Джудит Гулд
Гръцка вила (17)

17.

До басейна.

В сянката на един чадър.

Урания седеше на един от постланите с възглавнички шезлонги, Трейси — на друг до нея. И двата шезлонга бяха в абсолютно същото полуизправено положение и изравнени на една линия с военна точност. Трейси бе издърпала лявата, а Урания — дясната подвижна масичка, вградени отстрани на шезлонгите. Запотените чаши оставяха тъмни влажни кръгове върху избелялото от времето тиково дърво.

Трейси пиеше минерална вода с лед. Урания първо помоли Илики за камари с шампанско, но после реши, че е твърде рано.

— Нека да бъде кампари със сода — каза тя, след което отново промени решението си, та сега сърбаше кафе фредо от висока чаша със сламка.

Урания взе яркочервената табакера от масичката на шезлонга, отвори я с пукот, избра една тънка дълга пурета и я затвори. Незначителните иначе звуци се усилваха многократно в царящата наоколо тишина. След това нещо щракна: леко докосната запалка.

Урания вяло издиша струйка дим. Трейси едва се сдържа да не сбърчи нос. Въпреки марковия тютюн и марковата запалка — Нат Шърмър за първото, Картие за второто, мирисът на подобния на пурите дим омърси чистия въздух.

Урания наклони глава странично на възглавницата и погледна Трейси през тъмните стъкла.

— Марк залага много на теб. От думите му разбирам, че си много талантлива.

Трейси се опита да улови знаци, които да й подскажат дали се очаква да отговори, но реши, че в случая това не се изисква. Урания очевидно й бе отредила пасивната роля на слушателка, а не на събеседничка. Но както всички хора, Трейси почувства как яркият пламък на похвалата я затопля отвътре.

— Да бъда ли откровена? — Урания изпусна дим през носа си.

Трейси моментално се сепна.

— Ъъъ, разбира се — каза тя и в същото време си помисли: Какво друго бих могла да кажа?

— Ами, не си красива за чудо и приказ. Това е в твоя полза, поне що се отнася до мене. Никога не съм била от ония, които канят лисицата в кокошарника. — Урания дръпна с бляскавите си устни от пуретата и издиша парлив дим в неподвижния въздух. — Предполагам, че си го забелязала, скъпа. Хм?

Трейси така се слиса, че не можа да проговори. Не повярва на ушите си.

— Но, разбира се, трябва да призная, че имаш известен стил. Достатъчно си привлекателна и действаш някак успокояващо. Това, между другото, също е в твоя полза.

Урания изтърси пепелта в пепелника, обърна се с лице напред и зарея поглед в далечината — над басейна без ръбове, към калдерата.

— Виждаш ли онзи малък остров там, в средата на калдерата?

Урания сочеше с цигарата и неволно чертаеше малки кръгове във въздуха. Трейси погледна и кимна.

— Да.

— Това е Неа Камени, действителен жив вулкан. С пара, сяра и горещи извори. Можеш да отидеш до там с лодка и даже ще ти позволяват да плуваш на определено място. Ще почувстваш, че с приближаването ти температурата на водата нараства. В същото време, докато тя ври и бълва мехурчета, ние сме тук. И си мислим, че сме неуязвими. Показваме пръст на съдбата, макар и напълно да осъзнаваме, че той може да изригне всеки момент.

От мястото, където седеше Трейси, Неа Камени изглеждаше напълно спокоен.

— И…

Гласът на Урания затихна, тя се изправи, отново извърна глава към Трейси, а прословутите й виолетови очи заискриха зад тъмните й очила. Вниманието й бе изцяло съсредоточено върху реакцията на Трейси. Дали си играеше с нея, или се опитваше да налучка слабите й места, това само Урания знаеше.

— Какво мислиш за това, скъпа? Изнервя ли те фактът да живееш на ръба, непрекъснато да се оставяш на милостта на майката природа? Или пък странно чувство се надига някъде дълбоко в тебе? Кажи ми.

