Джудит Гулд
Гръцка вила (15)

15.

Санторини, Гърция

Дори и най-заклетите пътешественици са съгласни с едно: да достигнете Санторини с кораб е да преживеете едно от най-величествените пристигания на света. Санторини като че ли е създаден за туристите по поръчка.

Драмата при плаването в калдерата — широкия с мили изпълнен с вода кратер, се усилва от факта, че тя е буквално заобиколена навсякъде от суша. На изток е защитният полумесец на основната суша — същинският Санторини, на север Оя протяга ръка в покровителствена прегръдка, а на юг същата функция изпълнява полуостровът, съдържащ древните останки на Акротири. Три по-малки, с различни размери буферни островчета, образуваха полукръг на запад.

И така, всъщност три устия се вливаха в същинската калдера, сякаш природата защитаваше важно пристанище. А това, което четирите острова защитаваха, бе пети остров, разположен в центъра. Това е върхът на потопения в по-голямата си част, но все още активен вулкан.

Високите хиляда фута тъмни скали на основния остров са накичени с корони от снежнобели села, разпилени надолу по ръба, а дълбоките 1 300 фута води се издължават като наситени и стряскащи тъмно сини сенки. На такъв фон дори най-внушителният пасажерски кораб изглежда като малко, незначително и паянтово човешко творение.

Всяка година милиони туристи се стичат към Санторини, но боговете са си казали последната дума. За да не би случайно групите туристи да останат повече, отколкото са желани, водите на калдерата са твърде дълбоки и корабите не могат да хвърлят котва, а наоколо няма дружелюбно пристанище. През деня, в зависимост от метеорологичните условия, катери сноват и пренасят туристите от яхтите за забавления и корабите до брега, докато самите плавателни съдове са принудени да хвърлят котва в морето и непрекъснато да маневрират, за да останат на едно място.

Това окончателно подкрепя основното природно правило: Най-красивите места на света са, почти без изключение, най-трудно достъпни.

 

 

Турбовитловият самолет се спусна, прелетявайки ниско над винено тъмното море, но все още нищо не загатваше за спиращата дъха красота. Трейси притисна чело към вибриращия прозорец и се загледа надолу, но видя само нещо подобно на неприветлив лунен пейзаж с едва доловим маслинено зелен оттенък. Навсякъде бяха поникнали бели вили на различни етапи на строеж. А неизброимо множество от малки варосани параклиси, много от тях със сини куполи, изпъстряха тази негостоприемна гледка.

Предупреждението на стюарда не загатваше с нищо за визуалната наслада, която я очакваше. Първо на гръцки, а след това на почти неразбираем английски съобщиха, че снимането на летището е строго забранено.

Не съвсем сърдечно посрещане.

А тя толкова бе слушала за прословутата гръцка гостоприемност.

Толкова за Зорба^[1], помисли си Трейси въздържано.

Когато колелетата на самолета докоснаха земята и той се насочи към малкия терминал, Трейси разбра защо забраняваха снимането. Огромни отворени камуфлажни хангари криеха в себе си бляскави военни джетове. Бункери бяха оборудвани с големи противосамолетни оръжия. Очевидно летището на Санторини изпълняваше и ролята на гръцка военна база.

Трейси не знаеше дали да се засмее, или да въздъхне. За логическия й журналистически ум тези мерки за сигурност изглеждаха съвсем странни. Ако гръцкото правителство искаше да запази това военно поделение в тайна, защо всеки цивилен, кацнал на летището, виждаше всичко така ясно?

В ранния следобед, най-горещото време на деня напускането на хладния самолет, оборудван с климатична инсталация, и потапянето в нажежената като пещ атмосфера навън се равняваше на истински шок. Както подейства и светлината. Трейси бързо сложи очилата. Комбинацията от безоблачно небе и прежурящо слънце, отразяващо се в огромното пространство вода наоколо, създаваха светлина, чиято сила пронизваше почти толкова, колкото и голотата на пейзажа.

Автобус превози Трейси и останалите пътници през няколкостотинфутовото разстояние до терминала. Трейси с облекчение влезе вътре. Климатичната инсталация й се отрази изключително добре, както и скриването от това безжалостно слънце, каквото си представяше, че съществува не на Земята, а на най-близката до слънцето планета.

