Джудит Гулд
Гръцка вила (14)

14.

Марибел настоя да се освободи за следобеда и да закара Трейси на летището.

— Трябва да те изпратя, карина, и това е. Не спори. Ще те взема точно по пладне. Така че се приготвяй.

Междувременно Трейси трябваше да свърши цял куп подробности в последната минута и да успокои безкрайно многото си притеснения. Да не споменаваме и боричкането с претъпкания си багаж.

Трейси дръпна с все сила ципа на издутия черен найлонов куфар, като го насили да се придвижи по черната му пътечка. Никакъв успех.

— Майната ти! — изръмжа тя, използвайки любимата ругатня на Марибел. — Трябва да се затвори. Трябва!

Тя постави коляно върху водонепропускливия найлон на куфара, натисна го и дръпна още веднъж. Прогрес! Милиметър по милиметър, големият цип най-сетне започна да се движи по пътечката с черни зъбци, след което бързо се плъзна по последния участък.

— Пфу! — пое си тя въздух. — Най-после…

Изправи куфара и безцеремонно го бутна до втори, по-малък вариант от същия вид, който чакаше до вратата.

Така. Всичко е готово за тръгване.

Освен синия найлонов ръчен багаж тя вземаше и лаптопа си, титанов G-4, подарък от Брайън, на който беше качила копие от своя ръкопис. Надяваше се от време на време да се занимава и с него — преди, между или след бъхтенето със страниците на Урания Викърс.

В калъфа на лаптопа постави трите си най-ценни вещи.

Първо, цветна снимка на баща си в оловна рамка, с размери осем на десет, която беше направила година по-рано.

Кафявия плик, съдържащ фотокопия на жизненоважните документи — акта й за раждане, брачното свидетелство на баща й, официалните документи, доказващи законната смяна както на неговото, така и на нейното име. Плюс — нещо, което никак не би желала да притежава — неговия смъртен акт.

И накрая, фото албума, заел почти изцяло дъното на калъфа. Този, в който бяха снимките на Урания Викърс като булка на младия Том Съливан. И снимки на жената с бебе в ръце.

Аз, каза си Трейси. Сигурно съм аз.

Освен ръчния багаж и лаптопа, Трейси беше при готвила още един последен ръчен багаж под въпрос. Тя се надяваше, че щедрият подарък на Марибел за раздяла — ръчна чанта, безсрамна имитация на марката Миу миу, от камуфлажен брезент с регулираща се сиво-кафява дръжка и пришити кожени фигурки, която можеше да излъже всички, освен най-проницателните модни познавачи — няма да бъде сметната като трети ръчен багаж. Всеки поне наполовина разумен човек ще забележи, че това всъщност представляваше практическа алтернатива на старомодната ръчна чанта.

Поне бе свободна и на чисто. С аванса, който Марк Варни й изпрати, Трейси изплати и двете неуредени ипотеки в размер на двадесет и две хиляди долара.

Надяваше се, че баща й би одобрил действията й. Божичко, колко съм глупава! Идваше й да се плесне. Като познавам татко, не само щеше да ги одобри, но щеше да аплодира.

Мислите й се зареяха отново към сандъка, който бе крил всичките тези години.

Татко, нали разбираш, че трябва да разбера истината за майка си? Аз съм достатъчно зряла и разбирам, че отказваше да говориш за нея, защото тази тема е била твърде болезнена за теб. Уважавам това. Особено след като не си унищожил съдържанието на този сандък. Ти нарочно си го оставил там, за да го намеря, заедно с писмото ти за отварянето на кутията на Пандора. Искал си да ми дадеш избор дали да последвам следата, или не.

Тя не можеше и да си представи дори колко ли трудно му е било да живее с емоционалното бреме на този сандък, тази ракла, пълна със спомени, разположен само на няколко незначителни фута над главите им.