Много е лесно, помисли си Трейси.

С лека усмивка на устните, тя постави чашата си и отговори:

— Аз съм твърде добре запозната с прищевките на майката природа. Не забравяйте, че съм от Маями. Това е точно в центъра на пътя на ураганите.

— Ах, разбира се — отвърна Урания, леко преувеличавайки драматизма. — Как можах да забравя? Марк наистина ми спомена, че си от Маями. Хубаво. Бих казала, че така между нас има нещо общо… имам предвид, че и двете живеем в територии, предразположени към бедствия.

— Да, предполагам, че е така.

— Ужасни ли бяха?

— Кои? Ураганите?

Урания кимна.

— Всъщност, бях много по-малко стресирана, отколкото трябваше да бъда. Като се замисля, благодарна съм за това на татко. Той беше много практичен в ситуации на нестабилност.

Освен когато трябваше да се разправи със строителните предприемачи „Палм Коуст инкорпорейтид“, добави мрачно наум Трейси.

— Какво има? — попита Урания. Изглеждаше истински загрижена. — Някаква сянка премина по лицето ти.

Трейси се изуми от усета на жената.

— Така ли?

— Съвсем определено — каза Урания откровено. — Настроена съм да улавям такива неща. Професионално изкривяване.

Трейси не знаеше, че емоциите се четяха така лесно по лицето й. Но все пак Урания е актриса, напомни си тя. Непрекъснато й се налага да следи за нюанси и мимолетни изражения, онези тънки промени в настроението, които повечето хора не забелязваха, но които тя натрупваше и върху които по-късно разсъждаваше и възкресяваше, когато ролята й го изискваше.

— Мислех за баща си — промърмори Трейси.

— Да…? — подкани я Урания.

— Той… той се спомина неотдавна. Много време ще мине, преди да го преодолея. Ужасно ми липсва.

Урания проговори с тих глас.

— Звучиш така, сякаш двамата сте били много близки. Сигурно много си го обичала.

— Така е — усмихна се тъжно Трейси. — И все още го обичам. Любовта не си отива със смъртта, нали знаете.

Последва кратко мълчание. Урания изтръска пепелта в пепелника, дръпна от пуретата и изпусна дима.

— А майка ти? — попита тя.

Трейси бе предвидила появата на подобен въпрос, но въпреки това се изненада. А така й се предоставяше идеален повод да попита Урания дали тя е имала деца. Но още не му бе дошло времето. Беше твърде рано и несъмнено щеше да се изтълкува като пъхане на носа в чуждите работи.

— Аз… — Трейси преглътна и се загледа в далечината. — Аз въобще не познавам майка си — изрече тя с хриплив глас.

— О, съжалявам да го чуя. Да разбирам ли, че баща ти те е възпитал?

— Точно така.

— Божичко! Колко забележително — семейство на самотен баща. — Урания поклати глава. — Просто не разбирам. Нещата определено бяха по-различни, когато бях млада… е, малко по-млада — бързо се поправи тя. — Дори разводите не бяха често явление, когато растях. А сега? Изглежда, че в Щатите самотните майки са направо епидемия. Някой наскоро ми спомена, че броят на семействата на самотните родители сега надвишава този на брачните двойки. Възможно ли е да е истина?

— Наистина не зная. Не съм запозната със статистиката.

— Аха! — Урания се спря тъкмо докато всмукваше от пуретата, обърна се към Трейси и смъкна очилата към носа си. — Значи ти си от онези, които проверяват почвата, преди да скочат.

— Боя се, че е поради подготовката ми за новините.

— Новини? — Урания се отдръпна ужасено като вампир от слънчев кръст. — Само не ми казвай, че си от ония шибани репортери!

— Не съм — увери я Трейси. — Но специалността ми е журналистика и работя като асистент в телевизионна станция в Маями. Непрекъснато ми набиваха в главата, както в университета, така и в станцията, че независимо колко надежден е източникът, трябва да проверяваме и пак да проверяваме фактите.

