Джудит Гулд
Гръцка вила (16)

16.

Урания Викърс беше професионалистка на тема Влизане.

След като заяви присъствието си максимално ефектно, тя бавно се понесе към центъра на сцената. Хванала в една ръка рамката на очилата, тя небрежно ги въртеше, а другата ръка протегна царствено като пародия на приветствие. Сякаш очакваше публиката от двама да падне на колене и да обсипе пръстените й с целувки.

Или пък да получи благодеяние от ярките й нокти, дълги като на хищник.

— Е, е, е — измърка тя игриво с полуотворени устни, ярко начервени в тон с цвета на ноктите и лъскави като на героиня в стар холивудски филм, които подчертаваха леко издадените напред зъби.

Прословутите смарагдови очи на Урания не изпуснаха нито за секунда очите на Трейси, а грациозните й котешки движения не предвещаваха добро, сякаш Урания бе по-висша порода котка, дебнеща вкусна плячка, но решена да удължи удоволствието.

— А сега да видим какво имаме тука…

Настъпи тишина, по време на която се дочуваше тихото почукване на рамката на очилата по лъскавия емайл на зъбите: Туп. Туп-туп. Туп.

— Мммм — промърмори тя и направи пълен кръг около Трейси, преценявайки я с интерес. Тя обгърна Трейси не само със съкрушителното си присъствие, но и с ароматен облак на Пантер дьо Картие.

Трейси на свой ред оценяваше своята оценителка също толкова задълбочено. Вероятно поради личния си интерес към тази жена.

Загадката около раждането й.

Не че в Урания Викърс се забелязваше и най-малката следа на майчинско поведение. Човек трудно можеше да си представи жена, толкова далеч от образа на майката. Тя въобще не изглеждаше грижовна. Съвсем очевидно бе, че Урания Викърс изразходва всяка капчица енергия в грижи за себе си.

Тя бе истинска Звезда — с главно З. Знаменитост от световна класа, готова да се изправи пред всякакъв обектив: филмов, видео или на папараците.

Тя никога не напускаше покоите си, без да е подготвена за фотографските лещи. Дори и когато не възнамеряваше да излиза или не очакваше гости — при неизменния недостиг на пари — тя усърдно изпълняваше тази единствена роля докрай: да бъде себе си.

Урания Викърс, Суперзвездата.

Тази роля напълно й прилягаше.

И както бяха обобщили в една статия от жълтите вестници: Урания Викърс е звезда, но определено не е актриса. Строга критика, но абсолютно вярна. Урания изпълняваше ролята на очарователна кокона в действителността много по-добре, от която и да е своя роля на екрана.

Този следобед не правеше изключение. Наконтена от глава до пети като за финален кадър, тя излъчваше цялостно обаяние. Гримът й сияеше.

Със сигурност това отнемаше много време и изискваше цялостно отдаване. Повечето хора си нямаха и представа колко много, както някои нечувствителни души изтъкваха, външният вид на Урания Викърс се дължеше на обилно използвания грим. Но дори и същите тези езици трудно можеха да отрекат, че Урания Викърс изглежда по-млада за годините си.

И при това без помощта на пластична операция.

Тайната на Урания да изглежда младолика бе много проста. Цялото й тяло бе с лешников тен, но Урания не излагаше лицето си на слънцето. Никога не позволяваше на жестоките му и вредни лъчи да съсипят преждевременно гладката кожа на лицето и да го сбръчкат като намачкана хартия.

Поради тази причина тя носеше гигантска сламена шапка, обвита с розов копринен шифон. Останалата част от облеклото бе подчинена на тази най-важна, предпазваща от слънцето шапка. Тънък като точени кори кафтан на дипли от преливаща, многослойна коприна, по-ефирна и от въздуха, богато бродиран с ярки розови, бели и черни цветове. Гигантски пластмасови обеци халки в шокиращо розово. Двадесетина гривни на двете китки от розова пластмаса, примесени с половин дузина от 18-каратово злато. А на краката — розови сатенени пантофи, украсени с пискюли от бял пух на марабу. И не на Фредерик в Холивуд. Маноло Бланик — кой друг?

Но освен от дрехите и грима, Трейси бе моментално поразена и от начина, по който Урания Викърс изведнъж се уголеми, макар че физически си остана все така дребна и нежна. т свят на киното и телевизията, където важеше законът зъб за зъб, бяха оставили своите отпечатъци, видими в хладната преценка на Урания.

Трейси си припомни онова, което всички знаеха: В Холивуд хубавите момичета приключваха последни. А и това, че според Марибел Урания Викърс бе известна като винаги оцеляващата.

След като приключи с първоначалната си оценка, винаги оцеляващата прехвърли вниманието си върху Марк.