Е, татко, ти ми показа посоката, по която да поема, а сега аз трябва да последвам нишката и да открия коя съм и защо съм такава, каквато съм. Но не е ли иронично, че превръщането ми в истински писател и търсенето на майка ми трябва да са така свързани?

Трейси усети как сълзите й се търколиха и оставиха влажни следи по бузите й. За бога, стегни се! Днес тръгваш.

Един поглед към часовника й подсказа, че колкото повече наближава часът за тръгване, толкова по-бързо лети времето. Вече бе почти пладне.

Трейси облече костюм последна мода, вдъхновен от Галияно и Прада. Той се състоеше от тънко памучно стегнато с пояс камуфлажно сако, с еполети и джобове с капаци на гърдите и ханша, плюс къса пола на верев от същия плат. Кафяво-бежови камуфлажни ниски обувки допълваха тоалета й.

Трейси твърдо вярваше, че винаги е полезно да се натъкмиш малко.

Лишеното й от цвят лице й отвърна намръщено от огледалото. Нещо липсваше.

Да, разбира се! Беше облечена, но все още не бе готова. Нямаше да й отнеме дълго. Оставаше да сложи още нещо: най-важния съюзник на жената — грима!

Трейси буквално влетя в банята и атакува несесера за козметика. Нима щеше да прелети от Маями до Ню Йорк, а после цялото това разстояние до Атина, без да се представи в най-добра форма…

Тя бързо се зае със задачата, ръцете й действаха сигурно. Трейси отдавна бе открила, че гримирането бе като да направиш идеалното суфле. Нужно бе само хармонична палитра, леко нанасяне и десет безбожно скъпи продукта.

Първо, леко намазване с основополагащ крем с витамин Е, който нежно попиваше в кожата. След това най-тънкия възможен слой от полуматиран грим, който изсъхваше до меко, копринено покритие. Няколко щрихи с молива, прикриващ сенките под очите. Сръчно нанасяне на бронзова пудра навсякъде по лицето. Просто докосване с руж Райн Плам, за да се подчертаят скулите. Бледи блестящи перлички около очите. Съвсем тънка очна линия, която да подчертае великолепния цвят на оливин на ирисите. Изпъкващо, искрящо и бляскаво червило Виола Мист, леко приглушено чрез попиване със салфетка. И накрая, със съвсем малко по-тъмен оттенък, перфектно поставена линия с молив около периметъра на устните, а след това — цялостно омекотяване на устните чрез леко минаване с четка.

Точно в този момент се чу и клаксон на кола, която спря пред къщата.

Време ли е да тръгвам? Вече? Трейси погледна часовника си.

Разбира се. Можеш да се довериш на Марибел. Беше точно пладне.

Трейси припряно постави грима обратно в несесера. Докато дръпне ципа да го закопчее и се върне в хола, вратата на предната веранда вече се затръшваше зад Марибел, която рязко спря и се втренчи в приятелката си.

— Por Dios! Карина! — възкликна тя тихо под носа си.

— Какво има? — попита Трейси стреснато.

— Какво има ли? Нищо няма. Изглеждаш… фантастико! Харесвам този костюм. Слава на бога, че зная гардероба ти, иначе можех да ти купя зелена кожена чанта, металик. — Марибел направи гримаса.

Трейси разпери ръце встрани.

— Нали не смяташ, че това е… прекалено? — попита тя колебливо.

— Прекалено? — Марибел присви очи подозрително и постави ръце на кръста. — Няма ли да спреш да крънкаш още комплименти? — Огледа се и видя багажа, строен до вратата. Кимна одобрително. — Виждам, че си готова да тръгваш.

Тя се приближи до вратата с мрежата, пъхна два пръста в уста и изсвири учудващо силно. Само след броени секунди един як латиноамериканец в сива униформа влезе и натика две от чантите за ръчен багаж под мишница, вдигна двата куфара, които Трейси възнамеряваше да предаде в багажното, и ги отнесе.

Трейси зяпна.