Урания подсмръкна. Вече изглеждаше малко поуспокоена, но очевидно се беше озлобила от предишния си опит с пресата. Тя отново постави очилата си, вгледа се в калдерата и изпусна въздишка заедно с облаче дим.

— Защо се случва така, че все не мога да се отърва от репортерите? А? Те са навсякъде, зад всяко дърво и под всеки храст. Господи, няма да повярваш през какво преминавам. Историите, които жълтата преса съчинява за мен, или до къде могат да стигнат папараците за една моя замъглена снимка през телескопични лещи. Направо е чудовищно това тяхно нахлуване в личното ми пространство.

— Звучи ужасно — изрече Трейси съчувствено.

— Ужасно? — Урания въздъхна вбесено. — Не можеш и да си представиш дори колко ужасно! Чуй например това… — Урания по-скоро разкъса угарката на пуретата на парченца, отколкото да я загаси. — Едно време имах най-прекрасната къща в Ибиса. Във вътрешността, не на брега, така че да съм изолирана и да се наслаждавам на спокойствието.

— А успяхте ли?

— По дяволите, не! Случи се така, че едно от онези мазни копелета с фотоапарат в ръка прекарало цели дни и нощи, спотаено в останките на изоставена ферма на върха на един хълм няколкостотин ярда по-нататък. И какво, мислиш, че направил? — Урания издиша ядосано. — Чакал, докато се съблека!

Трейси зяпна от учудване.

— Не е възможно!

Урания вдигна дясната си ръка.

— Кълна се в бога. Направил ми е снимки без горнище през отворения прозорец на спалнята ми. Собствената ми тъмна спалня. При това — през нощта, Трейси! Използвал е инфрачервен фотоапарат. Какво ще кажеш за това?

— Но… но това е възмутително! — изломоти Трейси. — Незаконно…

— Ето ти — прекъсна я Урания, усмихвайки се мрачно с чувство на превъзходство — журналистика.

— Удивително е, че не сте го убили.

— Сигурно това щях и да сторя, ако знаех, че този смърдящ боклук се спотайва там. Но сторих нещо по-добро. — Урания сви самодоволно устни. — Ударих ги там, където наистина боли. В джоба. Съдих копелето и вестника, публикувал снимките. Трябваше да видиш адвокатите им. О, онези излъскани костюмари бяха пълни глупаци. Говореха за удари под кръста. Не искаха да отстъпят и на йота. Изприказваха повече приказки за правата по първата поправка, отколкото предците основатели. Така че отвърнах на удара по единствения начин, по който можех — прелъстих съдебните заседатели. Играх до край наранената страна. Процесът едва бе започнал, когато собственикът на онзи парцалив вестник усети накъде духа вятърът и реши, че е по-добре да се договорим. Извън съда и бързо.

— А вие съгласихте ли се?

Урания се изненада.

— Искаш да кажеш, че не знаеш?

А щях ли да питам, ако знаех? Трейси понечи да отвърне, но се въздържа. Вместо това каза:

— Как бих могла да зная? Когато отидох в Колумбия, зарових глава в учебниците, а и трябваше да работя почасово, което изстискваше цялата енергия, която имах. Отгоре на всичко, по принцип избягвам тези парцаливи жълти вестници.

Урания нацупи красивите си устни.

— Ах, хайде, Трейси! Признай си. Не ми казвай, че сензационните заглавия никога не са те изкушавали?

— Е, разбира се, че е трудно да не ги забележиш, когато трябва да пазаруваш в супермаркета. Те са пръснати по всички каси. Но с гордост мога да кажа, че през целия си живот не съм купувала ни един от онези скандални вестници.

За голямо учудване на Трейси, Урания реагира противоположно на очакванията й. Звездата изглеждаше явно разочарована.

— Нещо лошо ли казах? — запита се Трейси.

След минутка Урания се оживи. Трейси откри, че не беше лесно да следва постоянната смяна на настроението на звездата. Всяко настроение продължаваше изключително кратко време, тъй като вниманието й не се задържаше дълго върху определена тема.