— Пръждосвай се, обаятелни принце! — каза му тя. — Ние, момичетата, трябва да установим някои основни правила.

Урания се приближи гъвкаво до Марк, сключи ръце около врата му и притисна таза си към неговия. Гласът й се сниши до мъркане.

— Не се вкисвай, скъпи — измяучи тя. — Знаеш, че по-късно ще се занимая и с теб.

Тя впи хищнически нокти във врата му, прокара ги нагоре и разроши мократа коса, придавайки му модерна прическа с щръкнали кичури. Във въздуха като че ли се разнесоха наситени облачета на сексуално обещание.

Марк се усмихна на Урания, след което се освободи от прегръдката й. Обърна се към Трейси, при което усмивката му стана печална, почти извинителна.

— Ще се видим ли по-късно? — попита той сърдечно. — Може би на вечеря?

Трейси кимна.

— Да. Може би на вечеря.

— Не бъдете толкова сигурни — измърмори Урания и закачливо шляпна Марк по дупето. Тя го проследи с поглед как излиза от залата, сякаш беше нейна собственост, след което въздъхна замечтано.

— Не мислиш ли, че има ужасно сладко дупе?

Трейси сметна за дипломатично да не отговаря, а само се усмихна.

След като Марк излезе, Урания отново сложи очилата си, но спря по средата, за да хвърли към Трейси важен поглед иззад рамките.

— Не забравяй, скъпа — предупреди тя с измамно сладък глас, — той е забранен плод. Ясно ли е? Ако ти е ясно, ще се разбираме добре.

Трейси кимна, но не отговори. Трудно беше да прогони чувството на заплаха и неизтънченост в присъствието на лъскавата, самоуверена и разглезена Урания Викърс. Тя безспорно бе звездата, онова ярко слънце, което принизяваше всички край себе си до въртящи се около нея планети.

— Добре! Сега, след като се разбрахме относно Марк, да се насладим на остатъка от следобеда и да се опознаем. — Тя хвана Трейси под ръка, поведе я към арките с висяща коприна и излязоха навън на слънцето. — В края на краищата, нали ще работим заедно, скъпа.

Зад тях някой се прокашля, при което Урания се спря и се обърна. Мария Стефану й направи знак.

— Един момент, скъпа — извини се Урания и ефирно се понесе към Мария Стефану, която й зашепна нещо на ухо.

За да не би да я сметнат за любопитна, Трейси извърна поглед от тях.

— О, божичко! — възкликна Урания, когато отново се приближи до Трейси. — Сигурно си изморена от пътуването, скъпа. Защо не се настаниш и освежиш и да дойдеш край басейна по-късно? — Тя спря и се усмихна. — Точно след час.

— Добре — отвърна Трейси.

— Следвай Мария — освободи я Урания и изчезна навън.

 

 

— Има няколко стаи за гости, но тъй като ще живеете тук няколко месеца, мадам сметна, че ще предпочетете повече самостоятелност… както заради вашата, така и заради нейната. Трябва да ви настаня в мелницата.

Три нива по-нагоре, близо до входа откъм улицата, спомни си Трейси, и това я устройваше идеално. Всъщност, ако бяха й предоставили избор — стига да имаше основните удобства — тя самата би избрала точно мелницата. И поради абсолютно същата причина — самостоятелността.

Но не и заради тази на Урания Викърс. А заради моята собствена.

— А сега, моля, последвайте ме — нареди госпожа Стефану. Трейси понечи да вдигне чантите си, които Ставрос бе оставил на пода. — Можете да ги оставите — възпря я госпожа Стефану. — Ставрос ще ги донесе след малко.

— В такъв случай ще си взема само лаптопа — каза бързо Трейси и го грабна за дръжките. След което добави извинително: — Глупаво, нали? Не че нямам доверие на някого. Но се чувствам по-добре, ако не го изпускам от поглед.

Госпожа Стефану повдигна вежди и сви рамене.

— Както желаете — произнесе хладно.

Без повече да се церемони, тя пъргаво поведе Трейси. Не се върнаха обратно на терасата и по стръмните, жулени от слънцето стълбищни площадки, както очакваше Трейси. Вместо това госпожа Стефану мина край Деветте Урании на Уорхол и влезе в нишата отдясно.

Трейси неохотно я последва. Ако трябваше да бъде откровена, тя би предпочела външния маршрут.

Тук несъмнено бяха в пещера. А Трейси не знаеше много за пещерите. Нито пък имаше сега желание да научи нещо.

— Моля ви внимавайте — предупреди я госпожа Стефану. — Стъпалата са неравни и хлъзгави.