— Кой, за бога, е…

— Няма значение — махна с ръка Марибел, грабна припряно чантата Миу миу на Трейси от мястото й и я подаде на приятелката си. След това я хвана под ръка, тръшна вратата, така че тя автоматично да се заключи, и поведе Трейси навън.

На верандата Марибел пусна ръката на Трейси и се забави за миг да заключи резето. Когато се обърна, видя, че Трейси гледа втренчено към улицата.

Трейси стоеше с отворена уста. Бяла дълга лимузина чакаше до бордюра. Това чудовище бе не нещо друго, а Хамър, с не по-малко от седем странични прозореца с тъмни стъкла. Задната врата беше отворена и Трейси зърна достатъчно от оборудвания с климатик интериор с разкошни кожи, премигващ екран на телевизор и светлина с оптично влакно.

Тя се обърна умолително към Марибел.

— Сигурно се шегуваш. Нали? Знаеш, че за нищо на света няма да си позволя да ме видят в това… това нещо, каквото и да е то.

— И никой няма да те види зад затъмнените прозорци. Ти ще можеш да гледаш навън, но другите не могат да видят какво има отвътре.

— Да не си си изгубила ума? Кой знае колко струва!

— Нищо не струва. Нали съм ти разправяла за братовчед си Хектор? Този, който е собственик на бюро за лимузини? Ами, той имаше да ми връща една услуга, така че се обадих. Искам да кажа, че не мога да те пусна да започнеш това невероятно пътуване в нещо, което не е стилно, нали така? Определено не и в моята корола.

Марибел пое дъх и продължи.

— Макар че наистина съжалявам, че е Хамър — добави тя извинително — и че е бял. Поисках стилен черен или сив Ролс или Линкълн, но в момина разполагаха само с това.

Трейси стоеше със зяпнала уста — от изумление, от приятна изненада, или от ужас; не беше сигурна кое от всичките описваше чувствата й — и се взираше в издължената, луксозна, първокласна версия на скромния военен Хамви. Най-накрая си рече: По дяволите добрия вкус, отметна глава и се разсмя.

— Харесва ми! — изписка тя. — Защо да не се повозим в това олицетворение на лошия вкус? Като се замисля само за моята прогнила таратайка Корвер. — Тя прегърна Марибел и я притисна силно. — Никога не бих могла да ти се отблагодаря!

— Не си ли чувала? Приятелите са приятели. Не е необходимо да си благодарят.

— Ти си една откачалка — заяви Трейси нежно, — нали знаеш?

— Така са ми казвали.

Марибел успя да се освободи от мечешката прегръдка на Трейси и протегна ръка с дланта нагоре, сякаш искаше пари.

— Какво? — ухили се Трейси. — Да не би сега да искаш да ми гледаш на ръка?

Марибел не обърна внимание на закачката, а само шумно издиша.

— Самолетните ти билети, моля.

— Ох, съвсем честно, Марибел! Не се притеснявай толкова много. В мен са. Сложила съм ги на сигурно място тук. — Трейси потупа чантата, имитация на Миу миу.

— Е? — настоя Марибел с все още протегната ръка. — Ще ми ги покажеш ли или не?

— Ех, добре — изрече Трейси малко сърдито и грубо.

Бръкна вътре и извади папката. Тъй като съдържаше билети за три различни двупосочни пътувания (шест билета за отиване и връщане), тя бе по-дебела от обикновено. А вместо логото на въздушната компания, на капака й беше изписано името на пътническата агенция, „Лос виаджерос, инк.“. Естествено, билетите бяха издадени от агенция, към която я насочи Марибел и която се притежаваше от (има ли нещо чудно в това?) още една от многобройните кубински роднини на приятелката й.

— Ето. Виж сама. Всичко е наред. — Трейси подаде папката на Марибел.

— Грациас. — Марибел незабавно я сграбчи и я пусна с два пръста в собствената си чанта.

— Какв…? — Трейси я погледна изумено. — Ето сега наистина имам доказателство, че си се побъркала!