Тя смъкна тъмните си очила и се огледа за багажното, което се оказа доста малко. Имаше една-единствена лента за багажа, около която пътниците от нейния полет се скупчиха — нещо неизбежно за всички пътници. Двама гръцки войника в камуфлажни работни дрехи, барети и обувки за парашутисти патрулираха в района с полуавтомати на рамо. Двамата я погледнаха някак странно и продължиха, но миг след това веднага спряха.

Трейси нямаше и представа защо решиха да я зяпат по този начин. И тогава включи.

Ох, по дяволите, възкликна тя, цялата почервеняла, и бързо се извърна. Разбира се, че ще зяпат, както се беше натъкмила в шикозния си марков костюм. Само ако знаеше, че това летище служи също и като военна база, никога не би се облякла така.

Тя чу как гръцките войници изкоментираха нещо по неин адрес, след което се засмяха сърдечно. Отминаха, клатейки глави, присмивайки се на глупостта на чужденците.

Е, това е, закле се тя пред себе си. Няма да сложа повече този костюм, докато не се върна в Щатите. Лентата на багажното се задвижи със скърцащ звук. Тълпата около нея се притисна напред и поради това Трейси успя да го забележи. Той стоеше най-отзад, отделен от групата на пристигащите. Държеше голям картон с името СЪЛИВАН, написано с измъчени главни букви. Очевидно от някой, свикнал повече с гръцката азбука.

Преди да се приближи, тя тайничко огледа мъжа. Имаше маслинен тен, гъста и буйна черна коса, изпито и сипаничаво лице. Дебелите черни вежди почти се застъпваха над носа му, а големите черни мустаци провисваха надолу, придавайки му изключително начумерен вид.

— Предполагам, че търсите мен? — попита тя. — Трейси Съливан? — Усмихна се и вдигна ръка да се здрависат.

Той изсумтя и смъкна надписа, но пренебрегна протегнатата й ръка. Трейси не можеше да каже дали го стори нарочно, или просто не я забеляза. За да не го поставя в неудобна позиция, както и себе си, Трейси отпусна ръката си.

— Аз съм Ставрос Пулианос. Ще ви откарам до Оя. — Последната дума той произнесе Е-йа, гласът му бе прегракнал, а английският му — със силен акцент.

— Ужасно мило от ваша страна — отвърна Трейси. — Сигурна съм, че и сама бих се справила, но това е наистина чудесно. Далече ли е?

— Далече? Оя? — Ставрос сви рамене. — Няколко мили — каза той неопределено.

Трейси направи знак към лентата.

— Няма да е зле да се погрижа за багажа си. — Тя се засмя кратко и нервно. — Не ми се иска да му се завие свят като обикаля така.

Тази шега не постигна абсолютно никакъв ефект. Каменното му, безмълвно изражение остана непроменено. Тя въздъхна наум. Предполагам, че това спада към прославената гръцка гостоприемност. Трейси се запромъква през тълпата към края на лентата, извинявайки се на всеки по пътя си, а Ставрос я последва тромаво и се изравни с нея.

Определено не бих искала да му се изпречвам на пътя, отбеляза Трейси наум. Наведе се и се загледа в посоката, от която идваше багажа.

— Ето! Този! — възкликна тя. Посочи и зачака, след това протегна ръка да го вземе, но Ставрос беше по-бърз. Ръката му се стрелна и извъртя, преди тя дори да успее да докосне багажа. След минута Ставрос здраво стискаше и трите чанти на Трейси — по един куфар в едната ръка и една чанта под мишница.

Натоварен по този начин, Ставрос я поведе. Извън хладния, с приглушена светлина терминал, обратно към горещото, ослепително слънце.

Трейси бързо постави тъмните си очила и реши, че първото нещо, което ще си купи, ще е сламена шапка с широка периферия.

— Ей там — посочи Ставрос с брадичка към няколко паркирани коли точно от лявата им страна.

Трейси се зачуди каква ли кола ще има Урания Викърс. Тъй като бяха в Европа, със сигурност трябваше да е мерцедес. Или нещо по-достойно, което по-подхожда на звезда? Бентли? Ролс-ройс? Или може би по една от всички?

Ставрос спря и постави на земята един от куфарите.

— Какво е това? — изписка Трейси невярващо. Тя наблюдаваше с нарастващ ужас как със свободната си ръка той отвори с трясък незаключената врата откъм страната на шофьора на един хечбек^[2], протегна се и отключи задния капак.

— Колата — поясни той без ни най-малка следа от ирония.