След това предупреждение тя щракна ключа за светлината. Трейси едва повярва на очите си. От правоъгълника лумна светлина. След намесата на трудолюбивите като мравки хора, диагоналните тунели бяха снабдени със стръмни и много тесни вътрешни стълбища, издълбани с длето в твърдата скала, а след това циментирани, замазани с гипс и варосани.

— Пазете лактите.

Тръгнаха нагоре по стъпалата, госпожа Стефану пристъпваше отпред.

Лактите, по дяволите! Трейси изруга на ум и със закъснение пожела да не беше вземала лаптопа. Пространството бе толкова тясно, че трябваше да смъкне чантата от рамо, да я хване с ръце и да я протегне непохватно напред заедно с лаптопа, като при всяко стъпало ги повдигаше нагоре.

Трейси забеляза, че лампите са поставени в плитки ниши покрай стените. Те бяха лети бронзови копия на газени лампи от античността, със завити електрически крушки на мястото, където трябваше да играе пламъкът.

Въздухът беше влажен, усоен и с дъх на плесен, а хвърляните сенки — неподвижни, загадъчни и застрашителни. Трейси не бе сигурна какво изпитваше по-силно. Очарование? Или тревога?

Госпожа Стефану обърна внимание на свещите в тенекиени поставки и малките бели пластмасови кутии, съдържащи кибритени клечки, поставени в същите ниши на електрическите лампи. Тя вдигна една от кутийките, разтърси я и я върна обратно.

— Водонепроницаеми! — заяви тя. — За случаите, когато спре токът.

— А той спира ли? — запита Трейси със засилваща се тревога. — Често ли спира?

— Достатъчно често, за да се подготвим добре.

Петнадесет стъпала по-нагоре клаустрофобичните стълби се разшириха до миниатюрно подобие на площадка. Госпожа Стефану я достигна и изчака, гледайки безизразно надолу със скръстени пред себе си ръце. Тя извърна глава и кимна към дървената врата.

— Тази врата води до покоите на мадам, както и до покоите на втория господар. Не ви препоръчвам да стъпвате в нейните покои, освен ако мадам изрично не ви покани.

Трейси се изчерви. Това беше ясно, без да го споменава. Нямаше нужда да й държат лекции по етикет. Все пак тя отвърна рязко:

— Разбирам напълно.

Госпожа Стефану кимна.

— Много добре. Тогава да продължаваме.

Поеха отново по тесния коридор с размер на ковчег. Трейси напредваше с чувство на досада и неудобство. Най-сетне достигнаха върха. Много по-широка площадка, очевидно антре, с под от бели мраморни квадрати и четири врати — по една на всяка стена. Едната представляваше комплект от двойни врати, водещи навън: бяха разположени близо до отворен прозорец, през който се вливаше ярка слънчева светлина.

След подобните на тунел стълбища и електрическите лампи, дневната светлина направо заслепяваше. Трейси трудно се въздържа да не вдигне ръка и да предпази лицето си. През отворения прозорец се процеждаше изгаряща и задушаваща жега.

Госпожа Стефану, въпреки черния си костюм, не прояви ни най-малките признаци на дискомфорт. Тя си остана хладна и спокойна, нито едно косъмче не стърчеше от изрядната й прическа, дори не беше се запотила.

— Тази, разбира се, води навън — каза тя и разтвори двете врати към терасата с изглед като на картичка към калдерата. — А тази врата — тя целенасочено прекоси няколко мраморни квадрата и се изкачи по четири ниски бели мраморни стъпала — е за вашия кабинет.

Госпожа Стефану отвори вратата, застана на прага и протегна ръка да придържа вратата така, че Трейси да хвърли поглед навътре.

Първото усещане на Трейси бе ледения порив на климатик, от което тя едва не замърка от удоволствие. Второто бе, за сравнително широка стая, с нисък покрив, но светла и в общи линии приятна. Ясно личеше, че съвсем скоро е подготвена за сериозен кабинет.

За моето пристигане, помисли си тя с известна гордост.

— Може ли? — попита Трейси и посочи с показалец към вътрешността на стаята.

Госпожа Стефану сви рамене по онзи неумолим начин, който, по-късно Трейси щеше да разбере, бе неизменна част от движенията й.

— Заповядайте.

Трейси влезе в кабинета, минавайки покрай госпожа Стефану, която изчака отвън. Ето тук, каза си Трейси, ще прекарвам по-голямата част от деня си през следващите няколко месеца.

Трейси веднага се насочи към една врата и два прозореца с дръпнати традиционни гръцки пердета на сини и бели ивици. Тя разтвори малко вратата и надникна навън.