— Си — отговори Марибел невъзмутимо. И по-бърза от магьосник, тя придвижи ръцете си със скоростта на светкавица и — фокус-бокус! Извади друга, идентична папка с билети, също от „Лос виаджерос, инк“.

Трейси я изгледа подозрително.

— Какво направи сега? — попита и погледна приятелката си косо, с присвити очи.

— О, нали разбираш. — Марибел леко сви рамене. — Дребна магия, това е всичко!

Трейси стисна устни и я изгледа, изпълнена със съмнения. От опит знаеше, че когато Марибел кажеше дребна магия, това означаваше голяма магия. Никога не знаеше какво да очаква.

Трейси пое папката с билети и я отвори. Прелисти страниците с билетите. Очите й едва не изхвръкнаха от орбитите си, така се изцъклиха.

— Марибел! — процеди тя под носа си. — По дяволите! Какво си мислиш, че правиш? Това са двупосочни билети първа класа! Аз платих за втора.

— И? Някога чувала ли си за промоции? Непрекъснато ги има.

— Да, но аз не съм събрала достатъчно мили…

— Мили! — изсумтя Марибел. — Това само показва колко малко познаваш бизнеса на пътническите агенции. Запомни го от мен, амига. С мили, или без мили, редовните клиенти на пътническите агенции често ползват промоции, стига да има свободни места. Единственият начин за летене. И забележи, че нито един от полетите не е променен — добави тя самодоволно. — Единствената част от пътуването, която не е в първа класа, е от Атина до Санторини и обратно. Това е поради факта, че онези самолетчета имат само една класа. А сега да тръгваме към летището, че да не си изтървеш полетите. Или искаш да стоим тук и да спорим?

Марибел я хвана под ръка и я поведе надолу по стъпалата на верандата към задната част на дългия Хамър, а шофьорът отвори вратата.

Той пое ръката на Трейси и й помогна да се настани отзад, след което стори същото и за Марибел.

— Грандиозно! — Трейси се огледа, попивайки огледалния таван, полираната дърворезба, двете части на покрива под формата на луни, телевизорите, видеотата, факсовете, барчето с напитки и коженият диван с места за двадесет души. — Уха, направо започвам да се чувствам като холивудска звезда!

— Ами ти приличаш на такава, карина.

Издълженият бял Хамър тръгна, подмина дългото пространство на Барънс и влезе в сенчестите тунели със слънчеви петна, които съставляваха по-голямата част от малките, прекрасни улички на Гроув.

— А сега — каза Марибел — просто се отпусни и се наслаждавай на пътуването. Ах, ето го и днешния брой на Маями херълд. — Тя го взе от седалката до нея и го подаде на Трейси. — Взех го в случай, че в самолета имат само Ю Ес Ей тъдей.

— Направо ще ме разглезиш — предупреди Трейси.

— Правя, каквото мога — измърмори Марибел, която безуспешно опита да прикрие усмивката си на задоволство. — Е, амига, признай си. Не се ли чувстваш върховно?

— Ммм! — възкликна Трейси, плъзна се надолу, изу обувките си и вдигна крака на отсрещната седалка. След което се протегна. — С риск да дам одобрението си на този ужасен вкус — въздъхна тя, — трябва да се съглася. — След тези думи Трейси избухна в смях. — Да! Наистина е страхотно! Харесва ми!

— Ъхъ. Само не забравяй, карина, животът е твърде кратък, за да го прекарваме в задната част на самолетите.

— Ще се опитам да го запомня — отвърна Трейси с безизразно лице.

Очевидно добре запозната с интериора на хамъра, Марибел се извърна и се засуети. Отвори един вграден мини хладилник и извади охладена бутилка Мам Напа Вали брът. Натисна някакъв бутон върху една масичка и тутакси от нея се вдигна поставка с две високи кристални чаши за вино и кръгъл процеп, най-вероятно кофичка за лед.

Трейси зяпаше смаяно.