Трейси зяпна. Кола? — попита се тя. Той наистина ли каза кола? Със сигурност се шегува!

Несъмнено това бе най-малката кола, която Трейси бе виждала, и въпреки че бе лъскава и нова, в сравнение с нея собственият й жалък корвер изглеждаше като истинска лимузина.

А гумите! Приличаха на гуми на детска играчка. Страхуваше се да попита: Има ли двигател, или трябва да въртим педали? Ставрос като по чудо събра всички чанти и затръшна капака. Трейси забеляза, че според надписа колата се наричаше Смарт — интелигентната кола.

Ставрос заобиколи и й отвори вратата до мястото на шофьора. Освободи я от ръчния й багаж и го натика върху това, което служеше за задна седалка. Помогна й да влезе и внимателно затвори вратата.

Прозорецът се смъкна, малка благословия за Трейси, която така поне щеше да подаде навън единия си лакът. Тя припряно смъкна сенника, след това направи няколко резки движения в опит да се смали и да се намести по-удобно в ограниченото пространство, но не постигна резултат.

Ставрос без проблеми се сви на мястото на шофьора. Запали мотора, настъпи педала на газта, натисна клаксона за туристите, които пресичаха към стоянката за таксита, и те се разбягаха като подплашени, натоварени с багажи кокошки. Вдигна ръка в отговор на веселото помахване на един полицай (тази игра навярно бе забавна и за двама им) и потегли бързо, карайки по средата на криволичещия път, сякаш ясната осева линия служеше за ориентир, към който да се равнява центърът на капака на автомобила.

Той рязко сви надясно, за да избегне сблъсъка с едно такси мерцедес и набра скорост на завоя. Трейси се вкопчи в таблото пред себе си, затвори очи и тропна с крак по въображаема спирачка, след което започна да се моли.

Ставрос я погледна косо и избухна в смях, а в устата му проблесна слънчев лъч, отразен от златен зъб.

— Добре дошла в Санторини — каза той.

 

 

Летището на Санторини е разположено точно над морското равнище на западния бряг на острова, почти на половината път надолу от външната страна на полумесеца. От там пътят се изкачва бавно, но твърдо нагоре. Трейси се загледа през страничния прозорец, опитвайки се да не мисли какво ли е усещането при катастрофа с миниатюрна, движеща се с превишена скорост кола. От дясната й страна надолу се спускаха стръмни полета с вулканична почва, на които се отглеждаха лозя. Лозите се проточваха не по телени огради, както бе традиционно по другите места, а се навиваха по земята като множество отделни гигантски змии. Вероятно защото това е ветровитата страна на острова, предположи Трейси. Сред тези сухи, прежурени от слънцето склонове, чак до долу, до морето, се издигаха множество сгради, масивни вили в различни етапи от строежа им.

Влязоха в Месария — едва ли можеше да се нарече най-очарователното село, където Трейси за първи път се потопи в атмосферата на масовия туризъм. Изведнъж изригващи газове автобуси, малки коли, таксита и дузини наети мотоциклети, мотопеди и велосипеди се омесиха по тесния път с две платна и настървено се движеха в двете посоки, като всеки от шофьорите очевидно поддържаше мнението, че пътят принадлежи само на него. Евтини хотелчета се бяха строили от двете страни на тротоара, толкова близо, сякаш се промушваха направо в движението. Трейси забеляза мотопеди и коли под наем, както и вездесъщите бензиностанции, крайпътни кафенета и магазини за сувенири. Сред целия този хаос, един мъж водеше с въже магарета, всяко окичено с весели звънчета, цветя и панделки.

В населено място или не, Ставрос продължи да кара като бесен. Нищо, нито дори велосипедите и мотопедите, забавяха скоростта му. Той си имаше свой собствен стил на шофиране: ако се съмняваш, настъпи газта. И завий, ако е необходимо.

Всички останали караха по същия начин.

Още три мили нагоре и достигнаха главното градче, Фира. Някогашният оживен град на Егейско море сега представляваше важен туристически център. Пътят извиваше като дъга покрай западния край, задръстен от движение, подобно на Месария. Районът изобилстваше от магазини, обменни бюра, пекарни, кафенета с чадъри, интернет центрове, в които пътниците наемаха компютри за определено време, репове, будки за пощенски картички, магазини за сувенири, за ръчно изработени предмети и безкрайно множество от пътнически агенции.