Гледката, която видя, предизвика радостен писък. Вратата водеше към тераса с под от крокалия, с тъмно червен комплект като в бистро: миниатюрна кръгла маса и два стола с подвижни седалки като тези в кафенетата, върху които хвърляше сянката си голям бежов чадър, а малко по-нататък бе разположена с лице към слънцето и калдерата люлка канапе с бежов сенник. Освен това терасата предлагаше и несравним бонус: гледка надолу към двете по-ниски тераси, чиито перголии^[1] бяха окичени с бугенвилии; басейнът, виснал над калдерата и, преди всичко, панорамата за милиони долари, ширнала се отляво, отдясно и отпред.

Офис с гледка, помисли си Трейси. Само дето това беше повече от гледка. Хората изминават хиляди мили, за да я видят.

Трейси затвори външната врата и продължи бавно да обикаля стаята. Стилът й не бе много интернационален. Просто необходимите основни удобства.

Няколко стари кухненски маси бяха събрани на едно място в средата на стаята, образувайки по този начин гигантска работна повърхност. На мястото, на което се предполагаше, че Трейси ще седи и работи, бяха поставени два модерни ергономични офис стола.

Трейси продължи да се движи. Забеляза с одобрение, че компютърът е съвременен IBM, а принтерът — Hewlet Packard. Дотук добре. Една проверка на клавиатурата я увери, че буквите не бяха гръцки, а наистина от латиницата.

— Компютърът — обади се госпожа Стефану отстрани — има достъп до интернет. Ще ви бъдем задължени, ако го използвате само за служебни въпроси. По очевидни причини ние ревностно пазим електронния си адрес.

— Няма да го забравя — кимна Трейси.

Трейси прегледа отделните предмети върху масите, които съставляваха бюрото и откри, че е налице всичко, от което евентуално ще се нуждае. Телефон. Традиционните инструменти на писателя: топове бяла хартия, купчина тефтери, красиво подвързани празни италиански тетрадки с различни размери, всичките с различни корици с цвят на мрамор.

И предмети, които изглеждаха оригинални антики: писалки в ойноке, малка керамична делва, оформена като триизмерна женска глава с изрисувани черти; два-три тънко подострени молива, поставени в лекитос с нежно изрисуван крилат музикант, свирещ на лира; обикновени цветни кламерчета в зелена, гланцирана чаша скифос.

— Моля ви! Кажете, че… че тези не са оригинални, нали? — осмели се да попита Трейси, изписвайки неясни кръгове с пръст по посока към въпросните предмети.

Госпожа Стефану я изгледа учудено:

— Разбира се, че са — заяви тя с глас, изразяващ изненада от самия въпрос на Трейси. — А защо да не са? Тези ойноке и лекитос датират от 5000 година преди новата ера.

Пресвета богородичке! — изуми се Трейси. Ами ако някое от тези творения случайно се счупи? Не можеше да изтича до близката книжарница за канцеларски материали и да го замени. Божичко, къде останаха добрите стари пластмасови поставки за химикали — или някой стар буркан от конфитюр?

Трейси забеляза три отделни купчини листи, поставени отстрани на две дървени табли, служещи обикновено за питиета. Гладък объл сив камък притискаше всяка купчина.

Бързо прелистване на купчинката, която изглеждаше най-използвана, я увери, че това бе нашареният с бележки ръкопис на Урания.

Втората купчина, с еднаква височина като предната, но по-чиста на вид, бе по-скорошна разпечатка на първата, вероятно с прибавените добавки и промени.

Третата и най-ниска купчина, въпреки това доста голяма, бе от листове бланки. Един бърз поглед я увери, че това очевидно бяха бележките на редактора. Множество бележки.

— Госпожице Съливан? Желаете ли да ви заведа във вашата стая?

Трейси кимна.

Изкачиха и последните стъпала. Мелницата бе като всички мелници по стотиците гръцки острови, варосана и със сламен покрив. Трейси знаеше, че много хора биха дали мило и драго за възможността да бъдат настанени в такова прекрасно и уникално жилище. Но още в момента, в който влезе, акрофобията я стисна с всичка сила. За нейно учудване до сега, особено като се има предвид вертикалния наклон на острова, Трейси бе незасегната от страха си от височините. Но тази мелница извика на повърхността дълбоко скритите й опасения.

Трейси направи всичко възможно да скрие страха си, наведе глава силно назад и погледна право нагоре. И сгреши. Разбра го в момента, когато я побиха тръпки по цялото тяло. Беше невъзможно да се отърси от чувството, че е застанала на дъното на дълбока тенджера, висока двеста фута, макар и над нея вместо алуминий да се извисяваха варосани камъни и да бе осеяна с малки правоъгълни прозорчета, разположени на диагонал на различни височини. От зидарията стърчаха дървени стъпала, без каквито и да е предпазни перила или парапети, и обикаляха периметъра на стените в една плавна спирала, извиваща се диагонално и нагоре по заоблените стени към таванското помещение, което изглеждаше като кекс с идеално изрязано парче, служещо за площадка на стълбите.

