумно от негова страна, нали? — попита Марк. — Представи си само! Самата идея! Да умре, преди да довърши възловите сцени. Направо непрофесионално според стандартите в бранша.

— Я ми кажи — изгледа го Трейси с присвити очи, — всички в Холивуд ли са така цинични като тебе?

— Само ако знаеше… — Той въздъхна и поклати глава. — Проблемът е, че твърде много хора в шоу бизнеса се вземат прекалено на сериозно. Не успяват да видят комичното… особено ако ситуацията ги засяга лично. Някой беше казал, че когато пристигнеш в Холивуд, хуморът е първото нещо, което загива.

— Колко тъжно! Не мога да си представя и един ден, в който да не се разсмея за нещо.

— И въпреки това постоянно се случва. Повярвай ми, непрестанната работа без забавление в крайна сметка те превръща в самата скука.

— Обзалагам се, че важните клечки са получили язва при смъртта на звездата.

Марк се усмихна разкривено.

— По-скоро удар. Нали разбираш, тези мини серии били с такъв сюжет, че не можели просто да зачеркнат една звезда от сценария, или пък да преработят последната трета, нито пък да използват заместник за последните сцени. За щастие — или бих казал за нещастие — целият сюжет се въртял около този централен образ.

Трейси накъса няколко хапки от октопода в чинията си и нахрани с ръка котките под масата.

— И какво направили?

— Първо опитали обичайните трикове. Наели писатели и опитали да прекроят сюжета. Поиграли си с края. Но когато нищо не се получило, осъзнали, че има само един изход: нов актьор за главната рола. Което означавало презаснемане на всички сцени с него. Плюс сериите, с които били приключили! Но всичко е било накъсано и трябвало да възкресяват всичко наново.

— Будалкаш ме! — вметна Трейси.

— Съвсем не. Бог ми е свидетел. — Марк вдигна дясната си ръка с дланта навън. — В Холивуд истината винаги е по-странна от измислицата. В крайна сметка изпълнителните лица на края били принудени да погледнат в лицето най-ужасяващия кошмар. Имали по два часа от най-гледаното време в неделя и вторник по време на тегленото на лотариите и трябвало да го запълнят с нещо. Нали знаеш приказката: Природата ненавижда вакуума?

Трейси кимна.

— Е, телевизията го ненавижда още повече. Не можеш да имаш празно време в ефир, особено през седмицата за теглене на лотариите. Точно тогава рейтингът определя тарифите за реклама в мрежата за целия следващ сезон. Това не е периодът за отстъпления. Точно тогава се вадят всички оръжия. Всички омагьосващи шоу програми, хитови филми и специалитети.

— Нека да отгатна — каза Трейси. — Едно от онези изпълнителни лица изведнъж се е сетил, че „Всичко за Ева“ все още стои на рафта?

— Точно така — усмихна се Марк. — И в следващия момент всички се втурнали в архива, изтърсили прахта от записа и отново го изгледали. И знаеш ли какво? Внезапно решили, че… не е толкова лошо. Във всеки случай, било много по-добре, отколкото нищо, и го пъхнали на мястото на великите мини серии, които не успели да завършат.

— Значи наистина е било случайност?

— О, без съмнение. Бих могъл също така да спомена, че всички онези изпълнителни лица побързали да се огледат при конкурентите за евентуални вакантни места. За всеки случай, ако, не дай боже, се развърти секирата. Опасявали се, че рейтингът можел да пробие пода — и да помете и тях.

Трейси зяпна от учудване.

— Жестоко! — възкликна тя.

— Не — поправи я той тихо. — Не е. Това е Холивуд и Ню Йорк, където дарвинизмът вилнее в чиста форма. Но чакай. Става още по-жестоко! Денят след излъчването на серия първа? Понеделникът между серия първа и серия втора?

— Да? Слушам те!

— Познай къде е била Урания тази сутрин.

— На педикюр? На фризьор? Във фитнес залата с личния си треньор?

— Тази сутрин била наредена на опашка пред бюрото за безработни. Подавала е документи за помощи и в същото време я обградила тълпа за автографи, а другите безработни започнали да ругаят и викат срещу кинозвездите, които искали благодеяния.

Трейси се покруси.

— Исусе, какво унижение! Ако бях на нейно място, сигурно щях да умра. — Тя внимателно избърса със салфетка мазнината от всеки пръст. — Но ти грешиш. Не е жестоко. Смахнато е!

— Значи реакцията на публиката била още по-смахната. Когато отминал и следващият ден, „Всичко за Ева“ водел в надпреварата. Всички обърнали на този канал. Искаш ли да чуеш нещо още по-смахнато? Серия втора всъщност спечелила публика благодарение на старомодните си слова. И така, от една страна Урания се чудела откъде ще й паднат малко пари, а междувременно спасила кожите на телевизионната мрежа и им спечелила милиони.

— Това — изказа се Трейси — определено звучи като материал за „Зоната на здрача“.

Марк сви рамене.

— Както казах, това е Холивуд. В един прекрасен ден Урания Викърс се оказва навън на студа, а на следващия ден е на почетното място пред камината. След безкрайно дълъг период на затишие телефонът на агента й започнал непрекъснато да звъни.

Трейси поклати глава.

— Горещо, студено; горещо, студено. Как изобщо някой може да живее по този начин?

— Е, със сигурност това не е за хора със слаби сърца. Или за някой, който се стреми към финансова сигурност. Трябва да си от специална порода. Някой със здрава гърбина, желание да премине през всичко и да изпитва вампирски глад за сценична кръв. Някой, който би направил всичко, за да получи роля.