Но дори и в тази комерсиална част на Фира (блудницата Фира), Трейси успя да зърне частички вълшебство. Ту бляскав син купол на църква или стръмната й, с многобройни арки бяла камбанария с камбана под всяка арка. Ту варосана стена, заграждаща къща с чудна вътрешна архитектура, с ярка като смарагд порта и в същия цвят дървени украси по рамките на прозорците и кепенците. Или мистериозна пешеходна алея, павирана с мрамор, която води към сенчестите, любими на туристите изящни бутици и бижутерии. А навсякъде ненадейно изникваха екстравагантно оформени бугенвилии.

Но това бе само предвкусване за чудесата, които я очакваха. От другата страна на дългия и тесен град, на височина хиляда фута, сгради от различен тип бяха накацали по върховете на скалите, с изглед към калдерата, а тераси кафенета или ресторанти стърчаха като че ли във въздуха. Под тях се сбираха пасажерски кораби, а катери пренасяха ордите до брега. Трейси видя туристи, яздещи магарета по зигзаговидните пътеки, врязани в лицето на скалата. Други се возеха на трамваи. Реши, че непременно трябва да посети това място като туристка.

Градът постепенно отстъпи място на природата. Следваха осем мили и половина от изправящи косите завои, пътят като че ли се превърна в магическа сива лента от асфалт чак до Оя. Внезапно малката кола превали един хълм и за миг морето се виждаше от двете страни на пътя.

— О, божичко! — прошепна Трейси.

От дясната й страна бяха разпръснати бели кубични вили и огромни плоски парцели земя, които посрещаха развълнуваното и покрито с бяла пяна Егейско море. А от лявата й страна набраздени скали се гмуркаха хиляда фута по-надолу в спокойствието на огромния, изпълнен с вода вулканичен кратер на Санторини, по повърхността на който слънчевата светлина проблясваше като златни пайети. Далеч напред се протягаше извита ръка, върху която бе кацнала Оя подобно на мираж, сътворен от жегата.

Изражението на Ставрос остана все така каменно, а той продължи да мълчи, но отпусна педала на газта, при което малката кола тутакси запълзя, предоставяйки на Трейси възможността по-дълго да се любува на гледката.

Трейси бе като зашеметена. Ако можеше татко или Марибел да видят това — каза си тя и почувства как буца засяда в гърлото й. Гледка като тази трябва да се сподели с някого.

— Това е… направо грандиозно! Не може да е истина! — прошепна тя, когато гласът й се възвърна.

Вместо отговор Ставрос натисна педала на газта и малката кола полетя неочаквано, запращайки Трейси назад към седалката.

Едва навлязоха в покрайнините на Оя и пътят се стесни до едно-единствено платно, обградено от стени. Ползваше се както от пешеходци, така и от коли. Превозните средства, движещи се в едната посока, трябваше периодически да спират и да изчакват онези, пътуващи в другата, а пешеходците се притискаха до варосаните стени, докато онези с по-голям късмет успяваха да се приютят в нишите на входовете. Те определено бяха измазани с гипсова мазилка, а затворените врати бяха боядисани в различни оттенъци на синьото, в тъмночервено или странно ярки, но подходящи нюанси на зеленото. Странно, но като че ли навсякъде, абсолютно непропорционално на населението, се виждаха порцеланово сините емайлирани куполи на параклиси и поразяващите фантазии на камбанариите им, издигащи се гордо над плоските или полуцилиндрични линии на скупчените къщи.

Трейси бе превъзбудена. Не знаеше накъде да гледа. Очите й се бяха разширили и искряха в опити да погълнат всичко наведнъж.

Това, естествено, не беше възможно. Никой не можеше да смели такова пиршество за очите за толкова кратко време.

От дясната страна се разполагаха очарователни двуетажни варосани хотелчета, минимаркети, магазини за сувенири и таверни с няколко площадки стъпала, водещи към покривите, където разпънати балдахини предлагаха на жадните и гладните сенчести маси.

От лявата страна зееше отвесна пропаст. Тесни бетонни пътеки и стъпала криволичеха на серпентини и водеха надолу покрай плоските покриви на стотици бели сгради, всичките спускащи се надолу и безразборно разхвърляни като че ли без никакъв ритъм или логика, срещу и една върху друга като поредица отворени чекмеджета. Тези стръмни тераси доказваха силата на природата. В течение на хилядолетия раздвижването на земни пластове и изригванията са изтиквали различни маси вертикални скални образования една върху друга и зад друга, образувайки естествени, плитки издатини, които човешката ръка след това находчиво е преобразила в удобни тераси.