Трейси кръстоса пръсти с надеждата, че това е правило, а не изключение.

— Знаеш ли какво? — попита Урания импулсивно. — Ще споделя с теб една тайна, Трейси. Само между нас. Става ли, скъпа? — Не изчака отговор. — Но първо трябва да обещаеш, че на никого няма да кажеш. Даваш ли дума?

— Аз… мога да държа устата си затворена, ако това ви притеснява.

— Добре, слушай тогава. Това е най-дълбоката, най-тъмната ми тайна… моята истинска слабост. А сега обещай, че няма да ми се смееш.

Урания се протегна и издърпа изпод шезлонга един голям, много нисък правоъгълен ракитов кош и отвори капака му.

— Глупаво, нали, скъпа? — призна си тя и се изсмя като хлапачка. — Но аз определено съм пристрастена към тях. Не мога да се удържа.

Кошът бе пълен със сензационни вестници. Същата онази жълта преса, която Урания заклеймяваше. Броеве от всички американски водещи издания: Нешънъл инкуайърър, Нюз ъв дъ уърлд, Стар, Глоуб. Плюс каймака на всички клюкарски вестници, големите лъскави европейски издания Пари Мач, Щтерн, ОК, Хола, Хело!

— Където и да съм, непременно поръчвам да ми ги изпратят — сподели Урания. — Ще повярваш ли, че в действителност побеснявам, ако в нито един от тях не пишат за мен? — Кинозвездата издаде напред червените си устни и се намуси като дете. — В шоубизнеса трябва да поддържаш рейтинга си, нали разбираш? В противен случай изчезваш и… пуф! Вече си стара новина. Заровена, забравена и без ангажименти.

Жълтата преса! Трейси все още не можеше да го асимилира. Колко жалко, че не мога да кажа на Марибел, бе първата мисъл на Трейси. Тя самата едва не изписка от задоволство. Звезда, която безсрамно разчита за славата си на жълтата преса! Страхотно!

Но в откровението на Урания имаше нещо трогателно. Това бе меката, човешка страна на твърдата като стомана звезда — страната, която тълпата никога не виждаше.

Урания затвори капака на коша и отново го набута под шезлонга.

— Ето, скъпа — каза тя и запали още една пурета. — Сега имаш преимущество над мен. — Тя погледна Трейси изкосо и развеселено. — Изненадана ли си?

Трейси преглътна.

— Честно казано, да.

— Нали знаеш старата поговорка — продължи Урания. — Няма значение какво пишат, стига да напишат името ти правилно. И знаеш ли какво? Вярно е.

— Но какво стана с процеса за снимките? Съгласихте ли се да преговаряте?

Урания изглежда се раздразни.

— Разбира се, че да. Щях да съм глупачка, ако не бях. Можеш да се удавиш в сметки за съдебните разноски, ако процесът се проточи дълго и тогава, дори и да спечелиш, не се знае дали и кога ще получиш обезщетението, да не говорим за процедурите по обжалване и т.н. — Лицето на Урания се разкриви грозно и тя изсъска: — Онези влечуги. Ще повярваш ли, първо щедро — според техните думи — ми предложиха утешителната сума от двадесет хилядарки и публично извинение? Каква наглост! Предполагам, че бяха решили да се измъкнат, като ми подхвърлят някакви келяви двадесет хилядарки и че аз ще се навия и ще ги налапам лакомо като куче, на което му текат лигите за кокали. Ха! Да ти кажа какво стана. Дадох им да разберат къде да си заврат това предложение — и то съвсем ясно.

— И какво стана после? — Пряко волята си Трейси бе очарована от тези задкулисни машинации.

— Накарах адвокатите си да изискат сума със седем цифри. Естествено, адвокатите на онзи парцалив вестник се опитаха да запазят спокойствие и да прикрият шока си, но си личеше как всеки момент щяха да припаднат. Когато най-сетне им се изясни, че сме напълно сериозни, започна пазаренето на дребно. Надолу, нагоре, надолу, нагоре, като и двете страни променяха сумата за плащането. Но аз нямах намерение да се съгласявам на по-малко от четвърт милион — след хонорарите на адвокатите, искам да кажа. — Тя се озъби като акула. — И знаеш ли какво?