— С други думи — поясни Трейси, — някой като Урания.

— Някой като Урания — съгласи се той. — Точно така.

Старомодно облечената жена се появи и огледа масата да провери дали са приключили.

Марк погледна към Трейси.

— Десерт? — попита той.

Трейси отблъсна стола си няколко инча и потупа стомаха си.

— В никакъв случай. Нямам място дори за хапка повече. Ще се пръсна по шевовете.

— Кафе?

— Не, благодаря, но ти можеш да си поръчаш.

— Предпочитам го по-късно. Едно хубаво кафе фредо край басейна.

— Звучи добре.

— Така е.

Марк помоли за сметката, като надраска във въздуха въображаеми цифри с ръка. Жената кимна. Трейси забеляза, че дори котките се заситиха и се бяха разотишли, най-вероятно да подремнат след този пир. Това е спокойствието при пълен стомах.

Марк Варни уреди сметката, която се пресметна от касовите бончета, препълнили чашката. Въпреки автоматично включеният сервиз от тринадесет процента, той остави доста приличен бакшиш.

— Защото рано или късно знам, че ще се върна — каза той на Трейси. — А най-вероятно и ти.

Отново излязоха на главната улица на Оя, но пешеходците осезаемо бяха намалели. Беше най-горещото време от деня и много магазини затваряха за няколко часа. Щяха да отворят по-късно за кратка вечерна търговия. Търговците знаеха с точност часовете на пасажерските кораби и разписанието на автобусите; някои стояха отворени докато затвори и последният ресторант.

Трейси и Марк не бързаха и се мотаеха по пътя към имението на Урания. Спираха лениво да зяпат ту една примамлива витрина, ту друга.

— „Всичко за Ева“ — промърмори Трейси.

Гласът й не издаваше интереса й, а очите й бродеха по повърхността на бели кадифени поставки по витрината на една бижутерия. Те бяха обсипани с безкрайни редички златни пръстени, украсени с лапис лазули и други полускъпоценни камъни. Но Трейси само се преструваше, че проявява интерес към бижутата. Всъщност се опитваше да изкопчи информация за Урания. Едва тогава щеше да подреди историята на звездата в някакъв логичен хронологичен ред. Надяваше се това да й помогне, поне що се отнася до собствения живот на Трейси.

— Какво за Ева! — попита Марк.

— Кога са го излъчили за първи път?

— О, божичко! Още когато динозаврите са бродели по света. Чакай да помисля… след Ева последва телевизионната кавър версия на „Какво се случи“ с Бейби Джейн?

— Още една класика на Бет Дейвис?

— Да. А след въплъщението й в Бейби Джейн Хъдсън всички започнаха да говорят за нея. Най-сетне Урания бе успяла да намери своята ниша. Тя въплъщаваше кучката, която публиката обичаше да мрази. От там насетне ролите й несъмнено бяха определени. Макар и не от рода на Бейби Джейн. Кокетки с нокти. Ако питаш за моето мнение, причината, поради която тя така добре играе типичната кучка, е, че за тази роля от нея не се изискват актьорски умения. Урания е ненадмината кучка.

— Но това все още не отговаря на въпроса ми — изтъкна Трейси.

— Да, права си. Не отговаря. Хммм. — Марк се замисли. — Да се върна назад във времето. Урания достигна върха, когато изигра лукавата, великолепна Джези — съкратено от Джезибел — в онази сапунка с действие, развиващо се в Скотсдейл. Това продължи — колко дълго?

Трейси го погледна безизразно.

— Така. — Той се ухили и поклати глава. — Все забравям, че си още бебе. Тогава сигурно току-що си навлизала в тийнейджърска възраст. Ще рискувам да кажа девет сезона? Десет? Някъде толкова. Което означава, че е бил спрян от излъчване… ъъъ… някъде преди около седем години. Може и осем. Като използвам това и Бейби Джейн за ориентир, предполагам, че „Всичко за Ева“ за първи път е бил излъчен около осемдесет и втора, което пък предполага, че са го снимали около осемдесета година. Но защо питаш? — добави Марк леко озадачен.

Трейси сви рамене.

— Просто се чудех, това е. — Тя се отдръпна от витрината и закрачи към следващата, пак златарница, с привидно равнодушие.

Но тя бе далеч от това състояние. Сърцето й започна да бие по-бързо, а пулсът й се замята, докато бързо пресмяташе наум.

Там ли се вмествам аз? — зачуди се тя. По време на забвението на Урания, продължило година и половина, между приключване на снимките на „Всичко за Ева“ и неговата премиера? Осемнадесет месеца. За това време Урания спокойно е могла да забременее и да роди тайно.

И още нещо.

Тогава не са говорели навсякъде за Урания. Изобщо не е била така известна, и не са я разпознавали като международната звезда и знаменитост, в която се е превърнала от телевизионния екран. Няма причини, поради които да не се е омъжила за татко под измисленото име Виктория Уре и така всичко да й се размине…

— Едно евро. — Гласът на Марк прекъсна размишленията й.

— Какво? Ох. Съжалявам. — Трейси се извърна към него и посочи с женска безпомощност към множеството златни огърлици и гривни, искрящи на витрината. — Разсеях се…

Марк се усмихна.

— Просто казвах, че бих дал едно евро за да разбера за какво мислиш.

Какво мисля. Думите веднага задействаха защитен механизъм.

— О, мислите ми не струват дори и невалиден купон — каза тя, за да отклони темата.

А на ум си добави: Само ако знаеше и половината от онова, което си мисля. Или пък де да знаех аз самата…