Марибел пъхна бутилката шампанско в процепа, подаде едната чаша на Трейси и взе другата за себе си.

— За земите на супер богатите корабни магнати — вдигна тя тост и поднесе чашата си. — Кой знае? Може да изкараш късмет и да срещнеш някой висок, тъмен и красив младеж. Например син на корабен магнат.

Да си призная, предпочитам да открия истината за майка си, помисли си Трейси. Но не го изрече на глас. Първо, нямаше намерение да разваля атмосферата. Второ, никоя от тях не бе подхващала въпроса за кого ще работи Трейси, или как Трейси първоначално се шокира, като разбра, че това е Урания Викърс, но как в крайна сметка това предложение се оказа неустоимо.

А и Марибел не попита нито веднъж. Дори и да подозираше нещо, тя си траеше.

 

 

Разделиха се на входа.

— Обещавам, че ще опитам да накарам приятеля си да се поразрови в мръсотията на тези Бигс докато те няма — подсмръкна Марибел, без да прави опит да скрие сълзите си. — Само ми обещай, че ще ми пишеш.

Трейси я прегърна с две ръце.

— Наистина ще оценя, каквото и да направи приятелят ти, а знаеш, че ще ти пиша. Ще те затрупам с картички. Ще се постарая и редовно да ти пиша по електронната поща, но това зависи от условията там, на другия край.

Марибел я притисна силно.

— Ще ми липсваш, моя откачена амига! Нали знаеш?

Трейси кимна.

— И ти ще ми липсваш, повярвай ми. — Гласът й се разтрепери. — Божичко, как ми се иска да можеше да дойдеш с мен!

— И на мен! — Марибел се усмихна тъжно, след което съзнателно се отдръпна и се стегна. — И да работиш като побъркана, това е всичко, което мога да ти кажа. — Марибел се опита да звучи строго. — Чуваш ли? — Тя размаха предупредително пръст. — Защото така ще се върнеш по-скоро.

— Ще работя като маниачка — обеща Трейси тържествено. — Ще работя докато наистина откача и припадна! — След това добави с по-тих глас: — Как мога да ти се отблагодаря?

Марибел я изгледа сепнато.

— Да ми благодариш? — Тя се изправи. — За какво?

— За това, че беше до мен, когато имах най-голяма нужда. Повярвай ми, щях да се разпадна на парченца, ако не беше ти, да ме крепиш. Никога нямаше да преодолея смъртта на татко без теб.

— Ох, моля те! — махна с ръка Марибел. — Няма ли да спреш да правиш от мухата слон? Нищо не съм направила. Нищо. — Черните й блестящи очи задържаха погледа на Трейси. — Освен това, за какво са приятелите, ако не да споделят хубавите времена и да минават заедно с теб през лошите?

Трейси се усмихна и поклати глава.

— Ти наистина си специална, нали знаеш?

— Щом казваш. Я стига с тези сантиментални глупости, става ли?

Марибел палаво присви очи и отстъпи две крачки. Отметна назад дългата си черна, копринена коса. Усмихна се и показа идеалните си, чисто бели зъби.

Вдигна ръка с длан към устните си и изпрати въздушна целувка към Трейси. Намигна, обърна се и се отдалечи. Не погледна нито веднъж назад. Затрака с токчета, а стегнатото й малко дупе се поклащаше в такт.

Изведнъж привлече върху себе си вниманието на всички мъже. Пародия или не, но на противоположния пол им беше невъзможно да не предвкусят dulce de leche и салса, докато я гледаха. Захар и подправки. Всичко хубаво, от което бяха направени палавите малки момиченца.

Тя е непоправима — помисли си Трейси без да е сигурна какво потиска — полуусмивка или полувъздишка на отчаяние. Но за едно нещо вече не изпитваше никакви съмнения: Какво ли ще правя без Марибел?

Приятелката й все още не се бе загубила от поглед, а Трейси вече се чувстваше самотна и странно съкрушена, сякаш се носеше без посока в огромни, неизследвани морета, а все още не бе напуснала Маями.