Покрай клиновете останалата част от мелницата се виждаше ясно — въздигаше се над таванското помещение, все по-високо и по-високо и достигаше до плитък конусовиден дървен покрив с опънати пръти.

Трейси знаеше, че за нищо на света не би могла да се качи горе. Дори и ако стъпалата имаха перила или парапети. Но стъпала, които стърчаха от стените просто така? Без да има за какво да се хванеш?

— Надявам се, че всичко е наред? — запита госпожа Стефану.

Трейси се сепна, спря да гледа нагоре и рязко се извърна. Фобията й така я бе погълнала, че напълно забрави за присъствието на друг човек. Не, искаше да извика Трейси. Нищо не е наред.

Тя предвидливо разсъди, че ако разкрие страховете си, госпожа Стефану можеше да ги използва срещу нея за в бъдеще. Нямаше да предостави такава възможност на тази студена жена.

— О! Това е… определено уникално — изграчи Трейси с надеждата, че достатъчно добре е прикрила ужаса си. — Никога не съм виждала нещо подобно.

— Уникално е, нали? — съгласи се госпожа Стефану.

Но от безжалостното й изражение и пресметливия поглед в тъмните й очи с клепачи, очертани като седил^[2], Трейси остана с обезпокоителното впечатление, че жената вече се бе докопала до най-големия й и най-таен страх.

— А сега да ви покажа къде е всичко — додаде госпожа Стефану грубо. — Разбира се, ще спите горе. Там има гардероб и ракла. Ставрос навярно вече е качил по-големия ви багаж горе.

Трейси кимна безмълвно, като в същото време си мислеше: О, Господи, моля те! Каквото и да става, не позволявай на госпожа Стефану да ме накара да се качвам по онези стълби.

— Илики ще дойде всеки момент — продължи госпожа Стефану. — Тя е една от прислужничките и ще ви помогне да си разопаковате и подредите нещата.

— Не е необходимо да го прави — възпротиви се Трейси. — Винаги сама съм си опаковала и разопаковала багажите. — Но след като видя въпросително вдигнатите вежди на госпожа Стефану, добави колебливо: — Аз… страхувам се, че не съм свикнала с такова изискано отношение — добави неловко.

— Все пак съществуват определени стандарти, които трябва да спазваме. Нали? А това е едно от задълженията на Илики. — Устните на госпожа Стефану загатнаха за усмивка, примесена с укор. Вероятно намек за това, че Трейси не бе от обичайния калибър на гостите?

Но аз не съм гостенка, напомни си Трейси. Дошла съм да работя. Аз съм служител.

И тогава последваха ужасяващите думи:

— Предполагам, че желаете да разгледате горната стая.

Остра болка прониза Трейси в стомаха и тя почувства задушаващо свиване в гърлото. О, мили боже…

След което я озари божествено вдъхновение.

— Горната стая — промърмори тя с тон, който се надяваше да се възприеме като нежелание за разбунване на духовете. — Хммм. Ами, в същност, има един съвсем малък проблем.

— Така ли? — Госпожа Стефану скръсти ръце пред себе си, очевидно обичайната й поза. — И какъв е той?

— Надявам се да не го споделите с никого. Наистина е много глупаво. Но понякога ходя на сън.

— Нима?

Трейси не беше сигурна дали жената разбира, или не.

— Понякога ставам нощем и се разхождам — обясни тя. — Без да се събуждам.

— Правите го насън? Много необикновено.

— Всъщност е доста… обезсърчително. А тук, с тези стъпала, в комбинация с каменния под… — Тя въздъхна. — Страхувам се, че не бих се осмелила да спя горе. Ако случайно се случи нещо, докато ходя насън, не бих искала госпожа Викърс да е отговорна за…

— Колко забележително! Но да. Разбирам какво искате да кажете. В такъв случай трябва да сменим стаята ви.

— О, не… — извика Трейси. — Не бих искала да ви създавам грижи. Тази мелница ми харесва — продължи тя, като се надяваше да не преиграва твърде. — Никога преди не съм имала възможността да отседна в такава.

— Така ли? — Госпожа Стефану не изглеждаше напълно убедена.

— Мога да спя тук, на един от тези матраци.

Това изявление й спечели презрителен поглед.

— Но те са за излягане и сядане. Виждате ли колко са тесни? Това е така, защото не са предназначени за спане. Определено трябва да спите в нормално легло.

Трейси внимателно, но решително отхвърли предложението.