Като признание за изобретателността на човешкия мозък, ранните обитатели бяха достигнали до най-простото и гениално разрешение на проблема с къщите. В резултат на което се появили скафтите.

Характерни за Санторини така, както юртите са характерни за монголците, тези убежища се изграждали от изобилието на вулканичните скали и пещери. Скафтата представлявала или дълга и тясна, подобна на коридор площ, изкопана в лицето на скалата, или изкуствено разширена вече съществуваща пещера. Като железопътни тунели, те можели да съдържат редица стаи, простиращи се навътре в скалата.

Що се отнася до изхода на пещерата, обитателите просто го зазиждали, като оставяли врати и прозорци за вентилация или, където естествените тераси позволявали това, изнасяли предната стая малко напред, създавайки фантастични произведения на кубичната архитектура. Повечето от тях сега представляваха или сезонни вили, или хотели с множество индивидуални скафти.

Ставрос паркира колата на малък паркинг, изпълнен с коли, мотоциклети и мотопеди. Настани се на едно тясно празно място, изключи мотора и внимателно отвори вратата си достатъчно, за да се промуши навън. После мина зад колата, отвори капака и започна да разтоварва багажа на Трейси.

Трейси отвори вратата цели осем инча. Извъртя се на място и взе лаптопа, чантата и ръчния си багаж. Усети раздрусване в колата и чу тръшването на капака. Погледна бързо през рамо и видя, че Ставрос стискаше в ръце и под мишница останалия й багаж и гледаше към павираното с камъни платно пред тях.

Ставрос се спря до една врата с тъмночервен цвят, разположена в дълга, висока, бяла стена. От другата страна се простираше имението на Урания.

Когато минаха през вратата, Трейси установи, че то не изглежда много като вила. По-скоро приличаше на едно отделно село. Разпръснати надолу по склона на многобройни нива, криволичещи една над друга, групи варосани структури пещери, подобно кутийки на восъчна пита, стърчаха една върху друга, разположени на отделни тераси. Периметърът от двете страни се определяше от висока, закръглена на върха, бяла стена, която от своя страна се спускаше надолу стъпаловидно или рязко, предоставяйки уединение от непосредствените съседи, докато цялостната панорама оставаше незакрита. На най-горното ниво, над цялата тази смесица от стилове — кубове, извити покриви и бели куполи — се извисяваше мелницата.

В долната си част имението рязко свършваше, като на най-ниската тераса бе разположен безкрайният басейн, извисил се над калдерата. Отвъд следваше стръмна пропаст.

Но между нея и най-горната част всеки покрив бе в същото време и тераса. По ъглите бяха разположени гигантски делви с маслини, цветни растения като обички, бугенвилии и яркочервени мушката. Цялата дограма — врати, черчевета, кепенци, перила на балкона — беше боядисана със същия оттенък на тъмночервеното, както входната врата откъм улицата.

Цялото имение — почти вертикално и на няколко нива, се свързваше чрез лабиринт от полегати стъпала. Трейси забърза след Ставрос надолу по стръмните бетонни стъпала към най-ниското ниво.

Единствената най-дълга структура в комплекса, разположена тук, издигаше колосалното си туловище, подобно на ослепително бяла крепост, под ъгъл към вулканичната скала. Поредица от осем високи арки се врязваха в лицето й, а от всяка от тях се спускаше бяла фина коприна, която поради пълната липса на вятър даже и не потрепваше.

Човек оставаше с впечатлението, че всичко е подготвено така, че да задоволи и най-малката прищявка.

Дългата трапецовидна тераса бе павирана с крокалия под формата на черно-бяла дъска за шах, а всеки квадрат бе инкрустиран с контрастиращи делфини. Границата също бе копирана от античността — непрекъснат бордюр от стилни, черни вълнички на бял фон. Върху тази ръчно инкрустирана мозайка шезлонги с меки възглавници бяха наредени с гръб към арките, а върху малки табуретки под формата на Х в близкия и далечния край бяха поставени купчини еднакво сгънати снежнобели хавлии. Три големи бежови чадъра, поставени на разумни интервали един от друг, образуваха малки сенчести островчета.

А точно пред шезлонгите, съблазнително се ширеше най-луксозният от всички луксове на Оя — безкрайният басейн без ръбове, привидно окачен високо над приказно синята калдера.