— Постигна своето.

— Бъди сигурна, че го постигнах. Почти двойната сума. Оле, хванах ги за рогата, както казват в Мексико. След което издухах по-голямата част за това тук.

Урания посочи имението с широк размах на ръката.

— Какво мислиш за това място, Трейси? Харесва ли ти?

— Дали ми харесва? — Трейси се втренчи в Урания и не можеше да намери думи. — Как няма да ми харесва? Като магия е. Отдалечено. Направо разкошно. Това сигурно е най-фантастичното място в света.

На Урания й се понрави тази ентусиазирана реакция.

— И аз така мисля, а повярвай ми, била съм навсякъде. Индия. Бали. Акапулко. Капри. Ривиерата. Къде ли не. Но според мен Санторини надминава всичките.

— Не се и съмнявам. Толкова е… — Трейси спря по средата на изречението и бързо погледна настрани.

— Хей! — Урания я погледна загрижено. — Какво има? Тъкмо казваше, че?…

Трейси се усмихна болезнено.

— Щях да кажа, че е невероятно романтично — промълви тя с мъка, — но тогава осъзнах иронията в ситуацията.

— О, божичко! — въздъхна Урания с блеснали очи и засмука с устни парливия дим. — Защо ли усещам, че ще чуя думите на някоя кънтри песен?

Трейси не отговори веднага и Урания добави:

— Неотшумели проблеми с някой мъж, нали?

Трейси несъзнателно погледна мястото, където преди носеше пръстена — бледата кожа там още не се бе изравнила с останалия тен. Тя разпери широко пръстите си.

— До съвсем скоро — започна тя бавно, сякаш говореше на ръката си — бях сгодена и щях да се омъжвам.

— Искаш да кажеш, че този тип те е зарязал?

— Не — отговори Трейси, — аз го зарязах.

— И защо, скъпа?

— Баща ми притежаваше имот, който Брайън, годеникът ми, отчаяно искаше заради бизнеса си. Открих, че е бил склонен да се ожени за мен само за да се докопа до собствеността, а през цялото това време е бил сгоден за друга. Противна работа, не мислите ли?

— Противна? Бих казала, че направо вони. Мъже!

Урания поклати глава.

— Знаеш ли, скъпа, минала съм през най-малко десет годежа, с които не ми провървя, четири брака, с три от които също не ми провървя и завършиха с развод, а от другия останах вдовица. И какво получих от всичко? Ще ти кажа какво. Сърдечни болки и отвратителна публичност. Всеки път. Без изключение. Най-накрая помъдрях и стигнах до извода, че е по-добре да си остана сама и да си живея живота.

Известно време Урания пушеше мълчаливо, след което продължи.

— Е, само донякъде сама. Но с брачните клетви приключих. Последният път чашата направо преля. Не зная какво ме прихвана. Беше една от онези глупави, спонтанни реакции, от рода на Хайде да отидем до Вегас, където надянахме хомота в един от онези лепкави параклиси. Вегас! Какво да ти кажа! Взехме пръстена от заложна къща, където го е оставил някой беден нещастник, а свидетелят се оказа не някой друг, а един от най-отвратителните имитатори на Елвис — Урания гръмко се разсмя. — Чудно ли е тогава, че този брак бе обречен още от самото начало?

Трейси не можа да се сдържи и също се разсмя. Не знаеше какво точно, но нещо в Урания й харесваше. Особено когато звездата се отпуснеше и смъкнеше бариерите. Напомняше й „Магьосника от Оз“. Зад сложната фасада от театралност се криеше просто обикновен човек. Жена като всички други, но такава с приятен, осмиващ себе си хумор.

— Да се върнем към теб — поде Урания. — Значи си била щастлива да се махнеш от Маями за известно време?