Я се стегни, смъмри се тя. Стоиш тука като някаква идиотка — така не се започва пътуване, Съливан!

Трейси изправи рамене, вдигна куфарчето със скъпоценното му съдържание, метна на рамо кафявата брезентова чанта, имитация на Миу миу, вдигна ръчния си багаж и се запъти към самолета.

 

 

След като се разположи в гигантския кожен диван в първа класа, Трейси изпи още една чаша шампанско, наслаждавайки се на новото усещане да бъде обслужвана по този начин в тази изключително голяма зала.

Трейси реши да се въздържи от първия филм в полза на прелистването на Маями херълд.

Той обхващаше обичайните теми и съдържаше обичайните реклами. Все едни и същи, едни и същи. Можеше да бъде, който и да е брой от който и да е ден. И тогава…

Изведнъж се почувства така, сякаш някой я удари с юмрук в слънчевия сплит.

На трета страница от раздел Метро Маями бе поместена четириинчова дълга статия на социална тематика в две колонки. Със снимка на две добре изглеждащи усмихнати лица.

Едното принадлежеше на зашеметяваща млада блондинка от хайлайфа с големи диамантени обеци на ушите си и още по-голяма диамантена огърлица на шията.

Другото бе до болка познато, тъмно, красиво лице на мъж с черна вратовръзка. Заглавието гласеше:

„Джорджина Кауфман ще се омъжва за Брайън Ръдърфорд Бигс“

Трейси не можа да сдържи шока си. Хваната напълно неподготвена, тя изстена на глас. Болката и гневът все още бяха твърде пресни и близко до повърхността.

Статията съдържаше обичайните празни приказки, с изключение на това, че очевидно това бе брак не само на двама души, но и на две компании: наследникът на едно от най-големите богатства в областта, натрупано от бизнес с недвижимо имущество, щеше да се ожени за дъщерята и наследницата на един от най-големите търговски магнати в областта. Но един конкретен параграф изпъкваше сред останалите:

Според Кауфман, на 28 години, родена в Бока Рейтон и бивша кралица на красотата, тя и Бигс, на 31 година, са били тайно сгодени повече от година. Безкрайно сме щастливи, че най-сетне е определена датата на сватбата ни — сподели тя, грейнала от радост.

Една година. Били са тайно сгодени цяла година.

А междувременно Брайън ме е лъгал без да му мигне окото. А аз, глупачката, се хванах. Захапах примамката на въдицата му.

Трейси прилежно сгъна вестника и го подаде на минаващия стюард.

— Бихте ли изхвърлили това?

— Разбира се, с удоволствие — отвърна той. Изглеждаше леко загрижен. — Не ви ли е добре? Изглеждате малко бледа.

Трейси поклати глава.

— Добре съм, благодаря.

— Искате ли да ви донеса нещо? Още една чаша шампанско? Кафе или може би спиртна напитка?

— Не, благодаря ви.

— А чаша вода?

— Не на всичко, но все пак ви благодаря. Оценявам жеста ви.

Стюардът кимна и се насочи към сервизното помещение. Трейси отпусна глава настрана. Загледа се в небето. Бяха се устремили с повече от петстотин мили в час към слънчева Гърция.

Този Брайън Бигс изскача отвсякъде, каза си тя горчиво. Защо не мога просто да погреба миналото? И защо все още ме боли ужасно само като видя името и снимката му?

Трейси стигна до логическото заключение, че поне за известно време няма да вижда напечатано името му. Ако имаше късмет, можеше и никога повече да не го види.

Но нещо й подсказваше, че той бе като черен гологан. Рано или късно винаги се появяваше. Не за последен път чуваше за него.

След това се замисли за русата красавица, за която е бил сгоден през цялото време, дори и когато самата Трейси се бе окичила с неговия пръстен.

Е, госпожице Кауфман, вече си с него, каза си Трейси. Мога да кажа само — прав ти път!