— Но, госпожа Стефану, там, откъдето идвам, нормалните легла са такива. Бяха същите и в апартамента в Ню Йорк, където живеех със съквартирантки. Това идеално ме устройва, наистина.

Госпожа Стефану изглеждаше раздразнена. Очевидно, не й се случваше често да отстъпва.

— Много добре — заяви тя. — Щом настоявате.

 

 

Най-накрая сама.

Госпожа Стефану си тръгна — слава на всички древни богове. Ставрос с още един мъж смъкнаха гардероба. Без да им казва къде да го поставят, Ставрос инстинктивно реши да го разположи там, където Илики, прислужничката, бе разчистила място, като махна един от матраците и го постави до друг, създавайки по този начин удобно, двойно меко легло.

Трейси бе доволна от гардероба — с две врати и място за окачване на дрехите, два пъти по-голямо, отколкото бе необходимо. В добавка имаше и две дълбоки чекмеджета в долния край. Краката на гардероба приличаха на заешки, а краищата в горната му част бяха украсени с леко издигната нагоре плътна отливка като корона.

Трейси даде по пет евро на мъжете като бакшиш — някъде около пет долара. Първоначално мъжете любезно отказаха, но тя настоя. В крайна сметка, след като погледнаха през рамо към двойната врата, за да се уверят, че никой не ги наблюдава, Ставрос бързо взе своите, другият мъж стори същото.

— Ефхаристо^[3] — казаха те едновременно и Трейси ги изпрати.

— Ефхаристо — изрече и тя от прага и спечели одобрителни погледи.

Трейси затвори вратата зад тях и реши да се настани.

Постави заключения лаптоп на един от подобните на дивани матраци и се зае с ключалката. Натисна две малки копчета под дръжката.

Щрак! Заключващият механизъм подаде и пантите на ключалката се отвориха. Тя вдигна капака.

Започна да изпразва съдържанието.

Когато стигна до снимката на баща си, Трейси я извади с благоговение, разопакова я от хартията, с която я беше увила, и хвана оловната рамка с две ръце, загледана с любов в лицето на баща си. Усмихна се.

Божичко, татко! Та ти си бил красавец. Чудно защо не си се оженил отново. Разбира се, че не би се оженил. Трябвало е да се съобразяваш с мен, веригата около врата ти. Не си искал да разделяш любовта към малкото ти егоистично момиченце и да я даваш на друг. Отказал си да ме травмираш и да доведеш друга жена в къщата.

Тя постави снимката настрани и извади кафявия плик, съдържащ фотокопия на официалните документи, които бе донесла. Нейното доказателство.

Сетне вдигна албума със снимки, които евентуално можеха да подкрепят подозренията й и да докажат коя е или, ако така се развиеха нещата, коя не е.

Трейси събра всички тези скъпоценни предмети и се огледа за някое скришно място, където да ги сложи. Закрачи из кръглата стая — щеше да е по-спокойна, ако скриеше тези доказателства някъде на сигурно. Под дюшека? В гравираната ракла с бродирана покривка? Под сгънатите дрехи в едно от чекмеджетата на гардероба?

Трейси веднага направи връзката. Гардеробът, който Ставрос донесе! Беше твърде висок, за да се види нещо, поставено отгоре му, а освен това високата отливка като корона служеше като защитна стена. Още повече, че по щастливо съвпадение гардеробът бе поставен така, че никой, качващ се нагоре по стълбите, не можеше да види какво има върху него.

Трейси грабна един черен кожен стол и го пренесе до гардероба. Дори след като се качи на него не можеше да види зад отливката като корона. Добре. Протегна ръка над ръба и опипа с пръсти.

Прехвърли богатствата си едно по едно върху гардероба. Последно сложи снимката на баща си, като преди да я постави целуна гладкото хладно стъкло.

Внезапно й хрумна, че трябва да скъта и диска с копие от своя ръкопис. За всеки случай. Не беше сигурна за какъв случай, но реши, че повечко предпазливост не е излишна. Извади диска от лаптопа си и го постави върху гардероба при другите си съкровища.

Докато слизаше от стола, погледът й случайно се плъзна към отсрещната стена през един от прозорците. Разкри й се гледка към близка бежова стена с гипсова замазка с малък извит прозорец, покрит с боядисана в синьо резба с извивки.

Тя си припомни съвсем ясно сградата. Кулата, както я кръсти Трейси, разположена до бялата стена, ограждаща имението на Урания. Сградата привлече вниманието й още докато влизаха, защото въпреки определено веселите й, покрити с мушката прозорци като кутийки, имаше излъчване на мрачен затвор. Вероятно заради неголемия брой малки и добре защитени прозорци.