— Предложението дойде в най-подходящото време — призна Трейси. — Първо открих, че така нареченият ми годеник ме използва за свои собствени цели, след това почина баща ми… — Тя издиша шумно и силно подсмръкна. — Не се притеснявайте, няма да се разрева. Вече като че ли свикнах. Но въобще не очаквах тук да намеря рая.

Урания смъкна очилата си бавно и задълбочено се загледа в Трейси, за първи път изучавайки я наистина внимателно.

— Знаеш ли, изглеждаш ми свястно хлапе — отбеляза тя. — Умно. С добри маниери. С чисти помисли. Прилично чиста и с чувство за стил. Ще ти кажа нещо. Да забравим онова, което споменах одеве. Стига да не закачаш Марк, можем заедно да се насладим на една приятна вечеря и да се опознаем по-добре.

Трейси отпи от водата, без да обръща внимание на проницателния поглед на Урания и се загледа в хоризонта пред себе си. Вечеря с Урания и момчето й за забави. Моят агент! Можеше да е интересно, дори образователно. Но ако атмосферата се напрегнеше и се изпълнеше с погрешни вибрации? Урания ясно бе дала да се разбере на кого принадлежи Марк Варни.

Сякаш ще посмея да й го отнема на нейна територия, каза си Трейси. Не знаеше дали да се чувства обидена, поласкана или развеселена. Сякаш имаше някакво значение. Не бе дошла да общува, да служи за забавление или да се сприятелява. Предстоеше й работа, разполагаше със съвсем малко време за приключването й. Ето защо, за всички щеше да е по-добре, ако отношенията им останеха съвсем формални.

— Много мило предложение — каза Трейси, — но ще си запазя правото за друг път. Имам нужда от един здрав сън. Не забравяйте, че трябва да ставам сутринта. Утре ми е първият работен ден.

Урания не беше свикнала да отхвърлят предложенията й и не прие нормално отговора. Припряно натъкна отново очилата на носа си и се намуси високомерно.

— Да, разбира се. — От гласа й лъхаше студенина. — Абсолютно си права. Все забравям. Не си тук на ваканция, нали? Аз ти плащам, за да ми помогнеш с определени… е… проблеми при редактирането на романа ми.

Трейси усети, че Урания не е в настроение.

— Не исках да прозвучи грубо…

— Разбирам напълно, скъпа. А сега бъди добро момиче и тичай. Трябва да си починеш. Както каза, утре не е просто още един ден. Утре е първият ти работен ден.

Трейси вдигна поглед. Скоростта, с която Урания променяше настроенията си, напълно я изуми. Тъкмо си мислиш, че сте се сприятелили и в следващия момент отношението й направо те замразява.

— Е, скъпа? — начумери се Урания. — Още ли си тук? Какво чакаш? — Тя плесна с ръце, след което я отпъди с ръка. — Тръгвай! Тръгвай!

Трейси събра остатъка от достойнството си, изправи се на крака и напусна терасата, без да каже нито дума повече. Изкачи стръмните стъпала, по които бяха дошли със Ставрос. Докато се прибираше към мелницата, лицето й пареше, пламнало от смущение и оскърбление.

Първокласна кучка! — мислеше си тя. Гореща, хладна, студена като лед. Тази жена променяше настроенията си така лесно, сякаш завърташ кранчето на мивката.

Трейси си мислеше и друго. С Марибел сигурно сме сънували. Не може да има някаква връзка между мен и онова чудовище до басейна.

Нито пък усещаше желание да има.

И още нещо. Странно, но не почувствах абсолютно никакво привличане. В никакъв случай това не може да е майка ми. Ако беше, със сигурност щях да почувствам нещо…

Което беше добре за нея. Трейси съжаляваше всеки, който би имал за майка Урания. Никой не заслужаваше такава съдба. Дори и най-лошият й враг. Е, може би само един човек. Брайън Ръдърфорд Бигс

Но никой друг. Абсолютно никой.