В тази пулсираща, сюрреалистична жега, Трейси с копнеж си представи как се гмурка в хладните води. След това се просва под един от чадърите, положила в скута си ягодово дайкири, и се наслаждава на неземната тишина.

Да, тишина. Защото наистина беше тихо; шумът от ордите туристи и таверните с гърмящите бузуки^[3] оставаха някъде далеч горе. Нямаше и високи гласове, които да смущават неземното спокойствие. При тази необикновено красива обстановка човек можеше само да шепне.

Ставрос изсумтя и прекъсна бляновете на Трейси. Той се запъти към най-близката арка и спря пред нея да я изчака. Бутна навътре копринените пердета и пусна Трейси да влезе първа.

Което Трейси стори бавно и внимателно, без да знае какво точно да очаква. Дъхът й спря. Тя влезе в голяма просторна зала, наполовина пещера, наполовина постройка. Вътре бе изключително хладно и ухаеше на изсушена дива мащерка, чийто аромат се носеше от гравирани сребърни купи.

Ставрос постави багажа на земята и посочи към краката й, като направи кръгообразно движение. Което означаваше да изчака тук.

Трейси кимна, благодарна, че не й се наложи да говори. Защото изцяло бе загубила дар слово. Тя бавно се завъртя на 360 градуса, без да мърда от мястото си. Освен огромното позлатено огледало в стил барок и съответната, фино гравирана позлатена масичка под него, мебелите бяха семпли — комбинация от тъмни, дървени селски маси и ракли, пооживени тук-там с позлатен часовник, чифт свещници или пепелници, или кръгли ниски маси, покрити с кожа от зебра.

Трейси вдигна поглед и нагоре. Таванът представляваше поредица от дълги, варосани цилиндрични арки, а цялата задна стена бе частично изградена от естествена ивичеста скала, която архитектът бе вградил в проекта на къщата. Две по-малки, мистериозни ниши бяха вдълбани във вулканичната скала и се простираха към тъмните бездни отвъд.

Между нишите, поставена на централно почетно място върху бялата варосана задна стена и внимателно осветена, висеше известната картина от Уорхол на Урания. Картината бе представена в девет различни версии, но беше окачена като едно огромно цяло, така че от платното гледаха девет еднакви лица, но всяко лице и фон изрисувани с различен цвят.

Трейси се втренчи като хипнотизирана, а очите й се движеха от платно на платно. За последен път бе виждала нещо подобно в Музея на модерното изкуство в Ню Йорк.

— Кра-аа-си-ва е, нали? — прошепна гърлест глас в ухото на Трейси, която подскочи. — Най-прек-рас-на-та звезда в света на кинематографията.

Трейси се извърна и лицето й се озова на няколко инча от лицето на висока жена с остри, тъмни очи, месингово руса коса, прибрана в лакирана, старомодна прическа, и гърди, стърчащи гордо пред нея като двойните носове близнаци на катамаран. Тя беше облечена в безупречно чиста бяла блуза, лек черен полиестерен костюм с втъкана сребърна нишка и забележителни черни еспадрили. За украшение й служеха миниатюрно златно кръстче на тънко златно ланче, златен часовник на черна каишка, така щампована, че да имитира гущер, и обикновена панделка. Гримът й бе семпъл, но ефектен. Червило с цвят на диня върху неусмихващи се устни и старомодна очна линия, доста щедро използвана. Но цялостното впечатление, което създаваше, бе за дистанцирано, внушително достойнство.

За изненада на Трейси, жената дори не гледаше към нея. Тя се взираше в многобройните Урании, точно както и самата Трейси. След няколко мига огромните й черни очи с тъмни клепачи пронизаха Трейси като лазери, безпощадно преценявайки я отблизо.

— Вие сигурно сте госпожица Съливан. — Тя произнесе последните две думи госпоожица Съъ-лии-вън като цялото ударение падна върху първите две провлечени срички.

— Да — отвърна Трейси неутрално. — Аз съм.

— А аз съм госпожа Стефану. Мария Стефану.

Трейси нагласи приятелска усмивка на устните си и произнесе с официална любезност:

— Приятно ми е, госпожо Стефану. — И протегна ръка.

Госпожа Стефану пое предложената ръка в дланта си, която Трейси намери за странно студена и безжизнена. Почувства облекчение, когато жената я пусна.

— Мадам ви очаква, а аз трябва да ви приветствам с добре дошли — произнесено душ-ли — от нейно име и да попитам имате ли нужда от нещо?