Но не това привлече вниманието й сега.

Тя видя бледо лице зад спиралите от ковано желязо и две ръце, стиснали железарията. Прозорецът бе прекалено далеч, а светлината недостатъчна, за да различи чертите на човека. Дали беше мъж, жена или дете — Трейси не можеше да каже.

Трейси погледна към горната част на гардероба, след това отново през прозореца, но лицето го нямаше. Или… си въобразяваше? Може би въобще не е имало такова? Кой можеше да каже? Може би бе просто игра на светлината и сенките. Като се има предвид, как я боляха очите от това пътуване, вероятно й се привиждаше.

Тя слезе от стола и го върна обратно до масата, откъдето го взе. Затвори лаптопа си и го постави на пода до масата. Съблече се.

Определено се нуждаеше от освежаване. Госпожа Стефану не спомена ли, че по-късно ще дойде да я повика?

Зашляпа боса към банята, където я очакваше примамливият душ.

Трейси се изкъпа набързо, помнейки ограниченията за водата, и когато приключи, закрачи към предната част на мелницата.

Отвори един куфар и започна да измъква дрехите. Извади чифт сиви леки мъжки панталони, които нарочно й бяха малко широки в кръста и й висяха. Закопча копчетата на бялата риза с дълги ръкави, която навлече, подпъхна краищата й в панталона, вдигна ципа, закопча копчето на кръста и нави няколко пъти колосаните ръкави. Нахлузи чифт бели кожени обувки с остър връх, промуши предната част на колана през определените за целта дупки на бялата чантичка портмоне, нагласи позлатената катарама и пъхна колана в първата скобичка.

Трейси нямаше представа какво смятаха тук за допустимо и не й оставаше нищо друго, освен да използва собствената си преценка за мода.

Последва серия от почуквания по вратата, придружени от приглушен глас отвън.

— Госпожице Съливан?

По дяволите тази жена! Със сигурност пристигаше в точния час, който бе определен за Трейси. Гримът трябваше да почака. Междувременно Трейси прокара ръце по косата си и се завтича към двойните врати. Отключи едната и необмислено я дръпна широко навътре, при което яркото слънце буквално я заслепи.

— Уау! — възкликна тя и отмести поглед, но не достатъчно бързо. След това засенчи с ръка очите си, премигна няколко пъти да отпъди светлия кръг, който виждаше, и съзря точно под слънцето госпожа Стефану, застанала от другата страна на вратата и загледана в Трейси, а от пригладената прическа на месинговата й на цвят коса не стърчеше нито едно косъмче.

— Мадам ви очаква.

— Само секунда и съм готова. О! Не стойте там. Моля, влезте!

Трейси остави вратата отворена и се забърза към банята. Щракна копчето за крушката и се наведе напред към огледалото. Макар и все още заслепена, тя успя да забележи, че гримът й определено се нуждаеше от освежаване. За съжаление, това отнемаше време — лукс, който не можеше да си позволи.

Като алтернатива Трейси избра противоположното. Намокри едно парцалче и затърка лицето си, докато изчисти абсолютно всичко — основа, руж, блясък за устни, всичко. След което го подсуши.

— Мммм — измърмори тя, като се оглеждаше от всички страни. Резултатът бе доста задоволителен, макар че сама си го казваше. Създаваше впечатление за младост, откритост и енергия.

Трейси навлажни косата си и я приглади назад зад ушите.

Ето. Финито.

Макар че бързаше, тя се забави още един миг за последно критично оглеждане. Отражението й потвърди, че бе облечена доста нестандартно, но определено шикозно. Панталоните с мъжка кройка и тънката риза всъщност подчертаваха женствеността й, вместо да я скриват, като в същото време излъчваха както вродена чувственост, така и авторитетно делово отношение.

Най-важното, не можеше да бъде обвинена в опити да засенчи звездата. Знаеше го много добре, затова не искаше дори да опитва. Направи няколко крачки назад, за да прецени как се чувства — стотици пъти по-уверена.

Дори госпожа Стефану се въздържа да изпише на лицето си обичайното си неодобрително кисело изражение. Навярно никога не бе срещала такъв плам и не знаеше как да реагира.

Госпожа Стефану поведе Трейси. Не използваха нито външните стъпала, нито тунелите от вътрешни стълби. Този съвсем различен маршрут извиваше през поредица от свързани помежду си тераси на горното ниво до най-далечната северозападна точка на имението, където то граничеше със стената на мини маркета.

Докато вървяха, госпожа Стефану използва възможността да осведоми Трейси относно традициите на домакинството, както тя наричаше правилата и порядките, които Трейси трябваше да спазва.

— Мадам е звезда с международно признание. Като такава, имаме непрекъснати проблеми с папараците, жълтата преса, нахални фенове, дори опасни… Забравям думата, която полицаите използват… луди хора.

— Имате предвид вманиачени преследвачи? — помогна Трейси.

— Точно така. Но най-лошото от всичко е, че някои гости и служители използваха фотоапаратите си да се обогатят за сметка на мадам. От тогава на никого не се разрешава да прави снимки на територията на имението.

Тя погледна Трейси строго и многозначително.

— Второ. Трябва да искате разрешение, ако смятате да звъните извън страната. И никога, при никакви обстоятелства, не давайте този номер. На никого — под никакъв предлог. Това ясно ли е?

Трейси отново кимна. Трябва ли да искам разрешение за тоалетната — зачуди се тя.

— Трето. Внимавайте с това. — Тя подаде предмет, който приличаше на чисто бяла кредитна карта с магнитна лента на гърба. — Вашият ключ за портата, като в хотел. Електронен е. Използвали сте такъв преди, нали?

— Само в хотели.

— Да. Но това е ключ за портата на къщата.

Трейси завъртя бялото портмоне чантичка на кръста си, разкопча го и пъхна картата във вътрешното джобче с цип. След това дръпна ципа, закопча портмонето и сръчно го плъзна встрани на колана си.

— Ако имате нужда от нещо, можете да повикате помощ по телефона. Нула две е моят номер. Ставрос е на нула три. Илики е на нула четири. Мадам, естествено, е на нула едно.

— Това се запомня лесно.

Госпожа Стефану направи знак с ръка и те продължиха пътя си по терасите. Няколко ярда преди стената, разделяща имението на Урания от съседното, достигнаха две зигзаговидни поредици от стъпала — тесни бетонни стъпала с ниски гипсови стени. Те водеха до долните две нива.

Докато слизаха, Трейси от време на време успяваше да види над стената една вила на две нива, построена точно зад и под мини маркета. Макар и построена в местния стил, с бели стени и покриви куполи, тя притежаваше модерни плъзгащи се стъклени врати и тераси от бял дионисиев мрамор, както и официални парапети вместо дървени перила или ниски стени, измазани с гипс.

— Кой живее там? — попита тя от общо любопитство.

— Един английски джентъл… — Госпожа Стефану не промени изражението си, но строгият й глас прозвуча укорително. — Е, да кажем, англичанин — доуточни тя и недвусмислено прекрати темата.

Трейси погледна в противоположната посока, към имението на Урания, и забеляза, че разделящата стена от другия край на имота бе свързана с тази на бежовата кула. Същата онази кула, на чийто прозорец Трейси забеляза призрачното лице. Или й се стори, че е забелязала.

Тъмночервеният цвят на една дървена врата ярко изпъкваше на фона на варосаната стена.

— А там? — попита тя и посочи. — Кой живее в тази кула? И защо прозорците й са толкова миниатюрни? И толкова малко на брой?

— На много места любопитството се смята за положителна черта. — Мария Стефану подхвана лекцията си предвзето. — Но тук, в Санторини, където живеем един до друг и един върху друг, ценим уединението си и не задаваме много въпроси. Освен това, мястото е без значение. Както и обитателите му.

Но Трейси бе прекалено заинтригувана от бежовата кула, особено след като забеляза вратата, която я свързва с имението на Урания Викърс, за да зареже темата. Ако съседът е без значение, защо тогава имотите им са свързани? — запита се тя. Може би някога всичко е било един парцел, който впоследствие са разделили. Но ако е така, защо не са зазидали тази врата? Защо са оставили тази врата.

— Но кой живее там? — настоя Трейси.

— Предполагам, че от време на време някой я използва — отвърна уклончиво госпожа Стефану. — Но предимно за склад. Сигурна съм, че дори мадам държи там някои сандъци и излишни мебели.

Тя спря по средата на втората серпентина и пъхна ръка в страничния джоб на черното си копринено сако. Извади малък черен пейджър и каза.

— Това също е за вас.

Трейси погледна пейджъра и се намръщи.

— Защо?

— Независимо дали сте в това имение, или изучавате острова, или пазарувате — подхвана госпожа Стефану яростно, — задължително е през цялото време да носите пейджъра със себе си. Съжалявам, но това са инструкциите на мадам. Всички трябва да носим такъв, дори и аз. Вижте!

Мария Стефану разтвори единия край на коприненото си сако и показа пейджъра, защипан за полата й.

Трейси кимна и постави пейджъра на колана на панталоните си.

След което продължиха по-бързо към най-долното ниво и широката, павирана с крокалия тераса. От този ъгъл се забелязваше само далечната половина на басейна. Госпожа Стефану посочи към долния край. Урания чакаше.