— Много мило — измърмори Трейси.

Трейси все още стоеше близо до осветените многобройни картини на Уорхол на Урания и Мария Стефану я подкани:

— Моля седнете. Ще уведомя мадам за вашето пристигане.

— Благодаря — отвърна Трейси и проследи с поглед госпожа Стефану, която изчезна в една от нишите, чиито вътрешни стъпала водеха нагоре.

Вместо да седне, Трейси се опита да успокои нервното треперене, което я беше обзело, и закрачи бавно из масивната стая. Възхищаваше се на умелия начин на съчетаване на лъскавото и примитивното. Гипс, желязо, кристал, позлата, сребро, коприна, кожа. Изключителната пищност от вещи изпъкваше само предвид мащаба на стаята. Трейси бе останала с впечатлението, че залата е свежа и просторна, с минимално, почти спартанско количество мебели.

Сега Трейси забеляза и друго нещо, което й бе убягнало по-рано. Тук-там бяха разположени антични предмети, но по-скоро дискретно, отколкото за постигане на максимален драматичен ефект.

Тя се доближи до малка варовикова фигура от Цикладите, толкова семпло гравирана, че лесно можеше да се сбърка с модерна, а не за датираща от 4 в. пр.н.е. — трудно забележима, както бе небрежно поставена върху купчина книги на една масичка. Трейси долови плискащи се звуци, идващи отвън. Някой плуваше. Погледна в посока към арките, но неподвижните копринени пердета скриваха гледката отвън.

Настъпи тишина, последвана от непогрешимия шум на стичаща се от тялото вода. Плувецът, който и да беше, бе излязъл от басейна.

За да не би погрешно да я сметнат за воайор, Трейси овладя любопитството си и се отдалечи дори още повече от арките, където се озова пред най-голямата мраморна фигура в стаята.

Красотата й я изненада — без глава, без ръце, без крака, мъжко тяло в реални размери, поставено на черен постамент. Мускулести гърди, добре оформени коремни плочки, макар с по-дебела и по-закръглена талия от съвременните стандарти за красота. Атлет или войник, придобил безсмъртие благодарение на длетото на скулптура, мислеше си тя. И толкова живо, че Трейси почти си представяше цялото тяло.

— Жалко, че е наполовина кастриран, не мислите ли — попита мъжки глас някъде зад нея.

— Ох!

Трейси се сепна и извърна, положила ръка на лудо биещото си сърце.

— Да не ви е навик да се промъквате така в гръб? — изрече тя укорително, а изпод гъстите мигли очите й блеснаха гневно, вперени в мъжа, заговорил я на перфектен английски с американски акцент.

Само след секунда тя вече съжаляваше за резкия тон. Един поглед към него и първата й объркана мисъл бе: Божке! Божке! Ето за кого е измислена думата пич!

А втората й мисъл, следваща първата по петите, извика руменина по бузите й. Ами той определено не оставя много на въображението!

Той в този случай бе малко над тридесетте и не носеше нищо друго, освен високо изрязани тюркоазени плувки, ако не се броеше влажната бяла хавлия, преметната през врата му. От мократа му черна и зализана назад коса се стичаха капки и човек не трябваше да е непременно известен учен, за да се досети, че това е плувецът, когото Трейси бе чула в басейна.

Освен това беше бос, което обясняваше и тихото му и неусетно приближаване.

Тя незабавно го определи като гостуваща звезда от някой сапунен сериал. Не че Трейси разполагаше с много време за сапунените опери, но в работата й във ВМАИ-ТВ често й се налагаше да хвърля по едно око на излъчванията на конкуренцията, така че имаше представа за външния вид на героите. Като начало, мъжът трябваше да е висок, мургав, добре сложен и красив.

А този тип се вписваше идеално в картинката. Имаше всичко. В изобилие.

По тялото му не се забелязваше нито един излишен грам — достатъчно мускулесто, голо — то можеше да разтупти сърцето на всяка дама, но не прекалено мускулесто, че да изглежда като напомпано със стероиди. С тази своя физика — строен, с идеални пропорции и почти несъществуващ ханш, той със сигурност изглеждаше еднакво съблазнително както с дрехи, така и без дрехи.

Лицето му бе супер фотогенично, с всички характеристики на звезда от сапунка и манекен: квадратна брадичка, сурови скули и убийствено красиви очи, малко по-бледи от кобалтово синьо.

И макар Трейси да направи неуспешен опит да свърже това лице с определен филм, тя можеше да се закълне, че гласът му й звучи познато. Чувала го бе и преди.

В някоя сапунена серия, каза си тя. Да. Без съмнение. Навярно е така.

— Говорех за скулптурата — доуточни той.

Трейси се извърна и се вгледа безизразно в нея.

Живият образец измести и запрати обратно към пантеона на безжизнените късчета камък онова, което само допреди броени минути й се струваше така живо и дишащо.

— Д… да? — Тя разтегли думата в опит да скрие вълнението си, както и да го накара да говори, за да добие представа какво й бе убягнало.

Той наклони глава настрани, намръщи се към статуята и преплете пръсти зад гърба си.

— Не мислите ли, че тези антични статуи са доста странни?

Трейси също се намръщи, но защото не схващаше абсолютно нищо от думите му.

Той веднага долови озадаченото й изражение и добави:

— Вървете в който и да е музей, галерия или търг. Навсякъде ситуацията е неизменно същата. Да кажем, че притежавате автентична гръцка или римска глава, схващате ли?

Трейси кимна, все още недоумяващо.

— Ами съществува голямата вероятност да й липсва носа. А ако притежавате тяло, почти винаги липсват ръцете, краката или главата.

Той тъжно поклати собствената си глава и добави, гледайки изкосо:

— Но мъжете са особено уязвими. Не сте ли съгласна?

— Наистина ли? — отвърна тя поради липса на по-добър отговор. Трейси все още бе твърде смутена от явното му великолепие, та да може да разсъждава правилно.

— Така мисля. Вземете за пример това тяло. Както в повечето случаи, гениталиите липсват. Винаги изчезват първо гениталиите, не сте ли забелязали?

Трейси се оплете.

— Аз… ъъ… — заекна тя, след това преглътна и вдигна глава. — Всъщност — продължи, а лицето й почервеня още повече. — Не съм се замисляла много за антиките и… изложените на опасност мъжки гениталии.

— Няма и защо да го правите — отвърна мъжът с вулгарна усмивка. — Но този разговор е много подходящ за разчупване на леда между нас, нали?

Той протегна ръка и се усмихна, разкривайки перфектните си зъби в стил Холивуд.

— Марк Варни — каза той сърдечно. — А вие очевидно сте талантливата госпожица Съливан. Най-сетне се срещнахме.

Трейси разбра твърде късно, защо този глас й звучеше така познато. Беше го чувала достатъчно пъти. Тя пое предложената ръка и във възбудата си я разтресе силно.

— Приятно ми е да свържа гласа с лице — успя да изрече тя.

— И с тяло? — подразни я той развеселено.

— Също и с тяло — призна тя с пламнали уши, без да осъзнава, че все още разтърсва ръката му. — Да обясня за глупавата си реакция. Навярно очаквах някой…

— По-стар — помогна й Марк Варни, а очите му заиграха. — По-старомоден? Шкембест? Плешив?

— И тези, да — засмя се нервно Трейси. И като осъзна, че все още темпераментно се ръкува, подобно на автомат, програмиран да не спира, тя рязко дръпна ръка. — Работата е там, че винаги сте звучал толкова… толкова зряло по телефона — добави неубедително.

Определено не можех да видя как изглеждаш, каза си тя. Кой би си представил, че ще се срещнем при такива обстоятелства — не носиш почти нищо, освен тези оскъдни плувки, очертаващи органа ти.

Кой наистина?

Тя гледаше ту мраморното тяло, ту неговото. Невъзможно бе да не сравнява идеала за класическо съвършенство с предизвикателната реалност на безукорно оформената мускулатура на Марк. И двете съвършени посвоему.

С изключение на гениталиите, разбира се. Тези на Марк очевидно са си непокътнати. И е невъзможно да не ги забележиш в тези оскъдни…

Внезапно театрално прокашляне подобно гръм грубо стресна и двамата и привлече вниманието им.

Трейси се извърна и се втренчи.

Почуквайки зъбите си с рамките на роговите слънчеви очила, на стената на една от отворените арки се бе облегнала не друга, а самото обаяние, приело човешки образ.

Урания Викърс. В плът и кръв.

— Преди да поемем по грешен път — произнесе звездата напевно, — нека си изясним нещо. Долу ръцете от приятеля на шефката. Ако сте достатъчно умна, никога, ама никога, няма да го забравите.